КАЧЕСТВО НА ЖИВОТ И ЩАСТИЕ[1]

 Николай Тилкиджиев[2]

 

Срещал съм и щастливи ...българи. Перифразирам заглавие на един стар филм. Днес българите сякаш избягваме да споменаваме и коментираме щастието е не просто неуловимо, то ни изглежда толкова утопично и далечно от реалността, че дори наивно. От началото на 1990-те многократно ни регистрират като стоящи отчаяни на “дъното” в графиките и таблиците по своя песимизъм и неудовлетвореност сред европейците, далеч не само според сравнителните европейски и световни изследвания на ценностите по Ронълд Ингълхарт. Щастието е нещо позабравено, забравихме го и социолозите. За наши учени пуристи, изхождащи от някакво странно високомерие, ползването на този термин дори изглежда прекалено лековато, несериозно, наивно, отнасящо се до нещо извън сериозната наука. А не са нужни далечни пътешествия до древните философи, достатъчно е да се огледаме тук и сега, за да се досетим, че всъщност малко са подобни термини, тъкмо като щастието, които, макар и недостатъчно концептуализирани, така синтетично, концентрирано да съдържат в себе си човешките представи и оценки за постигнатите успехи и признание, за личната удовлетвореност, за радостта и насладата от живота, въпреки неудачите, лишенията и минали страдания.

Имаме шанс да компенсираме тази празнота в съвременното ни обществознание и такава възможност през последните години предоставя едно ново възраждане на интереса към огромна теоретична и практически-приложна област, новият европейски ренесанс към проблематиката, обозначавана накратко с израза “качество на живот”(quality of life). В най-новите интерпретации на качеството на живот щастието (happiness) е един от дефинитивно централните, ключови елементи в общата понятийна конструкция, в опитите за цялостна оценка на благосъстоянието, на условията на живот и жизнен стандарт, и което е особено важно – на личната удовлетвореност на хората в различните общества от всички отделни “качествени страни” на живота, взети в синтез.[3] Поставено в такава изследователска перспектива, щастието става много по-достъпно за сетивата и на социолога.

 

1. Из историята на кратката, но богата традиция

 

Качеството на живот вълнува хората откакто свят светува, то е мерило доколко те са по-добре от други, доколко днес са по-добре от вчера. Но концептуализираният интерес към “качеството на живот” в съвременния социологически смисъл, изучаването и измерването на качеството на живот, като интегрален показател на състоянието, постиженията и успеха на индивида, неговото семейство, общността и обществото, както и на дейността на различни нива в управлението, има не дълголетни, но богати традиции. Последните се институционализират към средата на 1960-те години, първоначално в САЩ, където и когато стартира широка общонационална програма за изработване и въвеждане на “социални индикатори”, във връзка със социалните следствия за гражданите от космическата програма на НАСА. Самият този факт достатъчно говори за мащабите на концентрацията на научния и практически интерес, за значението, което се отдава на тази проблематика от самото начало.

За начало на разработките в областта се приема програмната реч на американския презиндент Линдън Джонсън през 1964 г. “Доброто общество” (The Grеat Society[4]) за огромната нужда от въвеждането на “социални индикатори”, които да изследват какво е “качеството на живот” на хората и на обществото. Фактически, зад тази президентска реч се доказва, че стоят мисли и разработки на експерти като Джон К. Гълбрайт, Даниъл Бел, Отис Д. Дънкън и др. от Института за социални изследвания към университета в Мичиган и от прочутия NORC – Националния център за изследване на общественото мнение към университета в Чикаго. Главният смисъл на концепцията за “качеството на живот” е да бъде алтернатива на концепцията за предимно материалния и икономически растеж във вече замогналото се съвременно западно  общество, да съдейства за еманципирането на човека от прекомерното доминиране на материално-икономическите цели в обществото, да утвърди принципа, че – при вече постигнато високо икономическо равнище – не количеството на стоките, а качеството на живот на хората е най-важното (не това “колко”, а “как, доколко добре”), че добро (перфектно, отлично) е онова общество, в което има добро качество на живот на хората, че освен собственост, пари и материални вещи, хората трябва да имат и добри знания, добро образование, интересна работа и пълноценен отдих, успехи в личностното развитие, добър семеен и общностен живот. Задача на доброто общество е да осигури среда, възможности и социални структури за стремеж към “индивидуално щастие”(Campbell 1981:4).[5] Близостта с идеята за “социалната държава”(welfare state) е налице, но програмата на “доброто общество” е насочена не просто към бедните, а към цялата нация, към всички хора, в условията на вече просперирало, добре замогнало се материално, общество, което се изправя пред нуждата от многомерни и комплексни цели на своето социално развитие. Именно отговор е концепцията за качество на живот на хората, чието създаване и развитие отразява и бележи прехода от модерното, индустриално към постмодерното, постиндустриално, “постматериалистическо”  общество.

Важно е да се подчертае, че проблематиката за качеството на живот от самото начало и днес върви “ръка за ръка”, не просто паралелно, а вплетено, заедно с проблематиката за изграждането и използването на система от социални индикатори. Колеги посочват връзката между двете области още в непосредствената предистория на тази обща ориентация (от 1920-те и 1930-те г.), като темата “социални индикатори” съчетава двете базисни функции: мониторинг на социалната промяна и измерване на индивидуалното и общосоциалното благополучие[6]. Тъкмо със съчетаването на икономическите със социалните индикатори стартират изследванията на качеството на живот. И това е напълно естествено - качеството на живот на хората и на обществото могат да се измерват и регулират именно чрез използване на система от социални индикатори. И обратно, смисълът от социалните индикатори е, че с тях може да се измерва дали и доколко се подобрява живота на хората, тяхното качество на живот. Затова точно по същото време започва дългата поредица на публикуване на богатите с информация “Социални доклади” (Social Report, Social Reporting, Social Trends), която поредица продължава и в днешни дни, като е основа за последващи анализи и управленски инициативи. [7]

            Без съмнение ориентация към качеството на живот, проучвано чрез система от социални индикатори, играе роля не просто на изследователска, но и на идеологическа и политическа, в т.ч. управленска парадигма, което обяснява както нейното солидно ресурсно осигуряване, така и бързото й разпространение. Само в рамките на няколкото следващи години тя се пренася и разпространява със силата и скоростта на пандемия в повечето западно-европейски държави, университети и изследователски центрове, за да се превърне и утвърди като една от трайните научни и научно-приложни насоки в западните социални науки и управленски практики през втората половина на ХХ и началото на ХХІ век. Както ще видим по-нататък, силен интерес към новата проблематика проявяват много скоро и централни научни и управленски учреждения в Източна Европа, в т.ч. в бившия социалистически блок. Колкото и пресилено да звучи, в края на краищата, разработването и прилагането на тази ориентация е въпрос и на преки и косвени сравнения на предимствата и недостатъците на двете световни социални системи, намиращи се тогава в остра надпревара и потенциален конфликт.

            Днес качеството на живот, след поредица приливи и отливи, след периоди на възход и застой, е широка по обхват концепция, която е осигурена ресурсно от работата на няколко международни институти, фондации и постоянни програми, сред които на първо място е Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд към Европейската комисия, която проведе през май-август 2003 г. мащабно сравнително изследване в 28 европейски страни под заглавие “Качеството на живот в Европа”(European Quality of Life Survey – EQLS)[8]. Богата емпирично-изследователска база е и Европейското социално изследванеuropean Social Survey – ESS), провеждащо, с подкрепата на Европейската научна фондация (ESF), от 2002 г. насам на всеки две години изследвания по много показатели на “качеството на живот” във вече 29 страни в Европа[9]). Солиден ресурсен център за изследването на качеството на живот е Европейската система за социални индикаториuropean System of Social Indicators – ESSI)(Noll 2002)[10]. Трите европейски институции – EQLS, ESS, ESSI – предоставят изключително разнообразни и широки възможности за продължителен, задълбочен и продуктивен изследователски интерес в областта.[11]

 

2. Концептуалното ядро на “качеството на живот”:

обективни (описателни) и субективни (оценъчни) индикатори

 

Каква е накратко проблемно-тематичната рамка на качеството на живот?

            “Качеството на живот” е обобщаващо понятие, което предполага богата информация за това как живеят хората и как те възприемат и оценяват този си живот. Най-синтетично изразено, качеството на живот е благосъстоянието на хората в обществото. Три са най-изтъкваните особености: първо, че това понятие се отнася предимно до ситуациите на живота на отделните индивиди в микро и макроперспектива; второ, че това понятие е извънредно многомерно, широкообхватно, с цел преодоляване на господстващия дотогава ограничен, едномерен икономизъм, даващ приоритет само или главно на доходите и материалните условия; трето, то включва обективни и субективни индикатори за следните 6 “ключови области”, “същностни измерения”: 1) заетост, 2) икономически ресурси, 3) семеeн живот, 4) общностен живот и социално участие, 5) здраве и здравни грижи, 6) знание, постижения в образованието и обучението.[12] Покрай тези 6 най-важни области[13], се имат предвид и: икономическа ситуация, жизнен стандарт, равнище на доходите, жилищни условия, образованост, баланс между работа и живота в семейството (work-family balance), форми на отдих, достъп и качество на здравните услуги, лична сигурност, екологичност на средата, социално и политическо участие, а също и субективни оценки за удовлетвореността от житейската ситуация, доверие между хората и към институциите, напрежение между различните групи в обществото и т.н. С основание, всеки би запитал: а какво друго остава?... Не е ли това едно безкрайно еклектично изброяване на всякакви области на обществения живот, на социални процеси и механизми?... Какъв е смисълът от всичко това, има ли някаква подреденост, субординация, някакви приоритети сред изброените аспекти?

            Времето от средата на 1960-те до 2006 г. е период на непрекъсващ дебат за систематизация и класификация на понятийните и емпирични социални индикатори за специфизиране и актуализиране на “качеството на живот”, за уточняване на неговото съдържание.  Кои са областите на интерес при изследването на качеството на живот в днешния му възроден, европейски вариант, ресурсно осигурен от гореспоменатите европейски институции? Следвайки базата данни EurLIFE към Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд, централен интерес представляват 12 “области на живот”(life domains): 1) здравно състояние, 2) образованост, 3) заетост, 4) доходи, 5) социално участие (социални отношения, общуване), 6) транспорт, 7) жилищни условия, 8) семейство, 9) отдих, 10) околна среда, 11) сигурност, 12) удовлетвореност от живота. Всички емпирични данни, събрани по тези области за различните европейски страни са достъпни за всеки изследовател, политик, журналист и пр.(www.eurofound.eu.int) На свой ред, другата централна институция в областта – Европейската система за социални индикатори (ESSI) предлага “ключови индикатори” по следните, идентични на горните, 14 области за изследването на качеството на живот (life domains): 1) население, 2) социо-икономически статус и субективна класова идентификация, 3) трудов пазар и условия на труд, 4) доход и разпределение на доходите, 5) потребление и снабдяване, 6) транспорт, 7) жилище, домакинство и семейство, 8) здравеопазване, 9) образование и професионално обучение, 10) участие (политическа и гражданска активност), 11) околна среда, 12) обществена сигурност и престъпност, 13) свободно време и потребление на медии, 14) общи показатели за развитост (БВП/GDP; индекс на човешко развитие – ИЧР/HDI, включващ продължителност на живота, образование и доходи на човек; индекс за сигурност и пр.). Редукцията на тези области до ключовите им индикатори са достъпни (http://www.gesis.org/en/social_indicators/Data/EUSI). Ако се вгледаме в тези области и техните подразделения, индикатори и въпроси за набиране на теренна информация, ще разпознаем лесно не просто близостта, а почти пълното припокриване на систематизациите на EurLIFE и ESSI. Наред с повтарящите се “обективни индикатори” и в двете класификации се включват и “субективни индикатори”, най-вече свързани с удовлетвореността от: работата, дохода на домакинството, стандарта на живот, здравните услуги, жилищните условия, демократичните институции, свободното време, както и общата удовлетвореност от живота.

В определението на Световната банка “качеството на живот”, това е просто “цялостното благосъстояние на хората”, като тук се включват “качеството на средата, националната сигурност, личната сигурност и безопасност, политическите и икономическите свободи” (www.worldbank.com). В европеизирания вариант на краткото разбиране на “качеството на живот” то също се обозначава с “цялостното благосъстояние”(overall well-being) на индивидите в многомерен смисъл, като се дефинира във връзка с доминиращите в Европа социални ценности и цели, като равни жизнени шансове, осигуряване постигането на минимален стандарт на живот за всеки, достъп до заетост и социална защита. Качеството на живот се свързва не само с ключовите измерения – доходи, образование и достъп до материални ресурси, - но и със нивото на здравните грижи, проблеми на семейството и социалните отношения (www.eurofound.eu.int).

Към изброените области на качеството на живот отделни автори и институции добавят и други области и индикатори, които най-често са конкретизации или допълнения, и се ползват в различни случаи, според специалния интерес на изследователите или поръчителите на информация и анализи.[14]

            Основният акцент на разработките в областта през периода 1970-2006 г. се премества от само обективното към и субективното, от само количествени – към и качествени изследвания, от регистриране главно на обективирани факти и външно практическо поведение – към изучаване и на субективното (мисловно-емоционално) възприемане, преживяване,  мотивации, очаквания, настроения, норми, нагласи, ценности и ценностни ориентации, оценки и самооценки от страна на хората[15]. Вниманието се пренасочва към извеждане на индикатори за субективното благосъстояние, удовлетвореността, щастието (subjective well-being, life satisfaction, happiness). Разграничението между обективните и субективните индикатори на качеството на живот очертава два “противоположни” подхода. Първият е скандинавският или шведският (Swedish welfare approach), фокусиращ изключително върху изследване на обективираните постигнати (притежавани) ресурси и условия на добрия живот, на благополучие (welfare research), чийто представител е Роберт Ериксон, който предпочита деленето на индикаторите не на обективни и субективни, а на описателни и оценъчни, като приема за по-надеждни първите[16]. Вторият е американският,  в традиция, започнала от Уйлям Томас и основно изразена от А. Кемпбел, където субективното благосъстояние (и най-вече удовлетвореността и щастието) на отделния човек се приема за ултимативна цел на общественото развитие и мерило за качеството на живот.[17] Естествено, разумният избор предполага съчетаването и на двете виждания[18], което е практика в изследванията EQLS и ESS: редом с въпроси относно обективирани факти се задават и въпроси за удовлетвореността от всяка област за респондента. Богат методологически и емпиричен материал за “субективните индикатори” на качеството на живот предоставят Европейското и Световното изследване на ценностите. Съществена част от субективните индикатори на качеството на живот се отнасят до “способноста на индивида за живот”(life-ability of the person), което включва както неговите индивидуалните жизнени шансове (life-chances), така и готовността му да ги използва, т.е. доколко човек е добре подготвен да се справя с проблемите в живота.[19] Освен опозицията “обективни-субективни индикатори”, респ. “описателни-оценъчни”, при разбирането и проучването на качеството на живот се разграничават и “утилитарен” подход, основаващ се на  проучване доколко са удовлетворени основни желания и нужди на индивидите, и подход, отчитащ развитието на личността, формирането на потребности, добродетели, качества, ценности у хората human action/agency approach”).

Съществено е разграничението на нивата: доколко става дума за качеството на живот на отделните индивиди, на техните семейства и домакинства, на локални общности или на обществото в неговата цялост. Ако благосъстоянието и удовлетвореността са характеристики на качеството на живот на индивидите, то двете главни измерения на “качеството на живот на обществото” са, от една страна, социалната сплотеност (cohesion), интеграция – намаляване на неравенствата, разделението, фрагментацията, социалната изключеност, в т.ч. безработицата, бедността, престъпността и от друга страна – социалната устойчивост (sustainability) – равнища на екологичния/природен, социалния и икономическия капитал (Noll 2002:178-179; Fahey, Nolan, Whelan 2003:16-24).  Изходен и краен момент обаче си остава индивидът. Постмодерният и постиндустриален акцент върху отделния човек, върху оценката на индивида, на отделния гражданин, като критерий, мерило за “доброто общество”, за осъществения напредък, е определящ за осмислянето и прилагането на концепцията за качеството на живот.

Казано по-обобщено, качеството на живот обхваща равнищата и формите на общото благосъстояние на населението, в т.ч. на социалното положение на индивидите, съответните техни статуси и подстатуси, на обективните условия на живот и на труд (living and working conditions), в т.ч. техният жизнен стандарт, достъпът до различните материални ресурси и услуги, типовете потребление и стилове на живот, както и субективното усещане, удовлетвореност и оценка на тези основни измерения. Качеството на живот включва параметри, които стратифицират по-благоприятното или по-неблагоприятното състояние на обективните условия и на субективното им възприятие, оценка, преживяване от хората. По вертикалата (йерархизираните неравенства) – това е постигнатото, резултатите в живота (life results) по богатство, знание и власт при наличните възможности за добър живот (life chances)[20]. Гледната точка при качеството на живот е гледната точка на настоящето, като равносметка – вече постигнатото, притежаваното, полученото, наследеното, придобитото, произведеното, създаденото, потребяваното, реалното участие. По хоризонталата (“новите” неравенства, които не са изначално йерархизирани, но са придобили социална неравностойност) – това е състоянието по пол, възраст, местоживеене, етническа принадлежност, религия, общуване. Качеството на живот е кристализиралият вече резултат от досегашния живот към настоящия момент от действието на различните фактори, от включеността на индивидите в социалните мрежи и отношения, както и от потенциала за промяна.

Според мен, изключително важен момент, за да се разбере замисълът на концепцията и ориентацията към “качеството на живот”, е акцентът, концентрирането на интереса върху качествената и прагматична страна на живота. Абстрахирайки се от тавтологията на пръв поглед, тук не става дума за просто номинално изброяване на сферите, областите, секторите на социална дейност, на индивидуален, групов, общностен, обществен живот, нито само за събиране на информация за тях, т.е. не за онова “какво действа”, “какво се прави”, а за това “как действа”, “как се прави”, не просто за “живота”, а за неговото качество. И още нещо: не само “как” се действа, прави, но и затова – като се прави, действа, “доколко добре”(how-well) – дали то е добро, по-добро за хората, от гледната точка на благополучието, благоденствието на индивидите и обществото. Фокусирането върху този качествено-прагматичен (welfare-ness, better-ness, right-ness) дискурс и равнище е от ключово значение. То е терминологично различимо по-лесно, ако спрем вниманието си на “благо-състоянието”(well-being), което за практици и изследователи в областта, се приема не просто за централен елемент, а за синоним, заместител на понятието “качество на живот” на равнището на индивидите.[21] Имайки предвид по-горе изброените 12 или 14 специфични области при изследването на качеството на живот, интерес представлява например не просто здравето изобщо, а доколко здравното състояние е добро, доколко е добър достъпа до здравни услуги, дали е добро качеството на здравните услуги, доколко то е по-добро от вчерашното и т.н. Не изобщо какво е състоянието на транспорта, а доколко е добро транспортното обслужване, доколко е добър и по-добър достъпа и качеството на транспортните услуги за гражданите и т.н. Или, като концепция, стремежът при изследването на “качеството на живот” е не простата регистрация на статуквото, а проучване доколко е добро даденото състояние за “доброто общество”, за доброто качество на живот на хората.

Eстествено, залагането на тази “качествена прагматичност” (welfare-ness, better-ness), предполага решаването на методологически въпроси не само относно валидността и надеждността на обективните и особено на субективните индикатори, но и по създаването, прилагането, възпроизводството, актуализирането на съответните критерии, коефициенти, индекси за онова, което е по-благоприятно, което е “добро”, “качественото” във всяка отделна област.[22] Тази качествено-прагматична особеност, въпреки че е заложена и налице още при началното лансиране на ориентацията, тя е изведена като отличителна насока в най-новия европейски ренесанс на проблематиката за качеството на живот (и социалните индикатори) в най-широк концептуален и амбициозен политико-идеологически смисъл, което се заявява съвсем открито[23].

Постигнатото досега прави от иначе трудното обхващане и изучаване на качеството на живот реалистична задача, при използването на впечатляващ международен експертен опит, с приемането и развитието на общи сравними социални индикатори. При всички методологически условности и уговорки на сравнителните изследвания за културните специфики. Така, качеството на живот на българското общество, на хората у нас, може да се постави в отворения, широк общоевропейски съвременен контекст, с възможности за сравнения и съпоставки.

 

3. Източно-европейският и българският интерес: Deja vu

 

            Проблематиката, свързана с качеството на живот, създава силното чувство за “нещо познато”(Deja vu) сред добре запознатите с българската социология в периода 1960-1985 г. Сега, от днешна гледна точка, бихме могли да разкодираме поразителни терминологични, понятийни и концептуални съвпадения на интереса на колегите тогава, когато стартира и се разпространява ориентацията към изследователската парадигма “качеството на живот и социалните индикатори”(social and quality of life research indicators). Освен другото, можем да се убедим, че водещите ни социолози в онзи период са били доста “в курса” на модерните тогава тенденции и редица техни предишни усилия никак не са за подценяване, както доста лековато допускат колеги напоследък. Независимо от неизбежните ограничения на тогавашния историко-идеологически контекст. Ключовите “области на качеството на живот” могат да бъдат лесно разпознати и асоциирани с “главните области” на “социологическата структура” на Живко Ошавков (от началото на 1960-те и в следващите години от редица други колеги), за съжаление при отсъствието на онзи важен “качествено-прагматичен” сравнителен акцент за “доброто общество”, за който стана дума току що. Много по-директна е връзката с горната проблематика на тритомника за Система от индикатори за единна социологическа информация, работата върху която колектив на Ошавков започва от края на 1970 г. и завършва към края на 1981 г., като индикаторно обобщение на националното изследване “Градът и селото” от 1968 г.(Ошавков 1983:21)[24]. Величко Добриянов, след специализация в САЩ, публикува поредица статии в началото на 1980-те, където “движението за социални индикатори в САЩ”, качеството, респ. начинът на живот са централни теми, като ръководи и широкообхватното по индикатори емпирично изследване “Начин на живот на родопското население”[25]. Качеството и по-скоро начинът на живот присъства в множество разработки на Минчо Драганов от 1974 г. до 1980-те в контекста на неговата “социално-антропологическа парадигма”. Особен интерес към проблематиката проявява и Любен Николов, който публикува поредица от статии за “начина на живот” и значението му в перспективата на социологическите изследвания. Откъде идва тази силна и продължителна вълна на интерес на основни фигури на нашата социология към “качеството”/”начинът на живот” и “социалните индикатори” и то тъкмо по онова време?...

В съветската (руската), а оттам и в източноевропейската социология проблематиката напълно умишлено не бе под рубриката “качество на живот”, а като “начин на живот”(образ жизни), поради прозиращи идеологически импликации[26]. Когато се говори за качество на живот, неизбежно следват сравнения на качеството “тук” и “там”, на Изток и на Запад, като интегрално понятие то може да играе роля за съпоставяне и сравняване на постиженията и успеха на обществото и управлението... Ето защо се задейства цялостният механизъм на политическата и идеологическа пропаганда. Провеждат се редовни съвещания на координиращия орган Проблемна комисия на академиите на науките на социалистическите страни по “социалистическия начин на живот”. Зачестяват публикациите върху “начина на живот”, като за периода 1975-1985 г. те са вече стотици книги, студии, статии, поредици в списания, сборници.[27] През 1978 г. във Варна се провежда международен симпозиум на учени от бившите социалистически страни, под ръководството на Франтишек Кута и Ж. Ошавков, посветен на единната система за социални индикатори.

Към средата на 1980-те г. интересът към “начина на живот” у нас и в другите бивши социалистически страни отшумя и остана външното впечатление за временно, конюнктурно явление. Причините за това са различни, но две от тях са съществени: първо, с идването на “Горбачовата перестройка” на преден план се изведоха много остри и спешни политически и идеологически въпроси за “реформиране на социализма”, за “социализъм с човешко лице” и пр., които изместиха много от обсъжданията дотогава на и без това спекулативно-завоалираната дискусия около “начина на живот”. И второ, поради поставянето на проблематиката в “затворения”, “блоков”, а не в широк и открит, международен и най-вече сравнителен контекст, проблематиката за качеството на живот и социалните индикатори нямаше перспектива.             Днес обаче има необходимите предпоставки за еманципиране и реабилитиране и у нас на тази проблематика, с оглед на широките й възможности, особено в нейните сравнителни европейски перспективи.[28]

 

4. Щастието и удовлетворението от живота

 

Вече имаме определена теоретична рамка, перспектива, в която можем достатъчно широко, задълбочено и надеждно да анализираме социологически и щастието. Изследователският контекст тъкмо на качеството на живот е онази нужна ни “усмирителна риза”, която да дисциплинира волността на социологическото въображение, за да говорим за щастието сериозно. Не е случайно, че настоящият текст тематизира качеството на живот във връзка с щастието. Отличителна черта на новото европейско възраждане на проблематиката през последните години е не толкова и не единствено в актуализирането на “специфичните области”, в подреждането и детайлизирането на измеренията на качеството на живот (life domains), но и в пряката им връзка с развитие на субективните индикатори (начини на възприемане, преживяване,  мотивации, нагласи, ценности, оценки и самооценки, очаквания, стремежи, желания, настроения). Става дума за експериментиране и въвеждане на двете измерения на субективното благосъстояние (subjective well-being) на хората – когнитивното и емоционалното, чиито синтетични индикатори са най-вече удовлетвореността (satisfaction) и щастието (happiness).[29]

Щастието като важен понятиен субективен индикатор на качеството на живот се залага още от лансирането на концепцията, но едва през последните няколко години, особено от 2000 г. насам, то привлича силен интерес на изследователи, коментатори, експерти, политици, журналисти.[30] Колкото и да изглежда на пръв поглед несериозно, интуитивно-“утилитаристки” – отношението към щастието, представите за него, оценките за постигнати степени на “щастлив живот” – е един събирателен и концентриран образ на постигнатия успех, на удовлетвореността от живота като цяло, на равносметката за един пълноценен и смислен, значим живот, на споделяните радости в семейния живот и в общуването с другите хора. Дори субективизирана и относителна, оценката за “постигнатото щастие” може да бъде обобщен показател за самооценката на хората за мястото и ролята им в обществото, за полученото признание за това им място и роля.

Има два наглед противоречащи си подхода към щастието, към характеризиране на “щастливия човек”. От една страна е “диференциращият подход”: сякаш колкото хора има – толкова са и представите и разбиранията за щастието: очакванията са, че хората са щастливи по различен начин, според техните социални специфики. Не можем да анализираме в дълбочина оценките на хората – доколко те се смятат за щастливи и удовлетворени от живота, ако не навлезем в анализ на данни относно тяхното материално-икономическо, властово-политическо, образователно-културно, престижно, етническо и религиозно, семейно-общностно, здравно и пр. състояние, ако не изясним техните позиции и роли в социалната и регионалната структура на обществото. Без да разберем техните характеристики в структурите на заетост и наетост, професия и длъжност, доходи и имущество, възраст, тип на селището по местоживеене, етнокултурни традиции, семейна и домакинска ситуация и т.н., нашите разсъждения за тяхното качество на живот, а още повече на тяхното субективно благосъстояние, тяхната удовлетвореност от живота и щастие – биха били доста повърхностни, несериозно-абстрактни.[31] Няма универсални правила за съчетаване на обективните условия и субективната оценка за да се чувства човек удовлетворен, още повече - щастлив[32]. За “диверсифицирането” на щастието влияе обстоятелството, че като емоционална оценка на качеството на живот, самопричисляването към “щастливите” хора е често сравнително нетрайно, непостоянно, доколкото факторите, влияещи на тази оценка са много, а и самите те се променят във времето.

            От друга страна е “обобщаващият подход”: в същото време има няколко характеристики на щастието, които твърде често се повтарят във времето и то при хора от различни социални категории, от различни страни и региони, което пък навежда на мисълта и за нещо общо между всички “щастливи състояния” на човека. Без да е възможно да направим пълен списък на “индикаторите за щастие”, можем да изброим най-споменаваните, с което веднага ще установим, че това са именно състояния на “доброто качество на живот” в основните му, вече коментирани по-горе “области на живота”(life domains):  щастието се свързва най-много и най-често с младостта, доброто здраве, доброто образование, добрата сигурна и интересна работа, добрите доходи, добрия дом и семеен живот, признанието и радостта от пълноценното общуване с близките, колегите и другите общности, спокойния, ненапрегнат, без стресове, живот и др.под. Оказва се, че далеч не толкова много са нещата, които правят хората да се чувстват щастливи. Мъдрецът Лев Толстой великолепно бе обобщил, че всички семейства си приличат в своето щастие и са нещастни по своему.[33]

Как да разрешим дилемата между тези два момента – между специфичното и общото в щастието, в това “висше благо”, както го нарича Епикур[34]? Решението е просто – в тяхната връзка и взаимно допълване:  и в двата момента става дума за едно и също нещо, за “доброто” състояние на материалния и духовния живот. Същевременно, разликата е в специфичната представа на отделните хора, според тяхната социална, етническа, религиозна, регионална, културна особеност – на това “какво е за всеки от тях доброто” състояние. Това е така, защото удовлетвореността и особено щастието не са достъпни само с “обективни” критерии и индикатори, тук съществен момент е чувството, преживяването от отделния човек като удовлетворен и щастлив.[35]

Сред субективните индикатори, сумиращи и резюмиращи общата оценка за благосъстоянието на отделния човек, по-често се използват индикатори за “удовлетвореността от живота”(на което обобщаващо ниво разликата между когнитивния и емоционалния момент се размива), която бележи не толкова претенциозното и по-трудно постижимо, пълноценно удовлетворение, каквото е щастието. Така разбирани, удовлетвореността от живота е по-широкото понятие, а щастието е висша степен, форма на обобщена удовлетвореност.

Търсейки “формулата” на щастието и удовлетвореността, за да се опитаме да ги измерим емпирично, можем да използваме още едно разграничение и ранжиране на “ключовите области” на качеството на живот. В анализ на данни от “Сравнително скандинавско изследване на благополучието” през 1993 г., допълвайки споменатите “обективистко-описателни” предпочитания на Р. Ериксон, Ерик Алард разграничава три групи базисни човешки нужди: да имаш (доходи, материални условия, жизнен стандарт), да обичаш (взаимоотношения в семейството и с децата, с приятели и съседи, принадлежност) и да бъдеш (личностно развитие - образование, кариера), като всяка от тези групи включва обективни и субективни индикатори на качеството на “добрия живот”. По-късно той прибавя и “живеене в добро здраве”. Всичко това определя степента на удовлетвореност от живота като цяло (life satisfaction). Идеята доразвива Ян Делхей за “Европейското изследване на качеството на живот” от 2003 г. Да живееш “добър, пълноценен живот” предполага да отговаряш на следните 14 индикатора: А. Да имаш (having) – 1) добра работа, 2) добро жилище, 3) добро образование, 4) достатъчен и приятен отдих, 5) да излизаш навън с приятели и семейството, 6) да имаш поне една отпуска в годината; Б. Да обичаш (loving) – 7) да живееш с партньор в добри отношения, 8) да се виждаш с приятели често, 9) да си в приятелски отношения със съседите, 10) да имаш деца; В. Да бъдеш (being) – 11) да си полезен на другите, 12) да чувстваш признание от обществото, 13) да имаш успешна кариера, 14) да участваш в дейността на сдружения, съюзи, организации (Delhey 2004:11). Подреждането по степен на важност на всяка от тези позиции от респондентите, взето в различно време и място, в съпоставка с различните социални, културни и пр. характеристики предполага много интересна за анализ информация.

При удовлетвореността става дума за определено по-реалистични и постижими спрямо щастието степени на позитивния успех, това са степените, в която за отделния човек неговите потребности, нужди, желания са постигнати, задоволени; удовлетвореността е някак си “по-земна” и измерима, най-често тя се свързва с оценката на конкретни условия на живот. В изследванията на качеството на живот, особено в практиката на споменатите специализирани изследователски институции (EQLS, ESSI, ESS), се проучват отделните форми, прояви на удовлетвореност, които следват отново дефинираните “области на живот”, на качеството на живот – доколко респондентът е удовлетворен от: работата (професията), доходите, жилищните условия, семейния живот, здравните услуги, свободното време, общуването с други хора (приятелството) и т.н. Като напълно е възможно разминаване, неконсистентност, “разбягване” на удовлетвореностите. Независимо от това изследователят на качеството на живот пита и за “общата равносметка” на респондента – каква е удовлетвореността му от живота като цяло, като “постави чертата”. Основанието за “игнориране” на възможните различия в удовлетвореността от различни аспекти на живота е в приемането, че все пак съществува някаква йерархия, подреденост, приоритетност “в крайна сметка” за всеки човек, някакво извеждане на “резултантна” на общата удовлетвореност. Щастието и удовлетвореността от живота са много близки и свързани понятия. Те са най-близки на равнището на обобщения вариант на удовлетвореност – “удовлетвореността от живота като цяло”[36].

В изследователската практика, наред с току що коментираното, има различни други начини за емпирично измерване на щастието и удовлетвореността от живота. Освен индикатори и въпроси за удовлетвореността и щастието на обобщено ниво (“като цяло”), има поредица от добри социологически и социално-психологически практики за установяване на отделни форми и прояви на  удовлетвореност, по отделните “области” на качеството на живот (редом с директния въпрос “доколко сте удовлетворен от...”).[37]

Данните от Европейското изследване на качеството на живот от 2003 г., потвърдени и от по-нови проучвания ясно представят българските респонденти, като имащи твърде ниско равнище на качество на живот, на субективно благосъстояние, на удовлетвореност от живота и идентифициране с щастието.(вж. Цанов 2006; Mikulich 2006; Precupetu 2006) По-конкретно, установява се, че: “удовлетвореността от работата” при българите е най-ниска сред страните в Европа; българите имат изобщо най-нисък индекс на удовлетвореност от живота в Европа, както и най-нисък индекс за щастие[38]. Това отчасти, но не напълно, се обяснява с ниските и несигурни доходи и работа (субективните индикатори представят картината дори по-мрачна и от наистина неблагоприятните данни от обективните индикатори); сред българите се развива “култура на песимизма” – най-ниски сред тях са очакванията за бъдещето, нисък е делът на оптимистите; половината от пълнолетните българи “нямат време” за социални контакти, за развитие на своите собствени интереси, хобита, те не са удовлетворени от своя социален живот[39]. Българите имат не само ниско ниво на субективно благосъстояние, но и ниски преценки за “качеството на обществото” си – те оценяват най-ниско качеството на получаваните социални услуги в обществото; те са с най-ниски оценки за доверие към социалната система, официалните институции и другите хора, с мнение за особено висока корупция в страната. Нелегитимността на социалното неравенство, нерелевантната на влагания труд стратификация, вкл. липсата на справедлива и стимулираща политика на доходите, незаконността на забогатяването и неприемането на успеха в бизнеса – генерират непредприемчивост и пасивни личностни стратегии. Безизходицата от присъщата за широки слоеве бедност и безработица, корупцията сред политиците и управляващите, дефицитът на национално-отговорни лидери, неовладяната престъпност и неефективността на съдебната власт – са само част от обяснителната матрица относно ниската удовлетвореност от “качеството на обществото” и за доминиращия песимизъм.

Всичко това рисува една доста тревожна картина на ниското качество на живот на нашия съвременник в България. Изследването на “качеството на живот”, на условията на живот и субективното благосъстояние, в т.ч. на “щастието”, може да ни помогне да навлезем дълбоко в механизмите на формирането и възпроизводството на масовите оценки и настроения. Доминиращият песимизъм е оценката на повечето българи на мъчителния посткомунистически преход,  с отчаяно търсене на социално “спасение” – било в образа на бивш монарх, било в очаквания на чудеса от народен юнак, било в привлекателните перспективи на приобщаването в подреденото европейско “семейство” на “добрите общества”, с “добро качество на живот”.

 


 

 

Л И Т Е Р А Т У Р А

Бестужев-Лада, И. 1980. Социалные показатели образа жизни советского общества. Москва: Наука.

Епикур за щастието. 1999. София: Кибеа.

Ирибаджаков, Н. 1975. “Начинът на живот като теоретически, идеологически и практически проблем”. В: Ново време, кн. 4.

Мизраи, Р. 2001. Щастието. София: ЛИК.

Михайловска, Е. 1991. Цивилизация и цивилизации. Теории и идеи на ХХ век. София: Изд. “Наука и изкуство” и Изд. на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

Михайловска, Е. 2005. “ ‘Европейската култура, двадесети век’: тезиси за конструиране на темата като предмет за преподаване”. В: Колева, Д. и М. Грекова, съст. и ред. Културата: граници и съседства (в чест на проф. Иван Стефанов). София: Унив. Изд. “Св. Климент Охридски”.

Ошавков, Ж. 1983. Проблеми на единната система за социологическа информация. София: Изд. на БАН.

Петров, Г. 2002. Размисли за щастието, обществото, прехода. София: Тракия.

Тилкиджиев, Н. 2002. Средна класа и социална стратификация. София: ЛИК.

Толстых, В.И. 1974. “Образ жизни как социально-философское понятие”. В: Вопросы философии, кн.12; вж. също: Толстых, В.И. 1975. Образ жизни. Понятие. Реальность, Проблемы. Москва.

Тодоров, А. 1977. Качеството на живота. Критичен анализ на буржоазните концепции. София: Партиздат.(в превод на руски 1980. Москва: Прогресс)

Фотев, Г. 2004. Диалогична социология. София: Изток-Запад.

Цанов, В. 2006. “Качеството на живот в България”. В: Семинар на Европейската фондация за подобряване качеството на живот и труд (21 март 2006, София).

Andorka, R., T. Kolosi. 1984. Stratification and Inequality. Hungarian Sociological Society.

Andrews, F. M. ed. 1986. Research on the Quality of Life. Ann Arbor: University of Michigan, Institute for Social Research. (вж. също: Andrews, F. M., S. Withey. 1976. Social Indicators of Well-Being: American Perceptions of Quality of Life. N.Y.: Plenum Press.)

Bφhnke, P. 2005. First European Quality of Life Survey: Life Satisfaction, Happiness and Sense of Belonging. Luxemburg: Office for Official Publication of the European Communities.

Campbell, A. 1981. The Sense of Well-Being in America: Recent Patterns and Trends. N.Y.: McGraw-Hill. (вж. също: Campbell, A, P.E. Converse, and W.L. Rodgers. 1975. The Quality of American Llife. Ann Arbor: Institute for Social Research.)

Delhey, J. 2004. Life Satisfaction in an Enlarged Europe. European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions. Dublin.

Diener, E., E. Suh, R. E. Lucas, H. L. Smith. 1999. “Subjective well-being: Three decades of progress”. In: Psychological Bulletin: 125, 276-302.

European Quality of Life Survey – Euromodule. 2003 www.eurofound.eu.int

European System of Social Indicators (ESSI)  http://www.gesis.org/en/social_indicators/Data/EUSI

Fahey, T., B. Nolan, C. Whelan. 2003. Monitoring Quality of Life in Europe. European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions. Luxembourg: Office for Official Publications of the European Communities.

Gerson, E.M. 1976. “On ‘Quality of Life’”. In: American Sociological Review. No 41: pp. 793-806.

Krieger, H. 2006. “Quality of Life Concepts: Conceptual and Political Challenges”. In: Quality of Life in Bulgaria: a Seminar of the European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions (21 March 2006, Sofia).

Marginean, I., ed. 2004. Quality of Life in Romania, Bucharest: Expert Publishing House.

Markides, K. S. 2000. “Quality of Life”. In: Borgatta, E. F. and R. J. V. Montgomery, eds. Encyclopedia of Sociology, Second Edition, Vol. 4, N.Y.: Macmillan Reference USA.

Mikulich, B. 2006. “Quality of Life in Bulgaria: Subjective Indicators”. In: Quality of Life in Bulgaria: a Seminar of the European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions (21 March 2006, Sofia).

Noll, H.-H. 2002. “Social indicators and quality of life research: background, achievements and current trends”. In: Genov, N., ed. Advances in Sociological Knowledge over Half a Century. Paris: ISSC, 168-206.

Quality of Life in Europe 2004. European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions. Dublin.

Precupetu, I. 2006. “Subjective well-being”. In: Quality of Life in Bulgaria and Romania. Report to the European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions.

Rockwell, R. C. 1989. “Review of research on quality of life”. In: Social Forces, No 67: pp. 824-826.

Schuessler, K. F., G. A. Fisher. 1985. “Quality of Life Research and Sociology”. In: Annual Review of Sociology. No 11, pp. 129-149.

Thomas, M. E., M. Hughes. 1986. “The continuing significance of race: a study of race, class, and quality of life in America, 1972-1985”. In: American Sociological Review No 51: pp. 830-841.

Veenhoven, R. 1999. World Database of Happiness: Continuous Register of Research on Subjective Enjoyment of Life  http://www.eur.nl/fsw/research/happiness

Veenhoven, R. 2000. “The four qualities of life: ordering concepts and measures of the good life”. In: Journal of happiness studies, vol. 1, pp.1-39.

Veenhoven, R. 2003. Measuring Human Well-Being (http://www.eur.nl/fsw/research/veenhoven)

 

Николай Тилкиджиев (1953) е професор, доктор на социологическите науки, зав. секция “Общности и социална стратификиция” в Института по социология при БАН. Има над 90 научни публикации в областта на социалните класи и социалната стратификация, социални неравенства, средна класа, местни общности, етнически малцинства, социална трансформация в посткомунистическите страни, качество на живот. Специализирал е в престижни изследователски центрове в Германия, Холандия, Великобритания.  Изнасял е лекции върху социалните класи и стратификацията в университети в София, Пловдив, Благоевград, Велико Търново, както и в университети в Германия, Финландия, Израел, Русия.  Член на Научния съвет на Института по социология и на Специализирания съвет по социология, антропология и науките за културата, както и на Редакционната колегия на сп. “Социологически проблеми”. Председател на Изследователския комитет “Социална стратификация” към БСА (1997-2006), зам.ръководител на българския представител на ISSP – Агенцията за социални анализи (от 1993) и ръководител на неправителствената Асоциация за развитие на средната класа (от 1998). Публикации: Социалните групи (1989), съредактор, съставител и съавтор на Енциклопедичен речник по социология (с две изд. 1996, 1997), Социална стратификация и неравенство, в съавт. (1998), Периферната община: ресурси за местно развитие (2000), Средна класа и социална стратификация (2002), Статусна основа на демократичната консолидация при посткомунизма, в съавт. (2003), студии и статии. Международни проекти: Democratic Values - FP5-EC(1999-2004), CINEFOGO-Network of Excellence - FP6-EC(2005-2009) и др. Подробности вж. в: http://amcd.hit.bg         За контакт: nikolai.tilkidjiev@gmail.com

 


 

[1] Текстът е публикуван като: Tилкиджиев, Н. 2006. “Качество на живот и щастие: европейски ренесанс на една традиция”. В: Отвъд дисциплинарните (само) ограничения. (Сборник в чест на проф. Елена Михайловска), София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, с.122-144.

[2] Проф.д.с.н. Николай Тилкиджиев е зав.секция “Общности и социална стратификация” в Института по социология при БАН. За контакт: nikolai.tilkidjiev@gmail.com  Вж. също: http://amcd.hit.bg /stratification.

[3] Вж. изданията на Office for Official Publications of the European Communities, Luxembourg: First European Quality of Life Survey: Life Satisfaction, Happiness and Sense of Belonging. 2005; Life Satisfaction in an Enlarged Europe. 2004.

[4] В случая е по-добре great society да се преведе като “доброто (много доброто, перфектното, отличното) общество”.

[5] Програмната реч на Л. Джонсън не е “солова акция”, а един от резултатите от дългогодишна работа на специално създадени правителствени комисии от експерти по време на президентите Хувър, Айзенхауер, Кенеди и на самия Джонсън, с цел да се формулират “националните цели на развитие” на САЩ. Немалка част от главните идеи са разработени от Джон Кенет Гълбрайт като пробив в общата икономическа теория на постиндустриалното общество, който, освен че е автор на труд със сходни тези (“A New Industrial State”, 1967), публикува и предишен труд с аналогично съдържание още през 1958 г., където използва и понятието “качество на живот”. Автори свидетелстват, че терминът “качество на човешкия живот” ползва и Чарлз Райт Милс в “Sociological Imagination”(1959).

[6] За родоначалник на термина и концeпцията за “социалните индикатори” се приема Реймънд Бауер в средата на 1960-те г., но за предвестник се смята Уйлям Огбърн, чийто доклад Recent Social Trends in the U.S. е публикуван от специалната комисия по социални въпроси към президента Хувър през 1933 г.; непосредствен принос има Ян Древновски, водещ експертна комисия към ООН по измерване на равнището на живот, чрез изучаване на благополучието на хората; към предисторията на областта сe включват и съчиненията на италианския статистик-криминолог Алфредо Ницефоро в периода 1916-1921 г. в посока на измерване на условията на живот и нивата на цивилизованост, а с анализа си на щастието, той фактически поставя основа за емпиричното изучаване на субективното възприемане на промените в условията на живот. Европейското развитие на проблематиката за качеството на живот и социалните индикатори е свързано и с амбициозната работа на Ричард Стоун през 1970-те г., обявен по-късно за Нобелов лауреат, създал Система за социална и демографска статистика, в която социалните индикатори играят централна роля.(Noll 2002:168-173)

[7] Илюстрация на органичната връзка между “качество на живот” и “социални индикатори” е монографията на “Качеството на живот в САЩ: Пътешествие сред социо-икономическите индикатори”(Wilson 1967). През 1964 г. Б. M. Ръсет, от университета в Йейл, публикува “Политически и социални индикатори”, а през 1969 г. се появяват анализите на Даниъл Бел (“Идеята за Социален доклад”), Манкър Олсън (“План и цел на Социалния доклад”), на Отис Д. Дънкън (“Към подготвянето на Социален доклад”) и пр. “Социални доклади” се изготвят от 1970-те г. и в страните от Западна Европа през 2, 3 или 4 години до днес, като през последните години такива се поръчват в проекти към Европейската комисия: те са институционализирана форма на събиране и представяне на данни, даващи възможност за оценки на условията на живот и на благосъстоянието на хората и промяната им през годините. През 1970-те години, с участието и на французите J. Delors и B. Jouvenal, се разгръща международно движение за създаване и използване на социални индикатори и изследване на качеството на живот (social and quality of life research indicators). С помощта на ООН и ЮНЕСКО се публикуват много брошури и издания в областта, а от 1974 г. излиза редовно списанието Social Indicators Research; от 1979 г. “качеството на живот” е с постоянен отделен индекс в списанието на Световната социологическа асоциация Sociological Abstracts. (подробни детайли за историята на тази традиция вж. в: Markides 2000: 2299-2309; Marginean 2004:33,27-32; Noll 2002:180-181). Национални “социални доклади”, следящи основните тенденции по набор от еднотипни социални индикатори в определени области на качеството на живот, се подготвят периодично, освен в САЩ, Западна и Централна Европа (вкл. Чехия и Унгария), също и в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Япония, които доклади са основа за изготвяне на сравнителните издания на Европейската общност, Световната банка, ООН, UNDP, OECD и др.

[8] Изследването е доразвита версия на изследвания по предишната програма на European Welfare Survey (Euromodule) и обхваща 25-те страни-членки на ЕС (15-те стари и 10-те новоприети) и 3-те страни-кандидатки за ЕС (България, Румъния и Турция). Сред последните три страни, Румъния има вече силни институционализирани традиции в изучаването на качеството на живот и то в съвременен европейски контекст. Още в началото на посткомунистическите промени е създаден Институт за изследване на качеството на живот към Румънската академия на науките (1990), с утвърдени автори в областта, като Каталин Замфир, Иоан Маргинеан, Юлиана Прекупету и др.(Maginean 2004)

[9] Третото издание на това изследване ще се проведе и анализира за пръв път в България от консорциума “ESS-BG” през есента на 2006 г. Консорциумът работи по научна програма “Европейско социално изследване в България”(към НФНИ-МОН), състояща се от три модула: “Социално изключване и интеграция”(с ръководител на кол. Л. Димова, която е и ръководител на програмата), “Благосъстояние и идентичност”(Н. Тилкиджиев и кол.) и “Информационно-ресурсно осигуряване”(А. Стоянов и кол.). Вторият колектив стартира и проект “Качество на живот: благосъстояние, условия и стилове на живот, идентичност” в Института по социология при БАН.

[10] Продуктите на ЕSSI се базират на разработки на значителен брой изследователи, сред които е и постоянната работна група “Социални индикатори” към Международната социологическа асоциация (ISA) с Т. Кеплоу, С. Ланглоа, В. Глатцер, В. Цапф, Х.-Х. Нол и др., на Департамента “Социални индикатори” към методологическия социологически център ZUMA в Манхайм и др.

[11] В разработките в областта на качеството на живот и социалните индикатори се ползват методики, данни и анализи и от другите международни сравнителни изследвания, като Европейското и Световното изследване на ценностите (EVS, WVS), международната програма International Social Survey Program - ISSP, периодичните проучвания European Community Household Panel Study, Eurostat, Eurobarometer и др., което изправя техните автори и пред сложни въпроси за хармонизация в методите и данните.

[12] Вж. подробно в: Fahey, Nolan, Whelan 2003:5.

[13] А това са областите, подбрани за модела на споменатото мащабно изследване EQLS през 2003 г. Вж.: Quality of Life in Europe 2004:1-3.

[14] В Индекс за социален прогрес (ISP) Ричард Естес предлага между 1983-1988 г. още следните “обективни индикатори на качеството на живот”: статус на жените, културни различия, социално подпомагане, ниво на престъпността, равнище на самоубийствата, разпределение на богатството. През 1991 г. се приема Индекс са качеството на живот на нациите (IQLN), който предвижда националните общества да се оценяват и ранжират по съвкупната оценка на следните обективни и субективни индикатори: материално благоденствие и икономически стандарт; сигурност по улиците; политическа стабилност; роля на закона; ниво на безработицата; качество на услугите; качество на екологичната среда; качество на селището (вкл. субективна оценка: доколко то е “най-доброто място за живот”) и инфраструктура; качество на здравните услуги; качество на образованието. В литературата се използва и понятието “Качество на обществото” (QS), под което се разбира съвкупността от данни по измеренията: наличие на социални конфликти, доверие към другите хора, степен на постигане на обществени блага (свобода, сигурност, социална справедливост), условия на живот в сравнение с други страни, условия за социална интеграция. (вж.: Markides 2000: 2302; Veenhoven 2003) Индексът на качеството на живот на Калверт-Хендерсон добавя измеренията: човешки права, детайлизирано разграничение между икономическа и социална инфраструктура, между частна и публична сигурност (www.calvert-henderson.com). Индексът за човешко развитие (HDI) на UNDP включва към 2005 г. следните измерения на качеството на живот: бедност (спрямо класификацията на доходите на Световната банка); неграмотност (равнищата през последните 5 или 10 години); образование (записаните за начални, средни и висши учебни заведения, според данни на министерството); продължителност на живота (средно за последните 5 години, измервано от Организацията за населението на ООН; отчита се и ефекта от разпространението на инфекциозни заболявания, като СПИН и др.под.); стандарт на живот (измерван по БВП на глава от населението)(http://www.hdr.undp.org/reports/global/2005/pdf/hdr05hdi.pdf ). Вж. също и: http://www.economist.com/media/pdf/quality of life.pdf  Немалка част от съвременните изследвания на качеството на живот са насочени към мониторинг на състоянието и развитието на “специфични групи от населението”, като жените, имигрантите, децата, младежите, старите хора, етнически малцинства и др.

[15] В такъв смисъл, етапите в развитието на проблематиката на качеството на живот и социалните индикатори съвпадат с и са неразделна част от основните тенденции в развитието на съвременната социология.(вж.напр.: Фотев 2004:1053), макар че разработката на различни аспекти на качеството на живот не е дело само на социолози, а предмет на широк интердисциплинарен интерес на изследователи от различни социални и други науки – икономисти, психолози, психиатри, геронтолози, антрополози, демографи, политолози, еколози  и т.н.

[16] В становища, изразени в публикации в периода 1974-1993 г.; той е не по-малко известен в областта на анализа на социалните класи и стратификация и съавтор на известната класификация EGP и на социологическия бестселър “Constant Flux”(1992), заедно с Джон Голдторп.

[17] Освен Ангъс Кемпбел, разработки в това направление правят Фил Кънвърс, Уилър Роджърс, Майкъл Аргайл, Е. Динер, Ян Делхей, Руут Веенховен и др. Само между 1967 и 1984 г. в САЩ се публикуват над 700 статии върху “субективното благосъстояние” (subjective well-being) (Diener, Suh, Lucas, Smith 1999; Andrews, Withey 1976). Част от публикациите върху субективните измерения на качеството на живот могат да се намерят в двете международни списания “Social Indicators Research” и “Journal of Happiness Studies”, както и в разработки на асоциацията International Society for Quality-of-Life Studies, издаваща “Applied Research in Quality of Life” (Noll 2002:173-175,196; Delhey 2004).

[18] Съчетаването им на свой ред обаче на практика никак не е еднозначно и лесно.

[19] Психолозите използват “благосъстояние”(well-being) главно в такъв смисъл; биолозите пък го наричат “fitness”; А. Сен  въвежда през 1992 г. понятието за дееспособност, потенциал – “capability”, като важен аспект на качеството на живот  (Veenhoven 2003; Bφhnke 2005:4).

[20] Релацията “възможности-резултати” (life chances-life results) предлага холандският социолог Руут Веенховен, за да поясни спецификата на парадигмата “качество на живот” или “благосъстояние” на нивото на индивидите, съчетавайки това разграничение с опозицията “качество на външната среда - качество на вътрешното състояние на индивида” за да получи 4 основни измерения на качеството на живот (Veenhoven 2003).

[21] Благо-състоянието е нещо, което е добро, то е благо-приятно положение. Eстествено, възниква въпросът: а какво е доброто, благото (well-ness), какви са критериите да бъде то такова? Благо-състоянието пък е благоприятното състояние, статукво, статус, положение, позиция на индивида, респ. на неговото семейство и домакинство (вж. подробно в: Veenhoven 2003).

[22] Ако “добро” е онова социално положение, което включва такова равнище (форма, степен) на индикаторите си, което като цяло предоставя възможност за живот над средните стандарти за страната, в съпоставка със средните в Европейския съюз, откритият въпрос ще е: за кои области има приети стандарти (нещо като средната работна заплата - за страната и в рамките на ЕС)? Това предполага консесус относно измеренията на благоприятното, кои са добри и кои – лоши условия и за посоката на развитие на обществото. (Noll 2002:175)

[23] “Понятието за “качество на живот” свързва условията на живот и на труд в една холистична концепция, с която се осигурява наблюдение (мониторинг) на успеха на амбициозната Лисабонска стратегия”, за превръщането на ЕС в притежаващ най-конкурентноспособната икономика, за устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и социална сплотеност (Quality of Life in Europe 2004:2, 1; Fahey, Nolan, Whelan 2003:2).

[24] В онези години българските социолози са добре осведомени за новите тенденции и са в особено интензивни контакти с чуждестранни колеги (през 1970 г. те са домакини на поредния Световен конгрес по социология на МСА/ISA – във Варна, където основни доклади изнасят и американски и западно-европейски автори в рамките на парадигмата за “качеството на живот”).

[25] Имам предвид негови статии в списанията “Социологически проблеми” и “Ново време”, ръководството на емпиричното социологическо изследване “Начин на живот на родопското население” и доклади на конференции в периода 1981-1984 г. Благодаря на Борис Ставров за предоставените ми справки по публикации и ръкописи на В. Добриянов.

[26] Изборът на “начина”, а не на “качеството” на живот е умело обмислен; той се обяснява освен другото и с пряко или косвено внушено асоцииране с трайно имплантираната марксистка парадигма за “начина на производство”. Така “качеството на живот” се обявява за нещо по-маловажно, второстепенно, странично, от “централната, субординираща” категория “начин на живот”. Смисълът на тези спекулации е да се премести акцентът, като хем се разработва проблематиката, хем тя звучи като оригинално поставена, хем се избягва пряката съпоставка с по-развитото и по-добро западно качество на живот. Така вниманието се съсредоточава върху “справедливостта и хуманността” и “историческата перспективност” на “социалистическия начин на живот” (който “временно” може все още да няма по-добро качество на живот, но пък в по-далечно бъдеще... и т.н.). Допълнително потвърждение на значимостта на проблематиката в идеологическия контекст е участието в обсъжданията върху начина на живот на водещи идеолози от онова време, като П.Н.Федосеев, Г.Е.Глезерман, С.Г.Струмилин, Н. Ирибаджаков (вж.напр.Ирибаджаков 1975) и пр., както и включване на специални текстове в партийни документи (за това, че качеството на живот при социализма е “коренно противоположно на качеството на живот при капитализма” става дума още в документите на ХХІV конгрес на КПСС през 1971 г., т.е. доста скоро след самия старт на ориентацията към качеството на живот и социалните индикатори. След като на пленум през декември 1972 г. се заговорва за пръв път по тази тема и в БКП,  в основен документ – отчетният доклад на ХІ конгрес на БКП през 1977 г., в специално отделен раздел се подчертава, че “социалистическият начин на живот (е) принципно различен, несравнимо по-богат и по-хуманен от начина на живот в капиталистическото общество”). В предговора към руското издание на книга по темата на Ангел Тодоров, С. Попов направо заявява, че проблематиката е “станала обект на остра идологическа борба”, че в нея “като във фокус се съсредоточават всички големи битки на съвременността”(вж. в: Тодоров 1980:6-7). Няма съмнениe, че важността на проблематиката е бързо забелязана, пренесена, оценена и преформулирана “отсам Желязната завеса” на всички нива: в периода 1972-1978 г. статистическа комисия на СИВ разработва усилено “методологическа основа на система на социални индикатори” с 16 подсистеми на “социалистическия начин на живот”, за което свидетелства известният унгарски социолог Рудолф Андорка (Andorka, Kolosi 1984:18-31); все в същата връзка у нас през януари 1977 г. се създава Комитет за единна система за социална информация и т.н.

[27] Вероятно първи “по-научни” публикации върху качеството и начина на живот са в сп. “Политическое самообразование” от юли 1974 г., както и по повод конференция на обществото “Знание” в края на 1974 г. в Ленинград (Санкт Петербург), отразена във “Вопросы философии” 1975, кн.3. Сред множеството конюнктурни публикации, има и иначе сериозни социологически разработки - вж. напр.: Толстых 1974; Толстых 1975; Бестужев-Лада 1980. Статии и книги по проблематиката се публикуват в същия период от руски, чешки и словашки, източно-германски, унгарски, румънски и български социолози и философи (Вж. напр.: Тодоров 1977 и др.).

[28] Вж. анализа по обективните индикатори за България, в рамките на сравнителното “Европейско изследване на качеството на живот” от 2003 г. на Васил Цанов и по субективните индикатори за България – на Бранислав Микулич (Цанов 2006; Mikulich 2006).

[29] Субективното благосъстояние включва “когнитивно измерение” (удовлетвореност от живота като цяло, както и удовлетвореността по-конкретно от работата, от доходите, от жилищните условия, от брака и семейството, от социалния живот, общуването с други хора, от здравните и образователните услуги и т.н.) и “емоционално (афектно) измерение” (щастие, депресия, тревожност, отчуждение; чувство за принадлежност). То е признание и потвърждаване на авторитета на хората - те да определят своя собствен живот. Акцентът тук е не в нормативно задаване на рамката какъв трябва да е живота, а в степента, в която човек оценява позитивно цялостното си настоящо качество на живот. Разграничението между тези две страни на субективното благосъстояние е на Маккенъл и Ендрюс от 1980 г. (Fahey, Nolan, Whelan 2003:14; Veenhoven 2003; Bφhnke 2005:9; Precupetu 2006).

[30] Освен отделните книги и студии в областта, от 2000 г. излиза редовно от печат, с по 4 броя годишно, международното “Списание за изследвания на щастието”(Journal of Happiness Studies) с подзаглавие “Интердисциплинарен форум за субективното благосъстояние”. В него се анализират когнитивни оценки на удовлетвореността от живота, както и оценки на емоционалната удовлетвореност, на радостта и насладата от живота. Освен оценки на удовлетвореността от живота като цяло, се поместват и материали за удовлетвореността от работата и професията, за смисъла на живота и пр. Списанието публикува дебат върху две основни традиции в изследването на щастието: теоретични анализи върху “добрия живот” и емпирично изучаване на субективното благосъстояние.

[31] Бедният разсъждава за своето удовлетворение и щастие в рамките на своя свят, на “своята черга”, “таванът” на неговото щастие е и по-нисък, сякаш се състои от доста по-дребни “парченца щастие”(да има “покрив над главата” и “хляб в торбата”); обратно, замогналият се “вдига и тавана” на своите стремежи и представи за успех, респ. за удовлетвореност и щастие.

[32] Както пише Волфганг Цапф през 1984 г., едни и същи или подобни условия на живот се оценяват твърде различно: хора, живеещи в лоши условия могат да са и удовлетворени, а привилегировани и замогнали се личности могат да са много неудовлетворени. Доминиращият в Германия възглед разглежда качеството на живот, като оценка на съчетанието на добри условия на живот с положително субективно благосъстояние (удовлетвореност и щастие). (Noll 2002:176)

[33] Европейското изследване на качеството на живот в 28 страни през 2003 г. свидетелства, че по ценностите и приоритетите, определящи качеството на живот в Европа, хората не са толкова различни във всички тези страни, въпреки значителни различия в икономическите и социалните условия на живот. В цяла Европа добрата работа се смята за най-важния фактор за добър живот, а борбата срещу безработицата се приема като най-важното средство за подобряване на икономическите и социални условия на живот; като цяло удовлетвореността от живота в 28-те страни е тясно свързана с нивото на доходите и БВП на глава от населението. За повечето европейци доброто здраве, достатъчният доход и семейството са трите основни фактора, допринасящи за добър живот; повечето европейци разчитат на семейната подкрепа и възприемат семейството като буфер срещу социалното изключване.

След проучване на голямо количество литература, Уорнър Уилсън стига през 1967 г. до извода, че “щастливият човек” е най-вече: млад, здрав, добре образован, добре платен, екстраверт, оптимист, нямащ страхове, религиозен, женен, с висока самооценка, с висок професионален морал, с умерени амбиции и широка интелигентност. В този смисъл той заключава, че няма особено развитие на представата за щастието още от времето на античните гръцки философи (по Мarkides 2000:2303).

Икономистът Георги Петров достига до подобни изводи: за него щастието е “субективно усещане за удовлетвореност и хармония със себе си и с окръжаващата среда...то се свързва със степента и процеса на задоволяване на желанията на отделния човек”, изразяващи съобразяване с “осъзнатите му рационални материални и духовни потребности”, то е “цел и смисъл на живота”(Петров 2002:10-32).

[34] За Епикур щастливият човек живее добродетелно, благоразумно,  благочестиво, почтено, справедливо, във вътрешен мир, умерено (“незабелязано”), сигурно, сред приятели и приятно общуване, в свобода и спокойствие (Епикур за щастието 1999:16,23,38-84). Щастието е предмет на анализ на много философи от древността до днес. Най-често се поставя акцент върху това, че то е “качествено усещане за пълнота и задоволство, отнасящо се до съвкупното съществуване”, цялостно позитивно самоусещане, изпитване на обща значимост на собствения живот и осмисляне на продължителния живот на индивида, от гледна точка на неговото настояще; конкретно свидетелство на щастието е радостта (Мизраи 2001:55-62).

[35] Както би обобщила Елена Михайловска, “от една страна (е) съзнанието ни към планеторното единство на човечеството и, от друга - ... многообразието от културни форми, чрез които то се проявява”(Михайловска 1991:186; вж. също: Михайловска 2005:146).

[36] Във въпросника на Европейското изследване на качеството на живот от 2003 г. въпросът е: “Доколко се чувствате удовлетворен от живота си днес като цяло? Определете оценката си по скала от 1 до 10”. Същият въпрос се включва и в периодичните сравнителни изследвания на Европейското социално изследване (ESS-2002, 2004, 2006).  

[37] Смит, Сендъл и Хълин въвеждат през 1969 г. Описателен индекс на работата (Job Descriptive Index), в който се прави опит за фиксиране на самочувствието в работата (вкл. “Имате ли чувство, че в работата сте по-добър от повечето други колеги?” и т.н.). Други въпроси целят да установят удовлетвореността от семейния живот (“Как я карате във Вашето семейство?”, “А знаете ли как я карат другите хора – по-добре или по-зле?”, “Доволен ли сте от Вашия брак?”, от семейния живот и т.н.). Трети, регистрират удовлетворението от свободното време (“Умеете ли да прекарвате добре през свободното си време?”, “Чувствате ли се често самотен?” и т.н.).

Изследват се мненията и относно: селищните условияДоколко смятате, че Вашето селище е най-доброто място за живот?”, “Доколко сте спокойни и сигурни, когато се движите по улиците късно през нощта?” и пр.), способността за справяне с проблемите в живота, какви по обхват и време са плановете в живота – собствени, на семейството, за децата (което е в основата на т.нар. Индекс за удовлетвореността от живота на Нюгартен и Хевингхърст от 1961 г.), оценка, в какво е смисълът на живота за респондента (“Виждате ли в нещо смисъл на своя живот?”), доколко се изпитва радост от живота (като цяло, от работата, от семейството, в свободното време – в културни занимания, в хоби).

Има различни варианти на въпроси доколко респондентът се смята, се самооценява като щастлив (“Мислите ли се за щастлив човек?”, “Имали ли сте ‘щастливи години’?”, “Доколко се чувствате щастлив?”, “Ако вземете всичко предвид, как бихте определили тези, последните 2-3 дни?”, “Моля Ви, спомнете си дали през последните няколко седмици се чувствахте: впечатлени или заинтригувани от нещо; така изтощени, че не можехте да седите на стола; горд от комплимент на някого към Вас или за свършена от Вас работа; много самотен и откъснат от другите хора; с приятно чувство, че сте завършили нещо; скучаещ; на връх самия свят; депресиран, много нещастен; нещата вървят добре; разстроен, защото някой Ви е критикувал”.

Хадли Кантрил предлага още през 1965 г. деветстепенна “стълба за самооценка” – от “най-доброто” до “най-лошото”, а Франк Ендрюс и Стивън Уити предлагат през 1976 г. седемстепенна скала, в отговор на въпроса “Как се чувствате, доколко се чувствате щастлив?”, с варианти от “прекрасно” до “ужасно”.

Кемпбъл, Кънвърс и Роджърс предлагат Индекс на общия афект (1976), при който се изисква от респондента да опише своя настоящ живот, като използва скалите на семантичния диференциал: мизерен-приятен, труден-лесен, скучен-интересен, безполезен-значим, самотен-приятелски, обезкуражен-обнадежден, пълноценен-празен, разочароващ-възнаграждаващ, недаващ шансове-предоставящ най-добри възможности (по-подробно вж. също в: Markides 2000:2303-2304).

[38] Средният индекс за удовлетвореност от живота за българите е едва 4.5 пункта (от  10 степенна скала), т.е. на 28-мо място от 28; на другия, позитивен полюс са Дания – 8.5, Финландия – 8.0, Швеция – 7.8 и т.н.; Румъния е с доста по-висока удовлетвореност от българите – 6.2, идентична с нивата за Полша, Унгария и Чехия. Напълно симетрични са отговорите и относно индекса за “щастие”. Анализът потвърждава релевантност на тези позиции спрямо равнището на доходите и БВП на глава от населението в съответните страни. Като цяло се потвърждава многократно доказаното социално-географско разграничение между по-развития и по-благоденстващ “север” и “запад”(с икономически просперитет, политическа стабилност, високо качество на здравеопазването и образованието, човешки права, екологична среда и т.н.) от изоставащия и по-неудовлетворен “юг” и “изток” в Европа, както и отскоро между “старите” и “новите” членове на ЕС (с изключение на случая със Словения, която по много показатели е по-близо ако не до “северните”, то до “западните” и “старите”). След разширяването на ЕС с бившите посткомунистически страни се очаква отново преместване на “тежестта” на различията предимно върху оста “запад-изток”(Delhey 2004:5).

[39] Не е случаен фактът, че и за България, и за другите страни в Европа, не се наблюдава разлика в степента на оптимизъм по пол и не толкова по тип на селището, в което живеят, но значително по-големи оптимисти има сред по-младите и сред живеещите по двойки и особено – в семейства с деца. Има множество емпирични основания да говорим за “стратификация на песимизма”, респ. на оптимизма, която възпроизвежда една устойчива симетричност в групирането на социалните слоеве в “два културни модела” на оценки и поведение, установени от средата на 1990-те г. у нас (Тилкиджиев 2002:389-398).

Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История |
Етнография и фолклор | Българска кухня |