ДЕМОКРАТИ ЗА СИЛНА БЪЛГАРИЯ

Елена Андреева

     Демократи за силна България е един от най-изявените представители на десния начин на мислене в политическото ни  пространство. В момента тя не разполага с властови механизми, но без съмнение е с претенции да участва в следващото управление на държавата. Какъв е потенциалът й за това е предмет на настоящата работа. Отговорът на този въпрос минава през аналитичен поглед върху историята и облика на тази партия, на участието й в политическия живот и на посланията, които тя отправя към своите избиратели.

 

     След промените в България през 1989г.настъпи период на мъчителен социално-икономически, културен и духовен преход. В политическо отношение периодът се характеризира с опитите на новопоявилата се опозиция да тласне страната към ЕС и НАТО, да реформира и стабилизира икономиката, преодолявайки последиците от фалиралия социалистически модел. На тези опити активно се противопоставяха управлявалите доскоро  комунисти. Десницата не се оказа достатъчно силна да го направи, поради няколко причини, сред които и връзката на много нейни представители с бившата Държава сигурност, неувереността на някои техни лидери, липсата на увереност и пр. 

     Най-сериозният външен фактор за неуспеха на десницата се през първите години беше поведението на ДПС-партия, която изцяло разчиташе и продължава да разчита на турската етническа група от нас. Лидерът й Ахмет Доган умело успя да експлоатира балансьор. На няколко пъти той смени политическите си партньори, извличайки съответните дивиденти от това. В началото на прехода пред БСП стоеше трудния въпрос- Как най-безболезнено да скъса с миналото, запазвайки позитивите си от него? 

     БСП достигна своя връх и своето падение през периода 1995-1997г. Това се оказа най-тежкия период от началото на прехода. През зимата на 1996-1997 кризата достигна своя апогей. Хлябът изчезна, доларът скочи до космическата стойност от 3000 лв, а страната бе разтърсвана от стачки. Кулминацията настъпи през януари-февруари, когато хората излязоха на улицата, което доведе до отказ на БСП от втори мандат.

     Възползвайки се от ситуацията десните партии оглавиха народното недоволство. Това им помогна да спечелят убедително мнозинство в Парламента на изборите през април 1997, както и за избора на Петър Стоянов за президент половин година по-рано.

      Начело на десницата вече бе Иван Костов. Понатрупал политически опит, той оглави първото правителство, изкарало мандата си докрай. Правителството на Костов направи поредица от реформи-приватизацията и структурната реформа, здравната реформа, постигането на финансова стабилизация (чрез налагане системата на Валутния борд), административната реформа и т.н. Правителството взема и трудното решение да подкрепи коалицията, оглавявана от САЩ по време на Косовската криза. В края на 1999г. в резултат от политиката на това правителство България получава покана за преговори за членство на страната в ЕС, а през 2000г са премахнати визите при пътувания на български граждани в страните от Съюза. Най-сериозните критики срещу това правителство са свързани с корупцията сред управляващите и неуспеха на Здравната реформа.

      По време на това управление започва и кризата в самата десница. Иван Костов парира успешно опитите за оспорване на властта му. В резултат на това от ОДС излизат политици като Богомил Бонев, Христо Бисеров, Стефан Софиянски и др. 

     На парламентарните избори през 2002г. ОДС печели едва 18% . Това се дължи на някои негативни оценки към предишните управляващи, така и на включването на бившия цар в политиката. Без особени усилия и с набързо сформирана партийна структура Симеон Сакскобурготски успява да завземе властта. Опровергавайки прогнозите, това правителство изкарва пълния си мандат и въпреки някои скандали, свързани  с корупцията,  приватизацията и безразборното харчене на предизборни пари, въпреки не дотам активната защита на българските интереси при преговорите с ЕС, управлението му се характеризира с политическа стабилност, със запазване на жизнения стандарт и с минимален икономически напредък.  

     След загубените избори през 2001 Иван Костов поема политическата отговорност и напуска лидерския пост в СДС. От този момент той изчезва от политическата сцена за повече от 2 години. След неговото напускане СДС изпада в сериозна криза, но факт е също и че самия Костов до голяма степен допринася за нея. 

     Кризата вдясно спомогна за успеха на НДСВ. За тях гласуваха много от мобилните, колебаещи се избиратели. 

     Всъщност десните избиратели са хората, свързани физически и емоционално с промените от 10 ноември. Тогава те са били на възраст между 25 и 45 г. В по-голямата си част това са средно и високо интелигентни хора, които биха могли да се превърнат в ядрото на така възхваляваната в теорията прогресивна средна класа. 

     Десният избирател твърде бързо се разочарова от промените, но това ни най-малко не го направи по-пасивен, а продължи да подкрепя онези, които го поведоха в края на 80те  и техните наследници. Именно на това разчита днес ДСБ. 

     Любопитно е да се направи сравнение между ДСБ и другите политически партии. 

     Борбата между ДСБ и ОДС е борба за автентичното дясно. Костов печели с харизмата си и с ясните и категорични послания, които отправя. От друга страна от ДСБ лъха на диктаторство, дисциплина и йезуитсво. Форматът на тази партия е чисто лидерски- без личността на  Костов тя би загубила почва под краката си.  

     Не е точно така с ОДС- на тази коалиция й липсват както лидери, така и идеи. За сметка на това тя е отворена за партньорство в дясно и дори в центъра с НДСВ. ДСБ упорито отказват да бъдат привлечени, въпреки опитите от най- високо ниво. Надеждата им е след време кризата да доведе до пълния разпад на ОДС и те да останат най-голямата дясна партия. Впрочем това не е съвсем невъзможно. 

     Интересно е и да се направи сравнение между ДСБ и партия АТАКА, най-малкото за да се отхвърлят каквито и да е било прилики между тях, освен една- и двете партии дължат жизнеността си на своя лидер.  

     Но докато ДСБ проповядва принципите на дясното, АТАКА разчита на популистки обещания, докато ядрото на ДСБ се състои от хора, свързани десетки години с десни формации- високоинтелигентни ерудирани личности, АТАКА представлява смес от нереализирали се до момента политици и абсолютно неизвестни хора, най-вече от обкръжението на Волен Сидеров. 

     Разликата между двете формации може да се усети само от бегъл поглед върху програмните им документи- Договор за силна България, изготвен от ДСБ за парламентарните избори, и от Програмна схема на партия АТАКА. 

     Разликата между двата документа и очебийна, най-вече във връзката на съответните програми и обещания с реалността. Част от успеха на АТАКА се дължи именно на абстрактната програма, или по-точно на липсата на конкретна програма. Изваждайки на преден план социализма и етническото напрежение, те успяха да привлекат много от безпартийните и от меките ядра на традиционните партии, най-вече от БСП. Могат да се направят още доста паралели между ДСБ и АТАКА, но вероятно най-важният е този за тяхното политическо бъдеще.  

     Що се отнася до партията на Сидеров, тя безсъмнено ще загуби своята популярност толкова бързо, колкото я и спечели. Малко вероятно е номерът да мине втори път, както стана примерно с Жорж Ганчев.  

     А относно бъдещето на ДСБ, то не е толкова лесно предвидимо. На пръв поглед партията няма потенциал да завземе властта-на последните избори тя получи около 6,5 % , и то от твърдия си десен електорат. Все пак не трябва да забравяме, че тя може да извлече необходимите й позитиви от днешните управляващи, в случай на нереализирани предварителни обещания, след влизането ни в ЕС. Не е изключено и част от електората на вече залязващата НДСВ да се пренасочи към костовистите или ОДС, оставайки постоянен ресурс за подкрепа както на последните, така и на ВМРО, ССД и земеделците на Мозер. Възможно е тези политически сили да се превърнат в гръбнак на бъдещото стабилно мнозинство в Парламента.    

     Новите процеси на разцепление ни дават основание да се съмняваме в политическото бъдеще на тази партия. Ако кризата в нея се задълбочи, нейното оцеляване се поставя под въпрос, защото тя ще загуби доверието и на най-верните си избиратели. А най- близкия политически субект, към който те могат да се пренасочат те при подобно развитие, е именно партията на Костов. Пред нея се откриват съвсем реални перспективи да стане първата политическа сила вдясно. По пътя на постигането на тази цел костовистите ще продължат изолационната си стратегия спрямо останалите десни партии, ще залагат на твърдите позиции по основните външно  и вътрешнополитически въпроси, както и на умерения национализъм. 

     Резултатите от досегашната дейност на партията са противоречиви. От една страна тя успя да привлече по-голямата част от десния си електорат в София, но позициите й в страната са все още слаби. От това обаче не могат да се правят заключения за потенциала на ДСБ за следващите парламентарни избори, но ако те са извънредни, той ще се увеличи значително. Сериозен тест за партията ще бъде и предстоящия местен вот, както и изборите за евродепутати. 

     В прогнозите за бъдещето на ДСБ има много ако, но това е напълно нормално, с оглед на динамичното време, в което живеем. Днешната ни гледна точка, обаче ни дава сериозни основания да предположим, че тази партия ще играе ключова роля в българския политически живот поне през следващите десет години, през които може и да е сред управляващите.

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

 

 

 

Copyright 1997-2007 OMDA Ltd.  All rights reserved.