Спомени за стара София:

Витоша и витошките хижи

Отдавна вече не бродя по Витоша както някога! И ако сега от време на време все пак се изкачвам със съпругата си до планината със старата „Шкода", това в никакъв случай не е резултат на някакви закъснели туристически психози, защото по същество представлява бягство от ужасния въздух около Орловия мост. Но няма какво да правя – живея близо до него!

А като си спомня само как копнеех на младини да тръгнем час по-скоро с приятелите си из планината, за да се погоним на воля по морените на Златните мостове или пък да се спуснем зиме от „Лъвчето" към някоя от хижите по другата страна на планината, сърцето ми се свива. Но какво да стори човек. Времето неспирно се върти. И единственият начин да се позадържим по-дълго на „грешната ни земя" е да се преборим с него, като остареем. При това – като остареем колкото се може по-бавно...

Ще ви кажа веднага – през 30-те години, когато бях още съвсем млад, или по-скоро още малък, от днешно гледище Витоша спокойно можеше да бъде квалифицирана почти като девствена планина. През онези дни по нея нямаше нито един от сегашните асфалтирани пътища. И до хижите й не водеха въжени линии, а само тесни, стари пътеки, по които бяха крачили много поколения преди нас, за да ги прокарат и изтъпчат. Да направят планината проходима за потомците. Въпреки тази трудна проходимост обаче с годините по Витоша планина софиянци бяха си изградили няколко хижи, даващи подслон на преданите на туризма от града, и в тях по всяко време на денонощието предлагаха топъл чай, който сгряваше не само тялото, но и душата на човек. Особено пък зиме.

През онези години по витошките хижи спалните за туристи бяха общи. Спеше се на големи и твърди дъсчени нарове, застлани със сламеници. И нямаше мъжки или женски спални. Всички се натъркалвахме един до друг. Трябва обаче веднага да ви разочаровам – никой не ползваше тези спални под какъвто и да е предлог като плацове за „любовни налети" и в тях царуваше онзи смешен за мнозина днес морал, който осигуряваше спокойствие на всички. Възможност за отдих.

Хижите по Витоша бяха построени до една изключително със средства, набрани от самите туристи, организирани в няколко софийски туристически дружества. И, разбира се, с волни пожертвувания.

Междувременно, когато се строеше някаква нова хижа, всеки турист, който отиваше към нея, за да прекара деня на открито, по неписано правило носеше по една-две тухли в раницата си за строежа й, та да спи по-късно в същата хижа и малко нещо като в своя. Освен с тухлите мнозина помагаха на място и на майсторите строители. Изобщо всеки гледаше непременно да бъде полезен с нещо около строежа. Естествено – кой с как­вото можеше. При това доброволно. Без да го кара някой.

В онези отшумели времена любимата хижа на момчетата и момичетата от нашето училище беше хижа „Алеко". Най-далечната и най-живописната туристическа „обител" според тогавашните ни представи за природни красоти. За съжаление днес тя изглежда на съвременниците като изпаднал роднина до големия хотел, който построи до нея „Балкантурист"[1], но някога „Алеко" беше един от райските кътове за нас зиме и лете. И ние я посещавахме с удоволствие и през двата сезона. А нерядко прекарвахме и цялата си зимна ваканция в нея. Естествено, за да осъществим подобно голямо начинание, извън другото ние трябваше да изнесем най-напред до хижата куп тежки раници с провизии, не по-леките ни тогавашни дървени ски и щеки, без да се смятат зимните ни дрехи. Като добавите към това, че навремето в София не функционираше нищо повече от трамвая до „Лозенец", т.е. до днешния хотел „Хемус", откъдето целият път до „Алеко" трябваше да се извърви пеша, сигурно бихте могли да си представите донякъде как е изглеждал един ентусиаст, пристигащ на „местоназначението" след шест-седем часа път. Но, ей Богу, някога още на другия ден след едно хубаво наспиване на наро­вете всичко тръгваше „по вода". Започваха летните разходки из пущинака на водоохранителната зона на Яворовите присои над Бистрица. Там гората и тишината бяха прелестни като в приказките на Андерсен.

В Присоите човек почти не можеше да срещне жива душа. И ако той беше в този земен рай със своето любимо момиче, „негова милост" с право можеше да се почувства като един истински Адам независимо от факта, че Евите от нашето поколение никак не се стараеха като библейската си посестрима да ни прелъстяват. А, напротив – правеха тъкмо обратното. При това въпреки „най-дискретната обстановка", която една влюбена двойка можеше да си пожелае.

Зиме нещата приемаха малко по-друг характер. Главно – пързаляхме се. Изкачвахме се по стръмния скат на Стената и оттам се спускахме „шус" към боровете до Мечите поляни или до самата хижа, откъдето съученичките ни гледаха колко сме смели и как спираме в пределната близост до дебелите стебла на боровете, обсипвайки ги със сняг при „християниите", които правехме...

Днес, когато ми се случи да погледна този ужасяващ наклон и си спомня как съм се спускал по него, а после зърна и боровете в края му, кръвта ми се вледенява! Но някога – в ранната ми младост – явно съм бил невероятно суетен и тъй като още не съм знаел какво точно означава страхът в истинския смисъл на тази дума, както стана по-късно през войната, и аз съм вършил същите лудости както всичките ми останали другари. Въпреки че тогава не съществуваше Книгата на Гинес, а само оценките на нашите момичета и момчета.

Някога, по мое време, освен на хижа „Алеко" софиянци обичаха да ходят много и на хижа „Фонфон". С не по-малко почитатели се ползваха обаче и хижите „Еделвайс" и „Кумата", а ако човек искаше да изпита на всяка цена своята издръжливост, той се упътваше смело през Княжево за хижата на перничани „Брокс", която се намираше чак на южната страна на Витоша.

Разбира се, в по-ниските части на северния планински скат към София също имаше няколко приятни хижи, например „Планинец", свърталището на княжевци, извисяващото се под Камен дел „Каменно здание" и лежащата помежду двете „Банкова хижа", собственост на дружеството на банковите чиновници от София, построена през втората половина на тридесетте години. Именно тази хижа стана първата оби­тел на Витоша, в която имаше баня и стаи с по две легла с пружина. Но това вече беше лукс и ние го отбягвахме старателно. Пък и местността около хижата не боше бог знай колко хубава. Предпочитахме си Мечите поляни край „Алеко"...

Освен по хижите мнозина от нас, предимно лятно време, ходеха на екскурзии и с малки палатки. А един мой съученик от гимназията имаше дори някакво старо платнище от вършачка и тъй като то беше не само огромно, но и непромокаемо, ние го свивахме в планината на четири, оставяхме трите му страни под нас „за дюшек", а с четвъртата се покривахме над одеялата и така прекарвахме нощите на топло, без да се мъчим да измайсторяваме от него някаква макар и примитивна палатка.

Освен по този начин ние спяхме понякога извън хижите – в купи сено. Особено пък през август. Когато шопите още не бяха прибрали изкосеното сено по високите части на пла­нината и купите оставаха на наше разположение, изпълвайки нощните ни часове с най-вълшебни аромати.

Не ще и дума, на топличко нощта можеше да се прекара още и в заслоните на планината, а в краен случай и да се отиде до сборището на дъновистите, което се намираше на един рид близо до пътя към „Алеко". Това сборище представляваше всъщност гигантски кръг, ограден с висока ограда от наредени едни върху други каменни блокове, и ужасно напомняше някакво първобитно светилище. В него обаче неспирно гореше огън. По правило дъновистите приемаха чужди гости по всяко време. Не отказваха подслон никому. Именно в техния „лагер" една вечер чух за пръв път в живота си концерт за соло контрабас. Изсвири го големият ни тогавашен контрабасист Васил Вапурджиев. Не бях слушал подобна музика дотогава и останах страшно изненадан от възможностите на „голямата цигулка", както се шегуваха другарите ми. Звуците, които „тя" издаваше тогава, бяха така нежни и необикновени, че с нищо не напомняха монотонния акомпанимент, който обикновено й възлагаха в джазовите пиеси.

По мое време Витоша беше едно от предпочитаните убежища за всяка наранена душа. Нейните борове, безбройните й пъстри цветя и зелени морави вдъхваха надежда на всеки нещастно влюбен. А ведрите небеса над нея през лятото или пък жаркото й зимно слънце можеха да превърнат човек за не повече от час от бял в черен. И то черен като истински мулат. Разсейваха всяка негова болка от душевен характер.

Когато се „нося" днес с колата си из Витоша по прокараните върху нейните могъщи плещи пътища или пък виждам как над главата ми пъплят вагончетата, изнасящи по въжените линии до самия Черни връх всеки дебелан над сто килограма, да си призная, става ми малко мъчно. И без да ща, нещо в мене почва да се бунтува срещу тази непрекъсната модернизация на нашия свят. Но какво може да направи срещу нея отделният човек? Какво? Нищо друго, осовен да се примири с обстоятелствата, при които живее, и да си каже, както са казвали римляните: „Rebus, sic stantibus." А тези дяволи, ей богу, наистина са били прагматично настроени люде по жизнените въпроси и заради това може би не са познавали носталгията по миналото като мене. Ами че то личи ясно в цялата им лирична поезия. Пък – ако щете – и в цялата им проза...


 

[1]

 

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 227-231./

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 


 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 ® OMDA Ltd  All rights reserved.