ПРЕЗИДЕНТЪТ БУШ В ПРОМЕНЕНА БЪЛГАРИЯ

Милка Иванова

  

В навечерието  на 24 март 1999, когато НАТО подготвя първите бомбардировки над Югославия, президентът на САЩ Бил Клинтън се обръща към американската публика: ”Погледнете тази карта. Косово е малка страна, но се намира на голям разлом между Европа, Азия и Близкия изток- именно там, където ислямът се среща с двата клона на християнството – западния и православния. На юг са нашите съюзници Гърция и Турция; на север новите ни демократични съюзници от Централна Европа. А Косово е обградено и от други малки  държави.............” 

Призовавайки сънародниците си да разгледат картата на Югоизточна Европа,  с няколко много известни езикови фигури и отдавна доминиращи във външната политика на САЩ идеи, американският президент представя не само позицията на „малките държави” като България на Балканите, но и отношението на Америка към тези държави. С една сеизмологична метафора издържана в идеите на Хънтингтън за сблъсъка на старите и новите линии на противопоставяне, той описва полуострова като „разломна” зона, където се сблъскват религии и цивилизации. Обръщението на президента показва големия стратегически избор, пред който е изправена Америка и който е свързан със специфични последици. В своето люшкане между глобалното господство и глобалното лидерство САЩ избира търпеливо и продължително да полага усилия, за да омиротворява и най–експлозивните райони на земята, които раждат голяма част от подклаждащата насилие омраза. За това Косово и околните „малки държави” са представени в тази президентска реч като неудобно приклещени между Европа, Азия и Близкия Изток. 

Така с израза „други малки държави” образът на България, която Клинтън ще посети няколко месеца по – късно, се въвежда в представите на американската публика от гледна точка не на собствената си идентичност, а само като малка по размер, неизвестна и разположена в една опасна зона на разломи. Независимо от този контекст, обаче, конкретното развитие на тази балканска държава като България не би могло да остане незабелязано за администрацията както на Клинтън през 1999, така и на неговия наследник през 2007. Българският преход е една от малкото прояви на мирни преходи от тоталитаризъм към демокрация и като такъв не може да бъде отминат от стремящата се към глобално лидерство държава. Докато чехите имат своята „Пражка пролет”, поляците „Солидарност”, а унгарците въстанието от 1956, световна водеща сила като САЩ не може да не отбележи, че в контекста на проблемите в Югославия, Македония, Албания, в България прехода се реализира само с няколко кратки протести и дълъг времеви сегмент. Мъдрото лидерство предполага постоянен стремеж за ангажиране на най–жизнеспособните и приятелски настроени части от света  в съвместна, макар и неформална структура за сдържане и доколкото е възможно за елиминиране на вероятните източници на заплахи. За това още посещението на Клинтън през 1999 е всъщност признание за това, че макар и малка държава, без особена роля във външнополитическите планове на една  par excellence  световна сила,   България е осъществила значими промени, поради което постигнатото следва да се отбележи и стимулира, като се посочи за пример на останалите не толкова спокойни държави в региона.  

Действително външни сили нямат особена роля за българския преход, защото независимо от съществувалите дисидентски формации като „Екогласност”, българската революция от 1989 е резултат от процеса на мирна промяна  на властта вътре в самата комунистическа партия. При първото посещение на американски президент в България промените вече са на лице. На 10.11.1989 Тодор Живков, който е бил на власт почти няколко десетилетия е свален от реформаторите. БКП се преименува на БСП и новата партия печели първите свободни парламентарни избори. Към този момент  либералните формации – либерали, социалдемократи, еколози вече са обединени в СДС, появяват се и много нови партии. Заради вътрешните си разпри и решимостта на опозицията в лицето на синдиката „Подкрепа”, надмощието на БСП трае само няколко месеца. През декември 1990 е съставено правителство на националното съгласие и на 1.08.1990 парламентът избира за президент Желю Желев. Наследилият го през 1996 г. Петър Стоянов е представител на модерната десница, но до реална промяна във възникналите за държавата политически и икономически проблеми само по силата на избора не се стига. Масовите протести през януари 1997 водят до предсрочни парламентарни избори, а формираното в резултат на това правителство декларира желанието си да осъществи сурова програма, необходима за възстановяване на страната – програма довела след няколко години до приемането на България в НАТО, а малко по – късно държавата става член и на ЕС. Променя се и външната политика на България – тя излиза от сферата на влияние на Русия и  при посещението на Бил Клинтън е публично призната за съюзник и партньор на САЩ, макар и не с такова стратегическо значение както Гърци и Турция. Така, когато за втори път американски президент посещава България, това вече не е „малката” държава,  „неудобно приклещена” между Европа, Азия и Близкия Изток и локализирана в линията на разлом, а държава член на НАТО, ООН, ЕС, на Съвета на Европа, същата онази държава, за която Клинтън през 1999 каза: „Това е една прекрасна страна ! Елате и помогнете на този народ да изгради бъдещето си!". 

Може би е рано да се каже какви са последствията от втората визита на американски президент в България. Четиридесет и третият президент на САЩ  е един от най-спорните президенти на Америка. Или поне така изглежда сега.  И все пак, ако е рано да се каже какви са последствията, то още сега могат да бъдат посочени намеренията и първите впечатления. И при посещението на Клинтън, и при посещението на Буш, България е същата малката държава без особена роля в глобалните лидерски стремежи на САЩ, но тя вече е осъществила макар и по- бавно своя преход към демократично общество, има своите утвърдени институции, които макар и проблеми функционират достатъчно добре, за да бъдат припознати като поносими от ЕС. Нещо повече, държавата вече е отворила своите граници и комуникационни канали и вече изпитва влиянието на американските медийни могули, на „Кока Кола”, „Мак Доналдс” и „полковниците” на Дисни точно така, както и всяка друга европейска държава. В този смисъл посещението на Буш е по-различно от това на Бил Клинтън. Клинтън посещава България след като тя е подкрепила САЩ в няколкото неудобни месеца на конфликта в Косово. Така американският президент отбелязва пред света решаващото значение на взаимно допълващото се, ангажиращо и двете страни, макар и несиметрично американско  - европейско глобално партньорство. Посещението на Буш, обаче е едно почти протоколно събитие, което не оказва друго въздействие върху вече очерталия се мирен процес на промени в държавата, освен да получи своето медийно отразяване и да даде възможност на партийните лидери да го използват в политическата си риторика. И тъй като преходът вече се е осъществил, времето на големите роли и впечатляващото излизане на сцената е вече преминало. За това и от това посещение ще се помнят главно прозвището „Мr. Clean”, с което Буш нарече българския президент Първанов, тъй като не успя да произнесе името му и твърденията му, че макар и България да не попада в обсега на противоракетния щит, тя ще бъде защитена, „защото не бива за едни да има защита, а за други не” и защото „американските бази са залог за сигурност”.  

Трудно е да се определи защо това посещение ще остане не запомнящо се с друго освен нечовешките мерки за сигурност, объркали плановете на много софиянци. Дали заради спорната личност на президента Буш или заради това, че на фона на осъществилия се преход в България ролята на спасителният седми кавалерийски полк от старите американски ленти вече не е главна роля. Независимо от това, че в една България, която вече има самочувствието на член на НАТО и ЕС, посещението на Буш няма тези преки последици, които имаше посещението на Клинтън през 1999, все пак то е едно високо и много важно признание за усилията на България в стремежа и да утвърди постигнатите демократични промени. Но това събитие показва и нещо друго – посещение  на държано равнище останало без особен отзвук сред гражданите сочи, че в България е на лице не само реализиран преход, но и нещо повече – влияние на глобалните тенденции свързани с това, че националните правителства ще трябва все повече и повече да се задоволяват със съвсем скромна подкрепа. Проблемът е в това, че представителната демокрация като принцип на държавността оперира в сфери нямащи особена релевантност за отделните хора, докато по въпросите, които са от съществено значение за техния живот и които също са свързани с външни сили, представителната демокрация има нищожно влияние. Днес, когато в резултат на осъществения преход българските граждани могат да живеят и инвестират в която и да е друга държава, те нямат какво особено да губят ако не проявяват „политическа отговорност или лоялност” да подкрепят правителството организирало едно междудържавно посещение дори и това посещение да е на американския президент. В новата България, едновременно глобална, национална и локална, демокрацията функционира най–добре там където широко осведоменият потребител на институциите е в състояние да свърже опита си с непосредствено засягащите го решения. Именно за това ограниченията наложени на гражданите живеещи в София по време на визитата на Буш имаха по голямо значение за тях от политическите и международни рефлекси на същото това събитие. 

 

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

Copyright ©1997-2007 OMDA Ltd.  All rights reserved.