Историята в личен разказ

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

1940 г.

 

 

На дъщеря ми Майя

 

КРАЙ РОЗОВИЯ ПАРАКЛИС

Повeхнали спомени 

Събуди се, дух замрежен

среди рой самолъжи,

за блена си чист и нежен,

чист и нежен разкажи.

                Николай Лилиев

 

1 юли 1941 година

Четири месеца откак България официално стана съюзник на фашистка Германия.

Десет дни откак фашистка Германия погази договора си със Съветския съюз и вероломно нападна Съветската страна.

 

Подреждам в голям куфар дрехи и тоалетни принадлежности. Пъхам между дрехите една-единствена дебела книга съчинения на А. С. Пушкин на руски език. В София съм в апартамента на леля Пенка и съпруга й, адвоката Димитър Стойчев, на третия етаж в жилищната кооперация на ул. Любен Каравелов № 88, ъгъла с бул. Фритьоф Нансен.

Предишни години с този куфар с радостен трепет тръгвах за родното ми село Колибето, Троянско. Сега с тревога се готвя да отивам в друго непознато село, Църква, Софийско. Леля Мара е учителка в село Църква. Споделила съм с нея, че полицията навярно ще предприеме арести на участници в антифашисткото движение, че е възможно да ме потърсят в софийската ми квартира и за да избегна полицейски арест, ще ползувам нейната квартира в с. Църква. Леля Мара е дошла в София да се видят с леля Пенка, която учителствува в Белоградчишките села, и само през лятото идва в дома си в София. Леля Пенка и леля Мара са сестри на майка ми. Мама е най-голямата сестра, но нея вече я няма. Почина през 1935 година. Татко се ожени повторно. Имам доведен брат Гошо. Татко, жена му Мита и Гошо са в родното ми село Колибето, което сега се казва Черни Осъм.

2 юли 1941 година. В 7 час сутринта при старата водопроводна кула в Лозенец се срещам с новия секретар на районния комитет на партията (БРП[i]). Не го познавам. Години след 9.ІХ.1944 год. научих, че се казва Димо Дичев. Секретарят на районния комитет на партията на Софийския Лозенски район се интересува от организационното състояние на районната ни ремсова организация. Казвам му, че точни сведения мога да му дам за Лозенец, а организацията в квартал Иван Вазов още не познавам добре. За квартал Ив. Вазов имаме нов отговорник в районния комитет Димитър Станоев, студент, представи ми го предишният отговорник Спас Делчев, работник, който остава на партийна работа в квартала. В Лозенец имаме ремсови групи във всички предприятия в керамичната работилница на свещеник Михайлов, във фабриката за клечки за зъби на инженер Генев, във фабрика Руда, в металната фабрика на Щилянов, 2 ремсови групи във фабрика Памук. Имаме отделни ремсисти и в предприятията Бълти, Подкова и Тра-тро. Имаме и три квартални ремсови групи, в които членуват млади чиновници и работници от дребни предприятия с 1-2 работника, и работници, които живеят в Лозенец, но работят в други квартали, и ученици. Към всички масови организации имаме ремсови активи към читалищата Раковски, Пенчо Славейков и Отец Паисий, към спортните клубове Раковски - Лозенец и Родина ...

Към края на разговора ни съобщавам на секретаря на районния комитет на партията, че няма да стоя вече в досегашната си квартира, за да избегна възможен полицейски арест. Добре си намислила, отвръща ми секретарят.

Поемаме курс към подготовка на въоръжено въстание съобщава ми най-голямата новина партийният другар! Въстание спасително за страната ни! Колко нужно беше то още в началото на тази година, още когато царят и фашисткото правителство присъединиха България към тристранния пакт, още на другия ден! Няма да забравя този следващ ден група младежи, членове на РМС и симпатизанти, бяхме тръгнали на разходка от Лозенец към Симеоновското шосе. Близо до семинарията се спряхме да почакаме Олга Каменова (студентка по германска филология) да се облече и дойде с нас. Тя се забави. Някои младежи насядаха на оградата на къщата, където живееше Олга, и не си спомням кой предложи, докато чакаме, Доси (Донка Иванова) да изпее нещо. И Доси запя. Но изведнъж страшен тътен пресече песента. Иззад Семинарията се зададе моторизирана германска военна колона в тъмни униформи. Германската армия навлизаше в столицата на България! Усетих, че на страната ни вече не остава ни капчица свобода. Първият ми порив бе да се затичам и с тялото си да пресека върволицата, но се въздържах, с мисъл че няма да го направя умело. Зловещата моторизирана гъсеница се плъзна към Долни Лозенец и изчезна. Едни от младежите се прибраха, други продължиха разходката сякаш нищо не се е случило.

Тръгнах да търся другаря Георги Бакалов, секретар на районния комитет на партията (работник, не публициста Георги Бакалов, който почина 1939 год.). С мене тръгна Иван Генов, работник в каучуково предприятие, член на районния комитет на РМС[ii]. Не намерихме никого в дома на др. Бакалов. Ванчо отиде към предприятията на четвърти километър да види дали там не са предприели нещо. Аз потърсих архитект Симеон Велчев, най-интелигентния член на районния комитет на партията, но и него го нямаше в квартирата му.

Нужно беше, но го нямаше този ден нашето въоръжено въстание. Историята на страната ни и на партията ни бяха протекли така, че не можеше да го има този ден!

А сега тръгваме към подготовката му. Нито партията, нито РМС имаме оръжие. Момичетата и неслужилите военна служба момчета въобще не знаем да стреляме. А момчетата, които бяха изкарали военната си служба, ги мобилизираха и сега са в окупационния корпус в Югославия....

Пътят към въоръженото въстание ще бъде и дълъг, и труден, и страшен. Ще го вървим, кой докъдето стигне!

2 юли. В 7:30 час вечерта на трамвайната спирка Вишнева се срещам с Апостол Колчев, член на Софийския окръжен комитет на РМС, който държи връзка с нашия ремсов район. Съобщавам на Апостол кои нови членове сме включили в районния комитет на РМС на мястото на мобилизирани в армията другари. Искам от него нови конкретни указания и задачи и точна информация за положението на фронта в Съветския съюз. Защото освен официалните тревожни за нас информации, друго не знаем. Следващия път, казва ми Апостол. Съобщавам му, че няма вече да стоя в квартирата си, за да не бъда арестувана, че нощем ще спя в с. Църква, а през деня ще пребивавам на различни места в Лозенец. Съобщения за мене може да предава на Мария Лесева (членка на РК) на ул. Руен 62. Е, не бързай толкова, отвръща Апостол, няма да започнат от нас. Става ми неудобно. Апостол навярно смята, че се мисля за голяма революционерка, а не е това, а защото предишната година бях арестувана и ме водиха при Гешев и сигурно съм влязла в списъците му. Но не казвам нищо на Апостол и приемам репликата му като указание да не се укривам още. Връщам се в квартирата си недоволна и от себе си, и от Апостол. Казвам на леля Мара, че няма да заминавам за Църква.  И тя остава в София. Опасенията ми за възможен арест не са изчезнали и се ужасявам, когато иззвънява звънецът на входната врата. Но не е полиция, а братовчедът Насьо отец Атанас Григоров, свещеник в църквата Света Троица, веселяк, бохема, пее хубаво. Насьо съобщава на леля Пенка, че ще дойде по-късно да спи в нейния дом, защото щял да закъснее и нямало да може да хване последния трамвай за Св. Троица. Изпращам Насьо до вратата и го закачам: По кабарета ще ходиш? Ти пък, като не ходиш, нищо няма да разбереш от живота, отвръща ми Насьо. Затварям вратата след Насьо. Измивам се. Нахлузвам нощницата от плътно селско платно с извезана от мене българска бродерия на огърлето и лягам да спя. Събужда ме звънецът на външната врата. Ставам да отворя на Насьо и поглеждам часовника 3 час през нощта. Леля Пенка ме е изпреварила и отворила вратата и чувам непознат глас: Госпожица Пенка Дамянова тука ли живее? Влизат полицейският инспектор Станиша Станишев и двама стражари. Обискът не ме плаши. Изчистила съм всичко, което би интересувало полицията. И изведнъж, ужас! Полицейският инспектор разгръща оставена на бюрото книга Държава и революция на Ленин, книга, която преди година бях дала на нашата лозенска ремсистка Росица Кръстева, без да я бях прочела, и тя я донесла в мое отсъствие и леля я сложила на бюрото. Ваша ли е тази книга? ме пита инспекторът. Моя, му казвам. Откъде я имате? От майка ми, му отговарям. Майка ви къде е? Почина, му отговарям. Добре го намислихте, казва инспекторът. Освобождава стражарите и сяда да пише протокол. Вика и мене да го подпиша. С изненада чета: Не намерих никакви вещи, интересуващи полицията. Подписвам се, а инспекторът шеговито казва: Лоши сме ние полицаите, госпожице, нали? Не му отговарям. Инспекторът продължава: Облечете се и си пригответе дрехи и тоалетни принадлежности, забранено е да ви казваме, но навярно ще бъдете въдворена някъде, вземете си и по-топли дрехи. Куфарът ми е готов, казвам на инспектора, щях да заминавам на село при баща ми. Прибавям към багажа само нощницата. Вземам куфара, но инспекторът го грабва от ръката ми, той ще го носи. На вратата с тревога в очите ме изпращат двете лели.

