Георги Гатев
 

Животът на една обикновена жена

 

 

Големите промени през ХХ век са били съпътствани и от големи промени в начина на живот на хората. Както тежки, така и добри моменти са присъствали в ежедневието на обикновените хора моменти, които нашето поколение сега не може дори и да си представи, а черпи сведения и данни за тях от учебниците по история. Моята история ще проследи живота имено на една обикновена жена, съвременник на големите промени, дошли с отминалия вече ХХ век.

          Тя е родена на 5 декември 1930 година в село Вълчедръм, околия Ломска, в семейство на земеделци. Родителите й са родени 1908 година в същото село бащата е с основно образование, а майката с начално. Бащата пето дете, полусирак, чието социално положение не му позволява да учи, а от малък го сблъсква с трудностите от живота, но това не му пречи да бъде будно и любознателно дете, а в последствие и мъж, който пряко се вълнува и интересува от събитията, случващи се в страната му.

Героинятя на моята история и по-малкият й брат от малки са били включвани в домашната работа, в отглеждането на животни, а дори и в работата по нивите. Тя започва училище през далечната 1938 година в родното си село. Въпреки трудните времена в семейството й, а и в държавата по това време, тя съумява да се справя отлично с домашни и задължения, свързани с училището, а дори и нещо повече тя е сред първите ученици по успех и сред най-любознателните деца в основното си училище.

Значително събитие в детството й се е случило през юни 1944 година. Работейки с баща си на полето, той бива арестуван от полицията и отведен в неизвестност. Тя и семейството й в последствие разбират, че е в лагер край Плевен, арестуван заради политическите си убеждения. Няколко пъти преди това събитие той е бил задържан в местния участък и семейството е било следено от властта. Радиото им е било запечатано, за да не слушат нелегалната за това време станция Христо Ботев.

На 8 септември 1944 година баща й е освободен и се завръща при семейството си: Това беше много тежка година за цялото семейство. Баба ми беше от година парализирана на легло. След като баща ми беше интерниран, майка ми работеше на нивите, а аз и брат ми (10-годишен) гледахме парализираната си баба, животните в къщи и градината в двора. В селото нямаше канализация. Във всеки дом имаше кладенец, от който черпехме вода за миене, пиене и поливане на градината, в която гледахме зеленчуци, за да се изхранваме. Денят, в който се завърна баша ми, беше денят, в който погребахме баба ми.

Като ученичка в 7 клас не е имала нормален втори учебен срок, заради бомбардировките в страната през 1944 година: Втория срок учихме по къщите или на полето, но на малки групи. В селото нямаше електричество и се осветявахме само с газови лампи. Вечер слагахме по прозорците тъмни пердета. Така ни казваха, че е по-безопасно, за да не ни бомбардират. Никога нашето село не беше бомбардирано по време на войната.

В новооткритата гимназия на село тя завършва сред първенците по успех гимназиалното си обучение: Бях секретар на младежката организация в училището. Със съучениците ми си помагахме в ученето между нас нямаше злоба или завист. Бяха бедни години. Завърших гимназия с цървули. Първите обувки, които моите родители ми купиха, бяха на дипломирането ми през 1948 година. Веднага след дипломирането постъпих в местната младежка бригада за правене на тухли за МТС 75 дена работих  там, като си взех отпуск, през който се явих на кандидатстудентски изпит по задължителните български език и литература, а отделно на физика и математика. От 100 приети в специалност физика към Софиийския университет за цялата страна, бях приета на 18 място.

В следвоенна България пазаруването на всякакъв вид стоки се осъществявава с купонна система. Поради тежките условия на живот в страната в началото на 3-тата година от следването си тя се разболява от туберкулоза и постъпва в студентски санаториум край село Владая. След 4-месечно лечение и 3-месечно възстановяване в студентски дом в Берковица, тя се завръща в университета за 1 семестър и наново се разболява, но този път много по-тежко, от другата страна на белия дроб, след което претърпява тежка операция през март 1953 година. След няколко месеца възстановяване, през което време е била подкрепяна по всякакъв начин от човека, с когото на 8 януари 1956 свързва живота си в граждански брак, се завръща отново в университета, за да завърши висшето си образование през юни 1955. Същата година е разпределена на работа в Нова Загора, но след сватбата си в началото на 1956 е преразпределена в Стара Загора при мъжа си като гимназиална учителка по физика в едно от елитните за времето си училища "Христо Ботев".

