Спомени за стара София:

Автомобилите

 

Кой каквото и да ви каже, но повярвайте ми към края на двадесетте години аз бях вече едно наистина много хубавичко момченце, докато автомобилите от онази епоха, сравнени с днешните моторни возила", бяха истински грозници! Дали това се дължеше на лошия вкус на техните тогавашни дизайнери и конструктори? Или пък просто беше следствие от неизживените все още претенциозни модни тенденции на предшестващия век, не мога да кажа, но фактът си беше факт! Верно в онези дни почти бяха изчезнали фенероподобните фарове и донякъде и свирките, закачени на рамката на предното стъкло, напомнящи съвременен тромпет с голяма гумена топка на единия си край, ала въпреки това автомобилната грозота поне от моя гледна точка не намаляваше! Независимо от казаното дотук обаче мечтата на всяко момче от моето поколение беше да се вози на автомобил. Или дори да се научи само да го кара.

През двадесетте години автомобилите явно са били много скъпи, защото в моите спомени от онова време притежатели на такова луксозно чудо бяха само няколко тогавашни софийски милионери и архибогаташи, а така също и легациите на чуждите държави, които имаха представителства в София.

Разбира се, всяка автомобилопроизводителна фирма още от онези далечни дни явно не се отказваше от амбициите да произведе най-хубавия" модел кола на годината, за да спечели повече клиенти, ала явно поне в България през тези години нейните успехи надали са могли да се нарекат големи.

Ако не ме лъже паметта, тогава най-модната кола в София беше прочутият Щаер" с големите си колела с дебели дървени спици и с изострената предница на двигателната му част, до която на калниците се мъдреха, закрепени на железни стойки, двата предни фара, напомнящи доста някогашните погребални фенери, които все още бяха в обращение из града. Едно от другите автомобилни чудеса навремето бе и италианският Фиат". Неговото име се беше родило от първите букви на името на неговото предприятие в Италия, наречено на италиански Фабрика италиана аутомобилистика ди Торино". Естествено, имаше също така и грозни френски Ситроен"-и, още по-неугледни Даймлер-Бенц"-ове, а тук-там дори и по някой американски Форд" с колела, чиито спици бяха малко по-дебели от онези на велосипедите. При Форд"-а най-характерна беше кабината за пътниците", извън която на предната седалка седеше шофьорът, над когото имаше изопнат покрив от гумиран брезент да го пази от дъжд"...

В онези далечни години в моята родна София сигурно е имало поне две или три бензиностанции, но аз знаех до тридесетте години само едната от тях. Онази, която се намираше на ул. Раковска" между къщата на милионера Иван Балабанов и бившето Руско посолство, или, с други думи, в края на днешната малка градинка на споменатата улица срещу западната фасада на Военния клуб. Там се издигаше малка барака и нямаше никакви бензинови колонки, както е днес. Бензинът, който продаваха, се съхраняваше във варели и от тях го изпомпваха с ръчни помпи, за да го налеят после в резервоарите на колите с голяма фуния от кофите, чрез които го разнасяха до улицата, дето чакаше автомобилът на клиента. Като си спомня днес как пушеха някога хората около тази бензинова станция", тръпки ме побиват...

В престолния ни град през двадесетте години имаше естествено и десетина таксиметрови автомобила. Те стояха на двете единствени по онова време пиаци в София - онази на Царя" до Орловия мост и пиацата на улица Раковска" виз а ви срещу тогавашния Театър П. К. Стойчев", или по днешному там, където е зданието на Театъра на Армията.

Едно от най-големите ми удоволствия през онези дни беше, когато татко биваше в добро настроение и след дългите разговори в сладкарницата Цар Освободител" с неговите и мамини приятели - художници, писатели или поети се качвахме и тримата в такси, за да ни откара до къщи. За мене след цигарения дим в интелектуалното сборище и след поне двете големи пасти това биваше обикновено най-приятната наслада през деня.

Първото дълго пътешествие, което направих в живота си с автомобил, беше през пролетта на 1928 г. Точно когато таман бях навършил девет години. По този повод татко реши, че ми се полага да идем в Панчарево, където в една от тамошните кръчми край Искъра трябваше да се състои семейният празник".

Бях луд от радост! Щяхме да се возим с такси цели 20 километра на отиване и още 20 на връщане! Това беше нещо нечувано дотогава в моя живот и още от предишния ден, когато татко обяви решението си, аз бях извън себе си от радост.

На самия 12 април, облечени парадно", дядо, маминка, мама, татко и аз се отправихме към Орловия мост пеша и там на пиацата баща ми нае един Ситроен", който трябваше да ни отведе до Панчарево.

На седалката отзад седнахме дядо, аз и маминка, татко се настани до шофьора, един доста пълен шишко, който заекваше леко, а мама седна на едно столче пред нас, което се свиваше" и разпущаше" за допълнителни места.

Грееше великолепно слънце. Гюрукът на колата беше свален и приятният хладен вятър, който се плъзна по лицето ми, като потеглихме през моста, ми се стори като милувка на ангелска ръка.

Направи ми силно впечатление, че дядо и маминка стояха като замръзнали явно и те нямаха бог знае какъв автомобилен опит и само мама се чувстваше като у дома", защото тя бе единствената вкъщи, която бе имала щастието да се повози доста на четири моторизирани колела още през студентските си години в Париж и в Женева...

Не съм в състояние да ви кажа с каква скорост сме се движили към Панчарево, но аз имах усещането, че летим! До 4 километра тогавашното не по-широко от пет метра старо Цариградско шосе беше павирано с едри гранитни блокове и не бе особено гладко, но все пак друсането дотам не беше бог знай какво, ала щом излязохме на шосирания път нататък, около нас се вдигна такъв прах, че едва дишахме, но въпреки туй чувството, че летим", ме караше да се чувствам щастлив.

Когато спряхме в Панчарево пред кръчмата, дето щяхме да празнуваме, аз веднага видях, че всички бяхме яко изпратени. Под очите ни се беше напластила доста пепел и волю-неволю трябваше да се измием, преди да влезем да обядваме.

Сега, когато си припомням този мой първи далечен поход" на автомобил, ми става малко смешно, но тогава това бе такова приключение за моя милост, че аз няма да го забравя, докато съм жив...

 

. . . . . . . . .

 

Макар и твърде рядко, след приятно прекараните вечери в компания на терасата на Роял" баща ми ни качваше с мама на такси, за да си отидем по-бързо до къщи. Пияцата на летящите" таксита тогава беше именно пред кафенето, до десния тротоар на улица Раковски". Там винаги чакаха няколко огромни буика, пакарди или нешове, возенето с които ми се струваше като върха на луксозния живот.

 

 /Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 42-45; с. 111./

 

стихове проза изследвания спомени ☼  документигласове

 



Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"

Copyright 1998-2011 OMDA Ltd  All rights reserved.