Александра Боянова Цветкова

 

 

 

 

Димитър Арабаджиев

 

 

 

 

Димитър Ангелов Арабаджиев е роден  през 1942 г. в село Овчи кладенец, Ямболско. Основно образование получава в родното си село, а гимназиално в София. След отбиване на военната си служба следва в Софийския университет „Климент Охридски”.  По време на творческата си кариера той издава три стихосбирки – „Бързей”, „Ждрело” и „Поличба”.

За живота и творчеството на автора най-добре можем да съдим по думите на хората, които са го познавали и са следили творческата му кариера.

През 1966 г. Ламар казва за него следното:

„Поетът се ражда и се изгражда в събитията на общественото развитие.  Ако той не съумее да отрази  това развитие, макар и в неговото противоречие, дори и със свой личен глас, поезията му няма да има свой облик!

Поезията не е само изява, тя е и художествен протест: дори протест срещу самата поезия! И който може да надмогне с протеста си срещу старото в поезията, той трябва да бъде и съвършено нов! Но новото не е тъй лесно, както си мислят мнозина от младите, защото под небесния свод няма нищо ново. Новото се съдържа в идеите, в мисленето и в чувството.

Много добро поетично чувство има Димитър Арабаджиев. Той не обобщава събитията, а ги разлага в поетическия смисъл, което поражда у читателя нови чувства и вълнения. Той с поезията си не възпитава, а одързостява чувството: понякога дори в нежната мъгла на стиха блестят неизречени слова. Вглъбяването и размисъла за строежа на човека в битието, за неговото чувствено отношение към света на природата, читателят нека прозре в стихотворението „След първия пролетен дъжд” или в „Криле”. А любовта у поета, струва ми се, е изтъняла в днешното ни всекидневие. Това разколебава и чувствата се разпиляват, а не се спояват с нейното величие. Но когато между старото и новото трябва да се сътвори поетичен образ, поетът го е осъществил в  старата жилищна  сграда, която казва:

 

 

Снимка от родното село на автора – Овчи кладенец

 

„Бързайте, бързайте, хора и улици!

                                  Аз ще ви гледам

                                  как ме заобикаляте...”

                                  Тя го казва, но глухо –

                                  вътре в апартаментите!...”

 

В стиховете на Димитър Арабаджиев има много емоционалност, която възниква от мисленето и обобщаването на противоречията. Заради това у него не можем да дирим пряко отношение към действителността, защото тя е претворена поетично и изразена чувствено. Понякога той се впуща по Тракия, но конят му е все пак Пегас, а не нашенски! Това обаче не го отделя от нашето! В стихотворението „Кукувица” – както е поверието, да те не закука без пари, поетът е намерил добър извод:

 

                                    „...Но далече, далече отвъд,

  със вродена у мене готовност,

пропилял бях по дългия път

и последната своя стотинка.

Ни кора хляб. Ни зърно боб.

    Само твойта измачкана снимка

    Беше в левия вътрешен джоб.”

 

Има много еднакви съдби, но не равнозначни. Самопожертвувалите се удивляват. Самоубийците също вбиват себе си в битието като воля или безволие. В стихотворението си за Есенин Арабаджиев заключва:

                                  

                                    „И въпросително увисват

                                    нашата обич, омраза и страст

                                    в тези песни, които са живи,

                                    и объркано питат кое

                                    разрушава и самоубива

                                    всеки силен и честен поет!”

 

От селото до града на революцията Есенин пренесе поезията с цървули под мишница, но я осъществи по селски художествено и заради това остана велик! Несъответствието между пъвичното и новото, което той трябваше да вложи, го подложи под куршума. И в нашата поезия имаме подобни примери. Мисълта ми е, че съзвучието между личното, което идва неопръскано от заблудите на наслоението, и новото, което се мъчи да се изскубне от „старостта” – това съзвучие не намери ли добра гайдуница, ще пищи лошо. Не е само словото, което ще спаси истината. Това е слово, съответно чрез добрия език, трябва да носи и мъдрост, и чувства.

Аз мисля, че с тая стихосбирка Димитър Арабаджиев започва да претворява действителността чрез чувствата и по-нататък тая чувственост, ако се разложи по-обширно между поречията на народните наноси, ще добие още по-добро оцветяване.”

Тези думи на Ламар са отправени към първата книга на Димитър Арабаджиев „Бързей” и са увековечени в нея.

Критиката също е изключително впечатлена от автора. През 1987 г. във вестник „Пулс”, в рубриката „Критически наблюдател” Луко Захариев пише статия относно стихосбирката „Поличба”:

„Димитър Арабаджиев дебютира със стихосбирката „Бързей” (1967 г.) и от тогава до сега е издавал всичко на всичко три книги. Уважавам това отговорно отношение на автора към поезията. Макар, че името му не е нашумявало, той се е представял достойно и това представяне струва повече от всякакъв шум, особено когато е празен и съмнителен.

Още навремето Ламар беше видял нещо същностно в поезията на младия автор...”

„Животът като най-голямо чудо на света е в центъра на новата стихосбирка на Арабаджиев „Поличба”. Тази тема има много творчески вариации и всеки път в сполучливите си работи поетът я засяга по различен начин. „Би трябвало да имам два живота” – заявява още в първото стихотворение авторът и тук с пълна сила се откроява неговият динамичен темперамент. Наистина лирическият герой като че ли не може  да се побере в един живот и светът се оказва за него тесен. Но все пак е по-добре да живееш талантливо и артистично, отколкото премерено, еснафски, както би казал поетът, „по ноти”. И най-вече – „зло”.

На мен ми допада ироничното и самоироничното отношение на автора. Това е белег за сила на духа, за характер. Как хубаво се надсмива на поетът над своята наивност, заявявайки, че все продава „сливи срещу смет”. Но заедно с това се надсмива и на този, който смята, че е ощетен с нещо от него. В такъв случай и двамата са изпаднали в комична ситуация и не бива да съжаляват за това: „ако животът нещо му е взел - /най-малко би го подарил на мен”. Метафорите на битието за поета са винаги различни и често не си схождат една с друга. И макар че човекът е изпитван много често с неподходящи средства, той не бива да губи своето достойнство („Изпит”). Лирическият герой ни доверява, че се губи в дреболии, че се пилее за нищо, но се мъчи пред „глупост и грубост” – „по-красиво да става това”. Съвсем неусетно ни се налага една убедителна метафора, която излъчва и мъдрост, и благородство:

 

     „Не привикнах разбрано и кротко

  да живея до днес – „ден за ден”.

Вече знам: не печеля в живота.

                                 Но дано той спечели от мен.”

                             („Надежда”)

 

Хубаво е, когато живеем с мисъл, че животът печели от нас, че истината не се дели на части, че всичко е така променливо и ние трябва да се съобразяваме с това. Стихосбирката „Поличба” е свидетелство за днешната сложна душевност на човека, за неговите драматични изпитни. И то свидетелство с усмивка и самоирония, което го прави по-убедително и достоверно.

Разбира се аз бих искал от поета по-голяма яркост на поетичния изказ, изчистване на абстрактните умувания на места и вливане на още земна сила в стиховете му. Но това са пожелания по-скор за бъдещето, а „Поличба” е книга, която носи живот и учи на живот, която отчетливо откроява името на автора си в съвременната ни поезия.”

Кирил Кадийски  разказва за Димитър Арабаджиев от друга страна, като човек, който познава от близко автора и заедно имат общи преживявания:

„Когато прекрачих за първи път прага на Алма Матер, вече записан като редовен студент, това стана през централния вход. Неочаквано някой извика след мене "колега" и когато се обърнах, видях един студент от по-горните курсове (първокурсниците си личахме от километър) доста набит, със сраснали вежди над прозрачни и леко цигански очи да ми сочи към купчинка вестници на една табуретка: "Вестника, колега. Вие пишете, нали?" Учудих се, откъде може да знае, но после се оказа, че почти всички във филологиите пишат и това било трик да ме накара да си купя вестника. "Ето тук има страница за поезия — той не допускаше, че аз може да пиша проза, — ще може и вие да печатате." Вестникът беше веднага разгърнат на съответната страница и ми бяха показани десетина стихотворения, между които и едно от него. Така се запознах с поета Димитър Арабаджиев. Неотдавна разбрах, че и той починал. Някаква болест го мъчеше през последните години, може би Бехтерев, като ученик беше играл в някаква акробатическа трупа в цирка, може от там да е. На първия 8 декември, в който участвах, много щуротии направихме, той се покачи на паметника на Цар-освободител и на шапката на императора направи стойка. Колежките го гледаха с искрена възхита. Имаше и други наши приключения, дълго се говореше из София, на другата година затегнаха празника, въведоха червените фуражки. Лека му пръст на Митко Арабаджиев, малко репнат човек беше, но прям и честен. Навреме издаде първата си книга, но после нещо не му потръгна. След голяма пауза издаде книгата си "Ждрело", втора или трета поред, подари ми я в Радиото. И после пак пауза. Имам чувството, че сам се изолираше, не му беше по вкуса това, което правеха някои негови връстници.”

Малко са хората, надарени с истинско поетично чувство. Четейки стиховете на Арабаджиев можем веднага да разберем, че той е именно един от тези хора. Очевидно образован и интелигентен, можем само да добавим, че българската поезия е спечелила много чрез неговите стихове.   

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

Copyright ©1997-2008 OMDA Ltd.  All rights reserved.