Елка Руменова - политология трети курс (2006-2007),  Пловдивски университет " Паисий Хилендарски "

Какво значи да си българин днес?

 

  Какво значи да си българин днес? Това е труден въпрос. Не само що се отнася до българина, но и до всички народи по света. Трудно е да си определи, защото всяка държава си има своя история, свои закони, свой манталитет. Може да се добави, че и сега през 2007 год. всеки народ е достигнал различно икономическо, културно и нравствено развитие.

   Според мен, за да се отговори на този въпрос трябва да търсим в тази посока- къде е България в момента, какъв живота на българите, мислите, характера им и т.н. И най-вече дали българина се е променил с оглед на променящия се свят. За мен лично един човек, за да се нарече българин, то трябва да отговаря на следните изисквания- не само да е роден, но и да е израснал в България, да няма друго гражданство, и то гражданство по произход, да говори български, да е учил в българско училище, да знае българската история, да почита българските национални герои, да празнува българските национални празници, да е патриот, но не радикален националист, да уважава всички други националности, живеещи в България, особено ако са вече поредно поколение родено в България, да уважава и всички други народи, да зачита интересите на България, да работи за България, да има българско самосъзнание, да обича България, и най-вече да се чувства българин.

    Мисля, че българина не се е променил много по характер. Е станали сме малко повече материалисти и индивидуалисти, но щом стане дума за България, за нейната сигурност и цялост сме си същите. За мен българина трябва да е роден в България и да е израснал тук. Има много хора, чиито семейства са дошли от друга държава и живеят в България отдавна. Да за мен те са българи вече, но има и такива, които се възползват от това, че имат второ гражданство- българско.

    Например етническите турци, които идват в България само за да гласуват. Такива хора, просто не мога да причисля, към гражданите на България. Има и етнически турци, които въпреки, че живеят в България от много години, не приемат нашата страна, а милеят за своята. Друг пример са чуждите студенти. Нямам нищо против тях, защото и тяхното идване си има положителни страни за държавата ни. Но не одобрявам надменността в поведението им и категоричното им отказване да говорят български език, въпреки, че го знаят. Не мога да приема, че те, искащи българско гражданство за свое улеснение, точно те получават права, като моите и като всички родени тук.

   Уважавам другите етноси в Българи, но само тази част от тях, която уважават държавата, в която живеят, независимо къде са родени. Такива хора могат да станат българи и това право да им се признае. Условието да си израснал в България е много важно, т. к. живота прекаран в България помага на всички да израснат, с мисълта, че са българи. Това много помага в интеграцията им.

   Относно двойно гражданство, не съм привърженичка на тази практика. Според мен, притежателите на двойното гражданство могат да играят между законите на две страни и да се възползват ту от едната, ту от другата, само за да получат изгода. Категорично не одобрявам получаването на второ гражданство, само за да стане по- лек живота им в страната в която живеят. Не мога също да приема, някой напуснал България преди 10- 20 години да се жалва, че не може да гласува например. Както стана на изборите за евро депутати. Доста българи, живеещи в чужбина, не можеха да упражнят своя вот, заради закона за отседналост. Според мен не са прави, защото само този, който е в България може да усети чувството, когато на избори пристигат автобуси, пълни с турци. Едно е да живееш в Америка и да вземаш 1000 $ на седмица, едно е да взимаш 100 $ на месец. Разликата е голяма.

    В мига, в който са избрали по- добрия живот в Америка, нямат право да претендират за право на гласуване. Само човекът, който усеща всички недостатъци на България на гърба си, може да определи, кой да го управлява. Може би много хора ще се възпротивят, но това е мое мнение и имам право на него.

    Имала съм възможност, но не съм емигрирала. Ако го бях направила, не бих отишла да гласувам, просто не мога да определям живота на хора в една държава в която не живея. Просто не мога! Както не бих приела етническите турци, които идват само да гласуват, да ме управляват в собствената ми държава.

    Владеенето на български език е основно тук. Само така може да се интегрира един човек в България. Ще дам за пример нещо, което ми се случи на скоро във влака Враца- Пловдив. В моето купе в София се качиха семейство роми, със сина си. Бяха добре облечени и доста културни, детето им също. Ако го видя без родителите му, никога няма да кажа, че е ром.

