Спомени за стара София:

Фотоателиетата и фотографите

 

 

Не съм в състояние да ви кажа колко е бил учуден самият Луи Дагер, когато е зърнал за пръв път образа си, възпроизведен върху светлочувствителна хартия по способа на неговата собствена дагеротипия". Но признавам лично аз бях направо смаян, когато видях преди 70 години първата си снимка, направена от известния тогава софийски фотограф Борис Блъсков.

По онова време през лятото на 1924 г. родителите ми ме заведоха в неговото ателие на улица Раковски" главно за да увековечат момента, в който единственият им отрок" току-що бе навършил пет годинки от няколко месеца и за тяхно голямо щастие вече възмъжаваше", макар и да тежеше едва 25 килограма...

И до днес в спомените ми живее с пределна яснота сутеренът на старинната двуетажна постройка, граничеща с къщата на Вазов, където беше фотосалонът" на именития Блъсков. Само за сведение ще ви кажа, че по-късно, около 1934 г., именно на мястото на същата постройка издигнаха онази грамадна продълговата сграда на четири етажа, където доскоро се помещаваха миниатюрната картинна галерия Призма", книжарницата на БАН, кафе-сладкарничката без име и пицарията на ъгъла на Раковски" и Гурко" и където вече има други магазини.

Когато родителите ми ме заведоха да ме фотографират, беше лято и аз бях облечен съвсем леко. С блуза от батиста и къси панталонки. Старият Блъсков ни посрещна любезно, поприказва с родителите ми, после ме накара да седна на един грамаден дъсчен куб, покрит с черен плат. Позата обаче явно не му хареса и той почна да обсъжда с баща ми как да бъда изваден на кадрото", както казваха старите софиянци по време на моето детство.

Докато двамата си приказваха, аз се приближих до стените да разгледам накачените там снимки на разни хора главно портрети и в това време се залових за някакъв парапет, поставен кой знае за какво на стената. В същия миг чичо Борис извика:

Не мърдай! Остани, както си, и не пускай парапета!

Замръзнах смутен на мястото си. Бях убеден, че съм направил някоя пакост, но в този момент фотографът застана зад огромния си фотоапарат, закрепен на масивен дървен триножник, и като покри своята глава с черно платно, почна да го насочва към мене. Стреснах се, но останах неподвижен. А бай Борис както му викаше татко почна да върти някаква ръчка и аз видях как едно голямо стъклено око, поставено на тръбичката, взе да излиза от кутията на фотоапарата.

Така е много добре! изхлипа старият фотограф. После измъкна главата си от черния плат, с който беше я закрил, изтегли нагоре някаква тенекия от фотоапарата и додаде: А сега усмихни се!

Не ми беше до смях. И аз дори не направих опит да изпълня дадената заръка, но в следния момент бай Борис стисна една гумена топка, закачена към фотоапарата, нещо светна над него, после се вдигна малка пушилка и аз чух как баща ми рече:

Е, свършихме и тази работа. Благодаря ти, бай Борисе...

Нашите искаха да си тръгнем веднага, но фотографът ги задържа и каза, че бързо ще промие стъклото", за да види как съм излязъл, и ние поседнахме да го изчакаме.

След не повече от десетина минути, които ми се сториха ужасно дълги, той се върна и най-напред показа мокрия стъклен негатив на мене.

Виж, тук си черен като негърче, ама на хартията пак ще станеш бял! рече той и като се обърна към баща ми, добави: Снимката е чудесна! В нея има настроение!...

Тогава не разбрах какво точно означаваше това Има настроение!", но когато гледам понякога същата тази снимка, едва сега си давам ясно сметка колко велико е било откритието на Луи Дагер, който е завещал на човечеството възможността да улавя по някой и друг миг от живота на всеки човек...

