Историята в личен разказ

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

 

 

1940 г.

 

НЕЛЕГАЛНА

 

За мъката не щем награди,...

Из История на Никола Вапцаров

 

Година и осем месеца вече бях в концентрационния лагер Свети Никола. От злините в лагера най-тежката, непоносимата беше, че бяхме откъснати от антифашистката борба в нашата страна, че не можехме с нищо да помогнем на съветските хора, които героично се сражаваха срещу фашистките нашественици.

През декември 1941 година от лагера избягаха Цола Драгойчева и Рада Тодорова. През юни 1942 година Йорданка Николова-Чанкова, Мара Петлякова и Лиляна Димитрова. След време Мара Петлякова е била заловена в Пловдив и, пребита от бой, отново я върнаха в лагера.

Готвеше се ново бягство. Преодолях стеснителността си и заявих на Катя Аврамова горещото си желание да бъда включена в следващата група за бягство от лагера. Катя се зарадва, но каза, че трябва да иска разрешение. Писа писмо - до майка си ли, до сестра си ли, в което имаше редове: Пенето пита леля си дали да си оплете блуза като Йорданкината. Наближаваше насроченият за бягството ден, но отговор за мене нямаше. Бях доволна, че поне получих задача във връзка с бягството да отклоня вниманието на един от постовете. Успях. Катя Аврамова се измъкна незабелязано от лагера, но на другите места, откъдето трябваше да излязат Кунка Апостолова и Мара Петлякова, положението се усложни и другарките не можаха да излязат. Наложи се Катя да се върне. Наскоро след това дойде писмо, в което леля ми изразяваше радостта си, че искам да си плета блуза и че не било нужно да искам съгласието й.

Беше 22 март 1943 година. Бягството на четирима души носеше много рискове, но този път ни провървя. Една по една се събрахме в дерето под концлагера. Тръгнахме надолу по труднопроходимата стръмнина и стигнахме до края на дълбокия дол.

Пред нас беше Чая буйна, мътна, студена. Напред тръгнаха, хванати една за друга, Марчето и Катя. Ние с Кунка поехме след тях. Марчето и Катя бяха вече на другия бряг. Но нас буйната вода блъсна силно. За миг Кунка се откъсна от мене и водата я повлече. Беше най-страшният момент от пътя ни. С все сили успях да издърпам Кунка и вече здраво хванати една за друга, отново поехме към другия бряг. Марчето беше нагазила да идва на помощ, но не стана нужда. Не знам как бих преживяла, ако Кунка беше загинала, цялото ни бягство щеше да се обезсмисли! Чая беше вече зад нас. Пресякохме шосето и Марчето ни поведе по странични пътеки към Пловдив. Докато слизахме по дерето и докато газехме Чая, във въздуха прехвърчаха редки снежинки, но после небето се изясни и блесна слънце. В горната част на стръмна поляна видяхме нещо неочаквано съвсем нови пчелни кошери и край тях старец с голяма бяла брада и бяла коса. Жегна ни мисъл дали това не е полицейски пост. Марчето разпореди да увеличим разстоянието между двете двойки те с Катя да вървят напред и ако се зададе опасност, да се помъчат да се справят, а ние с Кунка да се укрием. Марчето и Катя минаха безпрепятствено край стареца. Минахме след туй и ние с Кунка и навлязохме в малка гора. Катя и Марчето не се виждаха вече. Пътят се раздели на две едната пътека се спускаше надолу, другата отиваше нагоре. Долната пътека сочеше към Пловдив и тръгнахме по нея, но не настигнахме Катя и Марчето. Върнахме се назад и тръгнахме по горната пътека. Никой не отговори на повикванията ни и отново се върнахме по долната пътека. Обзе ни голяма тревога. Какво се е случило с Катя и Марчето? По друга пътека ли са тръгнали, или са попаднали в полицейски ръце?! И храна нямат храната и дрехите за преобличане и парите са у мене! А адресите в Пловдив знае само Марчето. Не ни оставаше нищо друго освен да се доберем до Пловдивската гара и да се опитаме да вземем два билета за София с моята лична карта. Бях си възвърнала картата по щастлива случайност. Един ден, като минавах край канцеларията на старшията откъм кухнята, видях прозореца широко отворен, старшията не беше вътре. От леко издърпаното чекмедже на масата му до прозореца се виждаха личните ни карти. Да грабна всичките, ще се разбере. Извадих и прибрах само моята, да я имам, ако потрябва. И тя потрябва. Узнали бяхме, че билети за пътуване с влак се дават не само срещу пари, а и след показване на лична карта.