     Но тогава осъзнах какво най- много ги отдалечава от нас и от интеграцията им- езика. Като не говорят български и не учат детето си да говори, те не само го изолират, но и определят, че той ще живее в ромско общество, ще общува с роми, вместо да му предложат едно по- добро бъдеще. Аз искам ромите и другите народности в България да се интегрират, но ако усилията са едностранни, няма да стане. Не им казвам да спрат да говорят езика си, напротив това е тяхно право. Но без български език, няма да стане. Това е нещо, което е мост между българите и останалите народности в България. Добре е, че вече доста хора са го осъзнали.

     Миналото лято бях в САЩ и въпреки, че имаше много други български студенти, в компания на американци винаги сме говорили на английски. Това е езика, който всички разбират и така един вид се интегрираме. Езикът ни служеше не само да комуникираме, но и даваше възможност, американците там да ни приемат не като чужденци, а като приятели.

    Обучението в българското училище е част от изграждането на българите. Основната му роля е свързано с израстването на децата. Мисля, че това образование един вид подготвя децата да станат българи. Това важи за всяка държава. В училището, в съзнанието на детето се оформят отговорите на важни въпроси- от къде произлиза, къде живее, каква е страната му, каква е историята и и т. н. Тук отново мога да дам пример. В общежитията в първи курс съквартирантка бях с момиче от Сърбия. Но не от където и да е, а от Босилеград. Баба и и дядо са родом от България. Тя е учила в българско училище в Босилеград и още по-важно е, че е учила български език. Тя сама казва, че в паспорта и пише, че е сръбска гражданка, но тя винаги се е чувствала българка. Това е постигнато чрез семейството и чрез училището. Сега тя учи в България, където винаги е искала. Сама казва, че ако не успее да се реализира тук, би се върнала в Сърбия, но само в своя роден град, защото там има само българи. Мисля, че тези нейни думи сами говорят.

    Да знаеш историята, героите и празниците на своя народ, те прави гражданин на тази държава. Аз поне винаги съм обичала българската история. Винаги съм се чувствала горда, когато съм я чела и съм говорила за паметни събития от нея. Горда съм, че имаме личности като Васил Левски, Христо Ботев, като Стамболов, които ми вдъхват патриотизъм, когато чуя за тях. Човек, който изпитва това, може да се нарече българин. Никой не може да го оспори. В историята са всичките ни падения, но и възходите ни след това. Там е пътя извървян от българите, за да ни има нас днес. Много често празниците ни се опорочават от злъчни коментари и интерпретации, но докато има български граждани, ще има и български национални празници. С тези празници ние показваме, че имаме минало, но и че ще имаме бъдеще, защото ще ги почитаме и за напред. Във връзка с това искам да се спомена, че според мен между патриоти и националисти има разлика.

   Аз се определям, като патриот, който обича България и милее за нея. Но не одобрявам крайното поведение на някои хора, които се определят като националисти. Идеите им не са в защита на интересите на България, а напротив и вредят и пораждат конфликти в страната. Мисля, че един българин трябва да работи за България и за нейните интереси. Да я обича и да милее за нея, като своя родина, да зачита законите и.

    Като последно искам да добавя, че най-важното е един човек да има българско самосъзнание и да се чувства българин. Когато го питат какъв е, без колебание, а гордо да заяви, че е българин. Аз винаги съм се гордеела, че съм българка. В колкото и страни да съм била, винаги съм казвала това, без да се срамувам, въпреки, че знам мнението на всички за нас. И всичко това  ме прави българка и още по-важно е, че ме кара да се чувствам българка.

     Много хора може би не осъзнават това, което написах досега. Но винаги идва момента, в който, човек го разбира. Аз го разбрах миналото лято, когато бях за четири месеца в САЩ. За първи път напуснах България за толкова много време. В началото ми беше интересно, но никога не съм се чувствала добре. Постоянно говорех за България и броях дните докато се върна. За разлика от повечето студенти, които заминават с плана за оставане там, аз знаех, че ще се върна, че отивам само за да работя.

   Сега след като се върнах, осъзнавам, че няма да мога да живея на друго място. В България имам едно душевно спокойствие, едно успокоение за живот, имам мечти свързани с България. И ако живея в друга държава, знам, че ще загубя всичко това. Където и да отида, знам, че винаги ще се върна в България, и затова ще си остана истинска българка и ще имам право на това. Сега заминавам, но знам, че отново ще се върна.

   А тези, които не се връщат, които получават друго гражданство, започват да учат друга история, друг език, нека не забравят кои са. Губят правата си, като граждани на България, но нека, където и да отидат, по каквито причини да заминат, дори и да не се върнат, поне да се чувстват и да бъдат достойни българи до края.

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

 

 

 

Copyright 1997-2007 OMDA Ltd.  All rights reserved.