Елена Андреева - политология четвърти курс (2007-2008),  Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"

 

Етническа толерантност

основна черта на българския национален характер

Проблемът за националния характер е ставал често пъти актуален за народ като нашия, който неведнъж е трябвало да се взира в себе си, за да търси причините за поредната катастрофа. Но днес проблемът изпъква и с още нещо - той е част от наистина глобалните въпроси за глобализацията и за съхраняването на националната идентичност. Претенцията ни за дълбоко познаване на националния ни характер веднага предполага съмнение, отрицание на нещо, което сякаш е ясно от пръв поглед. Тази двойственост на душата ни, както пише проф. Марко Семов, може да намери както подкрепа, така също и отрицание. Всичко това зависи от целите на изследването, от задачите, които си поставя авторът. Социологическият и гносеологически подход към националната ни психика я поставя в органическа връзка с всички социални, субективни и личностни, генетични, биологически, природните фактори, които разкриват динамиката на нейното съществуване, ролята й в повседневния живот на хората, чертите и особеностите на нейното собствено проявление.

Проблемът за националния характер все повече привлича вниманието на социал-психолози, етнолози, философи, културолози, творци. И това е напълно закономерно, като се има предвид, че в него се съдържат духовните механизми, нагласи, ориентации, позициите, които имат личностите и социалните групи към особено съществени проблеми, органически свързани с техните интереси и потребности.

Все едно националният характер е сърцевината на социалната психика. Той е нейната качествена вътрешна определеност. Ако психиката е органически свързана с бързо подвижни и трайни духовни явления, то характерът е синтезът между тях, онази обща духовна сплав, която мотивира, определя в крайна сметка позицията, отношението и реализацията на личности и цели народи към определени материални и духовни ценности.

Националният характер е премислен, уталожен начин на поведение, съответстващ на най-големите, съществени нужди на историческия живот и национална съдба." (М. Семов. Народопсихология. т.І, стр. 103) Авторът поставя в синтез генетичната приемственост и хода на историята като основни фактори, формиращи характера на един народ. Ако приемем, че генът е преносител на трайното, на общото, на постоянното и неизменното през вековете, то върху него с огромна сила столетия наред влияе историческият процес." Тезата на Марко Семов за факторите, определящи националния характер, отваря големи възможности за теоретико-психологически и психолого-прагматични анализи, обобщения и изследвания. А това са преди всичко: 1. Социално-историческите условия, при които се формира и развива един народ; 2. Географските, природните дадености; 3. Биологическият фактор; 4. Култура, образование; 5. Религиозност. Националната ни психика и характер, приведени към тези фактори и обстоятелства, придобиват действителната си същност и роля.

И така националният характер е сложно, трайно духовно явление, основа на националната ни психика с определящо въздействие на личности, социални групи и нации. Националният характер е особено чувствителен към властта и персоните, които го осъществяват, към степента на задоволеност на потребностите и интересите, които създава дадено общество, към семейството, към социалните различия, към обществената несправедливост.

Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на културния туризъм обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо пътуване към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство от формулиране на модели за граничност към модели за комуникативност и обмен.

През 1989 г. в нито една балканска страна етническото напрежение не беше толкова голямо, колкото в България. В Югославия все още никой не подозираше, че по магистралата, строена с ентусиазъм като Аутопут братство jединство, ще тръгнат танкове. Косово поле беше разтърсено от митингите на Милошевич, но кръв не беше пролята и понятието етничко чишчене не беше влязло в употреба. Югославия все още беше най-западната, най-близката до Европа социалистическа страна и беше трудно да се допусне, че само след няколко години ще се окаже на опашката, ще бъде санкционирана с ембаргови мерки и дори с ракети.

  В средата на 80-те години режимът на Живков взе стратегическо решение страната да се хомогенизира, като се побългарят етническите турци. Проведена в тоталитарен стил, като военна операция, акцията, наречена възродителен процес, беше формално успешна. Неофициално се обясняваше, че без такава мярка българските турци ще останат свързани с Република Турция, рано или късно ще поискат автономия, а след това ще стане като в Кипър. В действителност режимът търсеше чрез съживяване на национализма и престъпно етническо насилие допълнителен психологически и идеологически властови ресурс.

  Възникналият етнически конфликт може да се характеризира с няколко измерения. Държавно насилие срещу личността на около един милион български турци. Ответни терористични актове. Атмосфера на несигурност, в която отношенията между двете общности бързо се влошават. Изтласкване. През горещото лято на 1989 г. над 300 хиляди етнически турци пресякоха границата, някои от тях по два пъти. В страната се създаде взривоопасна обстановка.

  Българският етнически модел е конкретно-историческо понятие; това е специфичният начин да се намери изход от задънената улица на междуетнически отношения, в която възродителният процес беше запратил страната. Българският етнически модел е трансформация на етническите противоречия и конфликти в политически процес, който ги неутрализира и дава възможност да се възстановят добросъседските отношения във всекидневието на християни и мюсюлмани преди началото на конфликтната ситуация. Обратният процес протече в Босна, а именно политическите противоречия бяха трансформирани в етнически конфликт.

В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените-мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора цигани, турци, българи неграмотни[i]. Социалното разделение при тези общности е вече  факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.

  Последните 15 години от българската история изобилстват с неочаквани обрати, които могат да илюстрират учебник по диалектика.

  Най-големият препъни камък се превърна в най-големия плюс на прехода. Най-острият етнически конфликт затихна по-бързо, отколкото можеше да си представи и най-големият оптимист през 1989 година. Етническата по електорат партия, която се опасяваха, че ще подкопае държавността, се оказа балансьор в критични ситуации и важен стабилизиращ фактор. Отричана и подозирана в началото на прехода и отляво, и отдясно, сега тя е ухажвана и от двете страни, междувременно преминали в опозиция, а самата тя намери място в управляващата коалиция. Когато министър-председателят заяви в парламента (1999), че българският национализъм е мъртъв, тъкмо лидерът на тази партия етнически турчин се обяви за умерен български национализъм. И тъкмо когато успехът на българския етнически модел стана необратим, вече бившият министър-председател намери за възможно да атакува същата партия като етническа.

  След немалко усилия и перипетии изучаването на турски език като майчин в образователната система беше осигурено. Междувременно новите поколения етнически турци започнаха да проявяват по-голям интерес към английския език.

  Демокрацията предостави възможности за свободно изповядване на исляма. Стана ясно, че българските мюсюлмани не са особено религиозни.

  Докато успешно се решаваха едни противоречия, започнаха да набират скорост други. От някои идилични в миналото отношения не остана нищо те преминаха в тежко етническо напрежение. Колоритни фигури в традиционното българско селище бяха циганинът, който разиграва дресирана мечка, циганката, която лее куршум, гледа на ръка или на кафе, опитният калайджия или майсторът-грънчар. Сега ромският етнос се асоциира с просещото дете на улицата, ловката джебчийка в трамвая, крадецът, който превръща обществени паметници във вторични суровини, ползва електричество, без да си плаща, или обира чуждия бостан..

  Етническите малцинства по времето на държавния социализъм страдаха от изравняване, от асимилация. Сега бедата идва от диференцирането, отделянето, маргинализирането. По-рано натискът идваше отгоре, от политико-административната сфера, от държавната власт. Сега идва отдолу, от икономическите реалности и техните субекти, от общественото мнение. В първия случай беше поставена под въпрос етническата идентичност. Преходът проблематизира самото физическо съществуване.

  Социолозите фиксираха изумителен парадокс. Най-потиснатото малцинство през последните години на социализма турското, гледа на този социализъм по-положително, отколкото на демократичния преход, когато получава права и свободи.

  Мощният процес на диференциация разделя не само мнозинство и малцинства, но и самите малцинства помежду им и прониква в отделните общности. Има високоинтегрирани малцинства като евреите, арменците. И отново парадокс. Тъкмо сега, когато почти не са останали евреи, и тъкмо в страна, която се гордее със спасяването на своите евреи през Втората световна война, има невероятен бум на антисемитска литература. Нов обрат. Антисемитската пропаганда не променя реалното положение на евреите, тяхното място в културния елит на страната не може да се постави под съмнение. Еврейско потекло има най-значимият жив поет, Валери Петров, най-дълбокият философ, Бернард Мунтян, най-изтъкнатият културолог, Исак Паси, най-големият театрален режисьор, Леон Даниел. Левицата може да се гордее с всеки един от тях. Антисемитизмът е уникална идеологическа форма на расизъм и неговата популяризация се отразява не върху положението на евреите, а на... ромите. Несъмнен е демократичният прогрес на страната. И също несъмнено е, че расовите предразсъдъци са се увеличили. Можем да се гордеем с авангардния Закон срещу дискриминацията. Но и да се срамуваме от неща, които се случват на практика.

  България направи широка крачка към установяването на формална демокрация. Разбира се, демокрацията предполага формални процедури и в този смисъл е нещо формално. Но на този фон изпъква потребността от нова крачка в друга сфера, към други стандарти. От формалната към онтологичната демокрация. От демокрацията на възможностите към демокрацията на реалностите. От етнополитически към етносоциален модел. От (специфична) толерантност, проявена в момент на опасност от гражданска война към (универсална) толерантност като част от всекидневието.

 

 

 

Използвана литература:

1.      Иван Хаджиийски Избрани съченения 1, 2, 3 том; Сф 2002 г.

2.     Марко Семов; Българска народопсихология; Сф 2001 г.

3.     Марко Семов; Глобализация и националната съдба; Сф 2004  г.

4.    Минчо Драганов; Българино, бъди! (Извезки за бълг. нац. х-р) Сф 2003 г.

  


 

 

 

    

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

 

Copyright 1997-2008 OMDA Ltd.  All rights reserved.