Косовската криза

Кристи Тодор Терпо - политология втори  курс (2006-2007), Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"

 

 

Най-важното политическо събитие на Балканите след 1989 г. е разпадането на Югославия и продължителният конфликт между нейните различни етнически групи.

 

Корените на конфликта в Косово

 

В резултат на подялбата на османското наследство на Балканите и разпокъсването на албанското етническо пространство чрез Берлинския договор от 1878 г. Косово с албанското си население влиза в пределите на Сърбия. Позовавайки се на историческите си митове, както Белград, така и Тирана претендират за това парче от османското наследство и както обикновено, правото е на по-силния. След деситилетия на дискриминация косовските албанци придобиват оптимално признание на гражданските и културните си права с обявяването на Косово за автономна област в състава на Титова Югославия. Автономните области Косово и Войводина имат всички права на югославска съюзна република с гарантиран от федералната конституция конституционен, законодателен и бюджетен суверенитет, както и с право на вето по централни въпроси на федерацията.

Първите протести с искания за конституционен статут на тази най-бедна югославска област започват още през 1981 г. и имат предимно икономическа мотивация. Косовската криза е заложена от Милошевич през 1989 г., когато той отнема правата на косовските албанци, предоставени им с конституциите от 1946 и 1974 г. През 1989 г. сръбският президент Милошевич въвежда промени в конституцията, свеждащи се до рецентрализация и рейерархизация на цялостната сръбска администрация. Година по-късно разпуска парламента в Прищина заедно с косовското правителство, след което обявява цялата област за територия под непосредственото управление на вицепредседателя на сръбския парламент.

В серия от административно-политически ходове и контраходове косовските албанци през 1990 г. прокламират независимостта си от Сърбия, а на конституцията на новата Съюзна Република Югославия (СРЮ), обезмисляща статута на автономните области, те реагират с президентски и парламентарни избори, които Белград естествено обявява за нелегални. Регионът формално продължава да е сръбска автономна област, която Белград нарича Косово и Метохия или Космет, докато косовските албанци го наричат нзависима република Косова.

Така бяха нарушени основните човешки права и свободи и беше насърчен стремежът към самоопределение, доминиращ в Косово. И това не е процес, привнесен отвън, например от Албания, а вътрешен стремеж към създаване на напълно самостоятелна държава. Изграждането на политически структури в Косово започва още с нелегалния референдум от септември 1991 г., който обявява република Косово, и с нелегалните избори от май 1992 г., създали паралелни албански институции в Косово. Те поставят началото и на отделна учебна и здравна система и на военна и полицейска йерархия.

 След 1989 г. стана ясно, че на територията на Югославия съществуват твърде много общности, които не просто имат различен етнически облик, но и пребивават в различни исторически епохи. Войната в постюгославското пространство започна като сблъсък между две ясно оформени нации сърби и хървати, но впоследствие се усложни от въвличането на босненските мюсюлмани, които никога не са преминавали през етапа на класическата национална държава. Така в Косово се стигна до сблъсък между националната държава и протонационалната общност на местните албанци.

От 1995 до 1998 г. косовският проблем е замразен. Косово не влиза в дневния ред на мирните преговори във военната база край Дейтън, щата Охайо. Западът не е готов за казуса Косово. Америка изцяло е ангажирана с въоръженото присъствие на НАТО под нейна егида в Босна. Сърбия също има много проблеми и не предприема конкретна стъпка за решаването му.

Позициите на двете страни и днес са непримирими и възможността за компромис витае само в смелите хипотези на някои от третите страни, опитващи се да посредничат в конфликта. За представителите на косовските албанци не съществува друго решение освен суверенната република Косово и евентуалното й обединение с Албания. За Белград въпрос на преговори може да бъде единствено автономията на Косово като съставна единица на Сърбия. И най-голямата автономия в рамките на Сърбия за представителите на косовските албанци е отминал етап.

Ескалацията на конфликта с появата на АОК довежда до ново лумване на югославския пожар. От една страна, косовските албанци смятат за легитимно искането си да придобият своя национална държава. Те просто искат това, което с ескалацията на югославския конфликт през 1992 г. придобиха Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Македония, а именно национално-държавен суверенитет, който първоначално дълго време им се отказва от международната общност. Аргументът, че при демонтажа на Титова Югославия суверенитетът бил само за съюзните републики, но не и за автономните области, не убеждава косовските албанци, защото Косово практически бе съюзна република. Освен това косовските албанци изтъкват, че за разлика от други югославски народи в езиково и религиозно отношение нямат нищо общо със сърбите. От друга страна, последиците от реализирането на тези етно-национални въжделения са дестабилизиращи за крехкия баланс в съседните страни и особено в Македония, както изтъква бившият македонски министър на външните работи Любомир Фръчковски: Поносими за нас са всички възможни решения за Косово, било като автономна, било като югославска република, до момента на сецесията или на откъсването на Косово от Югославия. Сецесията на Косово и появата на суверенна държава на косовските албанци ще стимулира радикалните тенденции, съществуващи и сред албанците в Македония.

