СРЕДНАТА КЛАСА:

 

 

НОВАТА  КОНВЕРГЕНТНА  ПАРАДИГМА

       Николай Тилкиджиев[1]

            Независимо от едни или други нюанси факт е, че в различни по своята история, по своето икономическо, политическо и културно развитие страни, намиращи се в различни региони на съвременния свят, се говори и пише за феномена средна класа в един и същ основен смисъл: тя е класа, която придава устойчивост на социалните структури, умереност сред социалните неравенства, увереност в настоящото статукво и близкото бъдеще.

Образно казано, развитието на обществото в по-обобщена историческа перспектива, с възникването, еволюцията и увеличаването на количествения и качествен ръст на средните слоеве, е мащабно набъбване на средната част на социалната пирамида, на средните нива на стратификационното тяло. Това набъбване е особено забележимо през целия XX век в западно-европейските страни. В периода 1900-1980 г. относителният дял на белите якички (white-collar workers), като собственици и предприемачи, образовани специалисти, мениджъри, продавачи, канцеларски служители и пр. в класическия, избистрен случай на Великобритания нараства от 17.5 на 52 на сто от икономически активното население (Edgell 1993: 66). Пак там рязко намалява делът на физическите работници (blue-collar workers), като от 74.6 той спада на 32.8 на сто за периода 1911-1991 г. Продължителен ръст бележат групите на професионалистите, административните служители и мениджърите (от 7.5 за периода те нарастват на 29.2 на сто, особено от края на 70-те); голямото намаляване на физическите работници се придружава с рязко увеличаване на категориите на по-нискоквалифицирания нефизически труд - канцеларски, търговски и други служещи (Li 1997: 2-3). Подобни процеси придружават развитието и на другите съвременни общества.

Скъсяването и раздробяването на дистанциите между върха и дъното в исторически смисъл постепенно принципно изменя и съотношението между структурно-доминиращите социално-класови сили, на икономическите и властовите отношения. В такъв смисъл, средната класа е нов социално-групов елемент, продукт на новото, модерно време, продукт на модерното общество.

Днес, в началото на новото XXI-во столетие, средната класа, като обозначение на една изключително интересна и перспективна проблематика, концентрира в себе си по особено отчетлив начин  онтологични, гносеологически и чисто практически основания за осмисляне на съвременния процес на уеднаквяване на принципите и механизмите на социална диференциация, на нарастващата структурна близост на системите на социална стратификация и мобилност в доскоро твърде различните общества.

Казано накратко, средните слоеве и средните класи, от една страна, съдържат силен собствен потенциал за развитие и за задаване на мощни импулси за съвременното обществено цяло, с което представляват интерес за мнозина изследователи, а от друга страна, те са и онези емблематични аналози-мостове за съпоставяне на стратификационната реалност в отделните страни, един от показателите за осъщественото и осъществявано сходство. Изследователският опит от 90-те години води до извода, че можем да разберем социалната стратификация както в собствен, така и в сравнителен план чрез съсредоточаване вниманието върху средно-класовите структури, с което да се търсят и намират по-определено и еднозначно общите, повтарящи се, трайни характеристики на социалната диференциация, да се разкрива по-отчетливо двустранния процес на различие, отдалечаване и същевременно - на уподобяване, конвергентност на конкретните стратификационни структури.

 

1. Дефиниране на средната класа

1.1. Концептуалното ядро

Какво следва да се разбира под средна класа и в какво е особената ценност на този феномен? Какво е според мен концептуалното ядро за същността и ролята на средната класа и средните слоеве?

 Средната класа, казано в по-общ, абстрахиран план, е макросоциална група, състояща се от онези социални слоеве на индивидите, които поради специфичното си цялостно социално положение и най-вече поради особения си придобит социално-икономически статус разчитат (изцяло или в основна степен) на своя собствен ресурс, качества, капитал главно придобити знания и квалификация, организационни умения, собственост; те разчитат на собствения си труд, на относително по-голяма автономия и лична свобода в своята пряка трудова активност, извършвана в съответната законово-регламентирана рамка. Този техен специфичен социално-групов характер им отрежда междинното, средно положение в социалната стратификация сред системно-йерархизираните социални неравенства и най-вече сред икономическите, властовите и културни неравенства, в статусната йерархия по занятие, образование, доходи и имущество, социален престиж (между високо и нискостатусните равнища, между елитните позиции на горната класа от една страна и работническата и ниската класи от друга, между най-високодоходните и нискодоходните, между най-високопрестижните и нископрестижните групи и т.н.).

Хората на средните слоеве и респ. на средната класа имат сравнително добро материално състояние (те са с добри трудови доходи и имущество спрямо конкретната ситуация в отделното общество). Статусът на средните слоеве включва като важен компонент сравнително добрия или дори висок социален престиж, както и пряко свързан с него съвременен общосподелян културен модел на оценки, нагласи, ориентации и реално поведение, в който модел доминира стремежът за индивидуална изява и предприемчивост, за отдаденост на трудовата кариера и професионалните постижения, за иновативно поведение, за просперитет в бизнеса и професията, за рационално и модерно потребление, като специфичен стил на живот и т.н. В такъв смисъл те притежават принципното качество на сравнително по-инициативни, предприемчиви социални актьори. Всички тези качества правят хората от средните слоеве и средната класа по-активни, по-гъвкави и по-адаптивни при променящи се социални условия. Средните слоеве, взети заедно, или средната класа като макрогрупа в цялост е значим стабилизиращ и балансиращ елемент на социалната структура, съдействащ за по-голямата социална сплотеност и интеграция, както и важен социално-групов фактор за устойчивостта и развитието на обществото.

В конкретен, недвусмислено идентифицируем, емпирично-регистрируем план става дума за три основни средни слоеве:

Слоят на частните предприемачи на малкия и средния бизнес (използващи най-вече своя икономически ресурс - собственост, финансови средства и имущество); това са частните търговци, занаятчии и производители, вкл. имащите самостоятелен (самонаетите) и семеен бизнес, както и самостоятелните селски стопани и фермерите на малкия и средния агробизнес; в западните страни те се обозначават накратко с общото название small and medium enterprises SMEs.

Слоят на административните служители (използващи своя организационен ресурс специална подготовка, опит, умения, лоялност); това са служещите в държавната, местната (общинска) и бизнес администрация, вкл. ръководителите/мениджърите на низово, фирмено и  средно общинско ниво (под кмета и неговите заместници) и в национален/централен мащаб - под началниците на отдели и сектори в централните ведомства[2]; обозначават се накратко като administrators and managers.

Слоят на интелигенцията (използващи своя културен ресурс - образование, знания, квалификация, култивирани интелектуални способности); тук влизат всички професионалисти и експерти, специалистите с висше образование (не просто по диплома, а които реално работят като такива), вкл. работещите на свободна интелектуална практика (напр. като консултанти юристи, лекари, архитекти, проектанти, а също художници, писатели и др.под.); в западните страни се обозначават накратко най-често като professionals and experts.

Тук трябва да се имат предвид и лидерите, респ. активните и инициативни дейци на местните граждански сдружения, които на практика най-често принадлежат към трите основни средни слоеве те са в повечето случаи специалисти с висше образование и работят като служители в различни фирми и учреждения; сред посткомунистическата местна интелигенция най-вече може да се очаква като правило, по принцип раждането или събуждането и развитието на гражданския, неправителствен сектор.

В даденото определение ползвам диференцирането между икономическия (собственост), организационен (властов) и културен (образование, квалификация, опит) капитал или ресурсни качества, активи, което прави за пръв път отчетливо John Rmer (1982), а по-късно доразвиват поотделно Eric Olin Wright and Mike Savage. Е. О. Райт пише за опита (респ. образоваността, културата), организираността (респ. властта) и собствеността като три основни си на експлоатация и господство (Wright 1985: 10, 153). В своята студия в Собственост, бюрокрация и култура: формиране на средната класа във Великобритания Севидж разграничава още по-ясно трите ресурсни качества или активи (assets) и съответно три средно-класови формирования икономическо (предприемаческа средна класа, вкл. дребна буржоазия и самонаети), организационно (мениджърска средна класа) и културно (експертна средна класа или средна класа на професионалистите) (Savage et al. 1992: 221-223). Разграничението е близко и до популярната концепция за икономическия, социалния и културния капитал на Пиер Бурдийо в Разграничението от 1979 г. (Bourdieu 1998: 466-484; 1985: 196-217). Подобно е и разграничението, макар и в по-сурова форма, което предлага още B. Bruce-Briggs, между А рентиери, собственици, имащи бизнес и свободни професии, В мениджъри, инженери и пр. на заплата и С интелектуалци и интелигенти на заплата, като трите основни части на новата класа (Bruce-Briggs 1979: 16-17). В аналогичен план е и разграничението на трите пазарни качества като основа за формиране съответно на трите основни социални класи у Антъни Гидънс в Класово структуриране и класово съзнание: собственост върху имущество или средства за производство (горна класа), образователна и техническа квалификация (средна класа), и работна сила (ниска класа) (Giddens 1984: 158).

По същество обаче, разграничението между тези три ресурсни качества  и съответно три основни слоя на средната класа възпроизвежда в един по-актуализиран вариант коментираната по-горе тримерна стратификационно-класова концепция на Макс Вебер за статута и взаимоотношенията между трите основни линии на социалната стратификация, социалните неравенства: икономическо (собственост) организационно-политическо (власт) културно (престиж); становище, по-известно сред специалистите като ядро на Веберовия многомерен подход в стратификацията (multidimensional approach to stratification).

За границите между малкия и средния и между средния и големия(едър) бизнес, считам, че са по-важни качествените разграничителни критерии; за количествената граница на дребния/малък бизнес за съвременните български условия приемам ползването от 0 до 10 постоянни наемни работници/служители, а на средния - в интервала над 10 до 50 наемни работници и служители. Границите, които се използват в социологически класификации приемат различни мащаби: най-често ползвани са - в тази на Е. О. Райт те са съответно до 2-ма, 2-10 и над 10 наемни работници/служители (Wright, еd. 1998);  в тази на Джон Голдторп - под и над 25 наемни работници/служители (Еrikson, Goldthorpe 1992; Goldthorpe 1997). Има разгорещени дебати за количествените граници на малките и средни фирми, но по-важното е винаги да се ползват не само количествени, а и качествени критерии: например, в каква степен собственикът на фирмата пряко участва в нейната дейност, доколко собственика използва собствени ресурси и труд, или, както пишат У.Л.Уорнър и П.С.Лънт, доколко е налице пряка икономическа активност(Warner, Lunt 1941).

 

1.2. Средността на средната класа

Реалното заемане на средното положение между горе и долу, между върха и дъното не е случайно съвпадение или произволна конфигурация в отделен момент или за отделен период. То е резултат от развитието на цялостната съвременна обществена структура, от развитието на специфичните групови характеристики на тези социални слоеве и на взаимоотношението им с останалите социални групи. Косвено потвърждение на причинната обусловеност на заемането именно на средното положение е обстоятелство, че съставът на средната класа и средните слоеве е принципно един и същ, те се състоят от един и същ тип и вид социални групи в различни съвременни общества, от различни региони. Защо винаги един и същ тип и вид социални групи се оказват в средата? Още повече, идентичен е и съставът на останалите слоеве, както на онези, които са над, така и на останалите, които са под средните слоеве в съвременните общества.

Отговорът на този въпрос се съдържа в наличието на общи основи и общи механизми на социално-груповата диференциация, на сходни процеси на обособяване и възпроизводство на основните социално-групови елементи в съвременните общества, независимо от тяхната уникална предистория и специфика на икономическото, политическо и културно развитие. Характеристиките и начинът на диференциране на възпроизводство и на частните предприемачи, и на интелигентите, професионалисти и експерти, и на административните служители - в своята съвкупност предопределя тяхното място в цялостния контекст на дадено общество. Техните групи нито са от най-богатите, те не принадлежат на върха, на тесните прослойки на елита, тяхното социално предназначение не е да господстват и управляват в обществото в неговата цялост; а доколкото имат и ръководни функции, те се изчерпват на низово и средно, фирмено, селищно и браншово ниво или - какъвто е случаят с държавните служители от централни учреждения те в края на краищата служат на онези, които вземат централните управленски решения. Същевременно, тези групи не принадлежат и на дъното, те определено имат по-висок социално-икономически и културен статус и престиж спрямо физическите, а и спрямо нефизическите работници. Хората от средните слоеве не наемат, то ръководят работата на физически работници, както и нискоквалифицирани служители на нефизическия труд, от типа на канцеларските и другите рутинни административни служители. Това е разграничително качество, което отделя средните слоеве от слоевете на физическите и нефизическите работници. Самата социално-групова същност и специфика, социално-икономическият им, а и властов, културен и потребителски статус и пр., накратко, цялостният стратификационен статус предопределя слоевете на предприемачите, интелигенцията и администраторите да бъдат в средата, да бъдат средни слоеве. Изясняването на състава на средната класа, на това какви са средните слоеве е пътят за излизане от омагьосания кръг, че средната класа е онова, което е по средата, между горната класа и ниската класа, чрез установяване на това какво е средната класа сама по себе си.

Така средността на средните слоеве, на средната класа, е производна характеристика, резултат, следствие от тяхната социално-групова същност и въпреки че изглежда нещо маловажно, крайно недостатъчно, тя е просто събирателен термин, с достатъчно богат подтекст за специалистите, работещи в областта.

 

1.3. Подредената  многомерност:

за да си в средната класа не стига да си заможен

 Едно от възможните обяснения за устойчивостта на понятието средна класа от въвеждането му досега е в устойчивостта на отразяваната и интерпретирана реалност - запазването и възпроизвеждането на йерархичността като основен принцип на организацията на социалната структура в цялост, съхраняването и рекрутирането на базисните йерархии в обществата в тяхното историческо развитие в прехода от традиционното към модерното общество и до днес. Трансформацията от съсловните към класовите групи не отменя йерархичността на подредбата между социалните групи в обществото, промяната е в доминиращия принцип на йерархизацията.

Така средната класа може да се мисли не изобщо в класовия контекст, а именно в йерархичния класово-стратификацонен контекст: тя е релационно понятие, свързано с понятията за горна класа(upper class) и ниска класа(lower class). Какъв е доминиращият критерий за йерархизацията: по какво те са горна, средна и ниска класи? По размер на материалното богатство (имущество и доходи),  по нивото на участие във властта, по културното равнище, по престиж, по потребление или по стил на живот и т.н.? Или става дума за йерархия, обединяваща тези основни линии на неравенство, в търсенето на техния синтез, пресечна точка?

Моят предпочитан отговор е в прилагането на една цялостна йерархична система от основните елементи на цялостния социален статус. Средната класа и средните слоеве представляват уникални пресечни точки, фокуси на няколко основни вида социални неравенства, те са неповторими комбинации от параметрите на различни измерения на социалната неравнопоставеност, на различните социални статуси: социално-икономически, властово-политически, културно-престижен, потребителски и пр.

Многомерността на положението на всяка социална група, както и на самите средните слоеве, на средната класа, не е еклектичен набор от различни статуси и подстатуси, а подредена многомерност, синтез на различните измерения. Следвайки триединната концепция за стратификацията на Макс Вебер, социалният статус е не просто един от основните критерии на неравенство (единствено и твърде ограничено интерпретиран разбиран като ниво на престиж, авторитет, чест, почит, уважение), а обединяваща, интегрираща централна субординираща ос на разслояването. (В такъв дух разбира Вебер например Reinhard Bendix - Bendix 1960: 85-86, John Scott Scott 1996 и др.) Естествено, при цялата условност на такъв синтез като познавателен, методологически прийом, поради наличните разминавания между йерархиите на неравенствата, поради една или друга проява на статусна несъвместимост (в смисъла на Gerhard Lenski). Те са различни измерения, но същевременно различни аспекти на една и съща социална реалност.