Пътеката, по която вървяхме с Кунка, ни изведе на шосето близо до Пловдив. Седнахме да починем малко и да се приготвим за влизане в града. И изведнъж отгоре по шосето идват Катя и Марчето. Последва миг няма радост и след това споделени взаимни тревоги. Марчето ми подаде червило. Как да се червя, нямам навик! Казвам й: Нека после, Марче. А тя: Виждаш ли шосето за Асеновград, ако не искаш да се червиш, връщай се в лагера! Оставих тя да ме гримира.

Влязохме в Пловдив. Марчето ни въведе в двора на познати ней хора, но в къщи нямаше никой. Продължихме по пловдивските улици. Вървяхме предпазливо много пловдивски стражари бяха изкарали служба в лагера и ни познаваха. Марчето ни въведе в друг двор. В двора млада жена и две деца. Жената бързо отваря врата, да ни прибере в дома познава Марчето и се досеща откъде идем. Отведе някъде децата и отиде да изпълни поръчката на Катя да съобщи на окръжния комитет на партията за бягството ни и за това, че една от нас, която има лична карта, ще тръгне с влака за София, а трите трябва да бъдат укривани в Пловдив, докато получат документи и възможност да се придвижат до София.

Домакинята се върна, придружена от по-възрастна, по-едра жена, облечена в тъмни дрехи. Жената съобщи, че другарят Васил Марков казал никой да не тръгва с влак, защото при такива пътувания напоследък станали провали. Бивала съм свидетел как друг път Катя е приемала безмълвно становището на по-високостоящи от нея другарки, макар преди това да е била на друго мнение, но този път настоя на своето аз да тръгна с вечерния влак и за по-сигурно в съседното купе да пътува току-що върналият се от работа Иван Стамов, който сам предложи да ме придружи.

Заговориха за някакъв съдебен процес и за изпълнени вече две смъртни присъди. Жената казваше, че партията не направила всичко възможно за спасяването на момчетата. След като си отиде, разбрах, че тя е майката на едното от загиналите момчета Иван Христов (Зъбчето), секретар на Софийския Подуенски районен комитет на РМС. Името на загиналото момче ми беше познато в началото на пребиваването ми в лагера Елена Илиева все ме сватосваше за трима пловдивски ремсисти, единият беше Иванчо Зъбчето.

Още когато Катя Аврамова стана политически ръководител на концлагерния ни колектив, я уведомих, че съм укрила и не съм предала в канцеларията на старшията три банкноти от 1000 лв. Не й обяснявах, че това са пари, които бях изтеглила от пощенската каса за сватбените ми приготовления. Преди бягството на Цола Драгойчева и Рада Тодорова Катя ми поиска едната хилядарка, преди бягството на Йорданка Чанкова, Марчето Петлякова и Лиляна Димитрова й дадох втората хилядарка. Сега в Пловдив й подадох третата. Не, Пене, прибери си парите. Ние тука сме вече при близки другари, а ти не знаеш какво те чака в София. И Стамов ги не щя за билетите.

Тръгнахме с него за гарата. Той напред, аз малко след него. Той купи билети на касата, пъхна в ръката ми единия билет и застана зад мене на перона. Изведнъж непредвидена опасност сред множеството пътници и изпращачи се откроява с ръста си новият счетоводител на лагера фашизиран, остро настроен срещу нас концлагеристките, за разлика от предишния счетоводител, католик, който ни помогна в труден момент.

Преди да излезем от дома на семейство Стамови, Елена Стамова нахлупи на главата ми черна дамска шапка, с нея изглеждах по-възрастна. Счетоводителят не ме забеляза, изтегли се с други хора по-назад на перона. Качих се във влака по най-близките стъпала и заех свободно място в първото до вратата купе. Иван Стамов се настани в съседното. Във вагона нямаше осветление. Влакът потегли. По едно време през нощта в коридора засветкаха фенерчета. Стана някаква разправия в съседното купе. Чух някой да казва високо: Ставай, арестуван си! Изтръпнах, помислих, че са арестували Иван Стамов. Оказа се, че не е той, а някакъв контрабандист, черноборсаджия с чувал на рамо. На разсъмване влакът пристигна на гара Подуене. Слязох, слезе и Стамов, тръгнахме в различни посоки.

В лагера много време преди бягството бях премислила къде бих могла да отида, ако стигна до София. Да търся познати ремсисти, би било опасно може да ги следят, може да са арестувани, може да попадна в полицейска клопка. Да отида отново у леля Пенка, въобще не помислях. Там ще ме потърсят след бягството, а и да не ме потърсят, леля Пенка с най-добри намерения може да ме предаде. Реших да отседна у семейството на Магда и Рачо Тодорови, които живееха в собствен апартамент в кооперация Света София срещу църквата Св. София. Нямаха деца. На младини Магда е била близка приятелка на майка ми. И Магда и Рачо, и мама и татко участвали в комунистическото движение. По-късно братът на Рачо станал министър. Магда и Рачо отишли в Париж. Скъсали с комунистическото движение. После се завърнали в България. Рачо започнал работа като банков чиновник. Мама казваше, че Магда станала много набожна. Приятелските си чувства към мама не бяха променили. Докато беше жива мама, Магда й се обаждаше от време на време с писма, а мама й пращаше по мене кутия маринована балканска пъстърва.

Семейството ме прие на гости, но аз сторих първата си глупост след пристигането в София реших, че няма да е честно да не ги предупредя, че пребиваването ми у тях не е безопасно, без да им казвам откъде съм дощла. Семейната двойка се оттегли на съвещание в другата стая и след това чичо Рачо ми заяви, че не мога да остана у тях, щом съм им разкрила, че съм нелегална. Сбогувах се и поех към Лозенец. Катя Аврамова ме беше предупредила да не се движа по светло из софийските улици, но какво да правя, като сама осуетих пребиваването си в първата квартира, в която се отбих.

В Лозенец на ул. Миджур живееше бившата ми колежка и бонсова отговорничка Христина Петрова, вече омъжена и с две малки деца. Предполагах, че заради децата Христина не е натоварена с дейна партийна работа. Непозната жена ми отвори вратата и ми обясни, че от една година Христина не живее в този дом, че има апартамент, но тя не знае адреса. (Това беше зълвата на Христина и сигурно добре е знаела къде живее Христина, съвсем наблизо на ул. Руен, но така изглежда са се били уговорили да казва. По-късно от Светла Панова научих къде живее Христина.)

Поех към другия край на София. На ул. Средна гора близо до Трета мъжка гимназия живееше приятелката ми Мария Ценева, завършила вече философия, стажуваше в гимназия. Преди да ме арестуват и закарат в концлагера, с нея бяхме започнали да вземаме уроци по френски език при професор Благой Мавров. После, когато бях вече в лагера, си разменяхме писма. Щом ме зърна от балкона, Мичето се провикна: Гане, Саве (сестра й и братовчедка й), Пенето си е дошла. Като ми отвори, обясних на Мичето, че не съм освободена, а съм избягала, и тя веднага ме отведе в таванската стая.

Помолих я да ме свърже с Лиляна Милошева (освободена от лагера) и другаря й Асен Чаръкчиев. Те дойдоха още на другия ден. Съобщих им поръчението на Катя Аврамова да осигурят и изпратят нужните документи за трите останали в Пловдив другарки, а за мене да уредят организационна връзка. Лиляна ми каза, че вече се е обадила където трябва и имам насрочена за следващия ден среща на ул. Бузлуджа. (Лиляна ми осигури за няколко вечери и две квартири у една другарка Цеца, която ме снабди с доверови хапчета и ме спаси от издайническа кашлица, и у леля Катя на бул. Патриарх Евтимий. Леля Катя готвеше с някакъв германски маргарин, който миришеше неприятно.)

На ул. Бузлуджа срещу мене се зададе елегантна млада дама в траур със спусната воалетка. Като приближи, познах Елена Гаврилова, член на Централния комитет на РМС. Елена топло ме прегърна, поздрави ме за бягството и обяви, че ме приемат в партията. Казах й, че съм член на партията от 1939 година, когато бях приета в новосъздадена партийна организация към историко-филологическия факултет, заедно с Искра Панова. Организацията беше учредена от Георги Кумбилиев, а за секретар бе избран Георги Аврамов, тогава студент по география (не братът на Катя Аврамова, а друг, от Варна, негов съименник). Елена ми определи нова среща за вечерта на другия ден на ул. Доспат, пак с познат човек.

Беше Лиляна Димитрова, член на ЦК на РМС и секретар на Софийския окръжен комитет на РМС. Облечена беше в светлокафяво палто и кафяв тюрбан на главата. Споделих с Лиляна съкровеното си желание да отида в партизански отряд в родния край Троянско, където смятах, че ще бъда най-полезна. Лиляна ми отвърна: Мислиш ли, че на мене не ми се отива в отряд, но са нужни хора тук. В Подуенския район стана голям провал. Загина секретарят и един от членовете на районния комитет. Отидоха в затвора активисти, много време вече не можем да установим връзка с района. Определихме тебе за секретар на районния комитет. Трябва да се възстанови организацията. Няма да ти е лесно.

 

Така се сбъдна Ленкиното сватосване за мене с Иван Христов (Зъбчето). Заех ремсовото място на разстреляното момче. Станах секретар на Подуенския районен комитет на РМС. Но бях сама, други членове на комитета нямаше, районна ремсова организация нямаше.. Трябваше да се търсят хора, да се гради организация.

Българската работническа партия (БРП) и Работническият младежки съюз (РМС) следваха подетия в края на юни 1941 година курс към подготовка на въоръжено въстание, което да свали фашизираното българско правителство и да установи демократично отечественофронтовско управление на страната. Какво смятах да направя като секретар на районния комитет на РМС в столичния район Подуене: Да издиря 4-5 младежи, живеещи и работещи в района, които са членували преди в районната ремсова оржанизация, но не са били засегнати от станалия провал. Да ги убедя отново да се включат в ремсова дейност в района и заедно с тях да предприемем въстановяване на организацията. Всеки новоприет член  на РМС да бъде добре осведомен каква организация е РМС, какви са целите и задачите й. РМС защитава всестранните интереси на младите хора в страната национални, политически, трудово-професионални, здравни, образователни, културни...

С присъединяването на България към тристранния фашистки пакт (Германия, Италия, Япония) в началото на месец  март 1941 година и с безумното обявяване на война на Англия и Америка през месец декември 1941 г. българското правителство потъпка изцяло всички интереси на младите хора. Под прикритието на шумно обявеното национално обединение на страната, младите хора, не само изслужващите редовната си военна служба, а и изслужилите я работници, селяни, служащи, биваха мобилизирани и изпращани в Македония и Сърбия да се бият срещу македонските и сръбските партизани.  И загиваха македонски и сръбски партизани, и загиваха военномобилизирани млади българи. Това кърваво братоубийство можеше да бъде прекратено само със свалянето на фашизираното българско правителство. Над главите на младите хора в страната виснеше още и постоянната опасност да бъдат пратени да се бият срещу руската армия, която се сражаваше с фашистките нашественици. Най-хубавите продукти на българското стопанство се изпращаха в Германия, а на пазара липсваха хранителни продукти от първа необходимост. Жителите на столицата получаваха срещу купони по 200 грама хляб на ден, само на заетите с много тежък физически труд се даваха ТФР купони, срещу които получаваха по 500 грама хляб на ден. Столичното комисарство нередовно отпускаше за столичани наряда от насъщно необходими стоки, каквото например беше олиото.

Един от най-големите столични фабрични предприятия бяха в  Подуенския район. В тези предприятия трябваше да създадем ремсови групи в защита на младежките интереси достойно възнаграждение на труда на младите хора, нормално работно време, хигиенични условия на работа, възможности за приятно и смислено прекарване на извънработното време. Млади хора работеха и в по-дребните предприятия, в учрежденията, в различни служби в района. Предимно млади хора членуваха в масовите организации читалища, спортни клубове, туристически и други дружества и от тях трябваше да привличаме в редовете на РМС и да опазим тези организации от фашизиране. Ако в района са останали неизселени в провинцията младежи-евреи, да сме готови и тях да защитим и спасим от изпращане в германски концентрационни лагери.

Ремсисти от района ще попълват и действуващи вече в страната партизански отряди. Но това не бива да става стихийно и безразборно, а при необходимост. Цяла група ремсисти от района, успели да избгнат полицейски арест при провала, бяха вече партизани в отряда Чавдар. Ремсистите от района трябва да знаят, че да бъдеш партизанин не е само романтика. А то изисква и голяма физическа издържливост, и бойно умение.

И връзка с районния комитет на партията трябваше да установя.

И квартири трябваше да си търся. На едно и също място не можеше да се остане повече от две-три вечери и хората ощетявахме, и живота им рискувахме. Не бях никак приспособена за нелегален живот. Мореше ме неизлечима стеснителност. Запътвах се към дома на Христина Петрова на ул. Руен (сега Цанко Церковски) с тревога, че рискувам живота на цялото семейство Христина, съпруга й Ангел, сина им Лъчко, който не ходеше още на училище, сина им Петьо още бебе. И Христина, и Ангел ме посрещаха топло. У тях беше приятно. Имаше баня. Банята, която неведнъж ми спестяваше ежеседмичния страх да не би да ме види някой полицейски агент, като вися пред Подеунската обществена баня. Но ако случайно Христина пропуснеше да ме покани да се изкъпя, стеснявах се сама да си поискам. Не смеех да си поискам и храна, ако не ми предложат; понякога, когато ми предлагаха храна, казвах, че съм яла, без да е така.

Не знам какво бих правила, ако не беше леля ми Мара Балевска, сестра на майка ми. Леля Мара беше учителка в село Църква и прескачаше от време на време в София. Срещахме се и след всяка среща забогатявах единствените хубави обувки на леля се озоваваха на моите крака, купеното от нея парче басма ставаше моя рокля, калъпче сапун, дажба захар, пакет хубава домашна юфка, курабийки и всичко от нейния и на детето й залък. След 9.ІХ.1944 леля Мара нито веднъж не поиска от мене да й уредя да получи званието активен борец против фашизма, както правеха мнозина, а и аз, макар че й бях много благодарна, не я предлагах, защото ми беше роднина. Живееше с 60 лв. учителска пенсия.

Запролети, но не виждах пролетта през деня в квартири със спуснати пердета, вечер нелегални срещи или прехвърляне от една квартира в друга. Не биваше да се движа денем, когато по-лесно можеха да ме познаят полицейски агенти. Една вечер, като се прехвърлях от Вазовия квартал в Лозенец, в тъмното ме лъхна силен пролетен мирис цъфнали вишни. Пръпнах от радост и се хвърлих да заровя глава в цветовете, но чух зад мене стъпки може би агент?! Човекът не беше агент, но ме лиши от щастието да се порадвам един миг на пролетта 1943 година.

Срещнах случайно освободената от лагера Надя Василева-Живкова. Здравата ме нахока: С тези вежди и коса и най-загубеният агент ще те познае. В квартирата на Люба и Власаки Алексиеви на ул. Карнеги Люба и другарката на Слави Алексиев, Юрка, изтъниха с пенсети веждите ми и подложиха на лека обработка с разтвор от кислородна вода косата и веждите. Косата попромени цвета си, но веждите не мръднаха. Снабдих се и с хубава широкопола кафява шапка.

Малко преди великденската ваканция на учениците отидох у Драга Колчакова на ул. Иван Рилски. (Квартирата ми бе посочена от Венера Вапцарова, жена на Борис Вапцаров, брата на Никола Вапцаров. С нея се знаехме от квартал Лозенец.) Драга, по-малката й сестра Мария и още по-малкото братче Николай бяха ученици. Живееха сами в апартамента и вършеха каква ли не революционна дейност. Малкият ученик беше такъв конспиратор, че още първия ден открих печатницата му чинийка желатин за печатане на позиви. В апартамента дойдоха още двама нелегални Правда Рускова и брат й Христо Русков. Учениците отидоха през ваканцията при родителите си в Банско. Ние влизахме в апартамента, без да ни забележат съседите. Можехме в случай на блокада да се притаим и да не отваряме на полицията. И все пак трима нелегални на едно място не беше благоразумно. Сега си мисля бях отишла първа в квартирата, кавалерско би било Христо да отиде другаде, сам или със сестра си, но той не прояви такова кавалерство и аз се преместих в квартирата на Вълкана Лещанска и Каменка Младенова на ул. Опълченска. С тях се познавах от университета, следваха философия, а сега вече бяха завършили и стажуваха. Вълкана си беше отишла за великденската ваканция в Бяла Слатина и нямаше да става нужда някоя от нас да спи на пода.

Беше вече към 11 ч. вечерта, когато дойде приятелят на Каменка Иван, и съобщи, че е убит бившият директор на полицията полковник Пантев. Възможна беше блокада. Квартирата не беше удобна за укриване. Да се прехвърлям другаде, беше също опасно от 11 (23 ч.) започваше полицейският час. Иван си отиде. Уговорих Каменка в случай на блокада да се скрия в мазето, а тя да каже при нужда, че мазето ползват само хазяите й, които по това време бяха в Белоградчик. Каменка заспа, аз будувах. Към 1.30 ч. през нощта чух тропот на войнишки ботуши. Блокадата започваше. Събудих Каменка и без да палим лампа, пипнешком се смъкнахме до мазето. Преди да се разделим, Каменка ме запита Да кажа ли на Златинчева? В същата кооперация живееше семейство Златинчеви дългогодишни членове на партията. Не ги познавах лично, но Каменка се беше изплашила и съобразих, че опитната госпожа Златинчева може да й бъде в помощ. Заключих се отвътре и прибрах ключа. През прозорчето на мазето проникваше светлина от улицата. Избрах си ъгъла зад куп с въглища. Там имаше счупен сандък и капак на каца. Свих се зад тях. Мястото беше удобна наблюдателница. Виждаха се ботушите на войниците, които минаваха край прозореца, а през деня виждах и полицейските моторетки, които сновяха. Срещу вратата на мазето, в което бях скрита, беше пералнята на кооперацията и жените се заизреждаха да перат. Разбрах по едно време, че и Златинчева е долу, усещах, че иска да ми се обади, но перачките й пречат. Чак когато се прибраха, тя почука на вратата да отворя, да ми даде ядене. Казах й, че не искам да ям и че ще бъда по-спокойна, ако не идват при мене. Блокадата продължи и на другия ден. Към обед полицаи слязоха в мазето. Златинчева ги разведе така умело, че те не проявиха интерес към мазето, където се бях скрила. Блокадата се вдигна. На вратата почукаха господин Златинчев и Вълкана, която току-що си беше дошла от гарата. С мъка отключих. Едва се държах на краката си. Златинчев ме подкрепяше. Вълкана отиде да пази на входа на кооперацията. Каменка пазеше на стълбата. Госпожа Златинчева ме посрещна на вратата на техния апартамент. Поля ми да се измия с топла вода. Настани ме в чисто легло и ми поднесе топла супа. Блаженствах!

С Лиляна Димитрова се видяхме още веднъж в квартирата на Каменка и Вълкана. Оставиха ни сами с Лиляна. Тя писа позив към войниците. Аз варих юфка. Лиляна яде с голям апетит, юфката й се видя необикновено хубава. Прочете ми текста на позива. Не помня какво точно й предложих, за да стане текстът по-лаконичен и призивен, и дооформихме позива. Съобщи ми, че се налага тя да отиде другаде и за в бъдеще аз ще държа връзка с друг другар. Насрочи ми среща с него на ул. Петър Делян.

Момъкът, с когото се срещнах (и двамата носехме в. Зора и разменихме определена парола), беше Борис Милев (името му научих след 9.ІХ.1944 г., когато се видяхме в ЦК на РМС). Борис Милев ме заведе в малка къща на същата улица. Закачлива усмивка цъфна на лицето на момичето, което ни отвори. Упрекваше Милев, че отдавна не ги е навестявал. Говореше и пържеше грах, с който ни нагости. Дойде и по-малката сестричка ученичка. Родителите на двете момичета Калинка и Анчето Вескови, бяха починали. При момичетата живееше глухонемият им вуйчо. Борис Милев ме остави да преспя у девойките и каза, че ще дойде на другата вечер, да говорим по работата.

Цяла седмица изтече, него все го нямаше. Нещо се бе случило. (Когато се видяхме след 9.ІХ.1944 година, ми обясни, че в квартал Лозенец полицейски агент, който го познавал, го арестувал.) Отново трябваше да търся организационна връзка. През това време се опознахме с Калинка и Анчето. Стана ми ясно, че Анчето е активна ремсистка в гимназията, че е работила и в квартала. Внасяше и изнасяше нелегално материали, заразяваше с ремсовия си ентусиазъм, с хубостта и очарованието на младостта. Калинка окриляше с обич по-малката сестра. Умна, духовита, любознателна, Калинка беше за мене прекрасно откритие за бъдещата работа в Подуенската районна ремсова организация. Анчето ми намери и друга квартира в същия квартал у семейство Попови на ул. Цибра 13. До къщата се отиваше през голям двор-градина. Бай Стоян с жена си Тодорка и трите си дъщери Дора, Мария (Мичето) и Иванка, живееше в партера. Станах четвъртата дъщеря. Тъй като при семейството идваха съседи и се виждаше кой се качва по малката каменна стълба, минавах за братовчедката Таня от Карлово, студентка.

 

 
 

 

 


1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени

стихове проза изследванияспомени ☼  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home