Снежана Карамфилова
 

По пътя на един живот...

Ежедневно се сблъскваме с десетки хора от различни възрастови групи, с различни характери, с многообразни съдби. Запитваме ли се обаче понякога какво се крие в човека отсреща, каква личност е той, какъв живот е имал и какъв води в настоящия момент, или просто отминаваме безрезервно, без да ни интересува това, изцяло отдадени на собствените си грижи и проблеми и слепи за околния свят, за живота около нас.

Всеки ден ставам свитедел на ситуации от различно естество. Това, което ми прави силно впечатление напоследък, е студенината, безразличното отношение, егоизмът на хората, които им пречат в повечето случаи да проявят едни от най-важните качества-човещина, съпричастност, състрадание. Дали прекалено напрегнатият живот, многобройните перипетии, които непрекъснато застават на пътя ни, или просто липсата на достатъчно възпитание са причина за нашето често пъти нехуманно отношение?  Защо позволяваме да се прекъсва нишката, която ни свързва?

Не мога да не отбележа една друга негативна тенденция, която вече е валидна десетилетия наред. За съжаление голяма част от отрицателната енергия се стоварва преди всичко върху по-старите хора. Често пъти те биват пренебрегвани, отхварляни, смятани за досадни, излишни от някои хора. Но истината е, че това, което те, като същински пазители на събитията от миналото, като източници на мъдростта могат да ни завещаят, се оказва по-ценно от всеки един учебник, разкриващ единствено фактологията, но не и чувствата, личните възгледи и преживявания на хората през даден исторически период. Животът на обикновения човек, колкото прост и еднотипен да изглежда на пръв поглед, винаги може да събуди някакъв интерес. Той е същинско богатство, защото човекът твори историята, а тя от своя страна съхранява спомена за него.

Понякога се оказва доста трудно да предразположиш някого да говори за себе си, още повече да разкрие целия си живот пред един непознат. Причина за това могат да бъдат вероятно болезнените спомени, следите от ударите на съдбата или просто липсата на доверие към събеседника. Всъщност нито едно от тези неща не се оказа пречка при разговора ми с моята събеседничка. Изглеждаше, че спомените в нейното съзнание бяха съвсем  ясни, годините не са успели да заличат нищо от живота й, говореше с лекота. Макар и накратко представен, нейният живот предизвика интерес у мен. Определено тя е човек, от който може да се поучиш.

 

Цветанка Ангелова Николова е родена на 15 април 1938 г. във Врачанския окръг и по-конкретно в с. Горна Бешовица. Израства в селскостопанско семейство, като основният им поминък е земеделието. Занимават се и с отглеждането на малко добитък. Баща й Ангел Николов, се ползва със славата на един от първенците в селото, поради многобройните площи земя, които притежава. Това определя и семейното им положение в този период като сравнително добро.

Липсата на помощ от близките обаче принуждава Цветанка още от малка да опознае  тежестта на полския труд. Заедно със по-голямата си сестра Мика тя помага ежедневно на родителите си при обработването на земята и отглежданeто на продукция, чиято продажба формира и основния доход на семейството.

Другите й спомени от ранното й детство са свързани с партизанските движения преди 9 септември 1944г. Част от многобройния отряд на Г. Генов намира убежище в дома на семейството на Цветанка. По инициатива на баща й, партизаните са укривани в сламника, построен няколко години по-рано от нейния дядо със земеделска цел. Една от задачите на Цветанка била да помага на майка си в грижите за партизаните, носейки им вода, храна и други неща, от които имали нужда.

Пребиваването на партизаните в убежището представлява опасност не само за тях самите, но крие риск и за цялото семейство на Цветанка. Въпреки това родителите й продължават да следват пътя на активни борци, а самата Цветанка не престава да изпълнява техните повели и да помага при укриването на партизаните и тяхното оцеляване. Приятелските отношения с партизаните се запазват до самата им смърт. Двама от пребивавалите в убежището по-късно стават министри на земеделието  П. Христов и Х. Маринов.

Един от болезнените моменти в годините преди преврата за Цветанка представлява периодът, когато баща й е обвинен в укриване на партизани и изпратен във Врачанския затвор. Там той прекарва само няколко месеца, но най-тежките до този момент. Бит е многократно и 3 пъти е  изхвърлян за мъртъв. Отказан е всякакъв достъп на съпругата и децата му до него.

