Спомени за стара София:

Забавната и танцова музика

В цивилизования свят всяко следващо поколение израства винаги извън другото и със своя собствена забавна" музика. То пристига на земята заедно с вълните от съзвучия на своето време и по-късно мечтае в техния ритъм. Танцува. Или се надява на истинско щастие през младостта си. Но в края на краищата младостта му свършва. И в един прекрасен ден и самото то неусетно се превръща в създател на бъдещето.

Убеден съм, че главно поради тази банална причина същото това поколение по правило никак не е склонно да възприема безапелационно музиката на своите деца. А често и онази на своите бащи. Какво да се прави живи хора сме! Всички прекарваме живота си предимно с най-хубавите спомени от нашата младост. И макар понякога да се насилваме да изглеждаме благоразположени към онази звукова среда" в жанра на естрадата, дошла подир нас, това до голяма степен е по-скоро демагогия. Или ако щете донякъде и опит да не изглеждаме безнадеждно остарели в собствените си очи. А извън това и безнадеждно излезли от релсите на времето, в което за щастие все още живеем...

Какво ми остава тогава при подобна уговорка, освен да започна направо?

Е, добре естрадната музика в две, три и четири четвърти такт в тристахилядна София от моята младост бе над всичко друго МЕЛОДИЧНА. В нея нямаше претенциозни синкопи. Нямаше дисонанси. Или пък провлачени викове и крясъци както днес, а, напротив трептеше спокоен копнеж. Смътни видения. И не рядко носталгия по далечни, непознати брегове".

В дните на моето детство танцовата и естрадната музика освен чрез ноти се доставяше в България и главно чрез грамофонни плочи. Разбира се, тези плочи бяха чужбински", както казват младите днес. Първите от тях на 78 оборота с такава музика чух вкъщи. Те бяха до една произведени от фирмите Одеон", Хисмастърс войс", Полидор", Пате", Дойче грамофон" и т.н., но независимо от националната си принадлежност записаната по тях музика неизменно си оставаше най-вече мелодична. В това отношение изключение не правеха дори американците, макар че в Америка джазът отдавна вече бе се утвърдил като равностоен събрат на останалите жанрове в леката музика. Впрочем неувяхващата песен на Джордж Гершуин Мъжът, когото обичам" и цялото му останало творчество в тази посока заедно с творчеството на другия ас" на Съединените щати в същия жанр Кол Портър потвърждават моите думи.

Аз съм убеден, че макар и вече с едно огромно закъснение - в следните години все пак някой от сътрудниците на Института по музика при БАН ще се опита да напише някоя подробна и дебела история на българската забавна и танцова музика.Такава, каквато написа навремето и музиковедката ни Розалия Бикс, що се отнася до нашата опера. Но докато това стане, нека аз, аутсайдерът", да ви разкажа част от спомените си за онова, което е оставило ярка диря в моето сърце през младостта ми в този домен", както често казват учените днес. Особено пък онези, които не знаят френски...

С пределна яснота си спомням, че първата истинска танцова музика, която чух в моя живот, беше някакво вносно" аржентинско танго. То ми хареса толкова, че аз не престанах да си го свиря през целия следобед на дядовата музикална машина". Най-накрая баба ми не издържа и рече безцеремонно:

Туй, дето го въртиш безкрайно, не струва нищо в сравнение с музиките, дето свиреше нашият оркестър в Шумен през турско по вечеринките из къщята!

Докато тя изричаше тези слова с мъничко хъс, аз забелязах как очите й неочаквано се промениха и макар още да бях съвсем малък момчурляк в отделенията, схванах, че неволният спомен за нейните младенчески дни я бе развълнувал. Беше я върнал към нещо приятно. Нещо, което я накара да ме забрави...

Макар и да бях чул първото аржентинско танго на запис у дома, скоро ми се случи да чуя танцова музика и на живо". Това стана вече в градината на ресторанта Славянска беседа", където родителите ми ме заведоха една вечер със себе си. Там свиреше великолепният оркестър на Златното циганче", както го наричаха всички. Междувременно малко по-късно можах да узная, че същото това Златно циганче" се е казвало всъщност Атанас Сотиров и че е било един от най-добрите аранжори на лека музика в София.

Циганчето" свиреше винаги право. Като унгарските примаши. И без ноти. Обикновено със затворени очи. Възрастните твърдяха, че в София няма друг цигулар като него, който да излъчва толкова много настроение. И това сигурно беше така, защото оркестърът на Сотиров жънеше успех след успех в най-големите тогавашни ресторанти и локали на столицата.

Скоро подир срещата ми с Циганчето" и неговия оркестър научих, че в нашия град имало още един знаменит майстор на приятните звуци. Този майстор се казвал Борис Левиев. Старите софиянци разказваха, че бил дванадесетото дете в своето семейство и почнал живота си като вестникарче, но скоро се отказал от вестниците, изучил цигулката и сам образувал собствен оркестър. По-късно обаче Левиев постъпил в Берлинската консерватория, работил в тамошния театър-вариете Скала", проговорил освен немски, френски и английски и когато се завърнал в България, почнал да работи главно като диригент в оперетните театри, но понякога излизал и на сцената...

През време на моето ученичество в гимназията ми се случи да се запозная с този възторжен музикант. С децата му Ирина и Лилчо учехме заедно в италианското училище. Оттогава съм запазил много приятни спомени от срещите ми с него. Левиев беше остроумен човек и имаше чувство за хумор. Умееше да се смее. Дали ме подозираше, че харесвам дъщеря му по онова време, не зная, но винаги когато отивах у тях да го помоля учтиво да изляза с нея на разходка, той я пускаше с мен.

Освен че стана автор на доста оперети, Борис Левиев сътрудничеше активно и на двете основани в началото на тридесетте години български фабрики за грамофонни плочи и така осезаемо спомогна за израстването на забавната музика, с която живя през младостта си моето поколение. Но извън всичко туй ние трябва да му бъдем благодарни и за още нещо - за сина му, композитора Лилчо Борисов, и за внука му по майчина линия Кирил Маричков - шеф на Щурците". Ще признаете дори и само последното не е никак малко като принос в една национална музика...

Третата звезда" от света на забавната и танцовата музика, която навлезе в младия ми живот навремето, беше изключително популярният тогава Алберто Пинкас композитор, певец, аранжор и най-накрая производител на грамофонни плочи. Когато поизраснах, научих, че неговият жизнен път е бил много интересен. Пинкас се оказа син на богата еврейска фамилия, която го изпратила след гимназията в Духовната еврейска академия в Берлин, за да се изучи за равин както казваха софиянци. Ала нашенецът тръгнал по вариететата и оперетните театри на немската столица и тази работа толкова му харесала, че когато свършил академията, за ужас на своите родители им заявил, че ще става естраден певец. Благодарение на този му рязък завой" България можа да чуе по онова време в български превод и негово изпълнение, макар и записани в Германия, три от най-популярните шлагери на тогавашна Европа: Рамона", "Целувам ви ръка, мадам..." и О, дона Клара", под чийто ритъм с еднакво удоволствие танцуваха английски валс и танго стари и млади.

Алберто Пинкас бе неуморим и благодарение на ентусиазма му и на неговата творческа упоритост моето поколение получи от него Над Венеция свети сребролика луна...", Целувка ще получиш ти от мене за един само шоколад", Държавната лотария" и много други приятни песнички, които момчетата и момичетата от нашето време все още си тананикат понякога...

Преди години при една разходка в Борисовата градина с моя стар приятел Изидор Соломонов лека му пръст той реши да ме изненада, като ми съобщи, че Алберто Пинкас бил братовчед с Жюл Паскен, и остана много учуден, че аз знаех куп подробности около това тяхно родство и произхода им от богатия видински род Пинкас, преместил се по-късно в Русе.

Но откъде знаеш всичко това" учуди се Изидор. От чичо ми Александър Божинов отвърнах му аз и допълних: Знам дори, че братовчед му, който е и твой роднина, е избягал от Русчук, както се е казвало Русе в онези години, с някаква румънска циркова трупа и много по-късно се е озовал в Париж, където се е родила славата му на екстравагантен живописец и самоубиец за някаква балеринка..."

Родството на Алберто Пинкас с Паскен беше едно ярко обяснение на много от характерните особености на Алберто, когото аз за щастие познавах лично от някогашните ни екскурзии из Витоша. През тях той никога не пееше, а слушаше с удоволствие как пеят другите туристи...

За щастие моя милост присъства на раждането и на първия ни истински джазов оркестър. Това беше основаният в София през 1937 г. оркестър на Асен Овчаров, където се бяха събрали първите истински джазмени" на столицата, както казват днес.

Оркестърът на Овчаров почна работа в току-що открития луксозен ресторант България", който днес познава всеки софиянец, и бързо стана сензация номер едно" в света на танцовата музика. Тази му слава обаче беше напълно заслужена не само защото в него свиреха великолепни музиканти, но защото самият Асен Овчаров беше човек с изключително богата музикална и диригентска култура. Доказателство в тази насока са неговите аранжименти на редица класически пиеси, в които, без да изчезва геният на техните автори, звучеше и новото време. А да се направи подобно нещо, се изисква не само талант, но и огромно професионално майсторство. За щастие Овчаров притежаваше и двете. И ги раздаваше на публиката от сърце, защото си личеше, че самият той е влюбен в музиката.

Оркестърът на Овчаров стана водата", от която изплува" първата ни истинска джазова певица. Това беше очарователната Люси Найденова дъщеря на висш офицер, която беше надвила предразсъдъците на своя обществен кръг и застана смело на естрадата пред микрофона. Тя имаше прекрасен мек глас, който владееше съвършено, и под ръководството на Овчаров този глас остави трайна следа в развитието на забавната ни музика.

Втората естрадна певица, която Овчаров лансира в София, беше Лени Вълкова. Малко по-късно той стана кръстник" в естрадата и на прочутата Лея Иванова. Тя бързо се превърна в звезда номер едно" на предвоенния ни естраден подиум и се задържа на него и дълго време след войната в сътрудничество с известния до днес Еди Казасян, за когото в края на краищата се омъжи...

Друг незабравим характерен глас от света на музиката, под чийто ритъм се танцуваше в мое време, бе Аспарух Лешников. Цяла България го помни и го обича до днес. В началото на 30-те години обаче той напусна София и основа в Берлин своя прочут вокален секстет Мундхармонистите", с който спечели световна слава. Спомням си плочите с техни изпълнения на преаранжирана класика и мога да ви уверя съставът на Рей Кониев има да извърви още доста път, докато ги настигне...

Макар че досега на няколко пъти споменавах в книгата си името на Йосиф Цанков, не мога да го прескоча и тук. Този удивителен музикант даде на две поколения толкова прекрасна музика, че хората ще го помнят дълго. Въпреки че беше почти двуметров и едър като атлет, Йожи притежаваше едно от най-чувствителните сърца, каквито съм срещал в живота си. Както вече ви споменах, аз го познавах отблизо и мога да кажа за него само добро. С тангата си Сняг се сипе над гората", Спи, моя малка синьорита", Облаци дъждовни" и още много други свои пиеси той ни даде толкова радост и удоволствие през нашите младини, че моето поколение няма да го забрави до гроб.

Мисля, че ще бъде несправедливо, ако не спомена в тези редове и прочутия изпълнител на шлагера от онова време Ангел Сладкаров, Рафата (Георги Рафаилов) и прекрасната певица Екатерина Банкова. Разбира се, освен тях някога в София имаше и още много други певци от втората" линия, но аз ще оставя техните имена и заслуги за онзи, който ще напише биографията" на българската забавна и танцова музика, събрани в наше време в общото понятие естрадно творчество".

А сега, за да завърша, нека да ви разкажа и няколко дреболийки за най-старите производители на грамофонни плочи в България. За щастие тук отново ще трябва да спомена името на Алберто Пинкас, който се изяви и като първи продуцент в тази област. Паралелно с него обаче работи и друг хитряга запасният майор от авиацията Симеон Петров, който основа фабриката за грамофонни плочи Симонавия". Заглавието й означаваше буквално Симеон авиатора", но някой го беше съкратил благозвучно и така то се наложи на пазара.

С Алберто Пинкас или по-скоро с Лифа рекорд" и със Симонавия" работеха почти всички естрадни майстори от времето. Тогава нямаше магнети"[1] или други звуковъзпроизвеждащи уреди и това беше единственият начин някой глас или мелодия да си осигури безсмъртие". Именно в тази насока трябва да сме най-благодарни на тези двама радетели, че наистина обезсмъртиха" много не само от бестселърите" на миналото, но и че запазиха за бъдещето много от гласовете на създателите на нашата съвременна естрада.

Дали ви казах всичко" за звездите на естрадата от мое време?

Разбира се, че не! Но какво да се прави мястото на един автор, разказващ своите спомени, никога не достига. Особено пък когато душата му е препълнена с тях. Да се надяваме обаче, че поне част от настроението, витаещо у мене, докато пишех тези редове, ще премине и у вас. За да почувствате макар и само далечен лъх от радостта на моето поколение, което, без да усети как, стана последното от своята генерация...

 

 

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 220-224./ 

  


 

[1] "Магнет" - разговорно наименование на магнетофона - устройство за записване и възпроизвеждане на звук посредством магнитен запис върху специална лента. (Бел. на Омда)

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 



Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 OMDA Ltd  All rights reserved.