Галин Дурев

втори курс  политология,

учебната 2007/2008 в Пловдивския университет

 

 

Великден лето Господне 2008 мо

Църквата Св. Петър и Павел

Наближава полунощ. Облачното небе придава на Балкана дваж по- величествен вид. Той изглежда някак страшен в тъмнината. Във въздуха все още се усеща прохладата на отминалия дъжд. Вървейки по тесните калдъръмени улички тук там чуваме кучешки лай и песента на вятъра, пригласяна от ромола на водата в многобройните чешми.  Но нетипично за този час на нощта срещаме и много хора. Странното оживление не е свойствено за малкото градче.

Да, но днес е Великден!

На този светъл празник църковния двор става магнит за населението. Тази година не прави изключение. Наближавайки църквата забелязваме хилядите свещи, които я обграждат като някакъв странен ореол.  Двора отново не е могъл да събере насъбралото се множество и хората са се разпръснали наоколо. Всички изглеждат по свое му сплотени. В невъобразимата гълчава хората обсъждат всекидневните проблеми, които непрекъснато съпътстват живота им. Прави впечатление широкия възрастов диапазон на присъстващите. Свещта са поели в ръцете си, както невръстни дечица, така и старци на преклонна възраст. Традицията ще бъде продължена!

Въпреки тежкото бреме на нашето съвремие хората изглеждат ведри и радостни на този ден. Като, че някаква витаеща във въздуха сила ги зарежда с положителна енергия. Тази сила е тяхната вяра. Чува се камбанен звън. Камбанарията на църквата Св. Петър и Павел започва да ехти. След малко ще почне великденската служба!

Макар и мнозина от присъстващите да не са религиозни, чрез религията те определят принадлежността си. По този начин всеки намира себе си, като част от цялото. Дали неосъзнатия стремеж към достигането на една религиозна цялост е явление свързано с последните години, продиктувано от житейските несгоди? Дали всеки от присъстващите осъзнава действията си или традицията е повелила всичко това да бъде част от нас, да бъде вътре в нас? Как вековното съвместно съжителство между човек и вяра моделира и влияе на нашия живот?  Разсъждавайки на ум над тези въпроси мисълта ми неизменно препуска назад  сред факти, документи, разкази, спомени, предания, поглеждайки в миналото на градчето...

 

   Фактите неоспоримо говорят, че Сопот съществува дълги години преди падането на България под османско робство. Процесът на поробването на Стрямската долина (Гьопса) е съпътстван със създаването на мюсюлмански селища и със заселването на мюсюлмани във вече съществуващите такива. Сопот обаче се опазва от подобно заселване. През целия период на робството запазва етническия си състав, като пребиваването на други етноси е незначително. За това голяма роля изиграва неукротимия дух и силната религиозност на населението. Важно е да споменем един сам по себе си показателен факт. След падането на страната в османските документи Сопот получава името Акче Клисе ( Бяла черква ). Дълго време се смята, че това име е измислено от Иван Вазов в неговите произведения, но откритите в последствие документи (данъчни регистри, писма, прошения и др.) ясно показват, че това е официалното име дадено на града от османската власт. Това обаче не променя името във  всекидневното общуване. Как Сопот получава името Акче Клисе не се знае със сигурност, но вековете са донесли следното предание:

Връщал се еничарския паша Ченгил от Софийско. Всички войни били в пълно снаряжение. Пашата яздел начело. Изведнъж силен блясък от насрещния хълм го заслепил. Засенчил пашата очите си и видял в далечината голяма бяла черква оградена с високи дувари. Слънчевите лъчи ярко осветявали златното и кубе, на което от далече се виждал голям кръст. Ядосан турския паша наредил да се срине до основи черквата. Три дни и нощи я рушали турците и накрая я сринали с земята. Но пашата не можал да види разрухата, защото щом кръста паднал на земята той на мига ослепял. Прибрал се той в Цариград и при него започнали да идват всякакви знахари, но никой не намерил цяр. Най- накрая дошъл един ходжа, които още щом го зърнал му казал:

-         Голям грях си сторил, разрушил си без причина гяурска черква. Когато я построиш три пъти по хубава от преди и си умиеш лицето с водата от освещаването и тогава ще прогледнеш.

Спомнил си пашата за черквата и намерил най- прочутите майстори. Върнали се те и построили черквата по хубава от преди. Умил си пашата очите и прогледнал. В радостта си наредил занапред селото да се нарича Бяла Черква.

  В това предание най- вероятно става въпрос за църквата Св. Богородица, която се е намирала на хълма Трапето, чиито разрушени стени е могло да се видят до 9 септември 1944 година. Според преданията тя е с куполна архитектурна форма и е била доста висока. През периода на робството тя е многократно разрушавана и възстановявана. През лятото на 1877 година е опожарена от турците и повече не е възстановена. При огледа на църквата ясно личи нейния средновековен градеж. Дълга е около 30 метра и широка около 12. При изграждането и са използвани дялани и недялани камъни и едрозърнест хоросан. Строежът носи всички белези на българските църкви от XII XIV век. В момента на хълма е построен малък параклис.

     

   Параклиса на хълма Трапето

  Целият робски период сопотчани ревностно бранят своите църкви. През Възраждането Сопот изживява стопански и културен разцвет. Неговите църкви и манастири стават културни и книжовни средища на зараждащата се интелигенция. Развилите се миграционни процеси, довели до бързото нарастване на населението, обусловени от изключително бързото развитие на занаятите и търговията изострят нуждата от построяването на нова църква. Намерените документи от този период доказват по безспорен начин не само развитата религиозна култура на населението на сравнително малкото градче (към средата на XIX век населението на Сопот е около 8000 души, а в градчето има 2 манастира и 4 църкви), но и факта, че доста просветени жители достигат до свещенически сан, което не е било лесно по онова време. За мястото на религията в съзнанието на сопотчани през Възраждането можем да добием представа от спомените на Парашкева Хаджигьокова:

 В Сопот хората бяха народни и религиозни. Народността и вярата си за нищо не меняваха. Протестанти в много села и градове успяваха да заразят с протестантизъм, но в Сопот никой. Нямахме турци. Евреи в Карлово имаше много, но у нас нито един. Дохождаха със стока на рамо да продават в четвъртък на пазаря, но да се заселват нито един. Гърци нямаше. Католици също. Арменци никой, освен един арменец и го нарекоха Иван, защото стана православен. Имахме български цигани и турски, населени по краищата на селото

 И така в средата на XIX век икономическото замогване и културното развитие, както и нарасналото национално самочувствие на населението дават отражение най- вече в църковното строителство. Тук обаче черквата вече добива и политическо значение. Тя става символ на нацията, която вече надига глава. След 1830 година в цялата страна се наблюдава небивал подем в строителството на църкви. Сопотчани не остават по назад. През 1846 година е изградена голямата внушителна сграда на църквата Св. Петър и Павел. Построена е в подножието на хълма Трапето в непосредствена близост до девическия манастир (метоха). Тя става изразител на духа на епохата и на неугасващата българска традиция.

 Църквата Св. Петър и Павел е голяма трикорабна безкуполна псевдобазилика, които тип получава значително развитие по това време. След 1830 година църквите от този тип са над 60 на брой. Времето от 1830 до 1850 година е класическия период трикорабната безкуполна църква. Св. Петър и Павел е последната голяма църква, с която завършва този период.

Изградена през 1846 година от майстор Никола Христов Троянов (1775 1862), представител на късния бароков стил в Брациговската архитектурна школа. Св. Петър и Павел се смята за образцово произведение на изтъкнатия майстор. Архитектурно тя се развива в традиционните рамки на този тип постройки- има наос и нартика, но притвор липсва. Входовете на наоса са пет три отзад и два от север и юг. Пред страничните входове има малки портици. За разлика от други подобни църкви тук е обърнато значително внимание на външната архитектура. Поради тази причина именно тази църква се смята за образцова за този период. Брациговската архитектурна школа е една от най- известните в българските земи през Възраждането. Ареалът на нейните майстори включва Родопите, Тракия, Средногорието и подстъпите на Балкана. В своите произведения Брациговските майстори умело съчетават новаторство в ренесансовия архитектурен стил с традиционните български форми. 

                                            

                                 Южния вход на църквата                                                                     Църковната нартика

  Външният вид на Св. Петър и Павел показва  достатъчно силата на традицията в областта на архитектурните форми. Разнородните отвори са свързани съвършено и са балансирани умело с малките портици пред входовете. Източната фасада е непрекъсната игра на линиите. Стената е извита в трицентова крива, като се подчертават апликираните каменни арки върху нея. Корнизът е вълнообразен. Главният корниз има повдигнати ъгли, а в средата му се издига елипсовидна извивка. Западната фасада е предмет на редица изследвания. Изключително е интересна със своята вълнообразна крива на западният корниз на западния фронтон. Повдигането на ъглите все едно дава криле на фасадата. Характерен е единен ритъм на елементите. Над арката на приземния етаж стената е украсена с 9 високи ниши, от които средната е най- висока, а страничните се смъкват по линиите на двукатния покрив. Средния четирилистен прозорец и двата елипсовидни прозореца от двете му страни показват също барокови черти. Всички тези архитектурни форми не са внесени отвън, а са характерни още за средновековната архитектура от XII XIV век. Влиянието на архитектурата на Боянската църква от XIII век се чувства в извивките на корнизите на Св. Петър и Павел. Българската архитектурна традиция е възприета от възрожденските майстори макар и видоизменена. Те влагат в нея духа на новото време. Не случайно Св. Петър и Павел се смята за образец на архитектурното майсторство. По нейна схема Никола Троянов построява през 1847 година църквата Св. Никола в Карлово, но без да достигне същото съвършенство.

                                              

                                    Западната фасада                                                                                    Южната фасада

  Вътрешният вид на Св. Петър и Павел представлява пропорционално разделение на наоса на три кораба от шест двойки дървени колони. Таваните са равни дъсчени, като средния е по- висок. Има закрита приземна галерия заобиколена с колонади. Вътрешното пространство е развито в дълбочина. Интериорът на църквата е издържан в бароков стил. В църквата днес има скромен иконостас с два реда икони -царски ред (долу) и апостолски ред (горе). По стените има следи от късна примитивна живопис. Всичко това е създадено след големите разрушения по време на Освободителната война. Отделно се пазят няколко ценни икони, сред които е Храмовата икона от 1823 година.

В Тихонравовия дамаскин се съдържат сведения за съществуването в Сопот в продължение на векове на църква, наричана Св. Петър и Павел. Предполага се, че тя е заварена от завоевателите и неин приемник е построената през 1846 година църква със същото име. В двора на църквата впоследствие е намерена много важна археологическа находка. Основи на зид на сграда дълги към 30 метра и широки към 60 сантиметра. Те са с изложение изток- запад и са успоредни на източната стена на църквата построена през 1846, като отстояват на 5 метра южно от нея. Градени са от дялан и недялан камък, парчета от тухли от византийски тип и едрозърнест хоросан. Датирани са от XII- XIV век. Кога и при какви обстоятелства  е изчезнала споменатата в Тихонравовия дамаскин църква Св. Петър и Павел не се знае. Твърде е вероятно обаче откритите стари основи в църковния двор да са нейни.

 През Освободителната война, въпреки героичната съпротива Сопот бива опожарен и почти унищожен от башибозуци и черкези. Пожарите не подминават и сопотските църкви и манастири. Сериозно пострадва църквата Св. Петър и Павел, като пламъците унищожават покрива, дървените орнаменти, иконостаса и мебелите. През 1879 година църквата е възстановена в предишния си вид с финансови средства от Русия. През 1900 година била издигната камбанарията на църквата, покривната конструкция била наново реставрирана през 1935 година по план на архитект Ал. Рашенов. На 19 декември 1978 година става тежка авария във ВМЗ Сопот, при която част от намиращите се на тавана в църквата изображения падат. Върнати са на мястото си едва на скоро. През 2004 година започва ремонт на камбанарията и покрива на църквата по проект Красива България

Както вече споменахме в непосредствена близост до църквата се намира девическия манастир Въведение Богородично (Метоха) основан през XVII век до малък градски параклис. Параклисът, превърнат в храм на метоха е запазен, макар и с много преустройства. Това е еднокорабна постройка без абсида. Светата трапеза е залепена директно към източния зид. Няма никакви ниши. При някое от по-късните преустройства е бил зографисан. По-късно обаче фреските били замазани. Съхранен е и апостолският ред от съвременния на зографията иконостас, изписан върху общ дълъг фриз, с примитивна дърворезба около отделните изображения. Най-старата сграда в метоха, след параклиса, която е и най-интересната в архитектурно отношение е жилищното крило, построено в 1664 - 1665 година. Това е двуетажна сграда с отлични пропорции и функционалност на разпределенията. В приземието й се намира хранителният блок, чиято трапезария е с абсида. Всяка от монашеските килии, разположени по двойки в двата етажа, има собствено кухненско помещение така нар. ашевия". Архитектурният детайл e предимно дърводелска и резбарска изработка. До живописния фон на зида и чардаците се намира триста годишна лоза.

       

 Към Метоха (вратичката в дъното)                    Параклиса на Метоха                                       Жилищното крило

                През 1832 година в двора на метоха между фурната и хранителния блок била изградена каменна чешма, украсена с вградени колонки, пластични ниши и увенчана от елегантен кобиличен фронтон. Форма и орнамент, точни пропорции, чист детайл - всичко при нея е в съзвучие с емоционалния заряд на Възраждането.

                                                                    

                                 Старата лоза                                                                                                    Каменната чешма

               Ролята на метоха в развиващите се възрожденски процеси е по- малка в сравнение с мъжкия манастир Св. Спас. Монахинското общество е по- консервативно и затворено от това в мъжкия манастир. Друга причина за значително по- късното проникване на прогресивни идеи в метоха е безправното тогава положение на жената. Тук е живяла една от укривателките на Левски монахиня Христина. В сградата на метоха има специално пригодено и добре замаскирано скривалище, в което се е укривал Апостола.  През 60 и 70 те години на XIX век броя на монахините вече е доста голям. Липсата на данни за метоха обаче не ни позволява да оценим неговата културна и просветна дейност, както и ролята му на духовно средище през Възраждането. Известно е, че богослужението в църквата  на метоха се е извършвало винаги от български свещеници на църковнославянски език. 

                                                    

Скривалището на Васил Левски в Метоха

 През цялото време на османското робство в Сопот се води интензивен книжовен, просветен и културен живот. Неговите главни средища са сопотските манастири и църкви. Градът се изявява ярко в областта на учебното дело, което съвпада с развитието му като един от занаятчийските и търговски центрове на страната. Деен книжовен живот се води и в девическия манастир, но сведенията за него са оскъдни. Останали са само някои старопечатни книги. През XVIII век с книжовна дейност се занимава монахинята Евпраксия със светско име Елена Бенчева, която е повече от 50 години игуменка на манастира. Тя остава в историята с преписа си на История славяноболгарская. За това нейно дело научаваме от приписката Метохское сказание оставена от нея в старопечатно евангелие:

През лето 1768 тук прииде хилендарский монах отец Паисий що бе создал История славяноболгарская  и аз преписах сия книга за ползуване през най-трудое время от тежкое агарянское иго. Много муки получи наш народ и православна вяра. Сопот 1803 лето.

Сведението за този препис е изключително важно, защото той се явява втория по време след този на Софроний Врачански, както и втория правен по оригинала и в присъствието на Паисий. Освен това той е и първия препис известен досега направен от жена.

Деен книжовен живот тече и в сопотските църкви, но сведенията за него също са крайно оскъдни. Църквата Св. Петър и Павел е притежавала повече от век и половина споменатия вече дамаскин станал известен като Тихонравовият дамаскин. Той е написан на говорим български език и е едно от първите произведения на новобългарски език. До 90-те години на XX век се съхранява в Държавната библиотека на СССР в Москва. Друг един дамаскин написан на старобългарски език попада по неизвестен път в Белградската народна библиотека. Освен оживен книжовен живот в сопотските манастири и църкви още от падането под османска власт съществуват манастирски и църковни училища. Те имат огромна просветна роля, тъй като в тях идват да се учат деца от цялата околия. Такова е килийното училище в девическия манастир Въведение Богородично. То води началото си от XVII век и е едно от най- ранните девически училища в страната. След построяването на запазения до днес западен чардак килийното девическо училище е настанено на втория етаж в най- голямата килия. В мрачните векове на робството в него се обучават сопотските девойки и послушничките на монахините в манастира. В него идват да се учат и девойки от другаде. За дейността на училището сведения обаче липсват. За дейността на килийното училище в църквата Св. Петър и Павел няма известен нито един факт.

 Въпреки, че в Сопот съществува манастирско килийно девическо училище, към средата на XIX век то вече не може да задоволи нарасналите нужди от светско образование. Идеята за създаването на училище, което да удовлетвори тези нужди се осъществява от по- заможните жители с помощта на големия сопотски родолюбец Кирил Нектариев. Новобългарското девическо училище е открито през 1851 година. Сградата е построена в двора на църквата Св. Петър и Павел. Местен патриот (най- вероятно Кирил Нектариев) се задължил да отпуска по 1000 гроша годишно за издръжка на учителката. Училището се издържало  предимно от дарения и въпреки оскъдните средства било в добро състояние. Но момичетата могли да завършват само взаимното училище. Класно училище за тях все още нямало. Такова е открито през 1874 година. През 70-те години на XIX век в училището преподавали пламенните родолюбки Рада Попова и Мария Българова станали по- късно прототипи на Рада Госпожина в романа на Иван Вазов Под игото. 

 

 

 

                                                        

            Девическото (Радиното) училище                            Видна е близостта на училището с църквата!!!

 

 

 Всеки посетил църквата Св. Петър и Павел ще разбере защо тя неизменно се споменава с девическото училище и девическия манастир. Близостта на тези забележителности ги е превърнала в един общ духовно- просветен комплекс, които от Възраждането насам е стълб на  културното развитие на Сопот. Възрожденската църква Св. Петър и Павел е не само архитектурен паметник, но и доказателство за положението в градчето през XIX век. Тя е построена не само за нуждите на християнския култ (Сопот вече има 3 църкви), а и изразява будната традиция на новото време. Църковните институции стават огнища на пробудилото се национално самосъзнание...

 Раздвижването на хората в църковния двор слага край на мисловния ми унес. По лицата на някои вече се чете нескрита досада. Част от хората на групи поемат към близките кръчми, където ще удавят всекидневието в алкохол. Други влизат в църквата за заключителната част. Сплотеният кръг се разпада. Всеки поема по своя път. Блещукащите светлини изтичат от църквата в различни посоки като безброй ручеи от планински извор. Но те отново ще се съберат! Отново тук ще има хора със свещ в ръка. Въпреки несгодите и тревогите ТЕ пак ще бъдат тук, защото така е било. Ще носят хомота на своето време, както са го носили техните деди и ще излязат може би по силни, борбени и устремени, защото така е било!

 

 

Пълната стенограма на Кръглата маса (1990) Защо преходът беше такъв? Идейната криза, властта на кликите и homo transcurrens ☼  Новите йерархии ☼  СРЕДНАТА КЛАСА☼  КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕТО ☼ 

Copyright 1997-2007 OMDA Ltd.  All rights reserved.