2 

Историята в личен разказ: Край розовия параклис

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

 

Само един тревожен битов въпрос дълго време не можем да разрешим. Нужниците в лагера, ползвани преди от ученици и персонал от летните лагери, а след туй и от други хора наоколо, са съвсем занемарени. Запушени от мърсотии, с изпочупени огради и покриви. Край тях хвърчат съвсем дребни комари и ни хапят и от ухапвания по краката на Саша се разразяват гнойни рани. Другарката Драмалиева настоява и пред старшията, и пред коменданта, да се извикат работници да построят на друго място в лагера нови нужници, а старите да бъдат засипани с вар, но получава отказ. Комендантът е общ началник на двата лагера мъжкия и женския. Пребивава в мъжкия и от време на време за контрол се вестява в женския. При следващо посещение на коменданта другарката Драмалиева го пита: А щом не се разрешава работници отвън да влизат в лагера, не може ли мъже от концлагер Гонда вода да извършат строежа?

Не мина много време и по горната пътека откъм Гонда вода се зададе висок, жилест, малко приведен мъж на средна възраст (забравила съм името му), който води магаре, натоварено с инструменти. След магарето група мъже, сред които зърнах познати младежки ръководители - Титко Черноколев, Живко Живков, другите не познавах. Били са: Никола Павлов (Кольо Комара), строителен техник по професия, Борис Копчев, Веселин Георгиев, Емил Марков, Мишо Николов, Раденко Видински.  Всички имаха близки и познати жени в нашия лагер. Охраняваха ги стражари от Гонда вода. Придружаваше ги и горският служител бай Георги.

Като агроном и специалист по почвите Титко Черноколев търси най-подходящ терен за новата сграда и го намира малко навътре в гората. Строителите влагат възможното си умение. Новата сграда е чиста, просторна и дори красива, но недостатъчно защитена от зимни студове. И строителите, и ние, и стражарите не предполагаме, че ще зимуваме в лагера. Нов стражарски пост застава между банята и пътеката към нужниците.

Освен готвенето, миенето на съдове, носенето на вода в кухнята, почистването на кухнята, банята, спалните помещения, двора и нужниците, имаме и други трудови задължения: Да берем липов цвят, да садим борчета, да носим дърва. Снабдяваме с липов цвят за чай полицейските участъци в Пловдивски окръг, запазваме и за нас. Спираме да берем липов цвят, щом прецъфтяват липите край лагера. Краткотрайно е и саденето на борчета. но носенето на дърва не престава. Големи тежки дървета носим и лете, и зиме, и пролет, и есен, и по уханни горски пътеки, и през калища и камънаци, и през дълбоки снежни преспи!!...

Свикваме с трудностите в лагера, но денонощно ни гнети мъката, че сме откъснати от борбата, че не можем да се съпротивляваме на злодеянията на фашизма, потъпкал свободата и независимостта на повечето страни в Европа, погубващ живота на хиляди невинни хора. Не можем да се съпротивляваме и срещу фашизираните български власти, предоставили всичко в страната в услуга на хитлеристка Германия, водещи България към нова национална катастрофа. Пленници и заложници сме на тия власти.

Наред с общата за всички ни мъка, всяка от нас има и отделни свои страдания. Най-много страдат другарките, оставили невръстни деца без майчина грижа и милувка. Елена Илиева Мотова се тревожи за мъничката си дъщеря Юлето, Елена Балканджиева за своя Жорко, Олга Хранова за двете си момиченца Лилето и Маргето, Зелма Алмалех за своя Льони. Съпругът на Зелма Алберт Алмалех е в мъжкия лагер Гонда вода. Тревожат се за момченцата си и Рада Тодорова и Жейна Пискова, Кунка Апостолова за дъщеря си, Елена Драмалиева за своя Любчо. Съпругът й Кирил Драмалиев не може да се грижи за сина си, защото полицията търси и него, за да го арестува...