Мислех, че ще тръгнем към Дирекцията на полицията, но полицейският инспектор ме извежда към канала на Перловската река. Булевардът, по който върви каналът, преди се казваше Евлоги ГеоГ

 Георгиев. Като станахме съюзници на фашистка Германия, булевардът бе прекръстен на Адолф Хитлер, после бе поделен между двамата фашистки водачи. До Орловия мост се казваше Адолф Хитлер, а след туй Бенито Мусолини. Когато сложиха новите табелки, стоях с приятелките си Вили Севова и Доси Иванова на трамвайната спирка и гласно се възмущавах, че е отнето името Евлоги Георгиев. А един старец до мене ми казва: Не се ядосвай, момиче, ще придойде Перловската река, ще отнесе и Хитлер, и Мусолини. Пророк излезе дядкото!

Вървим с г-н Станишев по булевард Адолф Хитлер, вървим и мълчим. Никого не срещаме, никой не ни настига. Продължаваме по бул. Бенито Мусолини, после свиваме и на улица Марин Дринов се озоваваме в известния като най-мръсен в столицата трети полицейски участък. Не мога да си обясня защо ме водят чак тук, а не в районния ми осми полицейски участък на ул. Юмрук чал в Лозенец. Началникът на трети полицейски участък посяга да прегледа багажа ми и аз изтръпвам за книгата, но Станишев казва, че е прегледал багажа и госпожицата може да го вземе при себе си. Влизам с куфара в килията. Придружилият ме стражар излиза и заключва вратата зад гърба ми. В килията има вече две обитателки: една пияна проститутка, която повръща над желязната кофа и фъфли гадости, и едно по-младо момиче. То ми казва, че е работничка във фабрика в Княжево и че са я набедили, че крала чорапи. Пита ме защо съм арестувана. Казвам, че не зная. А стражарят, който пази зад железните пръчки на отворения прозорец, подхвърля: Не знае ли, не знае ли, че бесило я чака. Не минава много време и вратата се отключва и виждам до стражаря хубавото лице на Райна Георгиева. Райнето е ремсистка от Подуенския район, познаваме се, но се правим на непознати и деликатно се разпитваме. На разсъмване край прозореца прекарват голяма група мъже. Сред тях виждаме извисената фигура и бялата коса на философа Тодор Павлов и други познати лица. Вратата на нашата килия отново се отваря. На прага са Дима Паламарова и Златка Стефанова. Чумички, и вие ли сте тука, обръща се към нас с Райна Дими. Ядосвам се на обръщението й. Не й казвам нищо. Става ясно, че и четирите се познаваме. Научаваме, че Златка, Дими и Лиляна Димитрова били у Лилянини. Събрали се да се видят за последно, преди да се разделят за дълго време. Когато потропала полицията, Лиляна скочила през прозореца в двора, а Златка и Дими хукнали към тавана, полицията след тях и ги арестували. И четирите се радваме, че Лиляна се е спасила. Извикват Златка и Дими при началника на участъка. Освобождават ги, при условие да идват всеки ден да се разписват в участъка. Става ни ясно, че Дими и Златка не са били в списъка за арестуване, била е само Лиляна. Оставаме двете с Райнето. Стражар ми донася плик с ябълки и ми казва да се покажа на вратата. От двора тъжно ме гледат леля Мара и отец Атанас Григоров. Казвам им, че съм добре, да не се тревожат, благодаря за ябълките. На ум не ми идва да ги питам как са узнали, че съм в трети участък.

Казвам, че съм добре, а не се чувствам добре. Не мога да си простя, че съм допуснала да ме арестуват. И друга тревога имам Цоле! (Стоян Иванов Кръстев)

Цоле е по-малкият брат на дейния лозенски ремсист и спортист Тако Кръстев. Цоле ще ме чака днес, 3 юли, в 12 час на обед пред Търговската гимназия, за да ме води на първата сбирка на нова ремсова група, съставена от негови приятели, пожелали да станат членове на РМС (ремс). Трябва да кажа на момчетата каква организация е РМС, какви цели и задачи има. И Цоле ще ме чака, без да знае какво ми се е случило. И ще се върти пред гимназията и може да предизвика вниманието на някой полицейски агент, който да го арестува!...

В двора пристигат полицейски коли. Натоварват ни всички политически от трети полицейски участък. Закарват ни в етапното комендантство на Централната гара. Там ни чака друга група арестувани мъже и жени, докарани от други софийски полицейски участъци. Сред групата виждам моята съученичка, състудентка и приятелка Искра Панова. Тук е и къдруша Донка Ташева, която като член на окръжния комитет на РМС известно време беше връзка с нашия ремсов район. Виждам и още две момичета, малко по-възрастни от нас с Райнето Саша Христова и Надя Василева, които също познавам от преди. Докато бяхме с Райнето в трети полицейски участък, мислехме, че сме най-глупавите момичета в София, допуснали да попаднат в ръцете на полицията, но се оказва, че не сме само ние.

В етапното виждам и други две жени едната дребничка, слабичка, към 32-33-годишна, другата по-възрастна, към 45-годишна, едра, снажна, с късо подстригана тъмна коса и разтревожени очи. Имената им научавам по-късно дребничката Катя Аврамова, по-възрастната Елена Драмалиева. Вечерта наблъскват всички ни в отделен железопътен вагон. Като се качвам във вагона, не знам откъде се появява колега от университета и ми вика: За Пловдив ли, колежке, ще пътуваме заедно. Бягай в друг вагон, му викам, ние сме арестувани. И той побягна. С Райнето седим смълчани в купето, а в съседното купе Надя и Саша оживено си говорят и от време на време весело се смеят. Как могат да се смеят, когато сме в такава беда!

Отминаваме Пловдив. Изсипват ни сутринта на Асеновградската гара. Чака ни допълнителна охрана стражари от Асеновградското околийско полицейско управление. Яхнал красив кон, началникът на управлението Иван Димитров размахва камшик и гръмогласно разпорежда. Грее слънце, но през нощта е валял пороен дъжд и по улицата, по която вървим, има големи локви вода. Опитваме да заобиколим локвите, но началникът не разрешава. Искра и Донка гласно протестират. Началникът им отрежда допълнителна индивидуална охрана. Мъжете искат почивка и да бъдат наети мулета за багажа. Не спирай, отрязва Димитров. Подкарват ни по стръмен хълм. Тоя отвратителен началник не дава да почиваме, но той не знае колко много можем, си казвам и въпреки тежкия куфар напъвам сили и стигам челната редица на колоната. но когато се обръщам назад, ми става съвестно. Най-долу, на края на колоната, смъртнобледи, готови да рухнат, са спрели в изнемога Тодор Павлов и Катя Аврамова. На Тодор Павлов му прилошава, другар му дава вода, колоната е спряла. Но отново еква гласът на полицейския началник: Продължавай! Изкачили сме вече стръмнината. Пътят става по-равен. Настига ни нова група арестувани от Старозагорски окръг. Сред тях само една жена, към 40-годишна, куца, с бастун Пенка Мирчева от село Дълбоки, Старозагорско. Полицейският началник заповядва жените да се строим и обърнем с гръб към пътя. Подкарват мъжете нагоре към задалата се нова височина. Нас, жените, повеждат по странична пътека. Редят се храсти, малки полянки, борове, хвойна, широколистни дървета. Няма го гърлестият началник, отишъл е с мъжете. Но стражарите са много и наежени и не може да се избяга. Най-после виждаме края на пътеката отляво сграда, отдясно боядисан в розово каменен параклис. На пътеката преди сградата стоят прави един старши стражар, две жени, едната висока, слаба, другата по-ниска, пълничка, и двама обикновени стражари. Оказа се, че жените са докарани преди нас другарки от Пловдив по-ниската Елена Илиева Мотова, тютюнева работничка, високата Томка Райдовска, медицинска сестра.

Сградите са две, една до друга. Допреди година са били летен ученически лагер, а от началото на 1941 година се превръщат в селище за държавна сигурност, където по разпореждане на Дирекцията на полицията биват въдворявани заподозрени в антифашистка дейност жени, но за които полицията няма юридически данни, въз основа на които да бъдат съдени и изпращани в съществуващите затвори.

 

Розовият параклис

 

През първите месеци на 1941 година в лагер Св. Никола са били въдворени осем англофилки и една ремсистка Христина Брадинска, и после били освободени. Когато Христина Брадинска беше доведена повторно в лагера, с изненада научих, че сред англофилките е била и моята състудентка от университета Армян нисичко, подвижно, весело момиче с късо подстригана руса коса и с очила. Тя била въдворена като близка приятелка на земеделеца Мацанкиев, а той беше вече в Англия и се обаждаше по радио Лондон.

Лагерът не е заграден с бодлива тел като германските лагери, по която тел да тече електрически ток.

Границите на нашия концентрационен лагер са определени със забити в земята дървени колчета. Предупреждават ни, че ако някоя от нас прекрачи отвъд колчетата без разрешение, ще получи куршум в гърба.

Разпореждат една по една да влизаме с багажа си в канцеларията при старшията. Там обискират, прибират личните карти и парите, които носим и които можем да ползуваме за покупки под контрол на старшията. Съобразявам, че ако ми се удаде възможност да избягам от концлагера, ще ми са нужни пари, за да стигна до родния край или до София. Имам три хилядарки, сгънати в малко тъмносиньо велурено портмоне във форма на сърце. Пъхам портмонето на голо в пазвата си, а оставям по-малка сума за предаване на полицията. Старшията прибира в чекмеджето си личната ми карта, уведомява ме, че имам право да изпращам и да получавам само по едно писмо на месец, че е забранено получаване на колети, че абсолютна са забранени свиждания и каквито и да било контакти с външни хора. Счетоводителят вписва точно сумата пари, които предавам в канцеларията. Не разбъркват багажа ми в отворения куфар и книгата остава скрита.

Мили Александър Сергеевич, представяте ли си това чудо по време, когато германската фашистка армия нахълтваше все по-дълбоко в Русия и без милост избиваше хиляди ваши сънародници, когато българските фашисти ръкопляскаха на германските победи и с полицейски инквизиции, концентрационни лагери и смъртни присъди се мъчеха да изтръгнат от сърцата на българите любовта към руския народ и руската литература, при мене в концлагера край розовия параклис на св. Никола бяха вашите творби чудотворно съкровище, което крепеше духовните сили на всички затворени в концлагера жени и тия, които бяхме учили руски език в гимназията, и тия, които не бяха имали възможност да го учат.

С Искра заемаме две легла до прозореца срещу входната врата на стаята. Там не е много уютно, става течение, всички, които влизат в стаята, минават край леглата ни, но все пак имаме прозорец зад главите си. Нашият прозорец опира до ивица пътека. Зад пътеката има нисък полуразрушен дувар, а над него започва гора. При зорко бдене от страна на Искра и при отсъствие на други другарки, успявам да изровя дупка до външната страна на прозореца. Слагам в дупката консервна кутия, в която е портмонето с банкнотите, засипвам дупката, слагам отгоре неголям камък. Но един ден полицейска кучка започна много старателно да рови пръстта до камъка и косите ми настръхват. Добре, че никой стражар не я видя и аз вечерта успях да си прибера парите и закрия скривалището. Парите стоят вече в куфара ми.

За какво бях изтеглила тези пари от пощенската спестовна каса, за какво ги пазех сега! Баща ми беше внесъл на мое име в пощенската каса пари от посмъртната застраховка на покойната ми майка. С тия пари се издържах, докато учех в София. Ползувах ги много пестеливо. За пръв път изтеглих по-голяма сума през месец юни 1941 година. В началото на този месец се върна в София в отпуск от армията моят годеник Борис Ташев. Каза ми, че скоро ще го освободят, и иска, щом си дойде, да се венчаем. Никак не ми беше до женитба. Едва си бяхме казали с Борката, че се обичаме, и него го мобилизираха в армията. Мечтаех преди сватбата да има романтични разходки в златна есен, в цъфнала пролет, в омайни лунни нощи, ходене заедно на театър, на кино, на концерти, интересни разговори и други любовни красоти. Но Борката настояваше. Бил казал на техните. Майка му много ме била обикнала. И аз я бях обикнала, обичах много и Борката и се съгласих. Борката замина. Като се върне, ще му кажа, че искам да ни венчае не неговия приятел поп Георги, председател на спортния ни клуб Раковски, а дядо Герасим в нашия, Троянския манастир. И започнах да се готвя за сватба. Купих бял копринен плат за булчинска рокля и за бяла блуза, черен за пола. Предстояха и други покупки. Германското нападение над Съветския съюз прекъсна сватбените ми приготовления и три хилядарки от изтеглената от пощенската каса солидна сума останаха непохарчени. Не освободиха Борката от армията. И аз още по-убедено се хвърлих в антифашистката дейност на Лозенската районна ремсова организация. Но допуснах голяма, непростима грешка. Вместо да устоявам личното си становище и се предпазя от арест, приех мнението на началството да не бързам да се укривам и попаднах в ръцете на полицията!...

Започваме да уреждаме концлагерния си живот. Избираме Елена Драмалиева за наш общ представител пред полицията, длъжност отговорна, трудна и опасна за изпълнителя й. По избора нямаме разногласия с полицията. Старшията вече неколкократно предварително беше викал другарката Драмалиева като най-възрастна в първата група, за да предаде чрез нея някои свои изисквания към нас.

За кратко време се уреждат ред битови въпроси: Да готвим ние, а не стражарите. Като слизат в Асеновград, стражарите да ни купуват листа, пликове и марки за писма и дребни тоалетни принадлежности.

Изчистваме хубаво бивш магарешки обор. Стъкмяваме в обора каменно огнище, върху огнището голям котел с вода и вече имаме и баня и пералня.

Дежурим по стаи, по кухня. Дезинфекцираме съдовете с луга от дървена пепел. Всяка поотделно и всички заедно поддържахме чистота и въпреки тежките условия в лагера епидемии не се разразиха, паразити не се разпространиха. Една новодошла другарка казва:Толкова потисната бях, като ме водеха стражарите в лагера, и изведнъж виждам простряно такова чисто женско пране, че си казвам: значи и тук може да се живее!

Ръцете, лицето и зъбите си мием със студена вода от постоянно течаща чешма. до нея стигаме по стръмни стъпала. По пътеката, от която тръгват надолу стъпалата, се разхожда постови стражар и бди да не би някоя от нас от чешмата да тръгне надолу към река Чая и да не се върне вече в лагера. Друг стражарски пост стои в края на двора срещу сградите, където също има пътека надолу през гората...

 

 

 


[i] БРП Българска работническа партия. През 1927 година в България е създадена Работническа партия (РП) като легално проявление на Българската комунистическа партия, която след поражението на Септемврийското въстани 1923 година е забранена и членовете й са жестоко преследвани.

След преврата на 19 май 1934 година и Работническата партия (РП) е забранена.

При нелегални условия през 1938-1939 година Българската комунистическа партия (тесни социалисти) БКП (т.с.) и Работническата партия (РП) се сливат в Българска работническа партия (БРП).

В навечерието на Втората световна война и в началото й Българската работническа партия се бори за изграждане на единен народен антифашистки фронт, против въвличането на България във войната, разгръща широка дейност в защита на икономическите интереси и гражданските права на трудещите се.

След вероломното нападение на фашистка Германия над Съветския съюз (22 юни 1941г.) БРП поема курс към въоръжено въстание против фашизма в България. В страната се разгръща партизанско движение. По инициатива и под ръководството на БРП през 1942 година в България се създава Отечествен фронт като форма на обединяване на всички патриотични и демократични антифашистки сили на българския народ. Отечественият фронт е продължение и развитие на тактиката на партията за създаване на широк народен антифашистки фронт. В програмата на Отечествения фронт, изработена от задграничното бюро на партията под ръководството на Георги Димитров, са включени преди всичко общонационални освободителни задачи. Като най-близка задача се поставя свалянето на фашистката власт и създаване на правителство на Отечествения фронт, което да осигури независимо политическо и икономическо развитие на България. През август 1943 година се създава Национален комитет на Отечествения фронт, в който влизат представители на БРП, леви земеделци и представители на политическия кръг Звено. По-късно се присъединяват социалдемократи и независими интелектуалци.

На 9 септември 1944 година българският народ под ръководството на Българската работническа партия събаря фашистката диктатура и установява народно-демократична власт. Съставено е правителство на Отечествения фронт, в което влизат представители на БРП, земеделци, социалдемократи, звенари и независими интелектуалци.

След 9.ІХ.1944 г. партията, която вече се нарича Българска работническа партия (комунисти) БРП (к) ръководи борбата за укрепване на народната власт и участието на българския народ във войната за окончателния разгром на фашистка Германия.

На петия си конгрес (1948 г.) БРП (к) се преименува в Българска комунистическа партия. Конгресът под ръководството на Георги Димитров разработва програмни задачи за периода на прехода от капитализма към социализма. 

[ii] РМС (ремс) Работнически младежки съюз. Младежка организация в България, създадена през 1928 година като легална ПРОЯВА НА Българския комунистически младежки съюз (БКМС). След поражението на Септемврийското въстание 1923 година БКМС е забранен и членовете му са жестоко преследвани. това налага създаването на легална младежка организация РМС.

След преврата на 19 май 1934 г. и РМС е забранен и принуден да работи нелегално. Въпреки огромните трудности на нелегалната работа РМС успява да преодолее допуснатите през периода 1929-1933 година левосектантски грешки и разгръща широка дейност за изграждане на единен младежки фронт против настъплението на фашизма и подготовката на нова световна война, защитава всестранните интереси на българската младеж политически, икономически, професионални, образователни, културни. В навечерието на Втората световна война РМС постига силно влияние сред работническата, селската, учащата се младеж, сред младежите от масовите организации читалища, спортни клубове и др. През 1938 г. БКМС и РМС се сливат в единна организация, която приема името РМС. РМС работи под политическото ръководство на Българската работническа партия и споделя нейната марксистко-ленинска идеология, съчетавайки я с българските възрожденски идеали. Ремсистите се борят като верни последователи на заветите на Ботева и Левски.

След вероломното нападение на хитлерова Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 година, РМС възприема изцяло приетия от ЦК на БРП на 24 юни 1941 г. курс към подготовка на въоръжено въстание. Във въоръжената борба РМС има първостепенна роля. Болшинството участници в партизанските отряди и бойните групи, болшинството политзатворници и концлагеристи са членове на РМС.

В кървавата антифашистка борба загиват не само хиляди редови ремсисти, но и редица ремсови ръководители: Александър Димитров Николов, секретар на ЦК на РМС; Адалберт Кандов Николов (Малчика), секретар на ЦК на РМС; Йорданка Николова Чанкова, секретар на ЦК на РМС; Емил Моис Шекерджийски, член на ЦК на РМС; Свилен Русев Спасов, член на ЦК на РМС; Лиляна Николова Димитрова, член на ЦК на РМС и др.

В Отечествената война на България срещу германската фашистка армия ремсистите се включват не само като редови войници, но и като доброволци.

Инициативата на ЦК на РМС е предприетата акция за спасяване на бедстващите югославски деца. Малко преди края на войната от всички югославски републики са събрани, доведени и настанени в България на различни места в София и цялата страна 14 000 бедстващи деца. Те прекарват в България две годинипод топлите грижи на цялата българска общественост, макар че по това време и България  е в твърде бедствено икономическо положение.

Инициативата на ЦК на РМС е и включването на младежта в строителството на големи национални обекти. Проходът Хаинбоаз, жп линиите Перник-Волуяк, Ловеч-Троян, язовирите Росица и Копринка, далекопроводът Курило-Пловдив и др. са построени с доброволен младежки труд.

Българска младежка делегация участва в учредителния конгрес на Световната  федерация на демократичната младеж (СФДМ) в Лондон 1945 година. В избраното ръководство на СФДМ влиза и представител на българската младеж Искра Панова, деен участник в антифашистката борба, концлагеристка и политзатворничка, висококултурен младежки деятел, владее отлично френски език, член на ЦК на РМС.

РМС полага много усилия за обединяване на демократичната младеж в България, в резултат на което през декември 1947 година на учредителен конгрес е създаден Съюз на народната младеж (СНМ). В СНМ се обединяват РМС, ЗМС Земеделски младежки съюз, ССМ Съюз на социалистическата младеж и НМС Звено Народен младежки съюз Звено. През месец юли  1949 година СНМ става ДСНМ Димитровски съюз на народната младеж. На Четвъртия конгрес 1958 година Съюзът се преименува Димитровски комунистически младежки съюз, ДКМС.


В  концлагера "Св. Никола"
 

 

 

1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени