Пенка Дамянова: Писмо до Т. Живков във връзка с изключването от БКП на български писатели, въздържали се при гласуването срещу Нобеловата награда на А. Солженицин

  

                              Другарю Живков,

 

От изказването на Николай Зидаров на нашата районна партийна конференция (Благоевски район) разбрах, че вестта, която вълнува много хора в града и на която мнозина не искахме да повярваме, е истина: изключени са от редовете на партията група другари активни участници в антифашистката борба. Мой дълг е да кажа пред Вас мнението си: Както за Валери Петров е било чест членуването в БКП, така и за партията беше чест да има в редовете си такъв талантлив поет и високо етичен гражданин като Валери Петров. Ако за Христо Ганев е било чест да членува в БКП, така и за партията беше гордост, че е възпитала такъв син като партизанина Христо Ганев. Не считам, че изключването на тези другари е увеличило нашата чест и достойнство. Куршумът е улучил не врага, а собственото ни сърце. Но къде е коренът на бедата? В това ли, че група писатели са се въздържали да гласуват протестно писмо срещу присъждане на Нобеловата награда на един световно известен съвременен съветски писател, чието творчество познават съвършено слабо, поради това че у нас е публикувано само едно негово произведение? Бедата струва ми се иде от другаде от нашата погрешна, не Ленинска тактика както по отношение Нобеловата награда и нобеловия комитет, така и към писателя Александър Солженицин. Без да познавам членовете на комитета за Нобеловите награди допускам, че сред тях има антикомунисти. Но Нобеловата награда и нобеловият комитет са си спечелили голям международен авторитет не с антикомунистическа дейност, а с присъждане в продължение на много години награди на хора, които  са имали действителни постижения в науката и изкуството. Ленинската позиция не може да не държи сметка за този авторитет и евтино да го пренебрегва.

Александър Солженицин е съветски писател, даровит писател, писател реалист и това също ленинската позиция не може да пренебрегва и да се отнася нихилистично към него. Още повече наградата му е  присъдена за произведения, които на времето бяха утвърдени в съветския печат. А ако в творчеството на Солженицин има неща, които не могат да се приемат от марксическа гледна точка, противоречат на собствения му реалистичен творчески метод, следва да направим талантлив, аргументиран марксически анализ на творчеството на Солженицин, да посочим и на комунисти, и на безпартийни и на самия Солженицин, кои са достойнствата и кои недостатъците на неговото творчество. Ако това беше навреме направено, нямаше да изпаднем в ролята на жертва на провокация, нямаше да приемаме нобеловата награда с истерика, с плитко аргументирани протести, нямаше да изхвърляме от партията хора, които през целия си живот са се борили за нейното дело. Но злото е вече дошло. И не е изключено да бъде последвано от друго зло изключените другари да се съсипят душевно, да се парализират творчески, което е загуба не само за тях, но и за народа ни. Не е изключено и да останат без работа и препитание. И колко недостойно е обвинението срещу Валери Петров четено пред комунистите от театрите, че се бил откъснал от хората и ограничил само в тесен приятелски кръг! Та тази година нашата страна се сдоби за пръв път с такива хубави преводи на Шекспировите комедии (2 тома), което е голямо събитие за нашата култура, преводите са направени от Валери Петров. Само който няма представа колко трудоемка е преводаческата работа, а превеждането в стихове изисква не само талант, но и десеторно по-голям труд, само който няма представа какъв прекрасен, но и колко труден автор е Шекспир, би могъл да отправя към преводача му такива обвинения. Та тези два тома изискват няколкогодишен 10-12 часов трудов ден. Наред с това всички студенти по английска филология могат да свидетелствуват (знам го от дъщеря си), че Валери Петров дълго време заедно с тях е посещавал лекциите на професор Марко Минков, за да усъвършенствува познанията си по английски език и литература. И ако е имало някакво изолиране на Валери Петров, то е дошло не от него, а от отношението към него. Нима не се научихме до сега от това, че по подобен начин погубихме даровития пролетарски удожник Александър Жендов? До кога ще водим такава идеологическа борба, която удря не класовия враг, а най-предани на партията другари?

 

Пенка Дамянова

София, 17 февруари 1971 г.

 

 

 

 1998-2009 OMDA Ltd. Всички права запазени

стихове проза изследвания спомени  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Поглед към деня

Home