Разказах ви тази прастара фотоистория главно за да ви възпроизведа процедурата", по която се правеха салонните" снимки в стара София. По онова време човечеството още не беше изобретило огромната гама от фотоапарати, с каквито американците фотографираха човек на Луната и с каквито днес всеки хлапак може да заснеме всичко, ако му хрумне. Или пък ако му направи впечатление.

По време на моето детство през двадесетте години фотоапаратът в стара София, особено портативният, беше истински лукс, равностоен на първите домашни радиоапарати. Благодарение на тази подробност аз се сдобих с личен фотоапарат едва десетина години по-късно. Тогава ми купиха първия Бейбибокс" единствения фотоапарат в моя живот, с който съм успявал да правя хубави снимки, защото той беше толкова елементарен по устройство, че с него не можеше да се сбърка нито фокусът, нито пък нещо друго в снимката.

Първите майстори на професионалната салонна" фотография в София, сред които се числеше и бай Борис Блъсков, не бяха много. И големите фотоателиета в столицата се появиха едва към края на двадесетте години и до обявяването на Втората световна война през есента на 1939 г. бяха не повече от двадесет.

Трудно ми е да си спомня всички, но ще се опитам да ви разкажа по нещичко за някои от асовете", чиято редица според целия град започваше по право с Бончо Карастоянов, потомствен фотограф, който беше внук на първия български печатар от Самоков Никола Карастоянов. Майстор Бончо бе учил фотохимия и фотографско майсторство в Берлин и освен всичко друго беше човек с подчертан вкус. Най-вече на него историята на българските красавици дължи снимките на първата мис България", за която ви разказах вече, и пак на него дължат спомените си за своята младост стотици софийски дами и госпожици.

Общо взето, Бончо Карастоянов беше, така да се каже, фотографът на стария софийски бо монд". По-късно стана дори и придворен фотограф благодарение на необикновената си способност да прави красиви" дори и най-грозните си клиенти. След 9 септември обаче Бончо Карастоянов се прехвърли в киното. Обяви се за един от първите български кинооператори в документалното и игралното кино. Получи високи награди и звания.

Първите, които успяха да позатъмнят неоспорваната му дотогава слава в полето на софийската портретна фотография, се оказаха братята Рашеви. Тези юнаци бяха дошли някъде от провинцията, бяха се заселили първоначално в Подуяне, но през тридесетте години вече отвориха и голямо фотоателие на улица Раковски" и почнаха мъжка работа.

Глава" на новата фотофирма, наречена Изкуство", беше най-старият брат, който след 9 септември също стана филмов оператор, а впоследствие дори и един от шефовете на Българска кинематография. За тази му дейност по-късно сигурно ще разкаже някой спец". Аз като дилетант в тази Област ще ви кажа няколко думи за него и за братята му само като фотографи. Те всичките бяха окумуш" момчета и най-важно също като Бончо Карастоянов имаха вроден вкус. Рашевци смятаха убедено своя занаят" за изкуство и резултатите от работата им потвърждаваха това тяхно творческо кредо" изцяло. По-голямата част от интелектуалците на онова време се снимаха предимно при тях и Рашевци не разочароваха никого. Онова, което е останало като техен фонд в тази насока, е може би най-ценното свидетелство как са изглеждали мнозина български поети, поетеси, прозаици или хумористи. Плюс, естествено, и мнозина артисти, певци или други хора на изкуството.

Именно когато Изкуство" беше си извоювало, кажи-речи, призовото място във фотоизкуството на столицата, на небосвода над София се появи новото фотоателие Луна" на художника Пенчо Балкански прекрасен график, който в сътворчеството с по-големия си брат и с един свой приятел Киро Янков, истински магьосник във фотографията, избута повечето от известните софийски фотографи портретисти далече зад себе си.

Фото Луна" се настани на първия етаж в старата сграда на ъгъла на улица Левски" и улица Гурко", където сега се издига високият, грозен, в пълен архитектурен дисонанс с всичко останало наоколо небостъргач" на Пенчо Кубадински, и бързо привлече много клиенти при себе си. В Луна" не ставаше вече дума само за акуратност при изпълнението тя присъстваше неизменно във всичките софийски фотоателиета, а най-вече за едно по-друго творческо виждане при възприемането на човешкия образ. Това виждане беше не само много по-съвременно, но и ако мога така да кажа по-художествено от онова на другите фотографи портретисти в София. Личеше си явно, че в работата на Луна" се е намесила ръка на художник, който се стреми дори и чрез снимката да постигне онова, към което се стреми всеки живописец при портрета да покаже не само външния, но и вътрешния свят на своя модел.

Луна" също създаде огромна поредица образи на български артисти, на хора на перото, на обикновени люде и именно там се снимаха почти всички видни гости на столицата от света на изкуствата. В тази насока особено голямо достижение на Луна" бяха множеството фотографии, които Пенчо Балкански направи на Шаляпин по време на гастролите му в София. Днес в бившия СССР тези портрети на застаряващия бас се смятат за едни от най-артистичните и най-сполучливите негови образи от живота му и в роли.

Разбира се, освен Луна" в София работеха по същото време и фото Папакочев" един доста добър майстор на захаросани снимки", работеха...

Трудно е да изброя всички! Искам обаче непременно да добавя тази доста дълга верига от майстори фотографи, в най-добрия смисъл на понятието майстори", постави началото на идеята, че фотографията не е само занаят, но и изкуство. И което е още по-важно съумя да я отстои с работата си, за да трасира пътя на днешните майстори в същото изкуство...

Не ще и дума, паралелно с групата труженици на така наречената художествена фотография някога в стара София съществуваше и една друга да я наречем условно фотокохорта" на амбулантните софийски фотографи. Тя обслужваше чрез своите моментални снимки" главно редовите граждани" на столицата. Всъщност тази втора група се състоеше от непретенциозни занаятчии, които често носеха на гръб своите примитивни фотоапарати по улиците или пък си избираха някое място из градските кюшета и се настаняваха там за по-дълго време. Те рекламираха усърдно продукцията" си чрез накачените с топлийки върху някакво черно платно снимки, които смятаха като свои шедьоври", и така привличаха клиентела.

Едно от местата, където човек винаги можеше да ползва услугите на подобни възпроизводители" на образи, беше пред входа на Централната софийска минерална баня. Там между другото имаше и няколко мънички сергийки на баби търговки, които продаваха кисета за баня.

Друг любим ъгъл на амбулантните фотографи беше площад Възраждане", но най-предпочитаното от тях място през двадесетте години остана голямата като истинска пропаст дупка на юг от стария площад Александър", върху която сега се издига построената в края на тридесетте години грандиозна сграда на Българската народна банка едно от най-внушителните здания в София от годините преди войната.

Методът, по който амбулантните фотографи правеха своите моментални снимки, не беше много по-различен от онзи в ателиетата. Те обаче не използваха за разлика от уседналите си колеги фотостъкла при снимането, а както при днешните Полароиди" работеха направо със светлочувствителна фотохартия, промиваха я веднага след снимката в малка ваничка, прикачена чрез чекмедженце към самия им фотоапарат, и за по-малко от десет минути клиентът получаваше образа" си в бяло и черно. Макар и още влажничък. Повярвайте ми беше истински успех, ако човек можеше да се познае на снимката си. Въпреки това бизнесът" на юначните моменталисти" вървеше добре и те се прехранваха някак...

Последният от тези фотографи в София оцеля някъде докъм началото на шестдесетте години. Той се беше настанил на площад Възраждане". Няколко пъти се спирах при този последен мохикан" на бранша и благодарение на разговорите с него в сърцето ми отново припламваше по някое пламъче от моята щастлива младост, когато в София софиянци все още пееха:

 

Трендафилът мирише,

бодилото боде,

а любовта говори

люби ме от сърце...

 

 И така нататък, и така нататък...

 

  /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 212-218./

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 



Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 OMDA Ltd  All rights reserved.