 

Положението в Косово след 1998 г.

 

На 28 май 1998 г. Северноатлантическият съвет провежда заседание на равнище външни министри и определя двете основни цели на НАТО по отношение на кризата в Косово:

v  Да съдейства за постигането на мирно разрешаване на кризата чрез участие в ответната реакция на международната общност.

v  Да засили стабилността и сигурността на съседните страни, като отдели особено внимание на Албания и бившата югославска република Македония.

На 12 юни 1998 г. Северноатлантическият съвет, заседаващ на равнище министри на отбраната, поставя задачата да се преценят възможни допълнителни мерки на НАТО по отношение на задълбочаващата се криза в Косово. В резултат на това са разгледани редица възможни варианти.

След по-нататъшното влошаване на обстановката на 13 октомври 1998 г. Съветът на НАТО разрешава издаването на заповед за предприемане на въздушни удари. Това решение трябва да подкрепи дипломатическите усилия, целящи да накарат режима на Милошевич да изтегли своите сили от Косово, да сътрудничи за прекратяването на насилието и да улесни завръщането на бежанците по домовете им. След нови дипломатически инициативи на представители на НАТО и САЩ, президентът Милопевич се съгласява да спазва постигнатите договорености и въздушните удари са отменени.

В Резолюция 1199 на Съвета за сигурност на ООН наред с другото се изразява сериозна загриженост по повод прекомерната употреба на сила от страна на сръбските служби за сигурност и югославската армия и се призовава за прекратяване на огъня и от двете страни в конфликта. В духа на тази резолюция след сключването на отделно споразумение със сръбското правителство е определена максималната численост на сръбските войски в Косово и обхватът на извършваните от тях операции.

Освен това е договорено Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE) да създаде Мисия за наблюдение в Косово (KVM), която да следи на място спазването на споразумението, като същевременно НАТО предприеме мерки за наблюдение от въздуха. Двете мисии са утвърдени с резолюция 1203 на Съвета за сигурност на ООН. Няколко страни извън НАТО също участват в мисията за наблюдение от въздуха.

С цел да окаже подкрепа на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, НАТО създава специални военни оперативни сили, които подпомагат спешното изтегляне на членовете на Мисията за наблюдение в Косово в случай на риск от евентуално възобновяване на конфликта. Тези оперативни сили са разположени в бившата югославска република Македония под общото ръководство на върховния съюзен главнокомандващ за Европа на НАТО.

В заключенията си Мисията за наблюдение в Косово на ОССЕ, изпратена на място от януари до март 1998 г. отбелязва жестокостите, извършвани системно и организирано от сръбските и югославските сили срещу албанските общности. Насилственото прогонване, произволните арести и убийства, както и други нарушения на човешките права и методи на сплашване са очевиден факт. Според доклада на комисията насилие е упражнявано и от двете етнически групи по време на конфликта, но основната част от страданията са понесени от косовските албанци. Главният прокурор на Международния съд за военните престъпления в бивша Югославия (ICTY) докладва, че в Косово са открити около 526 масови гроба. Разследват се други 300 обекта.

Въпреки предприетите стъпки, в началото на 1999 г. обстановката в Косово отново се влошава в резултат на редица провокационни действия и на двете страни, и на използването на излишна и непропорционална сила от страна на сръбската армия и специалната полиция. Някои от тези инциденти са смекчени с помощта на посредническите усилия на наблюдателите от ОССЕ, но в средата на януари 1999 г. обстановката рязко се влошава вследствие на офанзивата на сръбските сили срещу косовските албанци.

Предприети са нови международни усилия с цел да се даде нов политически импулс за мирно уреждане на конфликта. Състоящата се от шест държави Контактна група, създадена през 1992 г. от Лондонската конференция за бивша Югославия, се събира на 29 януари 1999 г. и решава да бъдат свикани спешни преговори с международно посредничество между страните в конфликта.

НАТО подкрепя усилията на Контактната група, като на 30 януари взима решение при необходимост да прибегне към нанасяне на въздушни удари и отправя съответно предупреждение към двете страни в конфликта. Тези съгласувани инициативи довеждат до началото на преговори, състояли се в Рамбуйе от 6-23 февруари, последвани от втори кръг в Париж от 15-18 март. В края на втория кръг на преговорите делегацията на косовските албанци подписва предложеното мирно споразумение, но преговорите приключват без подпис от страна на сръбската делегация. Веднага след това сръбските военни и полицейски сили повишават интензивността на своите операции срещу етническите албанци в Косово, като вкарват допълнителни сили и бронетанкова техника, в нарушение на споразумението от октомври 1998 г.

На 20 март, след като е изправена пред създадени от сръбските сили непреодолими пречки за осъществяване на своите задачи, Мисията за наблюдение в Косово на ОССЕ е изтеглена от района. Американският посланик отпътува за Белград, за да направи последен опит да убеди президента Милошевич, че ако не прекрати нападенията срещу косовките албанци, ще бъде изправен пред перспективата от незабавни въздушни удари на НАТО. Милошевич отказва да изпълни поставените искания и на 23 март е дадена заповед за предприемане на такива въздушни удари (операция Съюзна сила).

Няколко събития повлияват развитието на войната между НАТО и Сърбия. Първият шок е свалянето на 28 март от сръбската противовъздушна отбрана на невидимия изтребител Ф-117А. Същия ден генералният секретар на НАТО Хавиер Солана обявява началото на втората фаза на операцията Решителна сила срещу Югославия. Според плана операцията се състои от 5 фази. Нулевата фаза започва през 1998 г., когато са проведени учения, учебни полети, събрани са разузнавателни данни. Първата фаза е насочена срещу противовъздушната отбрана на цялата територия на Съюзна Република Югославия и срещу складове за оръжие в Косово. Втората фаза визира сръбските въоръжени сили на юг от Ниш и в Косово. Третата фаза е насочена срещу военни и инфраструктурни обекти из цяла Югославия, включително и в центровете на градовете. Четвъртата фаза, според плановете, е налагане на край на войната.

На 10 юни 1999 г. след продължила 77 дни въздушна кампания, генералният секретар на НАТО Хавиер Солана обявява, че е дал указания на ген. Уесли Кларк, върховен съюзен главнокомандващ за Европа, да прекрати временно въздушните операции на НАТО. Това решение е взето след консултации със Северноатлантическия съвет и полученото от ген. Кларк потвърждение, че е започнало пълното изтегляне на югославските сили от Косово.

Изтеглянето на тези сили е осъществено в съответствие с военно-техническо споразумение, сключено между НАТО и СРЮ на 9 юни. Споразумението е подписано ген.-лейт. сър Майкъл Джаксън от името на НАТО, и ген.полк. Светозар Мариянович от Югославската армия и ген.полк. Обрад Стеванович от министерството на външните работи от името на правителството на СРЮ и република Сърбия. Изтеглянето е осъществено и в съответствие с условията на споразумението, от 3 юни между СРЮ и специалните пратеници на ЕС и Русия финландския президент Ахтисаари и бившия руски премиер Виктор Черномирдин.

На 10 юни Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 1244, която приветства приетите от страна на СРЮ принципи за политическо уреждане на кризата в Косово, включващи незабавно прекратяване на насилието и бързо изтегляне на военните, полицейските и военизираните сили.

Съветът за сигурност решава, че политическото уреждане на кризата ще се базира на общите принципи, приети от външните министри на Групата на 7-те високо развити индустриални страни и Руската федерация (8-те) и принципите, залегнали в документа, връчен в Белград от специалните пратеници на ЕС и Русия. Двата документа са приложения към резолюцията на Съвета за сигурност на ООН.

Посочените принципи включват:

   незабавно и подлежащо на проверка прекратяване на насилието в Косово;

   изтегляне на военните, полицейските и военизираните сили на СРЮ;

   установяване на ефективно международно цивилно и военно присъствие в Косово със същественото участие на НАТО във военното присъствие и с единно командване и контрол;

  установяване на временна администрация;

  безопасно и свободно завръщане на всички бежанци;

  полагане на началото на политически процес, който да осигури висока степен на самоуправление;

  демилитаризация на Армията за освобождение на Косово;

 всеобхватен подход към икономическото развитие на обхванатия от кризата район.

Съветът за сигурност предоставя пълномощия на страните-членки на ООН и на компетентните международни организации да установят международно военно присъствие. Решава се задачите на присъствието да включват възпиране на евентуално подновяване на въоръжените действия, демилитаризация на Армията за освобождение на Косово и осигуряване на безопасна среда за завръщането на бежанците и за функциониране на международното цивилно присъствие. Съветът за сигурност предоставя пълномощия на генералния секретар на ООН да установи международно цивилно присъствие и да назначи Специален представител, който да контролира изпълнението на набелязаните задачи.

След приемането на резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН назначеният за командващ силите ген. Джаксън по указания на Северноатлантическия съвет предприема подготовка за бързото разполагане на военните сили по мандат на Съвета за сигурност на ООН.

Войната в Косово не е само за връщането на стотиците хиляди косовски бежанци по домовете им, нито за демократизацията на Сърбия. Войната бе нужна на НАТО, за да очертае параметрите на новия световен ред. Новата стратегическа концепция постанови, че пактът може да отговаря на заплахи, които идват извън територията му. Концепцията признава лидерството на ООН при разрешаването на международни спорове, но не задължава НАТО да иска изричното съгласие на Съвета за сигурност, преди да предприеме военни действия.

 

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

 

Copyright 1997-2009 OMDA Ltd.  All rights reserved.