В края на октомври и началото на ноември месец 1956 година излиза в майчинство с първото си дете и на 24 ноември се ражда дъщеря й. В първите години след раждането на дъщеря й, мъжът й отсъства често, поради командировки извън града. В следствие на което свекърва й й помага за отглеждането на малкото момиченце, а родителите й помагат за закупуването на собствено жилище. На 4 май 1960 година й се ражда второ дете този път момче. След раждането на 2-рото дете в семейството мъжа й трайно се установява в Стара Загора и, подкрепяна и обичана, тя и семейството й успяват да превъзмогнат мизерията и немотията, в която са живели. С годините се е утвърдила като базов учител в една от най-проспериращите гимназии, която се е превърнала в една от елитните гимназии не само в Стара Загора, а и в България. През 1974 и 1978  децата й завършват средното си образование именно в тази гимназия и продължават висшето си като единият се реализира като зъболекар, а другият военен. Ученическите и студентските години са тежки за тях, а и за майка им, понеже баща им се разболява тежко. Парите не стигат. През 1973 той получава в рамките на 1 месец два инсулта. През 1992 получава трети инсулт. Това е годината, в която и умира. Пореден тежък удар в живота на тази жена.

Моята героиня съумява да види двете си деца реализирани, да види раждането на 4-те си внука, да отгледа първия от тях през първите му десет години, да участва активно в отглеждането на другите трима, да види как единият от тях се жени и да е още жива тази Героиня е баба ми.                            

 Стара Загора, 2008 г.

Баба Гинка (1930-2009)


           Животът все още остава най-странното и най-необяснимо нещо за човечеството. Той идва и си отива с лекота и много рядко оставя следи от себе си. Малцина са хората, които оставят нещо след себе си и които историята помни. Макар те да не се различават по нищо от тези, които историята не помни, понеже всички са изживели жизнения си път и ги няма вече, връщането към живота и за най-великата личност е невъзможно. Или поне за сега е така, но надали някои от нас ще доживее да види прераждането. Животът във времето е като прашинката в пясъка. Какво остава след нас, след като напуснем този свят? Може би единствено споменът, който сме оставили у близките си. Жалко е, че този спомен ще се съхрани поколение, най-много две, и след това ще избледнее. Има хора, които заслужават да останат в съзнанието на хората. Има хора, които променят човешки събди и дават начало на други животи. Не винаги тези хора са всеизвестни, но това не може да омаловажи техния принос към живота на хората, чиито съдби са променили или по-точно, в чиито съдби са участвали.
           Такъв човек е моята баба Гинка. Поради силната връзка между мен и нея през 2008 година аз й посветих една от работите си към университета, а именно по темата Животоописание. Ни най-малко не съм предполагал, че година по-късно ще пиша втора част по същата тема. Това се случва, понеже баба ми почина страшно нелепо.
           Големите промени през ХХ век са били съпътствани и от големи промени в начина на живот на хората. Както тежки, така и добри моменти са присъствали в ежедневието на обикновените хора - моменти, които нашето поколение сега не може дори и да си представи, а черпи сведения и данни за тях от учебниците по история. Моята история, този път, ще проследи по-обстойно живота на баба ми, съвременник на големите промени дошли с отминалия вече ХХ век, а и начина, по който тя посрещна, за съжаление, само първите 9 години от XXI век.


           Житейски път: Баба е родена на 5 декември 1930 година в село Вълчедръм околия Ломска в семейство на земеделци. Кръстена е Гинка. Родителите й са родени 1908 година в същото село баща й е с основно образование, а майка й с начално. Баща й пето дете, полусирак, чието социално положение не му позволява да учи, а от малък го сблъсква с трудностите от живота, но това не му пречи да бъде будно и любознателно дете, а в последствие и мъж, който пряко се вълнува и интересува от събитията случващи се в страната му.
           Баба Гинка и по-малкият й брат, дядо Камен, от малки са били включвани в домашната работа, в отглеждането на животни, а дори и в работата по нивите. Тя започва училище през далечната 1938 година в родното си село. Въпреки трудните времена в семейството й, а и в държавата по това време, тя съумява да се справя отлично с домашни задължения и със задължения свързани с училището, а дори и нещо повече - тя е сред първите ученици по успех и сред най-любознателните деца в основното си училище.
           Значително събитие в детството й се е случило през юни 1944 година. Работейки с баща си на полето той бива арестуван от полицията и отведен в неизвестност. Тя и семейството й в последствие разбират, че е в лагер край Плевен, арестуван заради политическите си убеждения. Няколко пъти преди това събитие той е бил задържан в местния участък и семейството й е било следено от властта. Радиото им е било запечатано, за да не слушат, нелегалната за това време, станция Христо Ботев.
           На 8 септември 1944 година баща й е освободен и се завръща при семейството си: Това беше много тежка година за цялото семейство. Баба ми беше от година парализирана на легло. След като баща ми беше интерниран, майка ми работеше на нивите, а аз и брат ми, 10-годишен, гледахме парализираната си баба, животните вкъщи и градината в двора. В селото нямаше канализация. Във всеки дом имаше кладенец, от който черпихме вода за миене, пиене и поливане на градината, в която гледахме зеленчуци, за да се изхранваме. Денят, в който се завърна баща ми, беше денят, в който погребахме баба ми.
           Като ученичка в 7 клас баба не е имала нормален втори учебен срок, заради бомбардировките в страната през 1944 година: Вторият срок учихме по къщите или на полето, но на малки групи. В селото нямаше електричество и се осветявахме само с газови лампи. Вечер слагахме по прозорците тъмни пердета. Така ни казваха, че е по-безопасно, за да не ни бомбардират. Никога нашето село не беше бомбардирано по време на войната.
           В новооткритата гимназия на село тя завършва сред първенците по успех гимназиалното си обучение: Бях секретар на младежката организация в училището. Със съучениците ми си помагахме в ученето между нас нямаше злоба или завист. Бяха бедни години. Завърших гимназия с цървули. Първите обувки, които моите родители ми купиха бяха на дипломирането ми през 1948 година. Веднага след дипломирането постъпих в местната младежка бригада за правене на тухли за МТС 75 дена работих там като си взех отпуск, през който се явих на кандидатстудентски изпит по задължителните български език и литература, а отделно на физика и математика. От 100 приети, в специалност физика към Софиийския университет за цялата страна, бях приета на 18 място.
           В следвоенна България пазаруването на всякакъв вид стоки се осъществявава с купонна система. Поради тежките условия на живот в страната в началото на 3-тата година от следването си, тя се разболява от туберколоза и постъпва в студентски санаториум край село Владая. След 4 месечно лечение и 3 месечно възстановяване в студентски дом в Берковица, тя се завръща в университета за 1 семестър и наново се разболява, но този път много по-тежко, от другата страна на белия дроб, след което претърпява тежка операция през март 1953 година. След няколко месеца възстановяване, през което време е била подкрепяна по всякакъв начин от човека, с когото на 8 януари 1956 свързва живота си в граждански брак дядо, се завръща отново в университета, за да завърши висшето си образование през юни 1955. Същата година е разпределена на работа в Нова Загора, но след сватбата си в началото на 1956 е преразпределена в Стара Загора, при мъжа си, като гимназиална учителка по физика в едно от елитните за времето си училища - Христо Ботев.
           В края на октомври и началото на ноември месец 1956 година, баба излиза в майчинство с първото си дете като на 24 ноември то се ражда дъщеричка, която в последствие става моя майка. В първите години след раждането на дъщеря й, мъжът й отсъства чест, поради командировки извън града. В следствие на което свекърва й й помага за отглеждането на малкото момиченце, а родителите й помагат за закупуването на собствено жилище. На 4 май 1960 година й се ражда второ дете този път момче. След раждането на 2-рото дете в семейството дядо трайно се установява в Стара Загора и, подкрепяна и обичана, тя и семейството й успяват да превъзмогнат мизерията и немотията, в която са живели.
           С годините баба се е утвърдила като базов учител в една от най-проспериращите гимназии, която се е превърнала и в една от елитните гимназии не само в Стара Загора, но и в България. През 1974 и 1978 майка и вуйчо завършват средното си образование именно в тази гимназия и продължават висшето си, като майка ми следва медицина, а вуйчо ми завършва военно училище, след което завършва и икономика. Ученическите и студентските години са тежки за тях, а и за баба самата, понеже дядо се разболява тежко. Парите не стигат. През 1973 той получава в рамките на 1 месец два инсулта. През 1992 получава трети инсулт. Това е годината, в която и умира. Пореден тежък удар в живота на баба, а и на цялото семейство. Той не просто е съпруг, баща и дядо той е и безценен приятел.
           Баба съумява да види двете си деца оженени, реализирани и успяващи в живота. Успява да се наслади и на раждането на 4-те си внука. Три момчета и едно момиче. Отглежда първия от тях през първите му десет години, като му дава незаменимо начално образование с помощта на съпруга си. Запалва и поддържа интереса към книгите и науката у втория от 4-мата. Третият, момичето, получава не по-малко внимание от предишните двама. Тя празнува и дипломите за инженер, икономист и компютърен специалист на най-големия й внук. Баба има щастието да види 2-рия по големина внук как се жени и как поема своя път в живота, следвайки медицина и създавайки собствено семейство. Третият по големина, също поема пътя към висшето образование този път това на геодезията.
           Четвъртият внук това съм аз. Студент по политология. Студент, който споделяше всеки успех и неуспех в живота и университета с незаменимата си баба. След всеки взет или невзет изпит тя ме търсеше, аз я търсих, обсъждахме изпита, коментирахме кое съм сгрешил и кое съм направил както трябва. Получавах безценна морална и човешка подкрепа. Сега, когато получавам отличните оценки, за които тя ме стимулираше, радостта и насладата от тях я няма. Няма я, когато човек не може да я сподели с най-близките си хора. Нейната загуба мога да сравня единствено със загубата, която човек може да изпита, когато изгуби детето си или майка си.
           Тя беше духовита личност. Макар и на почти 79 години, тя притежаваше душата на много по-млад човек. За нея разходките и екскурзиите не бяха уморителни те бяха задължителни. За нея животът беше едно огромно удоволствие и наслада, макар и в немотия. Тя имаше семейството си, което я боготвореше при това напълно заслужено. Тя се раздаваше за всекиго и не търсеше отплата от никого. Правеше добро дори когато не се искаше от нея. По улиците на Стара Загора нямаше по-често поздравявана личност от нея. Тя беше се превърнала в любим учител, приятел и роднина. Учениците я обичаха и тя се ползваше с допустими привилегии в различните институции. Нямаше институция в Стара Загора, където тя да няма ученик или човек, който да й помоне. Приятелите й я ценяха високо и я търсеха за компания или услуга. А колкото до семейството й... то не може още 79 години да й се реваншира за всичко, което тя направи за него.
           Баба обичаше да слуша музика, предимно българска. Любим изпълнител й беше Веселин Маринов. Тя ненавиждаше лъжата и простотията. Не понасяше лошотията у хората, а на моменти дори и не можеше да я възприеме, че съществува. Тя гледаше с розови очила на заобикалящия я свят. За нея училищната институция беше свещена. Главата й не можеше да побере в какво са се превърнали днешните учители, а още повече днешните ученици. Но не ме разбирайте погрешно, тя въобще не беше старомодна. Напротив, тя ползваше gsm, комуникираше по skype, говореше в страната и чужбина, ходеше на екскурзии по балканите. Желанието й беше отново да отиде в Западна Европа, където е ходила на младини, но нелепата й смърт я изпревари и не й позволи да осъществи и тази нейна мечта. Баба гледаше много телевизия, четеше всеки ден вестник, шиеше гоблени, събираше семейството по повод и без повод. Изобщо водеше прекалено активен живот дори за по-млад от нея човек.
           През пролетта на 2008 година имах задача да напиша животоописание за човек, живял преди 1940 година. Разбира се, без никакво колебание първият човек, за когото се сетих, беше баба. Помня как прекарахме един цял следобед в спомени, писане, разказване, говорене и смеене. Бих казал, че този спомен ще остане завинаги в мен. Тя толкова много се вълнуваше, че й оказвам честта да пиша за нея, а аз тайничко си мислих "Боже, че това е най-малкото, което мога да направя за теб, бабо!". Върнах я много, много години назад в живота й, което й навя както хубави, така и лоши спомени. Няколко пъти тя се разплака, сещайки се за покойните си родители, съпруг и приятели. С неописуем ентусиазъм тя разказваше и разказваше за преживяното. Помогна ми да оформя както трябва текста и ми благодари за вниманието, което й оказах. Когато текстът беше качен в интернет, аз й го показах и тя много се зарадва, особено като видя, че съм сложил и наша обща снимка. Това беше нещо малко, но тя се зарадва истински и искрено. Малко след като баба почина, намерих една тетрадка, в която тя, след като написахме животоописанието, е почнала да пише и описва живота си и преживяното просто ей така. Беше изписала десетина страници, несъмнено вдъхновена от това, което бяхме направили с нея заедно. Тогава се замислих колко много тя е искала да сподели с някого живота си, преживяното, емоциите. Как е искала просто да излее душата си и да си спомни всичко отминало. Аз й помогнах да го направи и искрено се радвам, за което. Бих направил много повече, но вече е късно. Сигурен съм обаче, че тя знаеше на какво съм способен за нея.
           Днес, малко повече от 3 месеца след смъртта й, се питам: Колко такива хора като нея е имало и все още има? Колко от тях остават запомнени? Колко от тях получават нужното уважение и почит? За съжаление отговорът няма да ни се хареса.
           Но едно е ясно, с моята баба и с други хора като нея се запазва българското, се запазва доброто, се запазва моралът и етиката. Този тип хора са безценни не само за семействата си, а и за нацията ни. Те крепят всичко човешко у нас. Пожелавам на всеки да срещне поне веднъж в жовота си такъв човек. Аз го срещнах, имах щастието да ми е роднина, да ме обича, отгледа, възпита и култивира. След 22 години живот на този свят, с ръка на сърцето мога да заявя, че баба ми ме направи човек и че ако не всичко хубаво, то по-голямата част от хубавото у мен е благодарение на нея.
Винаги ще я помня и винаги ще бъде в моето сърце!

 

 

 

 

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

Copyright 1997-2009 OMDA Ltd.  All rights reserved.