Спомени за стара София:

Поетесата Евгения Марс

Когато народният поет Иван Вазов е починал на 22 септември 1921 г., аз съм бил още хлапе, навършило едва две годинки и половина.

При тези обстоятелства е очевидно, че дори и да съм го виждал междувременно, докато съм си играел на пясъка в Борисовата градина, дето той е идвал често на разходки със своя Хектор край паметника си, аз пак не съм бил в състояние да го запомня. И все пак благодарение именно на тази близост в датите на моето раждане и на Базовата смърт макар и по-късно аз имах щастието да се срещна и да се запозная с много хора, които се бяха докосвали до живия Вазов по най-различни поводи. Разбира се, този втори за мене шанс се дължеше вече не на случайността, а главно на факта, че моите родители са били познати или приятели с мнозина от тях. Ето така още в юношеството си аз получих най-неочаквано щастливата привилегия да чуя редица неща, свързани с житейския път и с творчеството на Вазов, от негови съвременници. А в навечерието на Втората световна война дори попаднах и в дома на Михаил Маджаров, който също ми разказа тогава с удоволствие много свои спомени за Вазов в Пловдив по румелийско време. Честно казано, днес дори при най-добро желание аз не съм в състояние да си спомня вече с подробности всичко чуто през онези дни, а още по-малко пък да го възпроизведа, но от него като цяло у мене е останало усещането, че сякаш и аз съм се докосвал до живия Вазов, поета, с когото бях отраснал като всяко българско момче от моето поколение. И все пак в това множество от спомени оттогава в моята памет с поразителна яснота се е врязал един разговор с Евгения Марс, станал помежду ни някъде през есента на 1937 г., когато аз съм бил вече осемнадесетгодишен младеж.

И така, цялата тази история, която ще ви разкажа, започна със съобщението на майка ми, че нейната добра приятелка Евгения Марс й казала да отида на другия ден у тях на чай. На моя въпрос: Защо?", мама само повдигна рамене и усмихната отвърна: Знам ли...". Разбира се, на другия ден аз купих в пасажа Св. Никола" традиционните цветя и точно в пет часа следобед позвъних на вратата у семейство Елмазови. Отвори ми Павел Елмазов, синът на Евгения Марс, който беше оперен певец. Той ме покани да вляза и ме въведе в познатата гостна, приличаща досущ на музей на сецесиона. В същата тази стая обаче често бяха идвали Вазов и много други най-изтъкнати представители на българската култура от първите двадесет години на нашето столетие и заради това аз се чувствах в нея винаги като в някакъв своеобразен пантеон, преизпълнен с уважение към сенките на тези хора.

Евгения Марс се зарадва, като ме видя, благодари за цветята и ме покани да седна, а малко по-късно тримата пихме чай. След чая синът й каза, че отива в операта, и ни остави сами с майка му.

През 1937 г. Евгения Марс трябва да е била вече някъде около 60-годишна, но въпреки годините си тя беше все още хубава жена. Не бе изгубила нищо от своята властност на първа дама на българския Парнас. И беше с доста високо самочувствие, което, трябва да се признае, имаше покритие. Все пак тя беше авторка на няколко тома разкази, на пиеси, играни в Народния театър, и извън това една от най-значимите членки на тогавашния Клуб на българските жени писателки, където членуваше и майка ми. Изгарях от нетърпение да разбера защо ме беше повикала старата дама, но тактично изчаквах да ми го съобщи самата тя. За щастие не се наложи да чакам дълго, защото почти веднага щом останахме сами двамата, госпожа Елмазова ми каза:

Моето момче, поканих те днес на гости, защото отдавна исках да ти прочета нещо, което много време не съм чела и аз. Ако имаш търпението да го изслушаш, ще ми направиш голямо удоволствие!

Предположих, че ще ми прочете ръкописа на някой свой разказ, заинтригувана може би от любопитството как ще го възприеме един млад човек, но се излъгах. Оказа се, че Евгения Марс иска да ми прочете писмата на Вазов!

Тя отиде в другата стая и ги донесе.

Ето ги! рече тихо възрастната жена, като остави превързаната с лилава панделка купчинка писма на малката масичка, на която имаше запалена вече лампа със зелен абажур. Ще ти ги прочета и ще ти разкажа някои неща за тях и за самия Вазов. Предполагам, че знаеш за нашите отношения с поета?