В този специфичен синтез, централна свързваща роля играе социално-икономическото измерение, но не в тясното му значение като производствено отношение в смисъла на Маркс, а в неговия много по-широк, неовебериански смисъл. Това измерение се фиксира в единството от социално-професионалния (occupational) статус (мястото на индивида в системата на трудовата заетост, характера и съдържанието на неговия труд, собствеността на фирмата, ролевата позиция собственик-работодател - ръководител - изпълнител), заедно с имуществения и финансовия (подоходен) статус.

Тук следвам онази традиция в изследването на социалната стратификация, в рамките на която са създадени споменатите синетични статусни индекси на Уорнър и Дънкън, класификациите на Голдторп и Хийт, на Ериксон-Голдторп-Портокареро, на Треймън, Ганзебоом, Пол де Грааф и др. При всички тях тъкмо социално-икономическият принцип на диференциране се приема за водещ; затова при всички тези и други индекси и класификации за господстващ се приема тъкмо социално-икономическият статус (occupational status), чийто конкретен и емпиричен измерител е основното занятие на индивида. Питър Блау и Отис Дънкън многократно подчертават: Йерархията на слоевете по престиж и йерархията на икономическите класи се коренят в структурата на занятията (occupational structure); същото е и с йерархията по политическа власт и авторитет; структурата по занятия и мобилността на лицата по занятия дава изключителна възможност за разбиране на същността на стратификацията и класовата диференциация (Blau, Duncan 1967: 7 и сл.).

Когато говорим за доминиращ, субординиращ принцип на диференциране, това не означава подценяване на останалите критерии, още повече, че в действителността те са взаимно преплетени. Властовото разслояване е най-често непосредствено свързано с икономическо господство, те са като две страни на една същност. Така, казано в по-широк смисъл, мястото в социалното разслояване в съвременните общества се определя от степента на постигнатата икономическа власт или господство и съответно от степента на постигнатата икономическа свобода[3]? Икономическата свобода, която могат да си позволят хората от средните класи и слоеве, на базата на своите ресурси и качества, може да се изразява вкл. в по-доходната, интересна и перспективна работа, с по-голяма самостоятелност и самоорганизация на времето и целите и съответно - с по-добър като цяло условия, начин и стил на живот. Властово-политическият и културно-престижният статус са също изключително важни и имат своята автономност, като могат да играят и водеща, централна, синтезираща роля. Властово-политическият принцип на йерархизиране господстваше в предишното социалистическо общество и преподреждаше социално-икономическото и културно-престижното диференциране. С навлизането в периода на посткомунистическа трансформация социално-икономическият критерий на диференциация придоби силата на субординиращ принцип. Това е всъщност част от общия процес към уеднаквяване, конвергентност на социалните структури в съвременните общества, от навлизането към все повече общи зависимости в епохата на модернизация и постмодернизация.

По този повод може да се направи и разграничението между аналитичните класови схеми от типа на тази на Джон Голдторп и предлаганата тук синтетична постановка. При първата, въпреки приемането също на основополагащото значение на критерия социално-икономически статус(occupational), няма стремеж за обвързване с другите различни измерения в една обща йерархия (вж. G. Evans; P. Robert). При втората, идваща като традиция от Е. Лауман (Laumann 1966) и развивана особено от У.Л.Уорнър (1941) насам до новите варианти на класификации от школата в университета в Кеймбридж (Р. Блякбърн, Кен Пранди и др.), както и от някои  френски социолози, трудността е в съгласуването на трудно съгласуващите се измерения на статуса в конкретните действителни случаи. Моите предпочитания са към вторите, разбира се, с признанието и уговорката, че е невъзможно изграждането на безупречна синтетична йерархична скала, поради разминаването в една или друга степен на статусните йерархии. По-скоро на синтетичната статусна скала е добре да се гледа като на изследователска проекция, като идеален тип, към който реалната стратификационна йерархия се доближава на практика повече или по-малко. Въпреки трудностите вместо множество от отделни класификации по единични, отделни признаци е по-ценно като следваща крачка търсенето на множествена, синтетична класификация, на осреднената проекция(термин използван от Пиер Бурдийо). Иначе ние ще представяме социалната действителност на отделни парчета, каквато знаем от емпиричен опит, че не съществува. Смисълът е в сглобяването, подреждането на тези парчета, в изграждане на цялостна картина, релевантна на реалността. И тъкмо по линията на една такава синтетична класификация е логично диференцирането, извеждането и на средната класа: в рамките на общата стратификационна, статусна йерархия. По същата йерархична линия са изведени и горната класа и ниската класа.

В множество публикации за постсоциалистическата действителност се спори доколко имащият добри и дори високи доходи принадлежи към средната класа. Битува погрешната представа, че си в средната класа, щом си заможен. Наистина, признакът добри доходи е важен за идентифициране на хората от средната класа. Но той далеч не е единствено важен, той не е достатъчен. Човекът от средната класа не е както безработният или неработещият и същевременно твърде обеднял пенсионер, така и богатият престъпник; не е и бездействащият аристократ или лентяят-мафиоз, живеещи заможно, дори в охолство. Доколко рентиерът, живеещ само от наеми на недвижима собственост, принадлежи към средната класа? Дали мамино детенце в трудоспособна възраст, което изобщо не работи, но ежедневно има доста средства за един охолен и безгрижен живот е към средната класа? А доколко, получаващите добри доходи, но от сенчест и дори черен (официално нерегламентиран или криминален) бизнес са към средната класа? И т.н. Това са важни идентификационни въпроси за всяко съвременно общество и особено за посткомунистическата действителност.

Моето становище, съгласно приетата дефиниция, е, че от изброените случаи, членство в средната класа може да има единствено рентиерът, ако той/тя е в преки делови отношения с уреждането на съответните наемни отношения, т.е. ако влага свои собствени усилия, предприемчивост, инициатива (търсене на наематели, сключване на договори, делови отношения с наемателите, заплащане на данъци от наемните отношения и т.н.). Другите два случая не са на представители на средната класа, защото: при маминото детенце изобщо отсъства собствения труд; той може да споделя само в твърде косвен смисъл средно-класов статус от работещите родители. А при упражняващите сенчест или черен бизнес отсъства законовата регламентирана рамка на собствения труд, която е също принципно важна за хората на средната класа. (Разбира се, в действителността не винаги е лесна идентификацията при последния случай: много от сенчестите бизнесмени официално имат аналогичен, легитимен, законнорегистриран бизнес.) Тези и други подобни случаи илюстрират добре, че е твърде недостатъчно изискването да има високи доходи и много добра материална задоволеност, като предварително условие за принадлежност към средната класа. Подоходният критерий не е най-важният и определящият от критериите за идентифициране на средната класа и нейните слоеве. Не е достатъчно да си заможен за да си в средната класа!

Характерна черта на хората на средните слоеве е стриктността им по отношение на законността. Те са наистина като правило инициативни, но не в смисъл на изобретателни мошеници и далавераджии, а в рамките на установения нормативен ред, на законността. Според данни от изследвания от 90-те в неформалната икономика в България са включени предимно квалифицирани работници и рутинни служители, докато хората от типичните средни слоеве имат значително по-малък дял. Това явно е валидно и за новите инициативни актьори в бившите социалистически страни - същото се потвърждава и от международно проучване в Централна и Източна Европа на Клер Уолъс и екип от сътрудници (Ringen, S. and Wallace, C., eds. 1994: 168).