Макар и малка по това време, този период оставя болезнен белег върху живота на Цветанка, най-вече когато нейният баща  е осъден на смърт заедно с още около 10 човека от селото. На 9 септември 1944 г. всички те са освободени с помощта на партизанското движение. Тази година се оказва превратна и за живота на семейството на Цветанка.  След 1944 г. родителите й осъзнават, че каузата, за която са се борили и целите, които са преследвали, не са достатъчно добри. В началото на национализацията им отнемат насила половината имущество. С големи усилия баща й успява да запази другата половина и чрез продажба на стока осигурява прехраната на семейството. Заради подкрепата, която оказва на партизаните, му е осигурена работа първоначално като надзирател във Врачанския затвор, а по-късно като градинар в гр. Роман.

По това време Цветанка започва начално училище в Горна Бешовица. Училището не е много голямо, но по това време там се обучават и деца от съседните села. Определя се като добра ученичка с примерно поведение, голямо влияние за което оказват средата, в която израства, и възпитанието от родителите й. По време на престоя на нейния баща в Роман, тя живее с него там, където завършва и гимназия.

Като цяло определя стандарта и начина на живот на семейството й до този момент като добър, с изключение на периода на кризата-50-те години на XX в. Подобно на останалите те се отразяват негативно и върху семейството на Цветанка. Това е време на глад, мизерия, едни от най-трудните периоди, преодолени благодарение на имуществото на баща й.

През 1960 г. Цветанка ненадейно се запознава с Цано Николов. Срещата се осъществява в Горна Бешовица по инициатива на приятели и не продължава повече от няколко часа. Те обаче се оказват съдбоносни за Цветанка, защото бележат началото на друга съществена промяна в нейния живот. Непосредствено след срещата двамата се женят без знанието на родителите си и заживяват в Малка Бресница.

Неизбежно настъпват и първите трудности в семейния живот на Цветанка. В продължение на близо 3 месеца нейният баща отказва да я посети. Отказ следва и от страна на майка й.  Това обаче не отказва Цветанка от семейния живот и от амбицията й да върви напред в своето развитие. По това време започва работа като домакин на детската градина там. Впоследствие родителите й приемат съпруга й и след близо четири месеца се запознават и с неговите родители. Оказва се, че преди 9 септември баща му бил от другата страна на бариерата пазел Борис III. Това обаче съвсем не поражда напрежение между двете семейства.

С помощта на баща й и нейния съпруг, който работи като шлосер, Цветанка започва своето полувисше образование в София. Там тя се обучава в продължение на две години и половина за лаборант. Завършва Медицинския университет, след което започва работа в гр. Роман. Трудовият й стаж там възлиза на четири години и осем месеца.

Междувременно се раждат двете деца на Цветанка Павлина Кацарова и Ангел Николов. Липсата на достатъчно пространство  в техния дом принуждава Цветанка да потърси отново помощ от баща си за започване на строеж на нова къща. Като активен борец той има предимството да избира града, в който да бъде построена къщата в случая това е гр. Мездра. Голяма част от финансирането на строежа е осигурена от бащата на Цветанка, а другата от нея самата. Небезучастна остава тя и по време на самия строеж. Къщата е построена за близо 6 месеца (през 70-те години) и се превръща в собственост на Цветанка и нейн постоянен дом и до днес.

Този период се оказва един от най-добрите в живота на Цветанка и в материален, и в морален аспект. Тя успява не само да осигури всичко необходимо за своето семейство, но и да даде добро възпитание на своите деца. Те завършват гимназия в Мездра, след което дъщеря й следва висшето си образование в София, а синът й е в Горна Оряховица. По това време естествено Цветанка и съпругът й изпитват някои трудности, но като цяло те успяват да се справят.

В средата на 80-те години Цветанка членува в Партийния комитет. Поради нещастен случай със сина й, на който е отказана медицинска помощ в София, тя влиза в конфронтация с един от главните лекари там. Това естествено й коства членството в комитета и тя е заплашена с изключване от него. С помощта на председателя на комитета, Цветанка остава да членува там, а лекуващият лекар е подведен под отговорност.

Като цяло Цветанка си спомня с умиление за комунистическото време. За нея това е период, когато животът е бил по-добър в сравнение с новото време, когато за всеки е можело да се намери работа, а тези, които не желаели, били заставяни чрез обучение в Ловеч. Това предоставя възможност на голяма част от местните да си построят собствени домове, да си осигурят един среден стандарт на живот.

Новото време за Цветанка е белязано не само с последиците на прехода, но и с някои лични драми. През 90-те години умират съпругът й, майка й и баща й. Тежка загуба следва и през поредните няколко години със смъртта на нейната сестра. Така в настоящия момент Цветанка живее сама в Мездра. Понягока се връща назад във времето, спомня си за щастливите мигове в нейния живот, за тежките моменти и болезнените загуби. Неизбежно е! Такъв е животът сблъсък между радост и тъга, между щастие и болка, непрекъсната борба ... това е драмата на един живот.

 

 

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

Copyright 1997-2009 OMDA Ltd All rights reserved.