Кимнах утвърдително и без да ща, рекох:

Но защо точно на мене искате да ги прочетете, госпожо Елмазова?

Защото ти си още много млад, ще живееш дълго и аз бих искала да пренесеш през времето спомена за тях и за онова, което ще ти разкажа отвърна тя меко. Повечето от хората от моето време вече си отидоха... добави Евгения Марс тъжно.

Не знаех как да отговоря и реших, че ще е най-добре, ако замълча. Ако оставя инициативата за разговора ни в нейни ръце. А и предстоеше ми нещо много вълнуващо да чуя писмата на Вазов. При това прочетени от жената, която той беше обичал в продължение на цели шестнадесет години. Туй беше наистина рядък шанс за един хлапак с особен пиетет към писменото слово...

Евгения Марс сметна мълчанието ми като готовност да започне и отвори първото писмо от купчинката. Взе да чете. Тя имаше хубав, мелодичен алтов глас, с малко гръден оттенък и като я слушах, изведнъж си помислих: Павел е наследил баритоновия тембър от нея", но после цялото ми внимание се съсредоточи върху онова, което слушах. Евгения Марс седеше на масичката до лампата със зеления абажур и от тъмнината на стаята аз я виждах като на сцена в кръга от светлина, образуван около нея. Докато четеше, старата жена искрено се вълнуваше и може би преживяваше отново много неща, които й навяваха пожълтелите писма на Вазов. В нейните очи имаше влага и понякога тя се разплакваше за минутка, но после избърсваше сълзите си със своята бяла кърпичка и продължаваше да чете, а аз, забулен в мрака, мълчах упорито и слушах.

Най-после и последното писмо беше прочетено.

Евгения Марс го сгъна, сложи го в плика, а после отново оформи купчинката от писма и грижливо ги привърза с виолетовата панделка. След това измъкна от някакво чекмедже на бюфета в стаята малък сребърен медальон, отвори го и като ме помоли да ида близо до светлината, ми го показа:

 Виж рече тя развълнувана, това е медальонът, който лейди Странгфорд е подарила на Вазов заради одата, която той е написал в памет на съпруга й подир смъртта му!

От двете разтворени миниатюрни крилца на сребърното украшение ме гледаха знаменитите миниатюрни портрети на английските благородници, нарисувани от някакъв непознат миниатюрист с много голям талант. И с огромно майсторство.

Мога ли да го пипна? попитах плахо.

Тя ми подаде медальона подържах го няколко секунди, а после го върнах и Евгения Марс го сложи на мястото му.

Сетне тя седна в едно от старинните кресла и в полумрака, изпаднала сякаш в еуфория, ми разказа много работи за нея и за Вазов, за юбилея му, за неговото погребение, за ужаса, който бе преживяла от загубата му...

Искаше ми се да й задам не един въпрос, но бях длъжен да мълча. Бях чул изповедта на една стара жена, която сега стоеше развълнувана пред мене, хлапака, и тихо плачеше. Плачеше по-скоро от нерви, а не от скръб. Защото спомените й всъщност я бяха върнали в най-добрите й години и тя плачеше може би най-вече за самата себе си, за своята отлетяла младост...

Изчаках търпеливо да мине малко време и едва тогава си тръгнах. А когато вече вървях по запустелите софийски улици, изведнъж се запитах: А не ми ли беше разказано всичко това, за да се оправдае малко самата Евгения Марс за много от мъките, които беше причинявала на Вазов със своето поведение? Те личаха така ясно от писмата му." Тази проклета мисъл се загнезди в съзнанието ми и аз не можах да се отърва от нея през следващите няколко дни. Ала младостта е твърде повърхностна към чуждата мъка и чуждите проблеми и тогава цялата тази история постепенно отшумя от мислите ми. Сега, когато вече самият аз съм в навечерието на 77-а си годишнина, тя отново почва да се мярка понякога в моето съзнание, особено пък докато пишех тази книга. И да си призная когато възстановявам сега миналото със скрупульозна педантичност, струва ми се, че в онази далечна вечер на 1937 г. аз съм налучкал може би интуитивно истината за всичко, което се бе случило с последната любима на големия български поет Иван Вазов...

 

 

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 295-299./

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 


 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 OMDA Ltd  All rights reserved.