Таблица 1

Социално-групова принадлежност на заетите в неформалната икономика[4]

 

Социална група

Относителен дял в съответното общество

Квалифицирани работници

44.6

Рутинни служители

15.7

Преки ръководители, майстори, техници

10.6

Селскостопански работници

10.6

Неквалифицирани работници

8.2

Интелигенция, специалисти, професионалисти

5.8

Самонаети

3.3

Мениджъри

1.2

Всичко

100

 

 Във връзка с казаното относно заможността е уместно да си припомним бележката на Макс Вебер, че човек може по-лесно да придобие (или загуби) пари и богатство и да измени икономическото си положение, отколкото да придобие образование, маниери, стил на живот, а социалният му произход изобщо не зависи от този човек. Това е част от стратегията на конституирането на социалните слоеве, на отграничението им от останалите, на тяхното социално затваряне(Schlieung; closure), с монополизиране на определени блага и изключване на стоящите отвън от използването им.

В условията на посткомунистическата трансформация не можем да сме големи оптимисти в част от разграниченията, доколкото са налице различни форми на мимикрия, на формална легитимност и на фактически закононарушения, които са трудно установими дори за компетентните правораздавателни органи. От друга страна, прекомерно усложнената бюрократична процедура по учредяване и осъществяване например на малък бизнес, придружена с пречки от корумпирани общински и държавни служители, създават предпоставки отделни предприемчиви хора да работят на ръба на законността, с частично неуредени документи, а с оглед оцеляването си - и с отчитане само на част от реализирания оборот и печалба и т.н.

Във връзка с честото абсолютизиране на признака добри доходи в посткомунистическите страни, въпросът, който често се задава е: Каква средна класа ще са нашите обеднели учители, инженери, икономисти, лекари, културни дейци и пр., когато те имат толкова ниски доходи, че не могат да си позволят почти никаква икономическа свобода? Действително, по подоходно равнище тези, а и други подобни категории, стоят често по-ниско от таксиметрови шофьори, нискоквалифицирани служители по охраната и някои общи работници в печеливши фирми и пр. Невъзможността обаче да се дефинират средните слоеве и средните класи главно с подоходното и имуществено състояние става по-лесно разбираема, ако имаме предвид случаите, в които например работник получава по-високи доходи (ако работи в печеливша фирма или в проспериращ индустриален гигант). Това не го пренася в средната класа той си остава високоплатен работник, както и обратното - по-ниско платен от него университетски професор не напуска поради този факт позицията си, той е просто нископлатен университетски професор, към съответния среден слой на професионалистите. Цялостният стратификационен статус се запазва върху основата на техния най-вече, предимно социално-икономически и културен статус.

Работата изобщо не е толкова елементарна, колкото може би изглежда на пръв поглед. Защо след като са толкова ниско платени, повечето от учителите, лекарите, икономистите не се прехвърлят масово в такива по-високо платени, но ниско-статусни категории?Колкото и странен и тъжен да е примерът с научният сътрудник, инженер или лекар станал шофьор на такси, той си остава по-скоро екзотичен, той не се превърна в масов случай[5]. Защо при цялото това безспорно масово обедняване, делът на интелигенцията у нас се запази в относително едни и същи общи количествени граници и пропорции (имам предвид репрезентативни емпирични данни от 1986, 1990, 1993-2002 г.)? (Ако съдя по сравнителните анализи и изводи например на Henryk Domanski, аналогични са нещата и в другите централно-европейски и източно-европейски страни. Domanski 2000) Защо въпреки всичко (съкращения и уволнения, поради фалирали предприятия, преструктурирания, емиграция и пр.) се запазва сравнително стабилна тази стратификационна йерархия по социално-икономическия статус и престиж?

Отговорът е даден принципно отдавна в специализираната литература. Колкото и да е жизнено важен (и дори във всекидневното мислене е очевидно най-важен!) финансовият, подоходният статус не е всичко, не е определящ фактор. Дори в условия на посткомунистическите диспропорции финансовият статус най-често е производна съставка на социално-икономическия статус (в посочения смисъл). Ядрото на социално-икономическия статус е занятието, в неговата многоплановост; не само като вид заетост, вид на извършваната работа, а и като снемащо в себе си конкретната професия, мястото и ролята на лицето в трудовите отношения (характер и съдържание на труда) и в пазарните отношения, а с това и изобщо в социално-икономическите отношения: длъжността, в т.ч. властта, с които разполага индивидът дали той е собственика, негов доверен и компентентен ръководител или обикновен редови изпълнител; секторът на заетост частен, държавен, кооперативен, чуждестранен, смесен. Позицията н трудовите отношения на свой ред снема основни елементи на културния статус -  постигнатата образователно-културно равнище и т.н. И всичко това в съвкупност определя начина, формата и размера на заплащането, респективно - на получаваните трудови доходи.[6] Финансовият, подоходен статус е наистина много важен (той е измерител как оцеляваме, как живеем, дали можем да си позволим да купим през месеца дадена стока или услуга, къде и как можем да прекараме отпуската и пр.), но не единствен и не е определящ фактор за цялостното социално положение, респ. за определяне принадлежността към един или друг социален слой.

Колкото и да е странно посткомунистическото общество като смесица от действащи в диспропорция критерии за диференциране, няма основания да се отказваме от първенството на социално-икономическия (occupational) критерий като водещ. Въпреки безспорните трудности и драми на прехода, въпреки необосновано, дори унизително ниските доходи на хората на високообразования и висококвалифициран труд. Само по себе си това наистина е изкривена, деформирана ситуация, отразяваща недалновидна, неперспективна, а и погрешна в своите баланси социална политика, подценяваща сложния, квалифициран труд. Но посткомунистическото общество, каквото е и българското, не се е превърнало - и в този мъчителен преход на последните 13 години в общество главно на товарачи, шофьори на таксита, бодигардове и пр. Колкото и да е разпространена подобна мисъл в ежедневната реч, и която мисъл често съдържа и скрита политизация. Песимистичните очаквания, че висшистите ще се прелеят в голямата си част в нискостатусни групи засега не се потвърждават от репрезентативните данни. Делът на висшистите, на завършващите и практикуващите висше образование се запазва и възпроизвежда в относително подобни рамки, дори въпреки изтичането на мозъци, на част от най-вече по-младото образовано и образоващо се поколение в западни страни.

В подкрепа на това становище са и множество данни от проведени социологически изследвания, проведени от различни агенции по различно време и при използване на различни методи за набиране на информацията и с различни методики на извадките. Социалната структура, взета в нейното легитимно диференциране на социални групи и слоеве, въпреки общите сериозни трансформации, показва значителна устойчивост и възпроизводство на величината на относителните дялове на отделните слоеве (страти). Анализ на Хенрик Домански на емпирични данни от шест посткомунистически страни (от изследването Социалната стратификация в Източна и Централна Европа след 1989 г. през 1993 г., под ръководството на Иван Селени и Доналд Треймън), показва, че в България в периода на знаменитата нежна революция (1988-1993 г.) има едва с 4-5% по-голяма мобилност (данните се отнасят за мъжете), отколкото в двата периода по време на предишния социалистически режим (1983-1988 и 1952-1963 г.). Показателно е, че подобно незначително увеличаване на социалната мобилност има и в Русия, за разлика от отличниците в посткомунистическия преход Чехия, Полша, Унгария, а и Словакия, в които мобилността в периода 1988-1993 г. е с 11-15 пункта[7]. Нещо повече, установява се, че във всички тези шест страни през периода на преход от капитализъм към социализъм (1948-1952 г.) има много повече промени на стратификационния статус, преминавания от едни в други базисни сегменти на социалната структура, отколкото в периода на преход от социализъм към капитализъм (1988-1993 г.). (Domanski 2000: 32-43, 165)

Затова и констатациите за епохалните преструктурирания на социалните групи след промените в края на 1989 г. израз често употребяван не само в медиите и политически речи, но и в научни публикации - са твърде, твърде пресилени, преувеличени. Класово-стратификационните елементи са онзи консервативен момент в общественото развитие, който се възпроизвежда като тип във всяко модерно, индустриализирано общество.

И наред с другото, тази значителна устойчивост и възпроизводство на относителните дялове на отделните елементи на социалната структура, въпреки епохалните промени, е не заради някакво необичайно замръзване, застой, а най-вече е проява на общата тенденция към уподобяване, конвергентност на класово-стратификационните структури тенденция, вече все по-видима днес, но започнала още в недрата на предишния тип общество, изискващо аналогична, подобна модерна социална структура. Тъкмо в тази насока, особено от средата на 90-те години насам, все по-ясно се очерта една нова тенденция сред изследователите на социалната стратификация и социалните класи, в стремежа да се уловят редица нови общи, подобни, сходни факти и процеси, нови структурни и процесуални насоки в развитието на различните съвременни общества. По този въпрос вече има все по-мащабен консенсус - вж: Treiman, Ganzeboom 2000: 126; по-конкретни аргументи в тази насока вж. в: Parkin 1979: 42; Lipset 1981: 230; Langlois еt al. 1994: 1-6, 20, 39-42; Hsiao ed. 1993 and 1999; Marshall 1997:1-9; Kivinen, ed. 1998; Tilkidjiev, ed. 1998; Frizzell, Pammett, eds. 1996: 31-86, 165-182; Еvans 1997: 215; Evans, Mills 1999: 23-42; To, Mohler, Malnar, eds. 1999: 43-72, 111-191; Domanski 2000: 17-172; Hanhinen 2001: 13-16 и др.)

 

1.4. Границите със съседните групи:

същинските средни и междинните

 Възникват множество конкретни въпроси за границите между средните слоеве и съседните им: от една страна, по-нискостатусните, а от друга - по-високостатусните социални групи. Как да отграничим ниските етажи на елитите от горните етажи на горната средна класа или как да различим горните етажи на ниската и работническата класа от ниските етажи на слоевете от ниската средна класа? Това са обичайни въпроси при всяко класифициране и често трудни за еднозначно решение. Гранични или разграничителни проблеми има при абсолютно всеки две съседни групи в една обща йерархична или отчасти йерархична класификация. Практиката свидетелства, че проблемите се решават винаги конкретно - за конкретната страна и при конкретното емпирично изследване, като в голяма степен решенията зависят от професионалната подготовка на изследователите и техния практически опит и познания от живия живот, от конкретни случаи в ежедневната практика. И все пак значително улеснение в тази връзка и предварителна гаранция за намаляване на субективността на преценката е използването на унифицирани класификации с очертани демаркационни линии, подготвени и приети независимо от конкретното проучване.

Аспект на граничните проблеми при средната класа са междинните случаи. В литературата има доста спорове в две противоположни посоки. Автори твърдят, че в съвременното западно общество иначе типични представители на новата средна класа като висококвалифицирани професионалисти и експерти, отговорни администратори, мениджъри и т.н., фактически се превръщат в нова привилегирована класа, на практика едва ли не в част от управляващата класа (неовеберианецът Джон Голдторп). Обратно, от другата страна на стратификационната йерархия, автори включват към средната класа и слоевете на рутинните служители (нефизическите работници) и дори на квалифицираните работници и техници (неомарксистите Никос Пулантзас, Ерик О. Райт и др.).

В първия случай има смесване между елитите и горната средна класа. Ако в конкретни варианти има включване към управляващата класа, то тук става дума за процеси на вътрешногенерационна социална мобилност, а не за структурна изключителност или аномалия. При втория случай, с прибавянето на нефизическите работници към средната класа се разширява прекомерно обемът на понятието средна класа и на практика то се отъждествява с понятието заети с нефизически труд. Така се губи качествената специфика, смисълът от понятието средна класа. Фактът, че това именно разширяване се провежда предимно от неомарксисти имплицира предположението, че то е резултат от принципно широкото третиране на заетите работници и служители на наемния труд сред марксистите, за разлика от неовеберианското подценяване на разграничението между едрия капитал и непосредствено по-ниските му нива.

Проблемът е и по-друг: поради факта, че в обществото и в неговата стратификация няма абсолютно строги демаркационни линии, част от средищните в йерархията структурни елементи имат плаващ междинен статут. Типичен случай в това отношение са именно рутинните служители и висококвалифицираните работници и техници: те не принадлежат към нискостатусните групи (те имат не само по-високо образование, но и най-често по-висококвалифициран труд), а са над тях, но същевременно са под същинските средни слоеве; оттук е и основанието да се наричат ниска средна класа. Те са по-скоро междинни слоеве на по-ниско ниво, между работническата класа и средната класа[8]. Те са онези масови по относителен дял групи, които имат сравнително близки черти до средните слоеве.

Бихме могли да забележим, анализирайки публикациите, че се забелязва една определена еволюция сред изследователите: ако допреди последните 40-50 години под средна класа и средни класи се е приемало по-често една твърде разнородна социално-групова маса на всички заети с нефизически труд, то през последните десетилетия интересът се избистря, специфизира към същинските средни към професионалистите, администраторите и мениджърите, към предприемачите в малкия и средния бизнес.

В такъв дух Голдторп извежда редица черти на служителите на рутинния, по-нискоквалифициран труд, които им отреждат и по-нисък цялостен статус. За разлика от служителската класа (service class) тези междинни слоеве нямат подобно перспективно възнаграждение, заложено и произтичащо от service relationships, нямат подобна сигурност на статуса и на признаваната възможност за кариера и т.н. (Goldthorpe 1982:171) Тези междинни слоеве на рутинните служители категорично се изключват и са извън трите средни класи (предприемаческата, мениджърската и на професионалистите) и в теорията за ресурсните качества(assets theory) на Майк Севидж (Savage 1992; Li 1997: 48).

Емпиричните изследвания в различни страни свидетелстват, че по повечето си социално-икономически характеристики, а и по субективни оценки, нагласи, очаквания, те заемат наистина междинно положение, което е различно и от средните слоеве, и от останалите работници. А и вътрешната им близост - между рутинните служители и висококвалифицираните работници - е безспорна, между тях съществуват лесни преходи, взаимопреливания, мобилност. В същото се убеждавах многократно при анализа на данни от емпирични изследвания в България в периода 1977-2002 г.

Съзнателно разграничавайки същинските средни от другите междинни групи, можем да си позволим да се съсредоточим върху посочените по-горе три основни средни слоеве на средната класа. Това е вариант да предпазим анализа предварително от размиване на обсъжданата проблематика, да изпъкне по-ясно основният й смисъл и перспектива. Иначе разочарованието от някакви мъгляви граници на средната класа е неизбежно, което е дистанцирало редица социолози от проблематиката (Holmwood, Stewart 1983).

 

1.5. Инициативният, предприемчив, рационален

социално-групов актьор

 Смисълът на интереса към средната класа и средните слоеве според мен е в явния, открито заявен акцент върху ролята на социално-групов субект, социален актьор, който е масов социално-групов потенциал и за стабилност, и за развитие на обществото, защото той, наред и непосредствено след малочисления елит, е:

         по-активен, по-инициативен, по-предприемчив,

         по-образован, по-квалифициран, по-културен,

         по-рационално мислещ и действащ, по-гъвкав и адаптивен

 и като резултат от това в сравнително

         по-добра материална перспектива за настоящето и близкото бъдеще.

 

За разлика от социални теории, пледиращи за равнопоставеност и социална еднородност не само в стартовите възможности, но и в очакваната по принцип реализация на всички групи и слоеве, при средно-класовите теории заложеният подход е друг: изхожда се не от някакво предполагаемо равенство, а от фактическата йерархична социална неравнопоставеност, от статусното неравенство между различните субекти, между представителите на различните групи, слоеве. Изходният пункт не е в някаква утопична предпоставка за равни шансове на всички индивиди и групи. Такива равни шансове може да има само като историческа степен и перспектива, като степен на постигане, а иначе само в пропагандни и идеологически послания, които могат и да имат успех сред масите, но практически, в строгия смисъл на думата, те са непостижими. Възможно и постижимо е само увеличаване на степента на равнопоставеност. Не могат реално да бъдат равни шансовете на индивиди с неравни условия за развитие на своите способности, с неравни семейни ситуации като материални и духовни условия за социализация и живот, с неравни възможности на своята жизнена, социална и селищна, етническа среда и т.н.

Изследователският интерес при средно-класовата проблематика се съсредоточава не върху всички класи, а върху съвкупността само от онези социални групи, слоеве, категории, които със своя изявен образователен, квалификационен, културен, инициативен и предприемчив, прагматично и рационално мислещ и действащ качествен потенциал притежават по-добри жизнени шансове като групови субекти да стабилизират доброто статукво и да дърпат обществото напред. В такъв смисъл, в средно-класовата парадигма безспорно има и определен компонент на идеология в най-широкия смисъл на думата, в смисъл на авангардност[9].

В категориален, принципиален смисъл (не в конкретно-индивидуален, за всеки единичен представител) въпросът за средната класа и средните слоеве е въпрос за активния, инициативния масов социално-групов субект, за действения социален Актьор, за онези хора и групи от хора, които са като предпоставка по-инициативни, по-активни, по-действени, по-адекватно реагиращи на промените, по-рационални и т.н., изобщо по- в сравнение с общата маса. Това според мен е централният, носещият смислов конструкт на идеята за средната класа. Изобщо, предприемчивостта, инициативността е общата, спояваща характеристика на иначе разнородните нейни сегменти. Предприемчивостта е типичен белег както за предприемачите (носещи съвсем неслучайно именно такова название!), така и за останалите две секции на средната класа. Майк Севидж подчертава: Дейността на мениджърите и професионалистите се определя според тяхната способност да бъдат предприемчиви (entrepreneurial), докато физическите работници имат все по-зависим статус.(Savage 2000: 156)

Идеята за инициативността, предприемчивостта, рационалността като същностни, родови, отличителни черти на хората от средните слоеве може да се свърже и с писаното още от Вебер, че интелектуалците винаги, а деловите кръгове (търговци и занаятчии) поне като възможност, са носители в първия случай по-скоро на теоретичен, а във втория на практически рационализъм, който може да има различни форми (Вебер 1916/2001: 161, к.м.).

В такъв смисъл според мен има широки познавателни възможности за интерпретирането на средната класа, на съответните средни слоеве, на хората принадлежащи към тях и идентифициращи се с тях - и в контекста на придобилата голяма популярност и влияние в западните страни през 80-те и 90те години на ХХ век теория за рационалния избор (rational choice theory) и съответно - теория за рационалното действие (rational action theory)[10]. Голдторп например пояснява, че действайки рационално, индивидите от различни класи не предприемат едни и същи действия, защото възможностите и принудата, предоставени им в резултат на тяхната принадлежност към различни класи е различно; по същия начин една и съща нагласа може да води поради същите причини до различни действия.[11] Същността на средната класа и средните слоеве може да се впише напълно в духа на тази традиция в социалните науки и е перспективно поле за допълнителни разработки в областта. От определено по-рационалния начин на мислене и поведение на тези социални субекти идва и тази авангардност и съответно рисковете за идеализираност в теориите за средната класа, за представянето й в изключително, прекомерно позитивен план.

Разбира се, същевременно, необосновано е приписването на само позитивна или само негативна роля на една или друга социална група. Последната винаги носи в себе си определена амбивалентност и изпълняването на една или друга обществена роля зависи от съчетанието на редица други фактори, от свързването на дадената група с икономическата и политическата структура, поставянето й в конкретния политически, икономически и културен контекст. В подобен смисъл Фр. Хайек, а по-късно Д. Бел, А. Гоулднър и др пишат за амбивалентната природа на техническата интелигенция и хуманитерните интелектуалци (вж. напр.: Gouldner 1979: 8-20). Но това не отменя присъщата по принцип предприемчивост, инициативност, активност като основни групови качества на представителите на средните слоеве.

От друга страна и елитите представляват инициативни актьори, в това няма съмнение - те са винаги над останалите (те са и по-, и най-), те и по названието си са върхът. При тях обаче случаят е по-различен, защото:

           част от елита разчита на наследен капитал, а не само на свой собствен труд като основен ресурс, което в нашия случай е особено, дефинитивно важно;

           по-голямата част от самите елити (ако не и целият им състав) е попълнена и се попълва от средите на средните слоеве; тъкмо последните са естественият резервоар на елитите - това са преуспели предприемачи или изявили се или избрани интелигенти, специалисти, експерти и административни служители (повишени в статус по партийно-политическа линия или издигнати на ръководни постове);

           в редица съвременни страни е налице значителна динамика в циркулацията на елитите - едни се издигат от средните слоеве към върха, други - слизат от върха отново към средните слоеве, откъдето са били издигнати и т.н.

 

В своя бестселър Тихата революция и по-късно в обобщаващия труд Модернизация и постмодернизация: културни, икономически и политически промени в 43 общества Роналд Ингълхарт направи опит за обяснение на промените в социалните структури на съвременните, модерни общества и особено на прехода от доминирането на материалните към доминиране на нематериалните, постматериалистически ценности (Inglehart 1977; 1997). В тази насока е и новата роля на средните слоеве и средните класи в последните 2-3 десетилетия. Все по-ценен става не просто трудът за получаване на средства за живот и оцеляване, а и интересния, автономния труд, удоволствието от самия труд, водещ до развитие на творческата природа на човека, до самореализация, до предизвикателства пред професионализма, до повишаване на знанията и квалификацията, до повишаване на стремежа към по-престижна работа и т.н. И от тук - силната личностна мотивация за по-значима инициативност, предприемчивост, склонност към поемане на риск в начинания и т.н. А тъкмо това са все черти на хората от средните слоеве, които е необходимо да участват в общата интерпретативна схема на средната класа в днешните условия.

 

1.6. Собственият ресурс и труд, автономността

Една от червените нишки, която се налага от специализираната литература, е изтъкването на преден план като задължително условие за хората от средната класа, че те възпроизвеждат своето социално положение, статус най-вече чрез собствения си труд. Може би първият акцент при извеждането на основните черти трябва да бъде тъкмо върху тази своеобразна самодостатъчност на принадлежащите към средната класа. В това се съдържа резултатът от сравнително по-голямата социално-икономическа автономност, самостоятелност на основното трудово занятие на тези хора.

Много е важно обаче да се разтълкува правилно това качество. Тук не става дума то да се приема в буквалния му смисъл. В обществото не е възможна абсолютна автономност, възможни са само степени на тази индивидуална свобода. Самостоятелността е и собственост, но не единствено в елементарния директен смисъл само като притежавана материално-вещна собственост (доходи и имущество), а преди всичко като собственост чрез собствения труд.   Силата на човека от средната класа е в неговия собствен труд и на тази основа - в неговата по-самостоятелна активна стратегия на живот и на ежедневно поведение. Качествата му на активен, инициативен социален актьор, придобитите и притежавани от него квалификация, способности и усилията, амбицията да ги ползва за своето и на семейството си благополучие са дори често по-съществен белег от физическата величина на неговото наследено и придобито имущество.

