Ваня Гачева Петрова - политология III курс, Пловдивски университет "Паисий Хилендарски", учебната 2007/2008  

 

Храмовете в град Пловдив

 

 

    Възникнал в края на второто хилядолетие преди Христа в сърцето на Тракия, Пловдив запазва през вековете значението си на важен град в европейския югоизток. Християнизацията на античния Филипопол започва през I век, скоро след създаването на християнски общности на Балканите от свети апостол Павел. Оттогава до днес, включително и през 506-годишното властване на исляма по време на Османската империя, в Пловдив има внушителна православна общност, която от векове съжителства в мир и толерантност с други религиозни общности. Днес Пловдив има 37 християнски църкви, от които 27 са източноправославни. Останалите принадлежат на Арменската апостолическа църква, Римокатолическата църква, Униатската църква, Евангелистката църква - конгрегационисти. Има също и юдейски храм - Синагога, и мюсюлмански  храмове - джамии.

      В град Пловдив преобладава християнското население от всички клонове на християнската религия - източноправославни, католици, арменско-апостолическо изповедание, протестанти. В града има мюсюлманска и еврейска общности. Както споменах и по-горе - храмове има на всички религии.

      Изповядващите Юдейството, Християнството и Исляма, без значение къде и кога живеят, притежават едни и същи морални ценности. Въздържане от убийство, кражба, прелюбодеяние и блудство, лъжа, несправедливост и всякакъв вид злодеяния, както и да се обръщат към другите с любезност и уважение, са основни ценности, признати от всички вярващи. По този начин те реагират по един много подобен начин, въпреки че съществува разлика във възгледите и обичаите им.

      Религията е нещо неразривно свързано с всяко едно общество.

      Още от началото на XVIII век просперитетът на пловдивското християнско население в областта на търговията и занаятите става причина за оживление на църковното строителство. До Освобождението, за малко повече от половин век, в Пловдив са изградени дванадесет православни храма. От всички тях до днес на Трихълмието са се запазили сравнително непроменени осем църкви. Това са митрополитската църква „Света Марина", катедралата “Света Богородица”, храмовете “Св. Св. Константин и Елена”, “Света Неделя” с параклис “Свето Въведение Богородично”, “Свети Никола”, “Света Петка”, “Свети Димитър”. Нека споменем и арменоапостолическата църква “Свети Кеворк” (Свети Георги), построена в 1828 г., и която също се намира в чертите на Стария град.


                    img_8354.jpg 

                               „Св.св.Константин и Елена”

 

 

 

  „Света Неделя”

   „Св.Никола”

 

 

    „Света  Богородица”

 

 

 

 

 

   „Св.Димитър”

 

 

  "Света Марина"

 

 

       Храмове на другите вероизповедания в Пловдив са:

 

 

   Арменска църква

 

 

 

 

   Евангелистка църква

 

  Пловдивска синагога

 

 

  Католическа църква

 

 

 

    Джамия

 

 

 

 

       Най-много посещавани пловдивски християнски храмове са: "Света Богородица", "Света Марина", "Света Петка" и други.     

      Главният митрополитски храм „Света Марина” е многократно разрушаван и съзиждан. Пловдивската епархия и нейното църковно управление в лицето на Пловдивската православна митрополия възникват в самото начало на нашата ера с евангелизаторската дейност на светия апостол Ерм в Тракия, пратеник на апостол Павел.

  

 

       Пловдивската християнска общност е първата по тракийските земи, поради което и управата на оформената епархия била приютена под южните скалисти склонове на Таксим тепе. През 1851 г. се налага поредното изграждане из основи на митрополитската църква, а тогавашното отпадане на ограниченията за храмово строителство от османските власти дало възможности за доста представителен и подобаващ храм. В строителството му участват майстори, ръководени от известния тогава Никола Томчев – Устабашийски от Брациговската строителна школа.

 

                                        

 

 

       Митрополитският храм представлява просторна и внушителна възрожденска псевдобазилика, разделена вътрешно на три кораба от седем двойки стройни колони, увенчана с многостенен купол. Задната страна на църквата е заобиколена от колонада – нартика, за по-голяма представителност.

       Строежът на "Света Марина" завършва през 1856 г. Следват изписването на нартиката със старозаветни сцени от Зограф Никита Одричанин, повторното сглобяване на демонтирания и запазен през 1828 г. стар иконостас, монтирането на старите икони, изписани през четиридесетте години на 19 век от прочутия Никола Одринчанин. През 1860 г. от двете страни на „царските двери” на иконостаса са добавени иконите на Иисус Христос и Света Богородица, дело на Станислав Доспевски. Трябва да се отбележи и представителността на екстериора – уникален архитектурен ансамбъл. На северния вход е построена пететажна дървена камбанария, изградена от дърво през 1870 г. с височина от 17 метра. До камбанарията е старинната постройка на митрополитската библиотека в Пловдив, добре запазена мраморна чешма и сградата на Пловдивската православна митрополия, построена през 1885 г.

      Катедрален храм „Св. Богородица” е на мястото, където още през девети век е съществувала средновековна църква, посветена на Успението (смъртта) на Св. Богородица. Възобновена като катедрален храм през 1189 г. по време на филипополския епископ Константин Пантехи, по–късно и възникналият прилежащ манастир са разрушени от османските турци при завладяване на града през 1371 г.

       През 1844 г. църквата е отново съборена и брациговски майстори построяват на мястото й внушителна трикорабна псевдобазилика. Нейните първи ктитори са копривщенските бегликчии Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови, а иконостасът е дело на дебърските резбари – братята Андон и Димитър Станишеви, изработен в стил ампир. Храмовата икона „Св. Успение”, както и повечето икони в храма, са дело на известния зограф Никола Одринчанин. През 1859 г. в пловдивския храм „Св. Богородица” е извършено първото богослужение на български език – голямо постижение в борбата за самостоятелна църква. На 12 март 1860 г. митрополит Паисий отслужва и първата света литургия на български език в присъствието на четиридесет български свещеници от главните селища на Пловдивската епархия и с това ознаменуват официалното отричане от властта на Цариградската патриаршия, а след създаването на Българската екзархия през 1872 г. Пловдив посреща своя пръв български владика – митрополит Панарет, отново в този храм.

       След Освобождението на България, през 1881 г. архитект Йосиф Шнитер пристроява при западния вход на катедралната камбанария в стил руски класицизъм внушителна триетажна кула с купол. На нея се чете:
Въ память освободителямъ”, с който надпис пловдивското население я посвещава на руските войски, освободили града на 4 януари 1878 г., когато в храма е отслужен благодарственият молебен в чест на Освобождението.

 

 

       Както споменах по-горе, в Пловдив има различни религиозни общности - източноправославни, мюсюлмани, католици, атеисти, протестанти и други. Всяка религия има построен и съответния храм.

       В Пловдив вярващите от различните религии живеят в мир и разбирателство. Няма размирици, бунтове. Едно доказателство е, че хора с различни религии създават семейства. Също така има много хора, изповядващи различни религии, са големи приятели. Това са доказателства за едно мирно съжителство, което се осъществява в град Пловдив, което доказва, че този град кара хората, независимо от религията им да се чувстват добре.

       Но аз имам и друга гледна точка, която ще изложа. Аз мисля, че за силно вярващия човек, не Пловдив или който и да е друг град или село, ще са най-уютните места, а например  християнинът по-уютно би се чувствал на Света гора (Атон), мюсюлманинът - в Мека и т.н. Но Пловдив като голям град, събрал в себе си различни религии, е добро и уютно място за вярващите.

      Храмовете на всички видове религии са построени с целта вярващият в тях да се моли, да отправя молитвите си към своя Бог. В храма, т.е. в Божия дом, човек достига Бог. Храмът е вратата във всекидневието към Вечното, защото чрез молитвите си човек се опитва да спаси душата си, т.е. Вечното. Човекът е съчетание от душа и тяло, но само душата е Вечна. Тя остава и след смъртта.

      Чрез молитвите си човек спасява Вечното, т.е. душата си. Само в Божия дом човек се моли с цялата си душа. В храма човек е спокоен и не се притеснява от никой. Храмът е вратата към Вечното.

 

 

 

    „Света Петка”

 

 

 

      Аз съм вярваща - източноправославна християнка, затова ще защитя моята религия, тя да бъде платформа за постоянен диалог. Тук аз ще разгледам две гледни точки.

      Едната моя гледна точка е аз да говоря за моята вяра, да я защитавам, когато съм между хора, независимо от тяхната религия. Но това не означава, че трябва да натрапвам своята религия и своите убеждения на другите хора. Просто аз мога да говоря свободно за вярата си, без да се притеснявам.

      Другата гледна точка е, когато човек говори с Бог. Много хора обаче биха казали, че това е монолог, защото Господ не говори. Но според мен това е един вид диалог, в който единият участник винаги мълчи, т.е. Господ е слушател. Чрез молитвите си човек разговаря с Бог.

      Всеки човек има право да защитава вярата си и да говори за нея, но не и да се опитва да я налага на другите хора.

 

 

           


Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени