Иванка Иванова - политология трети курс (2007-2008),  Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"  

 

  

   ГПЧЕ „Христо Ботев”

 

 

 

Балът на абитуриентите от Випуск 2008 на ГПЧЕ

„Христо Ботев” гр. Кърджали

 

 

Темата, на която ще посветя следващите редове, се отнася за едно от най-незабравимите преживявания на всеки млад човек – абитуриентския бал. Тъй като сестра ми завърши тази година, станах свидетел на тържественото изпращане на Випуск 2008 на ГПЧЕ „Христо Ботев” в гр.Кърджали. Аз също съм възпитаничка на това училище. С гордост мога да заявя, че се чувствам щастлива, че съм учила именно в тази гимназия, защото тя ми е дала много за по нататъшното ми развитие.

Абитуриентският бал е традиционно българско празненство, което се организира по повод завършването на даден гимназиален випуск. Понякога той е предшестван от изпращане в училището, което възпитаниците напускат, и от събиране у класния ръководител. Същинската част започва в началото на вечерта, когато зрелостниците от всички класове на випуска се събират, обикновено в голям ресторант. На това събиране традиционно присъстват директорът и учителите. Обикновено завършващите училище момичета са облечени с официални бални рокли, а момчетата - с костюм и вратовръзка. През последните години облеклото става все по-освободено, но запазва различността си спрямо ежедневните дрехи "за училище и за дискотека", като голяма част от емоцията около абитуриентския бал се състои в това да се облечеш различно и официално, за да покажеш, че става дума наистина за празник. Празникът на зрелостта и напускането на класната стая. Абитуриентските балове са преди всичко, за да могат завършващите да направят т. нар. "прекрачване на прага", който ги дели от ученическата скамейка от истинския неподправен живот. Понякога абитуриентският бал се организира в друго населено място, например в близкия голям град или в някой курорт. Подобни празници има и в други държави - САЩ, Великобритания, Ирландия, Швеция, Австралия и др. Така например в американските гимназии празнуват събитието не по-малко разточително, както е в България, но разликата се състои в това, че в организирането на абитуриентската нощ се влагат повече идеи, а оригиналност се търси отвъд скъпия тоалет и кола. Вечерта на бала в повечето училища обикновено е подчинена на една обща тема, като например «Арабски нощи» или «Казино». Наемат се парти консултанти, които правят от събитието истински спектакъл. Така например за едно гимназиално тържество с тема "Замразени във времето" (глътнало 30 хил. долара) са били изработени шоколадови фонтани, ледени пещери, използвани са лампи на "Тифани" и много бляскави тъкани.
    В етнологията наричаме абитуриентския бал инициация, което означава преминаване от детството в света на възрастните. Балът е символ на прекрачване на бариерата между детството и социалния живот на личността. Този ритуал съществува от древността под различни форми - дали като три дни престой в пустинята без хляб и вода, или като първата пролята кръв на врага, зависи от културата. Във всички случаи този ритуал е свързан с желанието да изразиш публично своите емоции, да се изявиш и да завоюваш своята индивидуалност. Начините са разнообразни - според човека, неговата среда, възможности и нагласи.
     Допреди 20-30 години тази бариера, за която споменах, е била наистина висока и преминаването в нова реалност е била осезаема. Тя се е изразявала в материалните символи: цивилни, а не униформени дрехи; раздяла с авторитети и наставници, регламентирано нощно отсъствие от дома, посещение на места, които са били забранени.  Днес тези символи не са същите. Дрехите след бала не са по-различни от тези преди него, табутата пред публичното поведение не съществуват, авторитетите не са в училището, а извън него. За абитуриентите обезсмислянето на външните символи на преминаването в зрелостта се компенсира в тяхното преекспониране. Така се получава прекалено много шум и показност, прекалено много пиене, прекалено големи коли и нестандартно облекло. С това празникът се превръща в улично събитие и атракция, в която младият човек застава в центъра на вниманието.