Самостоятелността, самодостатъчността не означава непременно и самонаетост (въпреки че и самонаетите са типични представители на средната класа) или само пряка собственост на фирмата, учреждението, където лицето работи или където то сам си е господар (макар че и дребните и средни собственици, предприемачи, търговци принадлежат par excellence към средната класа). Мелвин Коон и Карми Шолер, извеждат как автономността, самостоятелността в работата, в основната трудова дейност оказват въздействие върху по-особения социален статус на такива хора, тяхната по-голяма самостоятелност, гъвкавост и адаптивност и в обществения живот, способността им да се самоорганизират с по-голяма лекота, по-безконфликтно и в другите социални дейности, в ралична социална среда (вж.: Kohn, Schooler 1983). Няколко години по-късно Коон, заедно с Кажимиеж Сломчински верифицира с положителен резултат валидността на тези изводи в сравнение между социалните структури на САЩ и Полша (вж.: Kohn, Slomczynski 1990).

Голямата част от новата средна класа в съвременните развити страни са хора на наемния труд, но същевременно труд, изискващ специализирана подготовка, знания, умения и опит, отговорност и други качества. Оценени от собственика/работодателя, тези способности се превръщат в ценен капитал, в качествен ресурс, много често по-значим и по-конвертируем и носещ повече и по-стабилни доходи от чисто материалната собственост във вид на недвижимо и движимо имущество. А не по-малко важна е и личната перспектива на тези наети служители за професионален, властов и престижен напредък, кариера, която би увеличила още техните доходи, другите възнаграждения, предимствата, както и тяхната материална сигурност (в смисъл на социална осигуреност, по-добри пенсии, застраховки и пр.). Затова, както изтъква Джон Голдторп, за голяма част от класата на служителите(service class), формата на наетост и заетост е по-различна от обикновения трудов договор, какъвто има при физическите работници. Мениджърите и администраторите са ценени от работодателя с делегираната им от него отговорност да ръководят, а специалистите (професионалистите) с тяхната експертност и компетентност. Тази особена форма на наетост и заетост им предоставя не само определена автономност, но и ги поставя в известно привилегировано положение (спрямо другите нефизически служители), включително и спрямо самонаетите, дребните и средни собственици-предприемачи (Вж. подробно в: Goldthorpe 1982; 1997; 2000).

Проблемът за самостоятелността има и друг нюанс формата и степента на автономност в процеса на труда. Според финландския социолог Маrkku Kivinen (в статията Руската средна класа умираща или зараждаща се?), установяването на адекватни критерии относно новите средни класи изисква обсъждането на следните процеси в областта на разделението на умствения труд: професионализацията и професионалната автономия, развитието на управленските йерархии и на вътрешните властови отношения, разделянето на канцеларската работа от управлението на предприятието, развитието на труда, свързан със социалните грижи и неговата йерархизация и т.н. Така ядрото на новите средни класи включва всички наемни служители, които отговарят на типовете автономност професионална, управленска, научно-техническа(Кивинен 1999). Така схваната, в такъв по-широк и същевременно по-дълбок концептуален смисъл, автономността е важен критерий за разпознаване на принадлежащите към средните слоеве.

Самостоятелността, разбирана като самостоятелност чрез собствения труд, може да служи като допълнителен индикатор за идентифициране на типични представители на средна класа чрез нейното отграничаване както от по-ниските нива (напр. на физическите работници), така и от по-горните нива на социалната пирамида. Например, за разграничението между средния и едрия бизнес не е единствено най-важен фактът, че лицето притежава дадената фирма или предприятие, а и това дали същевременно участва със свой собствен труд в него. Разбира се, това зависи и от други критерии: от размера на неговата собственост и капиталов оборот (съотнесени към установени прагове за страната), от наличието или отсъствието на друга трудова активност, схващана в най-широк смисъл и пр.

 

1.7. Субект на колективно действие

Сърцевина на концепцията за социалните класи е не само и не толкова те да бъдат поставени в съответна класификация, например на базата на социално-икономическия статус, синтезиран в занятието, а най-вече в това, че социалните класи са израз на разпределянето на общественото богатство, власт и култура. И заедно с това, че те могат - при определени условия, имайки общи интереси - да бъдат субект на колективно действие и да влияят върху социалната промяна. Както Никлъс Аберкромби и Джон Ъри заявяват във връзка с класата на служителите(service class), проблемът с границите на социалните групи е по-малко интересен отколкото аргументацията, че дадена класа се формира като активна социална сила в обществото (Вж. по този въпрос подробно в: Savage et al. 1992: 5-18).

Последователният класово-стратификационен анализ предполага: извеждане на основанията за третиране на дадена съвкупност от индивиди и техни групи като една социално-структурна цялост, като формирана социална група от класов порядък; дефиниране на принадлежността към дадена класа или социална група от класов порядък според положението в икономическата, политическата и социо-културната структури на обществото (следвайки класически формулировки на Маркс и Вебер); аргументация за това доколко индивидите са разпределени и групирани в едни и същи и подобни, общи социално-класови позиции, на основата на общия или сходен социално-икономически статус; обосноваване на наличие на общи групови материални и духовни  интереси и на процес за тяхното обособено, диференцирано (спрямо другите класи и класови групи) възпроизводство, осъзнаване и консолидиране; самите процеси на класовото формиране включват постигане на определена демографска идентичност (сключване на бракове вътре в класата, процесите на затворена междугенерационна мобилност) и на социо-културна идентичност (вкл. влиянието на семейството, роднините, приятелите, институциите) (вж.: Goldthorpe 1982: 167). Заедно с всички това е необходимо доказване на връзката на членовете на тези групи с общи модели на колективно действие и поведение, вкл. с отграничена своя идеология, с формиране на политическа идентичност в широк смисъл, с потенциална готовност за  класовото колективно действие. (вж. също: McAdams 1987: 24)

Или, смисълът на разграничението между макросоциалните групи е и в това доколко то улавя техния колективен, активистки ракурс и ресурс. Дали и доколко обособените от изследователя социални макрогрупи са наистина емпирични реалности, потенциални или актуални активни социални субекти, които могат в действителност да участват и да въздействат върху посоката, дълбочината и обхвата на дадени социални процеси? Този аспект е извънредно важен и в спора доколко е възможна и доколко се е обособила средна класа в по-слабо развити общества, като посткомунистическите, дали и доколко средните слоеве в обществото са станали активни субекти, в т.ч. субекти на колективно действие.

Присъствието или отсъствието на колективно действие не трябва да се третира в опростен, елементаризиран вариант, свеждайки го само до актове на съвместни действия, до актове на съвместни публични изяви. В социологическите традиции (Дьорд Лукач, Едуард Томпсън, Ерик О. Райт и др.) колективното действие на групово ниво се разграничава в различни пластове, аспекти: стратегическо колективно действие практики и действия, представящи групови интереси; нормативно колективно действие убеждаване, морализиране, оправдание, легитимиране, което предполага споделени модели и образци на оценка, на нравственост, споделяне на утопии; традиционно колективно действие практики на регресия или съпротива, подозрения и пр., което предполага споделени традиции, норми, обичаи; експресивно колективно действие идентификация с лидерите, символите, знаците, което предполага общност, съвместност, споделеност на чувства и пр.

Подценяването на активисткия ракурс и ресурс на средните слоеве и средната класа изиграва лоша услуга на управляващите, които не се съобразят с тях. Притежавайки качествата на инициативни социални актьори, именно средните разполагат както с възможностите за придаване на по-голяма устойчивост, така и с потенциала за промяна на статуквото - именно в техните среди се създава нужната преоценка и пропаганда за промяна, сред тях са и организационно подготвените за смяна и участие в управлението. Съвременната история изобилства с примери за активната, преобразователна и предприемчива изява на този тип социални субекти. Например, тъкмо сред социалистическите средни слоеве (интелигенцията, служителите и едва съществуващия тогава частен бизнес) се роди съпротивата срещу тоталитарния комунистически режим и това е съвсем естествено, защото той спъваше, блокираше тяхната инициативност, а с това и развитието на обществото[12]. За свалянето на диктатурата на Сухарто в Индонезия главна роля изиграха висококвалифицираните и високообразованите слоеве. Яцек Курчевски обосновава с конкретни данни, че раждането на знаменития профсъюз Солидарност в Полша и свалянето на предишния режим бе дело преди всичко също на представители на средните слоеве (По-подробно за това вж. в: Коржов 1999: 130 и сл.). Промяната във всички бивши социалистически страни бе нужна особено на тези социални групи и това ги мотивира да я инициират и подкрепят (вж. напр. за ролята на градската интелигенция за промените в: Elster, Offe, Preuss 1998: 6 и сл.).

* * *

Днес в посткомунистическите общества е по-правомерна употребата на на средни слоеве, вместо средни класи. Това е по-подходящо като класификационна схема и би спестило много от смисловата многозначност в западно-източния професионален диалог. И тук хетерогенността и фрагментацията на средната класа имат друго лице, редом с познатите в развитите западни страни. Доста специфична е ситуацията, в която се намират хората в постсоциалистическите страни. Липсва нормален свободен пазар, вкл. трудов пазар, ограничени са условията за изява на личната свободна инициатива особено на служителите и администраторите в бюджетните учреждения, има силно действие на сивата икономика, извънредно са ниски техните доходи, има материална несигурност; малкият и средният бизнес се ограничават и задушават и т.н. За тази специфична посткомунистическа социална ситуация по-подходящ е терминът номинална средна класа за обозначаване на съвкупността от онези слоеве, които по традиция като социални групи, като потенциал принадлежат към средната класа в съвременните развити общества. В посткомунистическото общество днес средната класа наистина е номинална, а тя не е още реална, тя не се е конституирала в пълния смисъл като класа. Налице са отделните нейни елементи, отделните категории и слоеве (специалисти, администратори, мениджъри, предприемачи и пр.), но те още не са се превърнали във внушителен по своите количествени и качествени параметри цялостен активен субект на колективно действие.

Тогава защо са ни нужни общите, обобщаващи понятия за социалните класи? За какво ни е макрогрупата, като шапка? Защо да надскачаме слоевото, груповото равнище? Защо ни е нужна средна класа, щом повече работа в анализите ни вършат средните слоеве? И няма ли да е по-добре да останем на това по-конкретно ниво, което е по-ясно определено и разбираемо, а и вътрешно по-консистентно т.е. на нивото на предприемачите, мениджърите, специалистите, чиновниците и пр.? Така ще опростим схемата мезонивото ще играе ролята на макрониво. Ликвидираме класите, остават слоевете!? Но ако следваме такава логика, ще остане стремежът и към следващата редукция, после към по-следващата и т.н. Докато стигнем до положението наистина да останем насаме със сетивната реалност на отделните конкретни социално-професионални категории и групи и накрая с отделните индивиди Цялата социална структура ще се окаже докрай раздробена до единичните емпирично регистрируеми индивиди. Какво печелим и какво губим от подобни ликвидации на обобщаващите, синтезиращите нива? От редуцирането, като помощен методологически прийом, преминаваме към редукционизъм и номинализъм в методологически смисъл

Средната класа като макрогрупа е елемент от необходимото най-високо равнище на стратификационна обобщеност, най-високото групово ниво на синтез на съществуващата йерархична система от социални неравенства, в един повече или по-малко обширен среден отсек на социалната пирамида. Това е най-високото, социетално равнище, на нивото на обществото като цяло. Като елементи от това най-абстрактно ниво, самите класи-абстракции (горната, средната и ниската социални класи, а и работническата класа) сами по себе си наистина говорят твърде малко, те са доста бедни абстракции (ако ползваме израза на Маркс в Икономическите му ръкописи). Но тези абстракции са полезни в познавателен смисъл, в качеството им на общи рамки, на рубрики на съществуващото вътрешно различие, те ни предпазват от необосновани понятийни кръвосмешения между основните социални класи.

Казано по-обобщено, средната класа реално работи като социално-структурен елемент най-вече не взета в своята цялост, а чрез слоевете и по-конкретните групи, от които тя и те се състоят. Това не отменя качествената специфика и роля на всяко групово равнище, на спецификата и динамичната взаимовръзка и взаимозависимост между макро, мезо и микро нивата и конкретно-историческите и регионални форми на социално-груповото битие.


[1] Проф.д.с.н. Николай Тилкиджиев е зав.секция Общности и социална стратификация в Института по социология при БАН. Тази студия е една малка част, синтез от монографията му Средна класа и социална стратификация(София: ЛИК, 508 с.). За контакт: nikolai.tilkidjiev@gmail.com  Вж. също: http://amcd.hit.bg /stratification.

[2] От които включително нагоре са висшите (елитни) служители (high officials).

[3] Свобода, разбирана в широк смисъл, като разширяване на възможностите за развитие на отделната личност, изтъквано от различни класици на социалната мисъл. 

 

[4] Данните са по: Чавдарова 2001: 125-126. Тук относителният (процентен) дял е по отношение на съвкупността на неформалната заетост. В неформална икономика тук се влага широко значение, в смисъл на нерегистрираната (данъчно) официално икономическа активност.

[5] Подобни случаи по-скоро се умножиха в масов мащаб главно чрез публикации в мас-медиите, така те придобиха висок относителен дял чрез масовото им тиражиране и коментиране.

[6] Възможна е реплика, че наред с трудовите има и нетрудови доходи; тук говоря за официалната, легитимната стратификация, която включва голямата част от икономически активното население, без да отричам диференциращата значимост на неофициалната, нелегитимната, неформалната стратификация и без да игнорирам сериозността на конфликта между двете.

 

[7] Колеги сполучливо разграничават централно-европейските страни-отличнички, като страните с неолиберални режими от посткомунистическите страни в Югоизточна Европа и Русия, като страни с неопатерналистки режими; ако първите са постигнали капитализъм без капиталисти, то вторите имат капиталисти без капитализъм (вж. книгата Making Capitalism without Capitalists(Eyal, Szelenyi, Townsley 2000)

 

[8] Автори, които разграничават средните от междинните слоеве (напр. като Джон Голдторп), ползват и два различни термина съответно средни (middle) и междинни (intermediate).

[9]Тази авангардност не трябва да се подменя, с нейния идеологически вариант, подобно на  авангардизма в учението за водещата роля на пролетариата и др.под. Необходимостта от предпазливост от идеологизация и политизация остава и тук доколкото в недалечната история има внушения и за мисията на средната класа (за което свидетелства например Тамas Коlosi за Унгария през 30-те години на ХХ в.) (Evans, Kelley, Kolosi 1992: 462).

[10] Става дума за класическите работи на Джон Елстър, Джеймс Колеман, Нейл Смелсър, Петер Хедстрьом, Ханс-Петер Блосфелд, Джералд Прейн и др. (вж.: Elster 1986;  Coleman 1986; Smelser 1992; Hedstrom, Swedberg 1994). Тук имам предвид по-конкретно влаганото социологическо класово-стратификационно съдържание в теорията за рационалния избор или за рационалното действие (rational choice theory) в разработки на Дж. Голдторп, Антъни Хийт, Уоут Улти и др. (вж.: Blossfeld, Prein, eds. 1998; Goldthorpe 2000).

[11] Например, наред с другото, с данни от проучвания се аргументира, че и грижата и опазването на околната среда са характерен елемент на постмодерната култура на средната класа в западните страни (Skogen 1996: 452-471). Имайки предвид социално-груповите характеристики на нейните слоеве, това наистина може да се предположи: хората от тези групи като образованост, интелигентност, култура на мислене имат по принцип и по-силно развито (а и по-широко аргументирано) екологично мислене.

[12] По този въпрос Франк Паркин постави още през 1979 г. диагнозата, че основният социален конфликт в Съветска Русия е между апаратчиците(партийно-държавната номенклатура) и интелигенцията (Parkin 1979).