Спомени за стара София:

Художникът Пенчо Георгиев

Когато на 2 април 1940 г. в София се пръсна ужасната вест, че известният художник и сценограф на Народния театър Пенчо Георгиев е паднал неочаквано в шахтата на един От сценичните асансьори и е загинал на място, целият град изтръпна. И хората не искаха да повярват, че това се беше случило именно с него обичания от публиката вълшебник, умеещ да превръща огромната сцена на театъра в най-различни прелестни интериори и пейзажи от всякакви епохи и времена. На фон, сред който актьорите от драмата и операта ни бяха създали безброй незабравими сценични образи. Ала мимо всичко това големият художник бе загинал. А между деня на неговата трагична кончина и рождената му дата 1 февруари 1900 г. бяха изминали едва 40 години! Независимо от този тъжен факт обаче творческото наследство, което Пенчо Георгиев оставяше на бъдещето и на своя народ, бе значително. И всеки, който беше го познавал, не можеше да се освободи от усещането, че той сякаш бе бързал упорито през целия си творчески живот. Сякаш бе предчувствал своя прекалено ранен край.

Роден във Враца, останал сирак още на 12-годишна възраст, тъй като баща му загива в Балканската война, Пенчо Георгиев прекарва доста нерадостна ранна младост. Именно нейните трудни дни изострят докрай вътрешната му чувствителност към тежките обществени конфликти от времето й време на войни и остра социална нищета. И той възмъжава през тях преждевременно, така че когато се озовава в София след края на Първата световна война, за да постъпи в Художествената академия, неговият мироглед и морал на човек и творец вече са окончателно оформени. За щастие бъдещият художник им остава последователно верен до края на своите земни дни.

В академията в София Пенчо Георгиев постъпва в класа по приложни и декоративни изкуства на проф. Стефан Баджов, изтъкнат творец-декоратор от онова време, завършил своето художествено образование в Прага. Баджов бързо оценява дарбата на своя нов студент и му помага съвестно да се изкачи до значителни висоти в изкуството на декорацията. И по-специално до онова на сценографията, към която врачанчето" проявява специален интерес. Творческата дружба на Пенчо Георгиев в София с новите му състуденти, мнозина от които по-късно ще станат едни от асовете" в българското изобразително изкуство, също изиграва своето благоприятно влияние върху неговите лични художествени виждания. И когато през 1925 г., завършил академията, той ще постъпи на работа като сценограф в Софийската народна опера, ще бъде вече художник със собствен творчески почерк.

Още първите сценографски прояви на Пенчо Георгиев в Народната опера през 1926 г. правят силно впечатление на публиката. И тя го посреща с аплодисменти. С не по-малко добронамерено вълнение го възприема през следната година и публиката на Русе, в чийто драматичен театър младият художник прекарва три сезона. От 1927 до 1929 година. Именно там той оформя и своя типичен сценографски почерк, като се опитва да замени модния тогава сецесионен стил на сцената с декор, в който подчертано да се усеща стил с национално звучене.

В Русе през периода между 1927 и 1929 г. Пенчо Георгиев създава и значителни живописни творби. Чрез темперна и акварелна техника той изписва картините си На смъртния одър", Към пазара", Задушница", Прощаване", Дунавски рибари" и още някои други. По-голямата част от тях се намират днес в Националната художествена галерия.

През есента на 1929 г. утвърденият вече художник е в Париж. Оттогава до 1934 г. той работи и специализира главно в ателието на прочутия парижки декоратор Пол Лоран. Впрочем именно в Париж бихме могли да кажем, че започва и един от най-бляскавите периоди в живописните изяви на Пенчо Георгиев. През 1930 г. неговият знаменит Орач" в Есенния салон на френската столица прави силно впечатление не само на специалистите, но и на широката публика от ценители. Не по-малко изненадващи за французите са и картините му Продавачи на птички", Безработен", Скитник", Кабаре" и още други табла, чието художествено значение и стойност намират широк отзвук в културните хроники на парижките вестници. Дълбока диря от парижките му дни оставят също тъй и неговите съвместни постановки в Руската опера в Париж, изпълнени заедно с големия руски художник Константин Коровин.

След завръщането си в София през 1934 г. Пенчо Георгиев създаде за сцената на Народния театър и Операта повече от 30 чудесни сценични оформления. Сред тях особено Изпъкваха постиженията му в Иванко", Хубавата Елена", Хамлет", Янините девет братя", Саламбо" и др. Междувременно именно с три от тези постановки големият ни художник представя достойно България на Шестото триенале на сценографията в Милано през 1937 г., където получава най-отрадни преценки в италианската преса.

Последните шест години от живота на Пенчо Георгиев бяха изпълнени главно с трескава живописна дейност. През тях се родиха творбите му Люлчина песен", Орачки", Погребение" и още много други, изпълнени в различни живописни техники. През това време се изявиха ярко и неговите нови търсения на национален декоративен стил в проектите му за стенописите Юнак и елен" и Сватба", а не по-малко впечатление от тях правеха и илюстраторските му прояви към романите на Горки Майка" и Тома Гордеев", без да споменавам многото му илюстрации към различните творби на не един български автор.

Пенчо Георгиев загина в миг! Ала той остана завинаги в българското изкуство със своя самобитен и многостранен талант. А там, каквото и да кажем, смъртта е безсилна...

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 289-292/

 

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 



Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 OMDA Ltd  All rights reserved.