Евангелие от Добри Жотев

На Учителя с любов




Любомир Левчев

Добри Жотев беше първият жив поет, с когото ме срещна съдбата. (Е, съдбата не ми е сестра, а тъкмо сестра ми намери тайната ми тетрадка със стихове и без да ме пита, я беше занесла в редакцията на ул. "Масарик", днес "Кракра".) И може би поради това не мога да си представя поета друг освен жив. И може би това е главното в неговия характер, в неговия талант, в неговата същност - жив! Точно както композиторът определя темпото на творбата - vivace.

Впрочем между многото чудатости, които поетът носеше с достойнство, беше и това, че свиреше на цигулка. "Серенада"-та на Тозели или "Менует" от Бокерини... Съвсем самодейно, но с такова искрено чувство, че се получаваше красиво. Никога не разбрах кога и как се беше запалил. Някаква пернишка ученическа конспирация го пратила в затвора. После от скопския зандан бе избягал при партизаните (български ли, сръбски ли?). После всичко се смесваше в някаква баладична амалгама, от която не бих и помислял да го изваждам, за да не угасне огледалото, в което се оглеждахме.

Да, той беше нашият великолепен и незабравим първоначален учител. А школото беше взаимоучително, съвсем по възрожденски. Самият Добри беше едновременно и педагог, и таен ученик. Макар да беше петнайсетина години по-възрастен от нас, между първата му стихосбирка "Жажда" (1951) и нашите първи книжки имаше само пет-шест години разлика. Та за тези пет-шест съдбоносни години става дума тук, в този кратък, хаотичен спомен "На Учителя с любов". Като втори Песталоци той си беше заслужил прозвището "Татко".

Освен поучения и истинско редактиране, школата на Татко Добри включваше поетични рецитали, романтични пътешествия до реални и нереални места, дори приятелски борби в гръко-римски стил на тепиха на някоя ливада. Хем се опитвахме да го надвием, хем не искахме, за да не рухне великата илюзия...

А при особени случаи Добри Жотев ни водеше на обяд или вечеря в Клуба на журналистите. Тогава това беше парнасът на нашата литература. Там можеше да видиш самия Ламар, Фурнаджиев или Марангозов. Там можеше да докоснеш Веселин Ханчев, Иван Пейчев или Сашо Геров... А защо не Багряна и Дора Габе... Зашеметени от този хайлайф, ние - литературните гаврошовци, пирувахме. Фасул яхния (с люта чушка), порция луканка (една за всички) и кана леден айран, защото Учителят не обичаше пиянските оргии. (Ние си пиехме само.) Но кои бяхме тези "ние"? Преди всичко не искам да забравя Владко Башев, Иван Динков, Мишо Берберов, Андрей Германов или Дамян Дамянов... После - Първан Стефанов, Коста Павлов, Евтим Евтимов... Не, не! Броеницата не се получава! Времето я е разкъсало и аз не мога да я събера. А някога ни наричаха Преторианската гвардия, която си беше издигнала свой император - Добри Жотев от Радуй. Имаше нещо сюрреалистично в тази игра. Крилатият кон, пегасът на Добри беше един вран чешки мотоциклет. Когато получавах първия си хонорар. Учителят ми даде строги инструкции какво да правя с него - да си купя два тома на футуриста Маяковски. В епохата на кръжоците, през които минавахме, тази "весела дружинка" беше някаква неправдоподобна школа по волност и свободомислие. И така творческият дух и литературното значение  на Добри Жотев трябва да се търсят  не само в неговите книги, но също и в творчеството на почти всички поети, идващи непосредствено след него. Това някой го беше казал за Белински или за Чернишевски. Но нали винаги така са се прокарвали пътищата?

Ако трябва да добавя няколко  щрихи към беглия портрет на Добри, бих избрал неговата рицарска доброта и любвеобилност. Освен "цигулар на покрива" той беше  и актьор на въображението. Всъщност първата му книжка е била свързана с театъра. И ролята, която би му подхождала най-много, ролята, която той играеше до края на живота си, може би е тази на Сирано дьо Бержерак.

Стихосбирката му "Буйният вятър" (1958) ни попиля по всички краища на поетичния свят. Още не знаехме, че буйният вятър - това е историята, която всеки, абсолютно всеки съдържа в себе си. От време на време се срещахме, хвърляхме се в обятията си, правехме се на бащи и деца, плачеме от щастие, но вече всеки търкаляше сам своя камък по стръмнината. Сатирата обземаше все повече Добри Жотев. Той ходеше на гости у Дявола, продължаваше да съблича Венери, все по-смел и все по-самотен. Нека литературните съдници му направят нужната дисекция. Аз не мога и не искам, защото Добри Жотев беше първият жив поет и ще си остане такъв.

Накрая го измъчваха жестоки физически болки. Като че ли пак го съдеха за конспирация. Ходех му на свиждане. Правехме все по-кратки разходки с моята кола. Веднъж ми каза: "Твоята таратайка е червена като корицата на "Жажда". Исках да бъда пак близо до него, макар че бях далече от себе си. А той, озарен от първична вяра, пишеше своето евангелие, за да се представи, където трябва.

(Публикувано в изданието на СБП - в. "Словото днес", бр. 3, 26 януари 2006.)




1998-2014 OMDA Ltd. Всички права запазени