Страданията ни в лагера не свършват с това, че сме откъснати от борбата и от близките си. В лагера има и друго страшно страдание. Няколко другарки идват в лагера с предварително създадени към тях и недоказани подозрения в измяна, в предателство. Схемата на конспирацията диктува да се пазим от тях. Но те не са случайни хора, а опитни революционерки, жени с високи човешки качества и човешко достойнство, усещат различното към тях отношение и жестоко страдат.

Мара Петлякова стене в съня си. Тя е една от заподозрените в измяна. Разбира и сигурно много страда. А е толкова смела, силна, способна, грижлива към другите.

Още първите дни след  пристигането ни в лагера, когато обсъждаме положението си и организирането на концлагерния ни живот, пролича умът, политическата прозорливост, съобразителност и такт на дребничката, с бледо, леко повяхнало лице и интересни бадемовидни очи Катя Аврамова. Непринудено тя става всепризнат политически ръководител на концлагерния ни женски колектив.

С Елена Илиева Мотова сме в двора на лагера зад розовия параклис. Гледаме надолу към Асеновата крепост. Питам Ленка: Освен шосето от Асеновград за Пловдив има ли други пътища и пътеки за Пловдив? Ленка ме поглежда изпитателно: Ей, Пене, да не си намислила нещо? Тия работи не стават на своя глава, да знаеш. Разбирам.

Къпем се двете с Искра в банята. Аз съм вече готова, а тя продължава да се къпе. Не само защото е голяма чистница, а и защото си пусна дълга коса. И като разплете плитките и като почне ситно-ситно да ги пере със сапун край няма. Настоявам да й помогна, не допуска нито мене, нито който и да е друг да облекчава личните й задължения. И я оставям да довършва къпането и отивам да донеса още вода да долея котела на огнището.

Наливам баките на чешмата. Отдолу, откъм дерето се задават стражарят Вълчан и възрастен човек пред него. Наближават. Познавам човека бащата на Искра. Сега ще извикам Искра, само почакайте, тя е в банята, му казвам. Недей, недей я вика, ми казва бащата на Искра, не бива да се бавим, ще пострада това момче. Благодарен съм му, че минахме оттука и добре, че ти се случи на чешмата. Кажи на Искра много здраве от майка й и от Светла, здрави са. И от мене много здраве й кажи и да се пази. И бащата на Искра Йордан Панов, и стражарят Вълчан продължават нагоре към Гонда вода.

Искра мож да се види с баща си наскоро след това. Другарите от Гонда вода, които идваха да строят нужниците, го бяха включили в групата си. Несъстоялата се при отиването му в Гонда вода среща се състоя тогава. Във великолепната си мемоарна книга Йордан Панов пише, че още при отиването си в Гонда вода благодарение на стражаря Вълчан той се е видял не само с мене, но и с Искра, и с Катя Аврамова, и с Елена Драмалиева и че тая среща е траяла цял час, но моето помнене е различно (22 с.)

Дежурна съм по кухня. Свикнала съм да ставам рано. Внимателно се промъквам между леглата, да не събудя другарките. Кой ли стражар е на пост? Намислила съм нещо, което зависи от поста. Слизам по каменните стъпала на сградата и го виждам Кунчев. Висок, слаб, с болезнен землист цвят на лицето, с тъмни коси и вежди и под тях остри сиви очи. Проговорва само за да ни ядосва. Лъже, че Москва и Ленинград са вече в ръцете на хитлеристите. Пръв се закичи с червената фашистка виктория (V).

Стъквам бързо огъня в кухнята (от снощи съм приготвила борина и сухи трески). Грабвам баките и бързам към чешмата. Мия се, изплаквам баките, пълня ги с вода. Кунчев се прави, че не ми обръща внимание, а всъщност зорко следи къде съм и какво правя. Като вляза в кухнята, се отдалечава. Огънят се е разгорял. Големият котел на печката е пълен с вода. Приготвям торбичката с липов цвят, канчетата и лъжиците за чая. Но освен хубавия чай искам и друго да направя да сложа цветя на масите, където се храним. За вази съм приготвила празни консервни кутии. И цветя знам къде има. На малка полянка над кухнята, на торно от изгнили коренища на отсечени дървета място са нацъфтели чудесни макове. Но маковете са отвъд колчетата и Кунчев няма да ми разреши да отида там. Няма го около кухнята. Покатервам се на ниския дувар, прекрачвам колчетата, стигам маковете и бера, бера...

Връщам се в кухнята. Подреждам цветята във вазите. За миг колебание само на нашите маси ли? Защо не и на стражарската? Слагам и там консервена кутия с цветя. Доволна се връщам в кухнята. Водата е завряла. Слагам торбичката с липов цвят. Излизам навън още веднъж да погледна масите, преди да бия звънеца. Какво виждам?! В кутиите стърчат само голи стръкове, а на каменния под като локви кръв, купчини алени листенца. Кунчев откъм двора мърмори, че съм щяла червен байрак да развия. Не му отвръщам. Смитам на лопата накъсаните алени цветя, слагам на лопатата и голите стръкове, изсипвам ги на боклука и удрям звънеца.

Славка Халачева от с. Енина, Казанлъшко, от време на време се разхожда сама в страничния двор и затрогващо пее: 

 

Няма ли за мене кой да замилее

няма ли за мене слънце да изгрее?

Чуй ме, завърни се, че с години черни

идат по-усилни, идат по-неверни. 

Изкарваше понякога цялата гурбетчийска песен на Магда Петканова: 

Свещи ти запалих пред трона небесен

поклони направих дор до девет пъти,

та дано се върнеш жив и здрав наесен

и дано на тебе лек да ти е пътя.

 

В къщи се завърнах, пусто ми се стори;

погледнах детето то вече заспало

чух, че нещо в къщи майка ти мърмори

и заплаках клета като над умряло.

 

А теб те срещнали нашенци над село.

Казват весел бил си, карал си кат хала,

кривнал си калпака над бялото чело

и от твойта песен гората ехтяла.

 

В къщи ме остави с дете на ръцете

бяла и червена като китка цвете.

По печалби тръгна, по гурбет далечен

и да се завърнеш не помисли вече.

 

Чаках те до днеска, ще чакам тепърва

цял живот зарових тук при зла свекърва.

Дете ще израстне, младост ще прегърне,

ала мойта младост няма да се върне.

 

Всяка нощ изпридам две и три къдели;

от стан не излизам вече със недели

а пак ми натякват и пак ми нареждат,

и пак деверите не ме и поглеждат.

 

Няма ли за мене кой да замилее

няма ли за мене слънце да изгрее?

Чуй ме завърни се, че с години черни

идат по-усилни, идат по-неверни

 

Надя, Саша и Славка са наредили до прозорец в нашата стая портретчета на трима млади мъже и викат и нас другите момичета да се произнесем по избора им. Първият портрет е на Живко Живков, любимия на Надя хубавец, строги, правилни черти. Вторият е Сашиният избраник Тошо, тъмна коса, тъмни вежди, не толкова правилни черти, но симпатичен. Третият е русокос, къдрокос засмян хубавец Здравко, любимият на Славка. Посочвам Сашиния Тошо. Други посочват Живко, трети Здравко. Никой не е пренебрегнат. Изложбата завършва, портретчетата се прибират.

С Борката не бяхме си разменили снимки. Но и да имах негова снимка, нямаше да я взема с мене, когато ме арестуваха, бих го изложила на опасност. Не споделям с никого, дори и с Искра, че имам другар. Ленка от време на време ме сватосва за трима пловдивски ремсисти, ту за единия, ту за другия, ту за третия, когото си избера.

Връщам се от бране на дърва. От прозореца на стаята ме вика Ленка с писмо в ръка. Ленка е дежурна готвачка и докато сме били за дърва, старшията й дал да ми предаде писмо от Борката.

Ах ти, Пене, ах ти тиха вода, криеш, че имаш другар, праща ти любовно писмо, казва Ленка. Грабвам писмото. Не ми е приятно, че вече са го прочели, макар в писмото да няма нищо грозно. И Сашка иска да го прочете. Бягам, не й го давам.

