Спомени за стара София:

Зимата

През детството ми като по неписано правило зимите в София бяха не само много студени, но и доста продължителни. Траеха повече от четири месеца и не рядко из софийските градини можеха да се видят снежни петна и в началото на април. А гигантската преспа на Витоша между двата Резена под Черни връх дори си оставаше целогодишно и приличаше на бяла кърпа, закачена върху ясното чело на планината. Софиянци бяха свикнали с нея толкова, че всички я смятаха като неотменен елемент от южния пейзаж на града.

Във времето, за което ви разказвам, първият сняг над София заваляваше винаги на 21 ноември. В деня на душевадеца" Архангел Михаил, както е указано в черковния календар. В повечето от тези случаи обаче това не беше истински сняг, а по-скоро някаква лапавица и софиянци я приемаха просто като напомняне, че зимата вече е дошла.

Облени от първия си зимен душ", шосираните улици на София изведнъж се разкалваха. Сред рядката им кал, обрулени от вятъра, загиваха и последните кафяви листа на дърветата, а тротоарите на улиците, покрити по онова време с неравни церовски плочи, заблестяваха мокри и студени.

Този рязък преход от златното великолепие на прочутата софийска есен към дългата зима създаваше много грижи най-вече на по-бедните софиянци, тъй като повечето от тях редовно закъсняваха да си набавят навреме дърва и въглища за отопление и тогава из София почваха да сноват гальотите" едноконни коли с огромни колела, упътени с топливо към крайните квартали на града, където изобилието и парите не бяха чести гости.

Истинските зимни снеговалежи в София започваха малко по-късно. Обикновено в самото начало на декември. И ако не ме лъже паметта, падаха предимно нощем. В повечето такива случаи снегът биваше толкова обилен, че затрупваше улиците и тротоарите на града с дебела покривка, която ги правеше практически непроходими в първите часове на утринта. Ала най-ранобудните софиянци постепенно почваха да чистят снега пред своите къщи, а след това по трамвайните линии се появяваха и мотрисите със закрепени пред тях триъгълни снегочистачки от стоманена тел и макар бавно градът почваше да се раздвижва.

Първи сред най-ранобудните граждани и трамваите по улиците на затрупаната от сняг София се появяваха двуколките на млекарите от околните села. Те усърдно разнасяха в сипкавия мрак своите гюмове с мляко по къщите на клиентите си, а към седем часа затрептяваха искрици живот и около фурните, бакалниците, месарниците и главно около уседналите млекарски дюкяни. Оттам софиянци, вече сами, отиваха да си купят не прясно, а главно кисело мляко. В моето детство, пък и доста по-късно, това мляко в София се квасеше и продаваше навсякъде в големи емайлирани легени или гледжосани гювечи. Млекарите го насипваха в съдовете на купувачите със специални, вдлъбнати по средата кръгли лопатки от лъскава неръждаема тенекия.

Разбира се, в онези далечни години Столичната община също усърдно се мъчеше да прояви някаква дейност през зимата за почистването на улиците поне в центъра на града и най-вече на бул. Цар Освободител". Резултатите от тези нейни усилия обаче бяха в повечето случаи нищожни. Нямаше никакви машини. И въоръжените с лопати и дървени снегорини работници никога не успяваха да свършат нещо особено.

В такива дни първата, широка около метър и половина пъртина по тротоарите на Царя" от Народното събрание до Орлов мост се прокарваше сутрин от общинската дъсчена снегочистачка". С години я теглеше все едно и също охранено конче, малко по-голямо от английско пони. Междувременно снегочистачката", за която ви разказвам, не представляваше нищо повече от триъгълен сандък, закрепен върху две дебели колкото коларски шини железа. Водачът", който управляваше това своеобразно чудо за борба със снега, стоеше отпред върху неговия най-остър ъгьл и с удоволствие приемаше всеки гост, който искаше да се повози, за да натежи поне малко на чудноватата му шейничка. Трябва да ви кажа, че клиенти" не липсваха никога и дори някои хайлайфни особи смятаха приключението" с чистачката по Царя" за нещо много шик. Ала главните пътници върху този уред на общината в зимните дни все пак си оставаха най-често студентите от университета. Те се качваха на тумба върху дървения триъгълник и пееха, и се смееха на воля.

Колкото и грижи да създаваше зимата на възрастните софиянци по време на моето детство, за софийските хлапаци тя беше най-райският сезон!

В онези дни София гъмжеше от пързалки и люшове", както казваха тогава на най-стръмните улици.

В квартала, където живеехме, през двадесетте години също имаше немалко великолепни места за спускане с шейни. Така например чудесна беше пързалката на ул. Омуртаг", покрай южната каменна ограда на бившето Военно училище. Не по-лоша от нея бе и пързалката на ул. Султан тепе". Тя се спущаше пък покрай оградата на пета прогимназия Антим I". Извън тези две пързалки, на десетина минути път от нас, на наше разположение имаше още и чудесните пързалки на Редута, пързалката при Звездоброя", т. е. при обсерваторията в Борисовата градина, а така също и пързалката па шосето при Семинарията.

Всички тези места за пързаляне с изключение на Семинарията бяха почти безопасни за децата, защото тогава в София надали можеха да се намерят повече от триста автомобила и още толкова камиона частни и държавни. От друга страна, зимно време по същите места файтоните пък изобщо не минаваха, тъй че малчуганите можеха спокойно да се пързалят по наклоните им за разлика от съвременните софийски хлапаци.

В моето детство повечето софиянчета имаха шейни, направени от самите тях. Те бяха, общо взето, примитивни, грубоватички изделия, сковани често дори от нерендосани дъски.

И недотам бързи. Но по-големите момчета си правеха шейни кормилачки" с ръчно управление и за разлика от другите плъзгала" летяха по стръмните улици като вятър. Разбира се, тук-там из София можеха да се видят и някои купешки шейни, донесени от Швейцария или пък от друга европейска страна, но това бяха изключения. Такива шейни притежаваха само богатските деца", както казваха другарчетата им, и ние ги гледахме със завист, но това не помрачаваше веселите ни часове на пързалката.

Тъй като до ул. Шипка" двете най-близки пързалки бяха тези на Омуртаг" и Султан тепе", аз винаги ходех там, след като си научавах уроците. От къщи ми разрешаваха да остана на улицата час или най-много час и половина, ала моя милост редовно се връщаше едва когато запалваха уличното осветление. И то се връщах непременно премръзнал. Енергичната педагогическа намеса на баща ми обаче успяваше винаги да ме сгрее порядъчно и аз редовно изяждах по два-три шамара, но това не ме впечатляваше. По мое време то си беше в реда на нещата.

 

=-=-=-=-=-

Впрочем в онези ранни години на века в София нямаше много любители на ските, но все пак аз си спомням имената на няколко от тогавашните супермени" по снежните писти. Това бяха прочутият Пепи Енглиш, не по-малко известният от него Фъц, който беше футболист от Левски", и още неколцина други, чиито имена са изчезнали от паметта ми.

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 16-19; 20../

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 



Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 OMDA Ltd  All rights reserved.