ФИНЛАНДСКОТО ЧУДО: ЧЕТИВО ЗА ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ И ПОЛИТИЦИ

(ЗАЩО ТЕ, ЗАЩО НЕ И НИЕ?)

Николай Тилкиджиев[1]

 

 

Хората обичат чудеса, особено в страни с твърде неудовлетворяващо нисък жизнен стандарт, какъвто е и българският. Защо ли? Много просто: чудесата „скъсяват” до мигове дистанцията между желанията и тяхното осъществяване, „стопяват” продължителните тежки и мъчителни усилия за постигане на желаното. С чудесата е възможно всичко и то без лични инвестиции, без усилен труд и разход на средства, без нужда от национално-отговорни и некорумпирани водачи... Кой бедняк или изтощен от нископлатен труд служител не мечтае да се събуди от чудото, че е достатъчно заможен?! Българинът е доказал с политическото си поведение колко много вярва в подобни чудеса, които да извърши набързо някой друг - позабравен монарх, народен юнак или дори …ЕС.

А възможни ли са чудеса днес? Защото, как по друг начин да се нарече уникалният икономически бум на Финландия през 1970-те, 1980-те и особено от средата на 1990-те насам? От бедна аграрна страна до 1960-те г. вкл. – днес, през 2007 г., Финландия е сред страните с най-висок жизнен стандарт в света, с над 40 млрд. евро БВП (за сравнение през 1995 г. той е почти наполовина – около 23 млрд. евро); през 2005 и 2006 г. по БВП на глава от населението тя изпревари дори страни-световни лидери, като Германия и Япония. От 2001 г. насам, почти неизменно всяка година, Финландия се обявява за „най-динамична и най-конкурентноспособна икономика в света” (изпреварвайки дори САЩ) по критериите на класацията на авторитетния Световен икономически форум (WEF), както и на други престижни класации (на International Institute for Management Development, UNDP, Information Society Index, OECD и др.).[2]

Следващите „бележки по полетата” са отзвук и разсъждения по повод на публикувани през последните години няколко книги на финландски социолози, които се опитват да осветлят пряко или косвено изумителното възходящо развитие на Финландия, както и различни статистически и социологически данни (част от които коментирани в тези публикации), както и личните впечатления от кратките ми работни срещи и разговори с финландски социолози през последните години[3], от прочетеното за тази страна. Тези публикации, за които ще стане дума, взети заедно, дават според мен достатъчно обяснение за разбиране на „феномена Финландия”.

Как успя Финландия да се измъкне от кризите и забавения ход, да превъзмогне множеството ограничения на суровия климат, като страна отвъд 60-тия паралел, страна, без особени природни ресурси, освен изобилието на вода от 170 000-те красиви езера и на дървен материал от безкрайната финландска тайга, без продължителен опит в индустриалното и постиндустриалното си развитие, без особени собствени финансови ресурси? Можем ли да се поучим от успеха на тази северна страна, с подобен на България брой на населението (5.2 млн.), в трудния наш път към доброто благосъстояние на страните-членки на Европейския съюз? Можем ли да се опитаме извлечем нещо полезно от тази страна, принадлежаща към съдружието на „северните страни на благоденствието” (Nordic welfare states)? Да извлечем от финландския успех прагматичен опит от гледната точка на една приложна социология, в двата й смисъла на policy sociology и на public sociology[4], в търсене, обсъждане и прилагане на по-добрите и доказали се пътища на развитието в съвременни общества. Или, случаят Финландия – иначе наистина много интересен и сам за себе си, ни е необходим, търсейки причините за интензивния й растеж, да почерпим от опита, който може да ни е полезен за така желаното ускорение, за внасяне на по-голяма рационалност, скорост и перспективност в нашия собствен път.

Започвайки разговор за съвременното състояние и успехи на Финландия, не можем да пренебрегнем общият контекст, влиянието, което оказват множество социално-географски и социално-политически предпоставки и най-вече специфичната историческа съдба на тази страна[5].

 

1.      Изборът “information society & Nordic welfare state”

 

В резултат от уникалната комбинация от всички тези предпоставки, днешна Финландия е успешно съчетание между два типа постиндустриално общество – от една страна, на информационното общество или „обществото на знанието”, с водеща роля на развитието на информационните и комуникационните технологии - “ICT”[6], а от друга страна – на северния тип „държава на благоденствието”, „социална държава” (Nordic welfare state[7]), с изключителния приоритет на егалитаристката държавна политика на социална сигурност и грижи.

Кога и как започва „финландското чудо”, в какво се изразява то? Въпреки че като съседи са твърде различни по ресурси, територия, население, Финландия и Русия например са твърде сходни в стартовите си позиции, по своята изостаналост в средата на ХІХ век, при началото на тяхната индустриализация, но днес разликата между тях е направо отчайващо непреодолима за иначе мощния източен съсед. Какво толкова се е променило през тези години и е било така различно, за да бъде днес Финландия сред първите по икономически темпове страни в света, а Русия - твърде изостанала, особено от гледна точка на качеството на живот, благосъстоянието, жизнения стандарт на населението? Сравнението между  пътищата и постиженията на финландското и руското (и съветско) общество е твърде предизвикателно, но то дава методологически отговори, част от които са: различната роля на държавата в тях, интернационализацията в развитието и стабилността на това развитие[8]. Ролята на финландската държава се изразява в установяването и поддържането на законността и човешките права, в изграждането на демократичните национални институции на парламентарната република и многопартийната политическа система и на свободната пазарна икономика, с ясно дефиниране и защитата на правото на собственост (наследено от господстващото преди и модерно за времето си шведско право, а не е аналог на наложената абсолютна власт на руската империя[9]). Самото национално пробуждане се провежда едновременно с индустриализирането и целта на финландската държава е повишаване на частта от БВП в инвестициите, в ускоряване на индустриалното развитие, с едновременното разширяване на обществения (публичен) сектор в БВП, насърчаване на индивидуалната предприемчивост (инициативите отдолу) и повишаване на жизнения стандарт на хората. На природните ресурси се гледа не като на основа за обогатяване на олигарси и властници, а като на природна основа за демократично и справедливо разпределение за повишаване на качеството на живот на цялото население. Общественият сектор се развива прозрачно, което води до високо доверие в него, като се развива и плодотворно сътрудничество му с частния сектор. Икономиката се интернационализира бързо, тя е открита, отворена, което я прави адаптивна, гъвкава, конкурентноспособна, устойчива[10].