И други момичета получават писма от любими момчета. Само Сашиният Тошо не се обажда. Секва веселият смях на Саша. Не се шегува, не се закача с нас. Захлупва се на леглото си и не иска да говори с никого. Тошо се е събрал с друго момиче. Идва пощенски запис до Саша за изпратени от Тошо пари. Саша връща записа на изпращача. Така завършва голямата Сашкина любов.

Различна и особено мъчителна е личната драма на близката ми приятелка Искра. Искра надвишаваше всички ни по ум, по култура, по будна съвест. Беше неоценимо духовно богатство на концлагерния ни колектив. И млади, и възрастни дълбоко я уважаваха и обичаха. Затова ми е много жал, когато я видя да изпада в тежки депресивни състояния. Не знаех защо, а Искра мислела, че зная. Опитвам се да й помогна не успявам. А беше толкова весела и жизнерадостна на студентските ни екскурзии, на бонсовите сбирки, на студентските стачки. Доста време след това не се виждахме с Искра. Ангажираха ме премного с ремсова работа в района и се откъснах от Университета...

Не знаех, че Искра е била влюбена в Крум Ахчийски, че е имала дружба с него. Но другарите от ЦК на РМС получили убедителни сведения, че Крум е свързан с полицията и лично с главния началник на политическата полиция, Никола Гешев, и изискват от Искра да скъса с Крум. И тя скъсва, за да й остане травма за цял живот!...

Крум беше известен като най-добрия марксист сред студентите. Виждах го обикновено с приятеля и съквартиранта му Нарцис Смилков. Нарцис беше бонсов трибун добър оратор, стичаха се да го слушат не само бонсистите, но и нечленуващи в БОНСС[i] студенти, особено студентки.

Не харесвах Крум нисък на ръст, с некрасиво лице. Но не го познавах добре, сигурно е имал ценни качества, за да предизвика обичта на умната, културната Искра, която при това беше и естет.

Крум е бил разстрелян след 9.ІХ.1944 год. Не знам какви уличаващи го документи са били намерени. След време бащата на Искра, който бе  прегледал документи, свързани с Крум, ми каза, че Крум бил писал няколко пъти: Срещнах се с Пенка Дамянова, но нищо повече нямало съобщено за мене. Не помня дали от бащата на Искра, или от сестрата на Крум Петрана, или от някого другиго бях научила, че Крум правил опити да се отърве от полицията, напуснал университета, отишъл си в Кнежа, но Гешев лично отишъл с кола и го върнал в София. Навярно от страх Крум се е принудил да подпише декларация да служи на Гешев и след това не е могъл вече да се отърве. Бащата на Искра ми каза още, че нищо тежко изобличаващо Крум не открил...

С Крум само веднъж имахме обща задача, която не изпълнихме. Не си спомням по коя акция точно, Крум трябваше да говори в Свободния университет, а аз да му помогна след това да се измъкне от арест. Дойде моментът, когато Крум трябваше да стане да говори, а той не ставаше. Стоях на края на студентска скамейка откъм вратата, Крум през един ред също на края на скамейка откъм вратата. Подадох му лист, на който бях написала: Закъсняваме! Той ми върна листа, на обратната страна на който беше написал:

На гроба ти ще напиша Загрижена за щастието на другите, не й остана време да помисли за своето

и не стана да говори. Ядосах му се много. Изпуснахме момента. Казах на Крум да обясни на Нарцис защо не е станал да говори.

Продължително звъни телефонът в канцеларията на старшията. Тревога сред полицаите. Затварят ни в стаите. През прозореца виждаме да поставят картечница в страничния двор откъм горната страна на параклиса. Пристигат от Гонда вода стражари с полицейски кучета...  Несполучлив опит да бъдат освободени затворените в Гонда вода антифашисти. При престрелката е убит стражар. Един след друг нападателите са заловени. След жестоки изтезания ги съдят. И висва на бесилото с побеляла за един месец коса младият Пантелей Пачов, ръководител на групата, поел лична отговорност за станалото. Обесен е и брат му Лазар.

Като ученик в Пловдивската търговска гимназия Пантелей Пачов е изключен от гимназията за участие в стачка. Когато връчват дипломите на съучениците му директорът на гимназията с огорчение казва: Най-силният ученик от този випуск, Пантелей Пачов, не можа да достигне диплом...

Изключеният най-силен ученик Пантелей Пачов става тютюноработник и самоотвержен деятел на Работническия младежки съюз (РМС). Попада в затвора във връзка с организирана от него нелегална печатница. След шестгодишно затворничество на 6 януари 1941 година излиза от затвора. И през лятото на същата 1941 година в изпълнение на решение на Централния комитет на Българската работническа партия се заема с организиране освобождаването на затворените в Гонда вода антифашисти. Трудно придобитото от Пантелей и другарите му оръжие е старо и несигурно. Непредвидени обстоятелства осуетяват първоначалния план и замисленото освобождение се проваля.... А сега си мисля, ако Пантелей и другарите му бяха успели да изведат от Гонда вода затворените там мъже и нас от св. Никола, къде биха могли да укрият бързо тия няколкостотин души. Кой би могъл да ги приюти? Кой и с какво би могъл да ги въоръжи?! Та това е краят на лятото на 1941 година. Въоръжената ни съпротива едва набира сили. Снабдяването с един револвер или една пушка често коства един човешки живот. Хитлеристката армия бе навлязла дълбоко в Съветския съюз, а нашата българска армия я заместваше в завзетите земи в Югославия и Гърция. С навлизането на нашата армия във Вардарска и Егейска Македония българското царско правителство създаде илюзията за осъществяване на българските национални идеали. Време, за което писателят Кирил Христов в писмо до свой приятел от 7 юни 1941 година е написал: Аз страдам все повече и повече от своите политически предвиждания зловещо ясни (....) Днес непоносимо ме дразни оптимизма и лудата радост на всички, с които говоря (...) Ние през тия дни сме масово по-луди отколкото бяхме след първата балканска война....

Нашата борба, майко, е права и свещена! казва Пантелей Пачов на майка си, преди да бъде обесен.

Старшият извиква по списък група от нас, предимно по-млади жени, и разпорежда бързо да се приготвим за път. Не казва къде ще отиваме, но ние се досещаме. Вече знаем, че далеч в Беломорието до село Ени-кьой Ксантийско има нов голям концентрационен лагер за мъже и жени. Там навярно ще ни карат. Не ни радва преселването възможностите за бягство стават съвсем неосъществими. Но неуспели още да се приготвим, заповедта се отменя. Вместо това от Ени-кьой при нас пристига първо една, а след туй и втора група възрастни и млади жени. Какво е станало, та полицейските заповеди се отменят и променят?

На 25 септември 1941 година (според кака Донка - на 27.ІХ (135 с.) в селището за държавна сигурност Кръсто поле до село Ени-кьой, Ксантийско, пристигнал за консултация германският унтерщурмфюрер Ландау. Своите констатации есесовецът изказал устно на ръководството на лагера и писмено до своето началство. В момента, казва Ландау, в концлагера има 420 души, могат да се поберат до 800. (Българската полиция се престарава и успява да събере двойно повече концлагеристи.) Увеличеният брой според унтерщурмфюрера налагал създаване на някакъв лазарет, а също и крематориум за труповете. Унтерщурмфюрерът е недоволен, че в концлагера се готви в обща кухня и за задържаните, и за охраната. И че тук освен мъже има и жени. След посещението на унтерщурмфюрера комендантът на лагера Кръсто поле извиква официалния представител на концлагеристите Димитър Илиев и му казва: Инструкторът намира, че е неморално мъже и жени да се държат в един и същ концлагер. Затова предай на жените да се стягат за път.

Така от Ени-кьой при нас в Св. Никола дойдоха: Георгица Карастоянова, Дона Богатинова, Елена Стоичкова, Жейна Пискова, Кунка Апостолова, Калина Радулова, Маня Енчева, Мара Станева, Мара Енева, Мика Винарова, Мита Аврамова, Настя Исакова, Надя Божилова, Невена Драгиева, Невена Русанова, Невена Маркова (Гриша), Олга Хранова, Пенка Огнянова, Пенка Михайлова, д-р Райна Георгиева и Фанка Николова.

Удиви ме хубостта на две от по-възрастните жени: Георгица Карастоянова едра, царствена фигура, очароващо лице. Омайващ поглед и усмивка. Посребрялата коса, сплетена на плитка и завита на венец около главата (после прическите се сменяха).

Мита Аврамова висок ръст, големи изразителни тъмни очи, красив нос, обаятелно матово лице. Излъчва и романтика, и благородство. Хубавица беше и Дона Богатинова синеока хубавица.

Скоро за нас, младите, те станаха: леля Гица, кака Мита и кака Донка.

Хубавици имаше и сред по-младите.

Ана Илиева и Невена Драгиева бяха не само хубавици, но и надарени певици.

Ана Илиева школувано пееше оперни арии и Шубертови песни.

Невена Драгиева, макар и млада, имаше значителен и жизнен, и политически опит. Единствена тя от по-младите се включи в дежурството по готвене и по майсторство не отстъпваше на по-възрастните майстор-готвачки. А това дежурство траеше не дни, а седмици. И да шие, и да плете умееше Венчето и всичко, изработено от нея, биваше и красиво, и оригинално. Никоя от нас не можеше да пише калиграфски като нея. Беше сдържана, но не отминаваше грешките и слабостите.

Венчето знаеше най-много руски песни и от нея и от Лиляна Милошева ги учехме.

Всички момичета пеехме най-често групово две песни по текст на руския поет Михаил Исаковски. Обичах тази песен: 

 

Дан приказ ему на запад

Ей в другую сторону...

Уходили комсомольцы

На гражданскую войну.

 

Уходили, расставались

Покидая тихий край.

Ты мне что-нибудь, родная,

На прощанье пожелай.

 

И родная отвечала:

Я желаю всей душой,

Если смерти, то мгновенной,

Если раны н ебольшой.

 

А всего сильней желаю

Я тебе товарищ мой,

Чтоб со скорою победой

Возвратился ты домой.

 

Он пожал подруге руку,

Глянул в девичье лицо:

А еще тебя прошу я

Напиши мне письмецо.

 

Да куда же напишу я?

Как я твой узнаю путь?

Все равно, - сказал он тихо

Напиши куда-нибудь!

 

Дан приказ ему на запад

Ей в другую сторону

......... 

Не знам защо не обичах другата песен, макар че е ефектна и много я харесваха: 

Катюша 

Разцветали яблони и груши,

поплыли туманы над рекой,

Выходила на берег Катюша,

На высокий берег, на крутой.

 

Выходила, песню заводила

Про степного, сизого орла,

Про того, которого любила,

Про того, чьи письма берегла.

 

Ой ты, песня, песенька  диевичья,

Ты лети за ясным солнцем вслед,

И бойцу на дальнем пограничье

От Катюши передай привет.

 

Пусть он вспомнит девушку простую,

Пусть услышит, как она поет,

Пусть он землю бережет родную,

а любовь Катюша сбережет.

 

Разцветали яблони и груши,

Поплыли туманы над рекой,

Выходила на берег Катюша,

На высокий берег, на крутой. 

Тази песен стана много популярна след 9.ІХ.1944. Пееха я и на руски, и на български.

 

 


[i] БОНСС Български общонароден студентски съюз. Антифашистка организация на българското народно студентство, създадена през 1930 година под ръководството на БКП.

БОНСС става авангард на прогресивното студентство, защитник на неговите политически, икономически и културни интереси. Осъществява широка културно-просветна и масово-политическа дейност сред студентите, средношколците, работническата и селската младеж. Ръководи студентските стачки, митинги и демонстрации.

След преврата на 19 май 1934 г. БОНСС е забранен. Продължава да работи при нелегални условия. През 1940 г. БОНСС и студентската социалдемократическа организация Жан Жорес се обединяват в обща организация БОНСС Български общ народен студентски съюз. Бонсистите участват дейно във въоръжената антифашистка борба и много от тях загиват.

След 9 септември 1944 г. БОНСС и други демократични студентски организации и групи се обединяват в Общ съюз на народното студентство (ОСНС), който съществува до вливането му в новосъздадения Съюз на народната младеж (СНМ).

 

1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени