Александър Александров - политология трети курс (2006/2007),  Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"

 

Какво значи да си българин днес и кой може да е българин днес

Да си българин днес не звучи актуално. Дори и тези в парламента избягват да наричат себе си българи. Не от срам, а от собствената си неяснота за идентичност, която понякога им върши услуги за собствено облагодетелстване. Наблюдавам интересна максима, която използват днешните политици. Изтъкват българския си произход, когато ситуацията е благоприятна за България и подчертават другия си произход, когато европейските наблюдатели отправят критика към страната ни. Нито един от тях не застана и призна вина след критичните доклади на евроспециалистите, отправени към нас за хаоса в съдебната система, за ширещата се престъпност и корупция, за купуването на гласове по време на избори, за бавните темпове, с които пъпли напред пазарната ни икономика.

В тези моменти те избягаха от българското, но пък го изтъкнаха, когато трябваше да продадат на чужденците големите ни дружества и предприятия. Тогава май наистина е гордост да си българин, защото от това печелиш. Комисионните са огромни, далаверите безкрайни, а алъш-веришът, на който и Бай Ганьо навремето се възхищаваше, си е истински келипир.

И това помогна за създаването на модерния българин.

Образите на процъфтяващата демокрация не закъсняха. Достойните българи се появиха. Та дори и прославиха страната ни. На първо четене в съзнанието ми се нареждат имената на Илия Павлов, Косьо Самоковеца, Иван Тодоров - Доктора, Поли Пантев, Емил Кюлев, Георги Илиев и други, все хора, достатъчно популярни в страните от Западна Европа и САЩ. Но известността им не даде положителен проблясък за българското, а напротив превърнаха думата българин в нарицателно на престъпник.

Май ми е трудно да обясня на тези от Западна Европа, че съм от онова място на Балканите, разположено между Черно море и река Дунав. Няма да ме разберат и с право, защото в тяхната история за България почти няма нищо. Беглите редове за родината ни изглеждат жалки пред делата на горепосочените личности, част от които бяха обвързани с управляващата олигархия. В Амстердам биха се сетили за страната ни, ако им подскажеш, че един от видните ни представители бе гръмнат посред бял ден в центъра на холандската столица. Така веднага ще се сетят откъде съм. И за Илия Павлов се носят легенди в САЩ. Та нали съпругата на Бил Клинтън върна просволутия чек, който Павлови изпратиха на съпрпугата на бившия американски държавен глава, за да му помогнат в предизборната кампания. Семейството обаче бе хитро и то по български. Побърза да се уреди с двойно гражданство и получи американско. В САЩ те наричаха себе си граждани на Америка, а тук се изтъкваха за най-чистите и богати българи. И това е част от балканския ни синдром на себеотричането и себеизтъкването.

Тези дни прелистих новата книга на Иля Вълчев, озаглавена Бай Ганьо, жив ли си?. Интересно четиво и много инфинитивно за днешното време. Там образът на Бай Ганьо е близък с фактите от ежедневието. Главният герой на Иля Вълчев е наследил единствено инфантилната хитрост на Алековия прототип и нагласата му да печели от всяко нещо, но има и нови изменения в характера и поведението си. Те са продиктувани от чисто политическата конюнктура и демократично зараждащия се капитализъм. Та тук Бай Ганьо не ходи с дисаги и елече, а със скъпи костюми на Версаче и Фере, носи лаптоп, кара скъп мерцедес, има хубави секретарки, станал е по-пресметлив, оперира с индексите на пазарните борси, търгува не с розово масло, а с петрол. Така е изградил образа на българина Иля Велчев. И този образ е правдоподобен и има смисъл от живот.

Истерията с приемането ни в Европейския съюз породи друга интересна интрига в обществото ни пространство. Едни се опитваха да натрапват мнението, че влизайки в голямото европейско семейство, не трябва да забравяме, че сме българи. Други пък дебело подчертаваха, че трябва да скъсаме с типично българските си черти, защото издават ниския ни интелект. И едните, и другите имаха право.

Този диалог за българското обаче надделя в представите на определени политически фигури и даже стигна до фанатизъм при някои партии. Атака се възползва от това и оформи себе си като най-българската политическа сила у нас, която застава срещу всичко чуждо.

А като неин първи опонент на чуждото посочиха ДПС, след това се зароди апатията и към всички други. Епицентърът на спора българи ли сте или не сте се завихри и в Източните Родопи. Някой успя да направи възродителния процес и после да промие съзнанието на хората, че са българо-мохамедани, а те самите днес са доста объркани. Не знаят дали са българи или мюсюлмани.

Проблемът е не само на религиозно равнище, но и на етническо. Често чувам по улиците на Пловдив да се подхвърлят реплики от типа на: Да бях циганин от Столипиново. Щях да живея царски. Нито за ток щях да плащам, нито за вода. Пък дойдат ли избори ще чакам кебапчета и пари и който повече даде, за него ще гласувам. Тези реплики са на хора, определящи себе си като българи. А всъщност показват как не искат да са българи, заради правата, които имат едните, пък нямат другите.

В последните документи за самоличност на всички срещу графата гражданство е записано - българско. Друг е въпросът дали по дух и убеждение си такъв. И не сме всички еднакви, мисля си аз. Различни сме.

В района на турската граница има хора, които се турчеят, тези пък които са на метри от гръцко, казват че са гърци, онези в Пиринско твърдят, че са македонци.

Интересна е палитрата от себеопределянето. Влизайки в Европейския съюз и получавайки благата, с които се ползват истинските европейци, много граждани на страни, оставени все още в Шенгена и Третия свят, поискаха българско гражданство. Не защото умират да живят в страната ни или пък са влюбени в природно-историческите ни забележителности, а защото, получавайки български паспорт, ще могат да емигрират в други по-развиващи се страни. Там те наричат себе си българи. И представяйки себе си, те показват визитната картичка на българина.

Досега у нас рядко се е отказвало българско гражданство на чужденци. Повечето го получават, както вървят слуховете, срещу някой лев, даден на администратора в Министерството на външните работи. Така лесно се става българин.

Ако попитаме и баба Мара от село Щръклево, тя също би изложила своята концепция за българското. Сигурно ще разкаже и историята на селото, която е свързана с това как навремето смелите български мъже се борили с турците и как в селото всички са истински българи.

Да се наречеш днес българин не означава само да имаш такъв документ, а нещо повече ти трябва. Както се казва, поне историята да знаеш малко-отмалко ще ти е необходима. Не за друго, а за да не станеш за смях пред онзи, детот те попита какъв си и откъде идваш. Пък и да не се окаже питащият, че е някой българин от старо родословие, че тогава изпадаш в неловка ситуация. Не обаче историята ще те накара да се чувстваш българин. Поне трябва да се гордееш с онези, дето ги наричат днес народни будители, да се гордееш с преуспяващите българи и с красотата, която има страната ни.

Няма по-силен финал от думите на Странджата: Да си българин, това е не само гордост, а дълг и патриотизъм, така Вазов в поемата Немили- недраги още навремето бе определил какво значи да си българин.

 

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

Copyright 1997-2008 OMDA Ltd.  All rights reserved.