Ако развитието на Финландия след Втората световна война почти до към средата на 1970-те следва принципите на класическия капитализъм, в условията на икономическа самостоятелност и стремеж за независимост (което съответства и на тогавашната епоха на “Студената война”), то в следващите години започва постепенна преоценка на генералната стратегия на самостоятелност, екстензивност и развитие на много, различни и крупни сектори, като гаранти на независимостта на икономиката. За малки страни като Финландия, като по-подходящ модел на развитие постепенно се възприема специализацията на производството в отделен или отделни сектори (с откриване на точните пазарни ниши), едновременно с пълно и широко отваряне на границите за международните икономически отношения и обмен. Такъв е съветът и на известния социолог Самуел Айзенщадт в средата на 1980-те: Финландия може за бъде конкурентноспособна на световния пазар чрез специализация само в отделни сектори на високо-стойностна продукция, с преодоляването на икономическия национализъм и протекционизъм, в съвременните условия на дерегулация на финансовите пазари и на широко отваряне на националните граници, с разширяване и интензифициране на участието в международната конкуренция. Съчетанието между тези нови условия на глобализацията и нуждата от собствени иновации, с ускорено развитие на информационните и комуникационни технологии е ключът към финландския успех.

Това съчетаване е важно, защото и днес, а и в по-далечно бъдеще, световният бизнес, успоредно с императивите на глобализацията, неизбежно ще разчита и ще зависи от особеностите на конкретния локален контекст, от местните социално-икономически, политически и културни условия: редом с Финландия, и Ирландия, и Сингапур са в първите редици на конкуренцията на производителите на информационни и комуникационни технологии, но всяка от тях предоставя доста различни местни културни и политически условия. Уникалното при Финландия е в начина, по който икономическото богатство се създава от сравнително много по-хармоничното съчетаване от другаде на развитието на високите технологии и прилагането на принципите на социалната държава[11]. Въпреки че Финландия е сравнително “изоставаща” спрямо другите “северни страни” - Nordic countries (като Норвегия и Швеция), тя спечелва репутация на една “хуманна алтернатива” спрямо Силиконовата долина в САЩ, където стремежът към материални ценности измества егалитарното отношение, социалната равнопоставеност[12].

            За Финландия е важно и характерно, че тя изминава епохалният от историческа гледна точка път от следвоенното бедно общество, с доминиране на аграрното и горското стопанство, през индустриализацията към постиндустриалното общество, твърде ускорено, за изключително кратък период – само за три-четири десетилетия. Подобни цели за ускорено следвоенно развитие си поставят много европейски държави, но съгласно статистическите данни финландският темп е уникално бърз спрямо всички други европейски страни. Ако до към края на 1960-те г. тя е все още бедна, предимно аграрна страна на самостоятелни дребни фермери, следват 15-те години на „Голямата миграция” (усилена урбанизация, с рязка промяна в структурата на заетост, с увеличаване в пъти на индустриалния и обслужващия сектор), като, по преценката на социолога Ерик Алард, още в средата на 1970-те Финландия придобива основните черти на останалите развити „северни страни”(Nordic welfare state).[13] За този си ускорен темп Финландия е наречена през 1980-те „Северната Япония”.

„Цената” на новото следвоенно освобождаване на Финландия след Втората световна война в началото на 1990-те – е доста сурова. В резултат на колапса на Съветския съюз, Финландия загубва отведнъж около 20% от своя износ, следва остра всеобхватна кризисна ситуация, особен в годините 1990-1993 – рецесия, фалиране на много банки и предприятия, висока безработица (стигаща нива от около 22%), рязко ограничаване на социалните плащания и пр. Все пак това е поредното „съзидателно разрушение”, ако се използва термина на Й. Шумпетер, това са години на изпитание, които съдействат по-ясно да кристализира извода, че ориентацията трябва да бъде именно към такъв тип икономика, която е по-малко зависима от ресурсно-базираното производство, каквито са дървообработващата промишленост и машиностроенето. Така се утвърждава ориентацията към икономиката на „информационното общество” или „обществото на знанието”. Около средата на 1990-те, икономическата криза се преодолява, като през 2001 г. Финландия е обявена вече за най-динамична и конкурентноспособна икономика в света по критериите на класацията на авторитетния Световен икономически форум. През 2002 г. Финландия „отстъпва” първото място в същата класация на САЩ, като „остава” на второто, а през 2003 и 2004 г. заема отново първото място в света, следвана от Сингапур и Швеция. За тези си постижения Финландия се обявява за „страна с най-забележителен успех за последното десетилетие”.[14]

 

2. Социална структура с „привилегироване”, приоритет

на работещите със знанието, в образованието и науката

 

В основата на социологическото обяснение на финландския успех стои извънредно благоприятния социално-структурен контекст и неговото умело използване за ускорено развитие на страната. Финландското общество успя за относително кратък период да превъзмогне тежкия икономически кризисен период от началото на 1990-те, инвестирайки не покрай другото, а на първо място във високото и модерно образование на гражданите си в трудоспособна възраст и на младите следващи попълнения на работната сила. Финландските политици, напълно разбират и приемат като първостепенен по важност държавен приоритет постоянното издигане на образователното и културно равнище на населението, а с това и на науката, специално внимание и стимулиране не само на бизнеса[15], но и на другите предприемчиви средни слоеве - на интелигенцията, администраторите и мениджърите[16], подобно на стратегията на страните с най-напреднали икономика и с най-бързи темпове на икономическо развитие (САЩ, Япония, Германия, Китай, „азиатските тигри”). Сравненията с инвестициите в образованието и науката в България, вкл. с унизителното равнище на месечните заплати на българските учени и нищожните средства за изследователска работа, показват липсата на подобни печеливши стратегии и един от основните дефекти, водещи до забавения растеж.

Финландия бележи зашеметяващи темпове на развитие благодарение най-вече на развитието на високотехнологичния сектор и особено на електронната индустрия, което включва, като фундаментален свой компонент високообразования и висококвалифицирания труд, с утвърждаването на специалистите и техниците „на знанието” (knowledge workers) като норма във всички отрасли на икономиката. Скоростта на преобразуването на финландската социална структура е впечатляваща. От категоричното доминиране на работниците на физическия труд в аграрния и горския сектор, в дървообработването и тежката индустрия, в резултат на систематичната специализация към високотехнологични продукти и услуги и на огромните инвестиции в изследователската и развойната, приложна дейност (R&D)[17], делът на финландските „информационни” специалисти и техници, на „работещите със знание” (knowledge workers) се увеличава над три пъти, като в началото на ХХІ в. те са вече около 50% от всички трудово-заети, като значително се засилва „класовата поляризация по професионална компетентност и доходи”, между  knowledge workers и останалите групи на работещите. Най-важните индикатори за промените в структурата на заетост са разликите във властовите позиции, автономността, степента на надзор и контрол над трудовата дейност и доходите. Експертът в областта на развитие на финландската социална структура Раймо Блом и Хари Мелин ги наричат по-рано „information workers”[18], но напоследък се утвърди и прие названието knowledge workers[19] .

Трудно е да се даде един общ аналогичен български термин в превод на knowledge workers. Не би било релевантно този термин да се превежда директно, просто като „информационни работници” или „работници на знанието”, защото тук не става дума за „работници” в прецизния стратификационен смисъл, като обозначаващ заетите с физически труд главно в материалното производство (работниците на предимно физическия труд, “blue-collars”, се изключват по дефиниция – пак там: 90)[20]. Именно затова финландските социолози разграничават три различни йерархични групови нива “wage workers” (не работници, а “работещи на заплата”): knowledge workers, ICT-users (ползващи информационни и комуникационни технологии) и традиционни работници.[21] Т.е. терминът обозначава само част от работещите като „бели якички”(white-collars), това е съвкупността от извършващите умствен труд, като специалистите и техниците – създаващи, интерпретиращи, обработващи, разпределящи, разпространяващи, използващи и прилагащи информация и научно знание. Те са не просто с високо образование (по българските стандарти над средно-специално образование – полувисше/колеж или висше, като упражняват труд в съответствие с тази си подготовка), но и продължават да се дообразоват и да повишават квалификацията си в самия процес на работата; те са компютърно-грамотни и използват ежедневно информационни и комуникационни технологии (IСT) в своята работа, която не е стандартизирана, рутинна, а включва елементи на абстрактно знание и символи, планиране и творчески идеи. В голямата си част те са заети в областта на информационните и комуникационните технологии, но и в другите отрасли на знанието. Имайки предвид това, смятам, че подходящият превод на knowledge workers е „специалисти и техници на знанието”, които можем да отнесем към „първа” и „втора” социални класи на универсално прилаганите класификации в съвременното европейско общество – „класовата схема на Джон Голдторп”, респ. на EGP и ESeC, в които се включват всички “професионалисти”(интелигенцията) и “висококвалифицираните техници”[22].

Така, тези “специалисти и техници на знанието” (knowledge workers) са всъщност съвкупността от мениджъри и администратори, професионалисти, специалисти, експерти, техници, за чиято перспектива пишат Фриц Махлъп, Питър Дракър и Даниъл Бел още в 1960-1970-те[23], и които играят днес водеща роля в информационното общество, където знанието измества по значимост традиционно доминиращите фактори на производството, като капитала, суровините и енергията. Днес те обхващат най-голямата и най-важна “производителна” съставна част на финландската работна сила. Силната им позиция на трудовия пазар и в производствено-технологичния процес, възможността им да капитализират пълноценно своя културен ресурс, своите знания и опит, имат относителна автономност на работното място, по-добро от средното за страната възнаграждение и т.н. – всичко това им създава определено по-престижно и в известен смисъл “привилегировано” положение спрямо останалите специалисти, техници, служители, работници[24].

Солидната високо-образована и квалифицирана работната сила създава широки възможности за различни промени, за бърза промяна към нови производства. Финландия проявява предимствата на една малка страна, гъвкавост и бърза способност за адаптация в постоянно променящия се трудов пазар в днешните напреднали капиталистически икономики, рационално използваща високо квалифицирана работна сила и в страната, и в чужбина (напр. в отраслите на електрониката, електротехниката, машинното инженерство и машиностроенето около 200 000 са работните места в самата Финландия, но и 160 000 – извън страната). Очевидно, големият финландски бум далеч не се изчерпва с иначе безсрорните успехи на гиганта Нокиа[25].

Накратко, не технологията сама по себе си, а човешкият и интелектуален капитал на тези “специалисти и техници на знанието”, в т.ч. високото образователно ниво на гражданите, както и способността на съответните организации да предоставят възможност за развитието на този капитал, рационалното управление на този ценен човешки ресурс, е едно от главните условия за успеха на финландското общество, за икономическия просперитет, стабилността и сплотеността на обществото. През последните няколко години Финландия е синоним на образцов пример за “новата икономика”, основана на технологическото know-how и на високообразованата работна сила. Образованието (и квалификацията) се превръща в “база за националната адаптивност към широкомащабни промени”, в най-чувствителния фактор, който поставя условията за индивидуалната кариера и просперитет; класовата позиция се опосредява от образователните постижения.[26]

Във Финландия има не просто специален акцент върху по-високото образование на населението и върху силното и постоянно развитие на науката. Това са области на изключителен стратегически приоритет на държавна политика – не за отделен период, а като постоянни фундаменти на просперитета на страната. За разлика от българските политици и държавници, които извеждат важността на образованието и науката главно в празнични и предизборни речи, без да последва реално преструктуриране и концентрация на националните ресурси и усилия. Във Финландия основните политически и държавни фактори са разбрали основополагащото значение и роля на образованието и науката за съвременното общество, защото без осигуряването и възпроизводството на образована и квалифицирана работна сила всякакви намерения за ускорено развитие остават мираж и празнословие.

Ето няколко красноречиви примера: към 2005 г. 74.6% от населението на Финландия между 25-60 г. имат завършено средно образование, а други 33.2% имат университетско образование или колеж (важно е, че това е най-високият процент сред страните в Европейския съюз!); 72.2% от финландските домакинства притежават персонален компютър, а 67% - имат Интернет вкъщи; 96.4% от домакинствата имат мобилни телефони – тя именно е “най-добре свързаната страна в света”; 47% - гледат модерна дигитална телевизия в къщи. Много емпирични изследвания доказват, че образованието е най-високо ценения ресурс във Финландия. Около 70% от всяка възрастова кохорта влизат в университет или в техническите колежи, като половината от кохортата кандидатстват за университет. Финландия е страна с най-високообразована работна сила, тя е сред петте страни с най-висок творчески потенциал (Сreativity Index), редом с Швеция, САЩ, Холандия и Дания.

Важно условие за успеха е и постигнатото реално сътрудничество между бизнеса, държавните изследователски институти и политиците (policy makers). През 1980-те Финландия става първата държава в света с работеща Национална система за иновации, като основа на нейната научна и технологична политика. Тази система обхваща образованието, науката, изследователската и развойна дейност. Над нивото на министерствата функционира на високи обороти Съвет за научна и технологична политика, ръководен от премиера на страната и включващ представители на правителството, промишлеността, науката и трудовия пазар. В периода 1989-2005 г. разходите за наука и изследвания са се увеличили 5 пъти, като през 2006 г. разходите за образование на Финландия по бюджета са 6 млрд. 470 млн. евро! За сравнение, разходите по бюджета за финландското президентство, министерски съвет и парламент, взети заедно, са едва 174 млн. евро за 2006 г. Други любопитни сравнения са: че разходите на вътрешното им министерство са 5-6 пъти по-ниски от тези на образователното министерство, че последното е с по-висок бюджет и от финансовото министерство, че  е с 2-3 пъти по-висок бюджет и от този на военното министерство, че е с 6 пъти по-висок бюджет от външното министерство и т.н. (!) От образователното министерство повече разходи има само в областта на социалните и здравните грижи. Т.е. тук става дума за много добре обмислени приоритети на “социалната държава” (welfare state). Изводите за ранжирането на образованието и науката в България сред държавните и национални приоритети  се налагат от само себе си.

 

3.      Легитимност на социалното неравенство:

справедливост, толерантност, доверие, сплотеност

     

Социологът Ричард Флорида отбелязва, че ключ към разбирането на спецификата на финландския просперитет е единството на „трите Т-та: Технология, Талант и Толерантност”. Дотук стана дума за първите две „Т-та” – за трайната стратегическа ориентация към информационните и комуникационни технологии и за ролята на високобразованата и висококвалифицирана работна сила. Наистина обаче, особеността на финландския бум не би се схванал, ако специално не се отбележи ролята на егалитарната социална среда и социални отношения, в чиято обстановка става не само възможно, но и трайно, устойчиво това „чудо”. Амалгамата от „социалната държава”(welfare state) и „обществото на знанието” е извънредно важен финландски „патент”, с категоричния приоритет на социалната сигурност и здравеопазването (със специални грижи към безработните, болните, пенсионерите), на образованието и науката.[27] Социалната равнопоставеност и усещането за наличието на определена, действителна социална справедливост е страхотен управленски и психологически инструмент, чрез който във Финландия се постига така нужната за всяко съвременно общество толерантност, сплотеност и доверие. На тези фактори у нас все още се гледа снизходително, като на нещо производно, второстепенно, по-маловажно, но финландците и скандинавците добре са разбрали, че доверието (към институциите и към другите), интеграцията в обществото и толерантността са изключително важна „производителна сила” с многопосочни и мултиплициращи се полезни ефекти.

Социалната справедливост на финландската социална държава се изразява в съблюдаването на егалитарни пропорции между равнищата на месечните трудови възнаграждения. Няма и не се допуска голяма “ножица” между най-ниските и най-високите заплати: най-високите заплати са около 5-6 хил. евро на месец, а най-ниските около 2 хил. евро (т.е. не повече от съотношение 1 към 3 пъти)[28]. Естествено, предпоставка е достигането на високо ниво на обществено и индивидуално благосъстояние, но е важно и въвеждането и спазването на подходящите “разумни” пропорции на получаваните блага. Това създава чувството за по-голяма сплотеност, кохезия, на вътрешна солидарност и интегритет в обществото, чувството за реализираща се социална справедливост. Така съществува легитимно социално неравенство, то се приема от хората за правилно, основателно, справедливо. Социалното разслояване се приема за съответстващо, релевантно на качеството и сложността на влагания труд, а политиката на доходите – за адекватна. През януари-март 2006 г. средната месечна работна заплата за мъжете е 2 832 евро, за жените – 2 273 евро, като заплатите на нискоквалифицираните работници са около 2000-2200 евро, а на висшите политици, като депутатите – до 5000-5200 евро на месец.[29]  Между другото, професорите в науката и образованието получават едни и същи равнища на заплати с депутатите, което е симптоматично, като отношение и оценка, съпоставимост на значимостта към труда на интелигенцията там.

Финландия е общество с високо доверие на неговите граждани (highly trusted society) – доверие към официалните институции и към другите хора. С много високо доверие се ползват институциите на властта и обществения ред. Обичайна практика е съдействието и сътрудничеството на органите на реда; често граждани сами съобщават за нарушения или опасности. У нас, както и в други посткомунистически страни, недоверието към предишния репресивен апарат се наслагва и възпроизвежда върху днешните силови институции, а сътрудничеството с днешните служби за сигурност носи горчивия привкус на нещо нередно и заклеймявано, като доносничество и посегателство на свободата на личността. Което пък улеснява многократно престъпността в различните й форми. Финландците нямат този наш комплекс от миналото, сътрудничеството с полицията например е за тях просто граждански дълг и принос към своята собствена и националната сигурност. Те имат силно развито гражданско и общностно чувство за активност, отговорност, солидарност. Шумът и скандалите, неспазването на хигиената и др.под. в жилищния блок – до болка познати в нашата действителност са изключения там, защото финландските органи на реда научават бързо и съответните нарушители след две-три подобни прояви просто трябва да се преместят някъде другаде. Доверието и толерантността са и на ниво обслужване: лекарят не предрешава начинът на лекуване, а той обсъжда с пациента вариантите и заедно те двамата избират приемливото решение. Всъщност, толерантността, доверието, солидарността са важни страни от душевността на финландеца, изграждани дълги години в трудните исторически периоди – както търпимостта към агресивните съседи, така и солидарността, съпричастността към своите: редом с репарациите, плащани чак до 1991 г., след Втората световна война Финландия загубва една десета част от вековно принадлежащите й територии (източна Карелия), след което вълни от стотици хиляди финландци от тази част се преселват на запад при другите; това на свой ред води до напрегнато преструктуриране на дребното фермерство, оземляване на тези вътрешни “свои имигранти”, с всички последици до днес – и отсам, и оттам новата граница. Независимо от историческата съдба на този район, днес Финландия е образец за толерантно отношение и към тези свои съседи[30].

Като стана дума за интеграцията и доверието, известно е, че Финландия е рекордьор и по „анти-корупция” – от 2000 до 2006 г. неизбежно тя води класациите на Transparency International по практическа липса на всякаква корупция, според оценките на гражданите си[31]. Българският сюжет на катаджията, който прибира лично глоби в джоба си или за корумпирания политик, който съдейства за изгодна приватизация – просто са немислими за Финландия: при ефективната си правосъдна и правораздавателна система още при първите случаи подалите се на корупция отиват бързо и за дълго в затвора. За нас всичко това звучи доста утопично...

Казаното дотук не е случайна подборка на факти, а са само части от общата картина. Според Международната организация на труда (ILO) Финландия е предпочитано място за живот; заедно с Норвегия, Дания и Холандия тя е в челото на „най-добрите страни” за хората на заплата (в същата класация Великобритания е на 15-то, а САЩ – на 25-то място), по данни от 2004 г. (Pyoria, Melin and Blom 2005: 305).

За успехите на финландците и особено за тяхната силна социална сплотеност и интеграция допринасят сигурно и спецификата на финландската душевност, манталитет. Несъмнен принос за това има обстоятелството, че като религиозна идентичност почти всички са лютерани, като разновидност на протестантството, чиято роля за установяване на модерното, капиталистическо общество в Западна Европа Макс Вебер е обяснил пространно в знаменития си труд „Протестантството и духът на капитализма” (сред което особено важно е развитието на рационалната бюрокрация, на гражданското общество и нарастване на автономията и предприемчивостта на индивидите)[32]. Финландия не носи наслоения и комплекси от предишни политически режими, като източно-европейските страни. Важна е централната роля, която се отрежда на жените в обществото, типично и за другите преуспяващи скандинавски страни: въпреки феминизирането на  нископлатения труд, което е обща тенденция в съвременния свят, жените навлизат уверено в управлението на страната. За втори шестгодишен мандат президент е избрана Таря Халонен (и понастоящем), наскоро има последователно две жени-премиери, а около половината от парламента са жени. Интересен е фактът, че тъкмо във Финландия за първи път в цял свят се въвеждат пълни политически права за жените (през 1906 г.).  

За интегритета на финландското общество силен фактор е и добрият и реален, интензивен диалог между основните институции. Между правителството, политиците, бизнеса, държавните изследователски институти (академични и университетски) и трудовия пазар тече непрекъснат контакт. Важността на образованието и науката за успеха на Финландия е открояваща се. Както отбелязва Пекка Сутела, шеф на Института за икономиките в преход към Финландската Банка, „предпоставката за успеха на Финландия във високите технологии през последните двадесет години е тристранното сътрудничество между частните компании, държавните университети и държавните изследователски институти”[33]. Истинската „държавност” не означава диктат отгоре-надолу, а баланс между различните основни интереси в интерес на общото благо, включително рационално ползване на потенциала на академичното знание, научния опит, експертизата. Колко „утопично”, всъщност тъжно, е съпоставянето на тази принципна и перспективна, далновидна роля на държавата като партньор с абдикирането на практика от голяма част от отговорностите на днешната българска държава към възможностите на образователните и изследователските институции за ускореното развитие на нашето общество.

Сред следването на парламентарните принципи профсъюзите (синдикатите) играят там особено ключова роля в процеса на взимане на решения, при разпределяне на доходите и за защита на работещите. В България членуването в синдикатите е общо около 10%, поради което те нямат реално и силно представителство на икономически-активните в процеса на колективното трудово договаряне (като отглас от близкото минало, когато профсъюзите бяха безгласна „трансмисия” между властта и труда). Във финландските профсъюзи членуват реално днес над 70% от работещите (със симпатизантите им – над 80%) и са реална, мощно организирана сила и страна при вземането на важни решения.

 

Някои първи изводи

 

От горния текст произтичат изводи, върху които нашите, български изследователи и политици е необходимо да се замислят сериозно. Един от тях е, че независимо от това, че страната ни „вече е” реален член на Европейския съюз, а тъкмо и заради това, че сравнението, съпоставянето с другите трябва все повече да ни е  първостепенен методологически принцип, е нужно да се подложат на широка и задълбочена дискусия основните национални приоритети на България – днес и в близкото бъдеще. Както и Финландия, България трябва да търси селективна и гъвкава стратегия за развитие. Важен е изборът на образец или образци от развитите европейски страни, чийто опит да се следва. Възможен ли е избор между либералния път и „социалната държава” за бедна страна като България? И какви са следващите крачки?

Не е ли крайно време нашите политици да осмислят световният и европейски опит за приоритетната роля на образованието и науката за националния просперитет и в какво се изразява на практика този приоритет, какви са показателите и индикаторите за приемането и следването на този приоритет?! Защо и Финландия за сетен път да ни показва, че в основата на нейното „чудо”, на нейния изумителен възход, стои тъкмо същия приоритет?! Не са ли достатъчни авторитетните анализи за успехите на САЩ, Япония, Германия, Китай и „азиатските тигри”, Ирландия и пр., че и там точно този приоритет стои в основата на техния просперитет?! Докога ние ще си имаме „нашенски си”, „побългарени” йерархии и пропорции, подценяващи и пренебрегващи инвестициите и субсидиите за образование и наука, вкл. за възнагражденията на заетите в тази бюджетна сфера, „нашенска си” скΰла за разстоянията между нивата на заплащането на различните по характер и сложност вид труд? В „нашенската скΰла”  интелигенцията ни – социалната група на знанието е по-скоро в унизителното положение на „обслужваща”. Защо разходите за изследвания и за заплащане в образованието и науката доста се разминават с използваните, изградени по меритократичен принцип, аналози във всички развити европейски страни? Естествено, не става дума за аналози по абсолютни стойности, а като принципи, коефициенти, пропорции, равнища. Докога ще „преоткриваме” колелото?... Как искаме тогава да успеем в развитието си, като изначално подценяваме онова, което е главен и мощен фактор за възхода на другите?!...

Над всичко казано - по повод на днешна преуспяваща Финландия - си струва да се замислят и нашата интелигенция, и нашата т.нар. „политическа класа”. В историческия развой на социалната  ни структура до днес има една любопитна и иронично-странна зависимост: ако интелигенцията ни сякаш още не се е осъзнала достатъчно като първостепенен по значимост фактор за ускореното развитие, като част от ядрото на устойчивата средна класа, то политиците пък сякаш още не са разбрали елементарния факт, че те не са се „родили” в елитите, в „горната класа”, а са се формирали като такива най-често тъкмо сред интелигенцията. И ще се „върнат” отново сред нея, като част от познатия от литературата и практиката процес на „циркулация на елитите” – щом слязат или биват свалени от власт.

 

23 януари 2007 г.

Проф. д.с.н. Николай Тилкиджиев,

зав.секция “Общности и социална стратификация”

в Института по социология при БАН

973 41 40

0886 966 299

nikolai.tilkidjiev@gmail.com


 

[1] Статията е публикувана в: Тилкиджиев, H. 2007. „Защо те, защо не и ние? Финландското чудо: четиво за изследователи и политици”. В: Списание на БАН, бр.2, с.11-19.

[2] Тук и по-долу данните са от коментираните по-долу книги и от финландската национална статистика (www.stat.fi).

[3] Сътрудничеството с водещи финландски социолози започна от една конференция на Европейската социологическа асоциация в Колчестър-Есекс, Великобритания (1997 г.), продължи на международна конференция за средната класа край София (1998 г.) и бе последвано от ежегодни взаимни работни посещения по линия на ЕБР на двете академии, с три съвместни проекта, с множество съвместни и разменени публикации и лекции в Института по социология при БАН в София и в университетите на Хелзинки, Тампере и Турку, вкл. и днес, вече 10 години.

[4] Имам предвид разграничението на Майкъл Буравой (Burawoy 2006. “Forging Public Sociologies on National, Regional and Global Terrains”. В: Бояджиева, П., Л. Деянова, С. Колева, К. Коев, състав. Светове в социологията. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”: 30).

[5] Финландия има по-благоприятния исторически шанс, в сравнение с други народи в Източна Европа, че близо 7 века е под по-цивилизовано господство – от 1155 до 1809 г. тя е част от шведското кралство. След поредната война, Швеция я отстъпва на Русия, но и тогава, около век (1809-1917 г.), тя не е просто поробена, завладяна, а с особен статут – на полуавтономно велико княжество, начело с генерал-губернатор, като главна резиденция на руския император – чак до обявяването на националната независимост на Финландия на 6 декември 1917 г., непосредствено след Октомврийската революция в Русия и идването там на власт на болшевиките. Кървавата едногодишна гражданска война (между „белите” и „червените”, с победа на „белите”!) допринася за националната й независимост, за основната й политическа ориентация и разграничение от дотогавашния владетел. До Втората световна война Финландия се развива мирно в условията на парламентарна многопартийна политическа система. Включвайки се във войната на страната на Германия, тя е в почти непрекъснати военни стълкновения със Съветския съюз (1939-1944 г.), като в резултат загубва около 1/10 част от своята, вековно принадлежаща й източна територия на полуострова, като изплаща и огромни следвоенни репарации на своя мощен източен съсед чак до 1991 г. Освен това над 45-46 г. Финландия е трябвало да води твърде предпазлива външна политика, за да не предизвика евентуалният гняв и агресия на съседа от изток, без тя да може да си позволи пълноценна европейска интеграция и цялостно включване във взаимно сближаващите се европейски икономически и политически структури, което става възможно едва 50 години по-късно – към средата на 1990-те. Все пак, благоприятно стечение на обстоятелствата е, че и след 1917, и след 1944 г. Финландия не попада под политическа зависимост на комунистическия режим в Русия и следвайки западноевропейски модел на развитие, дори извлича известна икономическа полза от източния съсед, като богат суровинен източник и огромен пазар. Така, въпреки превратностите на историята, следвайки умерена, балансирана и прагматична политика, през годините и днес нейните най-големи външноикономически партньори са тъкмо Русия, Швеция и Германия.

По идентичност на своето население, като част от угро-финската езикова група, Финландия не е точно „скандинавска” страна, като Швеция, Норвегия и Дания, но доминира идентификацията към „Северните страни”(Nordic countries), като е член на Съвета на северните народи от 1956 г. (заедно със скандинавските страни и Исландия), като типична “социална държава”(welfare state), с висок жизнен стандарт и социална сигурност, с категорична подкрепа на демокрацията, на законността, човешките права, военно-необвързана. Член е на Европейския съюз от 1995 г., а от 2002 г. има за парична единица еврото.

[6] Вж. подробно в: Castels, Manuel and Pekka Himanen. 2002. The Information Society and the Welfare State. The Finnish Model. Oxford: Oxford University Press. Както заявава Мануел Кастелс в “Информационния век”(1998), знанието и информацията участват във всеки начин на производство и на обществено развитие, но специфичното при информационното общество е, че “главният източник на производителност” е в “действието на знание върху самото знание”, в “технологията на създаването на знанието”, в “обработката на информацията” и “символната комуникация”.

[7] Welfare state (превеждано описателно у нас и като „социална държава”, и като „държава на благоденствието”) по дефиниция предпоставя поемането на отговорността за благосъстоянието на нейните граждани не на отделните индивиди, частния бизнес или местната власт, а от държавата. Държавата предпазва хората от бедност, чрез осигурявана от държавни схеми за застраховане и такси система от социални грижи за безработните и техните семейства, добавки към ниските заплати и пенсии, достъпни здравни услуги, безплатно образование и общински жилища.

[8] Вж.: Helanterδ, Antti and Simon-Erik Ollus. 2004. Why They, Why Not We? An Analysis of the Competitiveness of Finland and Russia. Finnish National Fund for Research and Development. Helsinki: Sitra Reports Series 46: 128-139.

[9] За връзката между миналото и настоящето на Русия, между властта и руската душевност вж. подробно в монографията на известния финландски социолог и политолог Маркку Кивинен, директор на Alexanteri institute – Институт за изследване на Русия и Източна Европа към университета в Хелзинки (Кivinen, Markku. 2002. Progress and Chaos: Russia as a Challenge for Sociological Imagination, Helsinki: Kikimora Publications), както и една друга ценна колективна монография (Nikula, J., ed. 2002. Restauration of Class Society in Russia. Aldershot: Ashgate).

[10] Както посочват цитираните автори, откритостта, отвореността на икономиката към света е решаваща за успеха на Финландия. В тази страна никога не се е налагала представата, че всичко необходимо за страната трябва да се прави в самата нея. Тя се специализира в твърде ограничен кръг производства, залага на взаимноизгодното сътрудничество с различни страни. В резултат се увеличава значително чуждестранната собственост, чуждестранните инвестиции, налагат се световните критерии и стандарти, конкурентноспособността. Разбира се, предпоставка за успеха е полититическата стабилност, невъзможността за политическа намеса в работата на основните институции и на диктат отгоре-надолу от политиката към икономиката.

[11] Pyoria, Passi, Harri Melin and Raimo Blom. 2005. Knowledge Workers in the Information Society. Evidence from Finland. Tampere University Press: 21-23, 178.

[12] Вж. подробно в: Castels and Himanen 2002. Разграничават се три основни модела на интензивно развитие на страни с приоритет към високите технологии: моделът на “Силиконовата долина” в САЩ, разчитащ на неолибелалния тип икономика, “Сингапурски модел”, типичен за “тигрите” от Юго-Източна Азия и днешен Китай, разчитащ на привличането на мултинационални компании към региона и “Финландски модел”, който е европейски тип съчетание на информационно общество със “социална държава”. Вж. също в: Himanen, Pеkka. 2004. Challenges of the Global Information Society. Parliament of Finland: Committee for the Future. Helsinki: 12.

[13] До същия извод за 1980-те г., особено за близостта на типа развитие на социалната структура на Финландия до тази в Швеция и Дания, на базата на обстоен анализ на значителен емпиричен материал, стигат и Раймо Блом и Хари Мелин (Blom, Raimo, Markku Kivinen, Harri Melin and Liisa Rantalaiho. 1992. The Scope Logic Approach to Class Analysis. A study of the Finnish Class Structure. Aldershot: Avebury Ashgate Publ. Ltd.: 48-50; Blom, R. and H. Melin, eds. 1998. Economic Crisis, Social Change and New Social Divisions in Finland. Series A/29. University of Tampere: 21).

[14] Pyoria, Melin and Blom 2005: 39. Подробна информация за различни измерения на “финландското чудо” има в: http://stat.fi; http://www.aka.fi; http://www.research.fi; http://e.finland.fi; http://www.tieke.fi; http://www.sitra.fi

[15] Интересно е да се отбележи: особеност на „феномена Финландия” е, че броят на частните предприемачи там е с около 1/3 по-нисък от средния им дял за Европейския съюз и тя е сред страните в OECD с най-висок дял на държавната собственост (цит.съч.: 278, 280).

[16] Изтъкнатият финландски социолог Хари Мелин отбелязва, че според емпиричните данни точно от 1981 г. насам има рязко нарастване на дела на тези слоеве и като обективни социално-икономически позиции, и като субективна самоидентификация, и в такъв смисъл оттогава можем определено да говорим за установяването във Финландия на “общество на средната класа”(цит.съч.: 217-222).

[17] Разходите за изследователска и развойна, приложна дейност (R&D) на Финландия през 2001-2006 г. насам са едни от най-високите – днес са 3.5% от БВП, с което е на второ място след Швеция в Европа, като от тези разходи 70% са в бизнес-сектора, 20% - в “университетския сектор”(!) и 10% - в обществения сектор. Концентрацията на стратегически инвестиции се осъществява както от местни, така и от чуждестранни инвеститори, като напр. Американския пенсионен фонд и др.

[18] Blom, R. and H. Melin, eds. 1998. Economic Crisis, Social Change and New Social Divisions …: 1-2; Blom, R. 2000. Knowledge Work and Processes of Polarization (Paper presented at the 18th International Labour Process Conference, Glasgow, Scotland, 25-27.04.2000).

[19] Вж. също: Pyoria, Melin and Blom 2005: 25-35, 81-89, 179, 213, 255-259.

[20] Че “workers” не съвпада с директния му превод на български e ясно и от други публикации, в които под “wage workers” се разбира не работници, а работещите на заплата, вкл. Онези, които са от “средната класа”, като професионалистите, специалистите, експертите (Blom, R., M. Kivinen, H. Melin and L. Rantalaiho. 1992. The Scope Logic Approach to Class Analysis…: 56).

[21] Вж: Blom, R. and H. Melin. 2003. “Information Society and the Transformation of Organizations in Finland”. In: Work & Occupations 30 (2).

[22] Вж. подробно в: Тилкиджиев, Н. 2006. „Как е възможна общоприета класификация на социалните класи, групи и категории”. В: Бояджиева, П. и др., състав. Светове в социологията. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”: 365, 368.

[23] Въпреки че идеите за “постиндустриалното общество”, като тип общество, “базирано на знанието”(knowledge based), стават известни през 1970-те, рожденната година на тези понятия е още 1962 г., когато Даниъл Бел представя своята концепция пред форум за технологичната и социална промяна в Бостън. Десет години по-късно Д. Бел изтъква, че „стратификационната система на новото общество неизбежно ще поставя ударението върху доминирането на класите на професионалистите и техниците”(Pyoria, Melin and Blom: 69,308).

[24] Което, на свой ред, е свързано и с противоречиви и недотам позитивни страни на по-благоприятната позиция – по-голяма честота и по-висока степен на психологически стрес, на емоционални травми, в обстановката на нарастващата конкурентност. Както пише Паси Пиориа, Финландия не е “високо-технологично чудо”, където не съществуват социални проблеми (цит.съч.: 278).

[25] Корпорацията Нокиа е пряк наследник на обикновен дървообработващ завод от 1865 г., произвеждащ хартия, каучук, електрически кабели (изнасяни главно в Русия), по-късно и електроника. Големият възход започва от 1992 г., като към края на 1999 г. Нокиа има вече пазарна стойност 264 млрд.$, което е над 8 пъти повече от годишния държавен бюджет на страната (по данни от цитирания доклад на Р. Блом). Днес Нокиа продължава да е един от водещите производители в света на мобилни телефони и мобилни мрежи.

[26] Pyoria, Melin and Blom 2005: 14-55, 214, 223-228, 277. По-привилегированото положение на „специалистите на знанието” не отменят някои общовалидни зависимости, типични за съвременните общества, напр. феминизацията и „подмладяване” на нискостатусния труд (Melin, H. аnd R. Blom. 2006. Inequality, Classes and Social Divisions. Paper presented at the 14th World Congress of Sociology, Durban, South Africa).

[27] Финландия е потвърждение на мислите на Даниъл Бел от началото на 1970-те, че най-важни, решаващи елементи на постиндустриалното общество са подобряването на здравето и образованието на населението, развитието на изследователската работа и на административните услуги (цит.съч.: 283) Вж. подробно в: http://www.stat.fi/tup/suoluk/suoluk_valtiontalous_en.html

[28] Работещите в частния бизнес (и в производството, и в услугите) имат напълно сходно заплащане спрямо тези в държавния и общинския сектор, като трябва да се има предвид, че и днес Финландия е сред страните с най-голям държавен сектор в Европейския съюз. Делът на трудово-заетите е висок: 68.8%, безработицата е 6.7% (данните са към ноември 2006 г.).

[29] Същевременно анализите показват обаче, че Финландия не е „хомогенно средно-класово общество”. Има съществени различия според индивидулните „жизнени шансове”: работническата класа и средната класа живеят в „отделни светове”, структурирани на основата на различния характер на труда (Blom, Raimo, Hеlena Laaksonen, Harri Melin & Jouko Nikula. В: Blom, R. and H. Melin, eds. 1998. Economic Crisis, Social Change and New Social Divisions …: 117).

[30] Вж. анализите на Хари Мелин, Йоуко Никула, Лео Гранберг и Илка Аланен в: Melin, H., ed. 2005. Social Structure, Public Space and Civil Society in Karelia. Helsinki: Kikimora Publications.

[31] Transparency International Corruption Perception Index оценява общо 163 страни. Непосредствено след Финландия са Исландия, Дания, Нова Зеландия, Сингапур, Швеция, Норвегия, Швейцария и т.н., а на последните места са Хаити, Ирак, Гвинея, Судан, Конго, Чад и т.н. България е на 57-ма позиция за 2006 г., на 55-та за 2005 г. и т.н. (http://www.transparency.org/policy_research/surveys_indices/gcb)

[32] По данни от емпирични изследвания във Финландия днес 85% от пълнолетното население са лютерани, 1%-православни (главно руснаци), а 13% се обявяват за нерелигиозни; но в голямата си част и последните възпроизвеждат ценностите на лютеранството (вкл. 6.2% имащи шведски произход), предавани от поколенията през вековете.

[33] Вж. в: Sutela, Pekka. “The Sweet World of Competitiveness”. In: Helantera, A. and S.-E. Ollus. 2004. Why They, Why Not We? … Helsinki: Sitra Reports Series 46: 146-148.