     Баловете по принцип независимо дали са абитуриентски, или не, се правят, за да привлекат симпатиите или недоволството на определени обществени групи към показаността и  лукса. В тази връзка баловете по времето на Екатерина Велика се отличават с такова великолепие и разкош, че поразяват въображението на много нейни съвременници. Подчинени на твърдите правила на церемониала, демонстрация на личността на присъстващия и неговото облекло, личните навици при съблюдаването на светския етикет и танцувално изкуство, те се превръщат в своеобразен изпит за съсловна принадлежност.  Още по-важна церемония са били придворните балове. Церемониалът при тези балове е бил строго регламентиран, не са били допускани никакви волности при съблюдаване на етикета и поддържането на строгата социална йерархия.

През ХVІІІ век в културата на баловете биват привнесени игрите: карти, лото, фанта. Освен това част от балното развлечение става и откритото наскоро тютюнопушене. Особено внимание се отделя на танците. Откриват се специални училища, а състоятелните хора се обучават под ръководството на специално наети танцмайстори. Несъмнено всички тези новомодни повеи влияят и на придворния етикет. През ХІХ век балът става задължителен атрибут на придворния, аристократичния и светски обществен живот. Той става не само церемониално мероприятие, но и място за "амурни" флиртове и развлечения. Новите танци - котилион, екзосез, мазурка, английския "променад" ("разходка"), стават новите увлечения на тогавашната младеж. Обаче баловете се откриват със задължителната полонеза, която не остарява и надживява нашествието на валса и мазурката. Именно този танц, изглеждащ на пръв поглед повърхностно лесен, е с витиеват, според фигурите си, смисъл и изисква от танцуващите особена изкусност на движенията и царствена осанка. Задължителна част от бала става вечерята, поразяваща с изискани и сложни, по начина си на приготвяне, блюда.

Тържествата по случай завършването на Випуск 2008 г. на ГПЧЕ „Христо Ботев” започнаха още на 24 май – Ден на българската писменост и култура. По традиция винаги на тази дата дванадесетокласниците официално се прощават с училището си. Всички класове се бяха събрали пред паметника на Христо Ботев, за да си кажат последно сбогом с преподавателите си. На лицата им беше изписана и радост, но и тъга. Радост, защото поставят началото на новия път в своя живот, и тъга, защото се разделят с учители, съученици. Часовете в класните стаи,  училищният звънец по коридорите, разговорите в междучасието нахлуват в съзнанието  на бившите вече ученици – те знаят, че тези мигове са вече спомен.

 

 

 

                  

Класната на 12А1 – г-жа Илиевска, г-жа Стойчева, Маги, Ники и Гани и част от класа й                                                               

                             

 

Като на всяко тържество има и балони...

 

                        

                                                   

има и сълзи...

 

 

След изпращането в училище класът на сестра ми отидаха да посетят хотелски комплекс „Главатарски хан”, намиращ се на 7 км от Кърджали.

 

                   

В комплекса има изглед към планината Родопи   

                                                                                                 

А вечерта 12А1 се събра в ресторант „Старата къща”.

 

  Част от 12А1   

 

 

След всички подгряващи тържества дойде дългочакваният ден на бала на Випуск 2008 на ГПЧЕ „Христо Ботев”. Различното тази година беше, че той се проведе в Кърджали. Предишните три випуска празнуваха своя бал на морето в хотел „Странджа” в Слънчев бряг. Ръководството на училището и родителите на дванадесетокласниците взеха решение балът да се проведе в града. Разбира се имаше и недоволни, но всички бяха  съгласни за едно –  не е толкова важно мястото, а това да си прекарат весело.                                                             

Срещата беше уговорена за 19.00h. Всички учители и ученици трябваше да се съберат пред паметника на Васил Левски, намиращ се срещу Държавния драматично-куклен театър в града. Точно в уречения час там имаше и друго тържествено събитие. В градинката пред сградата на театъра се провеждаше официалното откриване на паметник на известната изпълнителка на румелийски народни песни – Кадрие Лятифова.

 

  

     

Паметник на Кадрие Лятифова   

 

          

 

 

   Кадрие Лятифова

 

Кадрие Лятифова е родена на 30 май 1928 г. в село Големанци, област Хасково. Омъжва се рано за Лятиф Рашидов, от когото ражда двама сина – Ружди и Вежди (известният български скулптор Вежди Рашидов). Звездата на голямата певица изгрява през 1953 г., когато започва работа в Естрадния турски театър в Хасково. “Естрадата”, както е популярното име на театъра, е създадена през 1952 година с Указ на Народното събрание.  Тогава вече тя е на 30 години. Пее от ученичка. Преподавателите в родното й село Големанци са свършили добра работа да школуват според силите си таланта й. С театъра Кадрие Лятифова работи в градовете Хасково, Момчилград и Кърджали. На Първия национален преглед на народната песен през 1955 г. Кадрие Лятифова е удостоена с голямата награда. Посмъртно получава орден “Кирил и Методий”. В репертоара й намират място над 500 турски народни песни. Има около 200 записа, които са в Златния фонд на Българското национално радио. До ранната си кончина през 1962 година Кадрие Лятифова спечелва обичта и уважението на зрителите и слушателите в цяла България. Нейният неповторим глас продължава да звучи в програмите на Радио България.

Кадрие Лятифова е от онези певици, които винаги са се радвали на всенародна полулярност. Тя и сега живее като най-съкровената звезда в сърцата на поклонниците си. Всъщност нейното изпълнение остава недостижимо. Никои след нея не е успял да изпее песните така, както ги е пяла тя. Има нещо загадъчно, фантастично, баладично в чистия като утринна роса глас. Тя сега пее на господ. Господ рано прибира любимите си славеи. Простота и интимната разговорност, липсата на литераторстване са характерните особености на песните на родопския славей. Няма гланциране и парфюмиране на езика и изпълнението й. Познавачите на нейното творчество, твърдят, че Кадрие Лятифова не е изпълнила нито една обработена песен. Всичките й песни били автентични. Сама ги е записвала от стари хора. Тя е имала природната дарба да открива най-подходящите за нея песни и да ги зарежда с такава емоция, че да възпламени публиката. В песните й се разказва за любовната радост и мъка, за страданието и възторга, за човешкия живот, за красотите на родопчанката и величествената Родопа планина.

С изпълнителското си майсторство и преждевременната си смърт в разцвета на творческите си сили Кадрие Лятифова повтори съдбата на големите творци, които обикновено много рано напускат този свят. Обстоятелството, че повече от 30 години, откакто тя не е между живите, песните не само не са забравени, но се пеят и се пазят като скъпа реликва, говори за силата на нейния певчески талант и огромното обаяние на личността й.
    
Държавен музикално-драматичен театър “Кадрие Лятифова" -  Кърджали е създаден с Постановление № 124 от 06.06.2003 г. на Министерския съвет на Република България. Театърът носи името на легендарната изпълнителка на турски песни, “Славея на Родопите”, както я наричат. Целта на театъра е създаване и представяне пред публиката на музикални, танцови и театрални постановки. По този начин ще бъдат съхранени елементите на идентичността – език, традиции и богатото културно наследство. Целта на театъра е да насърчава духа на толерантност и търпимост, диалога между различните народи и култури, като всеки запази своята идентичност. Основните функции и задачи на театъра са:

- Да организира и осъществява музикални, танцови, театрални и други изяви на своите състави и изпълнители съобразно репертоарните задачи и годишните работни програми на театъра, като се грижи за осигуряването на високо художествено равнище на изявите им.

- Да участва в организирането и провеждането на музикални, драматични, танцови и други изяви, свързани с празници, годишнини, фестивали, концерти, конкурси и други.

- Да организира и осъществява спектакли и програми в областта на музикалното, драматичното и танцовото изкуство, адресирани към детската и младежката аудитория.

- Да стимулира и се грижи за пропагандиране и разпространение на музикалното, танцовото и театралното творчество и изпълнителското изкуство в духа на съхраняване елементите на турската идентичност, търпимостта и диалога между различните култури.

- Да осъществява самостоятелно спектаклова, музикална, танцова и драматична дейност на своите състави и изпълнители както в страната, така и в чужбина.

     И в духа на посланията, които са заложени в самото създаване на този театър, мога да кажа, че има религиозна толерантност в отношенията между учениците в ГПЧЕ ”Христо Ботев”. Въпреки, че там учат освен българчета, изповядващи християнство, има и такива, които вярват в Аллах – мюсюлманчета. Това обаче, въз основа на моя опит и наблюдения, мога да коментирам, че в никакъв случай не би било повод за противоречия. В класа на сестра ми има една туркиня и няколко българо-мохамеданчета, но те никога не са били отделени от групата. Според мен в една такава общност от хора, каквато е един клас, макар и малка, различията между отделните участници би трябвало да се търсят на друго равнище – материални възможности, социално положение, различни интереси, различна ценностна система и пр. Затова според мен една група от хора могат да се нарекат „ние” не само когато говорят на един език и изповядват една религия, а когато всеки един от тях се бори за груповите интереси.

Но нека да се върна на разказа.

Във въздуха витаеше напрежение, радост, приказност, еуфория. Освен дванадесетокласниците имаше и други хора – родители, братя и сестри, баби и дядовци. Роднините бяха дошли да ги изпратят. Всичко беше като в приказка. Детайлите бяха налице – лъскави модни рокли, елегантни костюми, високи обувки, празнични пречески и гримове. Момичетата и момчетата се гледаха и не можеха да се познаят. Всички бяха нагласени като за бал... Деца и родители се поздравяваха. Чуваха се надути клаксони от прииждащи коли с надничащи от прозорците щастливи млади хора. Те викаха 1, 2, 3...12.

 

                  

г-жа Чавдарова - директор на ГПЧЕ „Христо Ботев”, Ники и Гани

 

  След като се събра Випуск 2008 пред паметника, всички се запътиха към ресторант "Арпезос", където бяха резервирани местата за балната вечер. Роднините се бяхме наредили от двете страни на входа на ресторанта – ръкопляскахме и снимахме, а абитуриентките заедно с техните кавалери минаваха покрай нас. Всичко беше на ниво в ресторанта – интериор, трапеза, ястия и питиета, обслужване. Настроението беше на шест – танци, веселие, смях... След купона в ресторанта класът на сестра ми продължи да се забавлява в дискотека „Опиум” до сутринта...

 

  Когато балът свърши...

  Тази година се навършиха 4 години от  моя абитуриентски бал. От дистанция на времето мога да кажа, че след като треската и вълненията по завършването преминат, в сърцата на младите хора започват да бушуват други чувства. След кратък период на еуфория идва криза, чувство за изолация, несигурност, защото вече го няма училищното «разписание» на ясното и подредено всекидневие. Идва времето, когато те сами да взимат решения.  На преден план започват тревогите за идващите матури, а през месец юли и за кандидатстудентската кампания. Всеки от тях е избрал предмета, с който ще кандидатства. Проявявайки постояннство и мотивация, те през цялата година са се подготвили по него, за да влязат в желания университет. Младите хора осъзнават, че са изправени пред един от първите важни избори в живота си – избора на професия. Но също така те знаят, че именно с този избор поставят началото на нов етап от тяхното развитие като личности.

   На края като заключение искам да погледна на събитието - бал, и от друга гледна точка. То може да бъде описано в 3 думи – показност, разхищение, мода. Показност на материални възможности на едни групи от социалното общество и липса на такива на други. Разхищение на пари и време. Мода, защото през последните години балът започва да се превръща в „асамблея на суетата”. Всички момичета още в началото на 12 клас, започват да си представят как ще изглежда балната им рокля. За тоалетите и аксесоарите към тях отиват към 700 лв. – и то при сравнително непретенциозни изисквания, и като се прибавят разходите за традиционното изпращане със събирания на близки и роднини, абитуриентският бал ще струва около 1000 лв. на родителите. Разбира се, това е сумата, която могат да си позволят родители, които не са безработни и имат доходи около средните. Разбира се много от родителите са финансово притиснати и се безпокоят как ще се справят, като се има предвид, че предстоят и кандидатстудентски изпити, за които също ще трябват средства – някои деца вземат и частни уроци в момента, други се явяват на предварителни изпити. Има и семейства, които избират да вложат парите си за по-нататъшното развитие на младия човек – кандидатстване във ВУЗ, курсове и пр., вместо да ги изхарчат за тоалети, които после могат и да не облекат повече. Но разбира се, това е решение на самите родители и деца, въз основа на техните приоритети. Макар че балът е веднъж в живота, неговото значение не трябва да се преекспонира. И без лукс и излишна суета той може да остане едно от най-ценните преживявания, съхранени в душата на младия човек. 

 

Използвана литература:

„Славеят на Родопите” – Мюмюн Тахиров


Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

 

Copyright ©1997-2008 OMDA Ltd.  All rights reserved.