Историята в личен разказ

2

към началото

МОИТЕ СЕЗОНИ

 

ДИМИТЪР БАТАЛОВ 

  

Рано схванах, че всичко, което е за сметка на другите, е лошо. Едва ли съм осъзнавал, че въздържанието от алкохол е могъщ регулатор на човешкия живот, но моята празнична душа се натъжаваше от срещата с пияни. Виждах ги много, много различни от другите хора и как си пазеха автономния периметър в ущърб на своето здраве и спокойствието на цялото семейство. Те не приемаха, че са обсебени от тази страст и се считаха за независими и мъжествени. Имах странното усещане, че децата им се измъчваха, защото се срамуваха от ежедневните пиянски сцени по улиците. Струпваха сеирджии и сриваха установените обичаи. Децата им, някои от тях мои съученици, молеха Богу да не се връщат пияни и ги очакваха със страх, вместо с нетърпение. Такива епизоди са се вкопчили в паметта ми за цял живот. Това, че живееха по-бедно, трябваше ли да бъде причина за прибавъчно изтезание?

Учениците от средния курс образуваха въздържателно дружество. Бях научил, че Левски е основал първото в България. Щом е дело и на Апостола, значи не само че е приемливо, то е задължително. При батковците може да е било за прикритие на друга дейност в онова размирно време, но аз редовно посещавах събранията им. Най-активни бяха през коледната и великденската ваканция. Подготвяха представления, коледуваха и приходите предоставяха на читалището. Изнасяха реферати по нашумели проблеми, обсъждаха творчеството на един или друг известен писател и дискутираха до полунощ. Беше ми извънредно интересно и сериозен ангажимент. Започнах да проявявам и самоинициатива.

На път за училище ми беше пивницата на бай Лило Килапов Личо. На връщане надниквах. От Димитровден до Гергьовден беше пълна. Смайваше ме почти постоянният състав, който от време на време се разреждаше, но неотменно присъстваха дядо Малинко и Начо Томасяна. Престраших се и започнах да подхвърлям пред тях по някоя дума от сказките във въздържателното дружество, докато един ден преминах и на цели доклади. Бяха шепа откровения първите ми речи пред много хора, извън училищните декламации при тържества. Това се оказа различно от рецитирането. Деликатното отношение ми беше непознато, но нали отивах с книги, а не с пистолет! Водещо беше желанието ми да помогна на децата, а защо не и на родителите. Беше моята съпротива на пиянството.

Исках да влеза в съзнанието им. Настройвах се от хорските приказки, че не се грижат сносно за големите си фамилии. Имаха по много деца и уж силно ги обичаха. Така ли се обича - се питах! От кръчмата! Там измерваха и доблест, и достойнство. Горчиви примери ми бяха отново дядо Малинко и Томасяна. Томасяна имаше шест кръпки само на каскета, а той от кръчмата към Пръчковец и Праматарка из гюловете и лозята на лов и пак в кръчмата. Празниците в техния календар не свършваха. Рамката на Личовата врата ги водеше към рай. Доброволно и с усмивка влизаха в неговата империя.

Както си пиеха, замезваха и пушеха, така ме и слушаха. Понякога питаха, оспорваха, майтапеха се, дори ме възхваляваха, но повече се забавляваха. Достигаха ме и иронични намеци, но аз продължавах да питам на кого се перчат: пред богаташите ли, или пред сиромашията. Внушавах си, че взривявам кръчмата, че се явявам едва ли не от административния отдел на страшния цар Крум. В устата ми се вмъкваха и подреждаха текстове от църковните проповеди, от нацистката расова доктрина, че алкохолизмът е причина за израждането, а родината ни има нужда от здрави и силни мъже. Даже се позовавах на някакви разпореждания, на правни членове и параграфи.

Един ден, както съм се развихрил, от първата маса пред тезгяха с няколко офицери, командващи ловната дружина и блокадата на селото, се подвикна:

- Бай Личо, занеси едно вино на този юнак!

Това ме разгорещи. Извиках на помощ всичките натрупани доводи и защитавах въздържанието в стила на споменатата теория и здравни последици.

- А вие тук ли ще хващате шумкарите!

Сигурно съм прекалил в своята дързост, защото най-старшият стана, улови ме за тънколивото вратле и ме избута на улицата.

Оттогава военните не можаха да бъдат дори за минута моя среда. Майорът така го назоваха, бе в ролята на посредник между мене и силната власт, имаше остър поглед с отблясъка на току-що разрязана стомана, потънал в уморителната белота на порцелан. Без униформата щеше да е живо копие Томасяна по кандилкането, само че зъл. Как да го забравя и защо?

 

През голямото междучасие отидох да пия вода. Чешмата е отвън училищната ограда. Край нея се изнизва цялото село на път за полето. Заварих Ранчо Женков и чичо Павел да си пълнаят бъклите.

- Ти си буржоазна издънка! ехтеше гласът на Ранчо Женков.

- Ами ти какъв си! Да не си по-хубав! посрешна обидата чичо Павел.

Така приключи скандалът, току до запрегнатите волове, които спокойно чакаха стопаните си на чакълираното шосе, а след няколко часа съжалявах, че не можах да им се надсмея.

Повтарях непозната дума, докато се върнах в класната стая и я записах. Вечерта попитах бате Атанас какво е това буржоа. Той мълчаливо извади от домашната бибилиотечка една книга с размерите на по-дебел учебник, разтвори я и посочи кое да прочета. И сега е пред очите ми: Глава шеста третото съсловие, а на титулната страница Великата френска революция.

Зачетох се с нетърпеливо очакване да разкрия голямата обида, на която беше подложен чичо Павел, с когото сме от родословието на Топал Пенчо. Връщах се по няколко пъти и почти наизустих дефинитивните изрази. Не открих нищо обидно. Дори малко се възгордях, че съм от съсловието, за което няма унизителен труд, няма труд табу. Но този случай ме подтикна да потърся началото на враждата. Оказа се, че е още от кметуването на Топал Пенчо, когато е дал под съд дядото на Ранчо Женков за бруталното, неправомерно заграбване на турски имоти след Освобождението. С много лоши неща е надарен човека, но има ли по-лошо от това да убива и ограбва, а бай ми ти Ранчо владее и двете. Често се е захващал и с активна обществена дейност. На два пъти е избиран за кмет от земеделците, но не успява да прикрие природата си. Не се докосна до висшия смисъл на политиката решаването на социалните проблеми. Затова светците са по-малко, побират се в един годишен календар, но ако подредим световно известните сатрапи, ще ни трябват многотомни издания.

Открих и извора на моето непрекъснато вдъхновение поведението на предците! Когато и да застана пред белия лист, винаги съм респектиран от изпълнения дълг. Опитвам се да бързам, докато има живи свидетели, за да не се юрнат утре анализатори с помпозни речи да обясняват по нашенски величини драматичното време, морала и куража на малцината, оставили историческа диря по по своя път към светлина.

Парвенютата нека се съизмерват с труфила!

Има и по-имотни в селото, но нашите засяват най-много. На четири посоки се пръска наесен голямото семейство, а и добитъкът е калабалъчко. Като се проточи вършитба та до Богородица! Другите се прибират, а баща ми тепърва прави сушина за веялката и чувалите до купните. Децата вече щръклеят под сянката на многобройните липи из училищния двор и игрището, а аз се въртя с диканята върху хармана и си изкарвам яда на коня, че не лети, а крета, па току го разпрегна и откарам на водопой, че да си уговорим поне вечерната среща. Тогава наистина улавях разликата между нас и останалите, та чак ми дотежава несподеленият чорбаджилък на тате.

В полевъдното стопанисване преминавам след невръстния стаж при дядо. Поляни, поляни и вековни буки! Как искам да ви погледам!

Средна гора! Родният ми дом!

Това не е само пространство. Тя е моята Библия! Тук не само е подарен животът ми. Тук срещнах и благоприличието, и човешката искреност! Тук възприех неостаряващата, абсолютна философия труд и всички измерения на свободата. Тук осъзнавах, че не са необходими дипломи, титли и пари, за да бъдеш приветлив и дружелюбен.

Комай все така се случва, че на преклонна възраст се питаме кои сме, откъде е коренът ни. Тогава се сещаме, че не всички сме тук и заедно. Не правя изключение, макар че от малък заецвах всички за деди и прадеди, но не съм записвал. Кой да допусне, че ще забравя повечето от онова, което така жадно попивах през дългите зимни вечери от Димитровден до Тодоровден. Да нахранят хайванчетата и почистят оборите, да изпредат козиняви кадънки, с които увиваха белите навуща по харамийски това е за целия им ден на големите. Стават и по-приказливи край богатите софри, та зачекват по-страстно и политиката. Припомнят си за шествия, избори, конфликти, насилия за всичко, което през живота е тровило или радвало дните им. През лятото така се изнизват, че едва задържат панталоните, по-рядко се срещат и забавно си правят разкошни характеристики, а още по-цветисто описват отсъстващите от компанията.

Натрупват се оценки за партии, властници, режими. Умува се за бъдещето. Роят се измамни надежди, кръстосват се красиви мечти.

Опивам се от всеки жест, от всяка дума.

Учудвам се как го траеш този! Това държавник ли е? Мухльо!

- Защо не го харесваш? Виж какви батенбергски мустаци има!

- Още ли мислиш, че твоите демократи са по-добри? И те не оправдаха доверието.

- А ти като кажеш Симеончо... Само той в тази държава е роден с офицерски чин. И с достойнство! Брей да му се не види!

- Ти пък с твоя идол Стамболийски! Сякаш всичко е било биртаман. Къде ги няма и вашите земеделци!

- Да нападаш е лесно. Докажи! Не затриха ли го такива като Цанков и бащата на твоя Симеончо?

- Като не може да се вгледа в утрешното, като не може да си подбере хора да не се захваща.

Като изредят разни национални и регионални величия, се залавят помежду си с онзи нежно активен сарказъм, който те къпе с най-добри чувства, достояние на човека.

Понякога продължително се задържаше и учителят Нойков. И ръст, и лице, и затрогващият глас внушават уважение:

- Комунизмът е преди всичко духовно съдържание и отношение към живота живот без надпревара за имот, без егоизъм, без завист. Ще има доверие и взаимопомощ.

- Заговорници, конспиратори, убийци! Какво можеш да очакваш от тях? Гледайте нашето Леси комунист! Уби трима души. Може ли убиец да бъде политик! Та той е криминален тип! Нали политиката се прави в името на по-добър живот? Ако такива правят комунизъм халал му вяра!

- Стига с тази политика! Стига с тия цанковци и царчета! Тя не е за нашите глави!

- А за кои глави е? Ти ходиш ли в магазина? Ходиш. Псуваш ли, че е скъпо? Псуваш. Лошо било качеството, цената висока... това е политиката. Друг ли трябва да мисли вместо теб?

- Не ме интересува ни оранжевата гвардия, ни диктатурата на пролетариата. Искам хората да не треперят пред никого! Бай Пею Маров все за Троцки ми говори един терорист!

- Смяната на политиците и политиката става ли с избори? Не става. Все някакви шашми променят истинския резултат. Даскал Петко не смени ли урната на последните избори? Ще рече, ние не сме на мястото си ни при местни, ни при парламентарни избори. Все нещо ни блокира. Политиците непрекъснато се подиграват с нас, своеволничат, а ние пак - гласуваме ли гласуваме. Докога?

Тия чичковци още ме удивляват с всеки жест. И им вярвам. Как непринудено и лесно водят политически спорове, решават въпроси без крясъците на сегашните площади и сегашния парламент.

Всеки по-голям дърдорко от властта вероятно може да те направи някакъв, но може ли да те направи честен човек? Чичковците предано и всеотдайноживеят в един престижен стил, от който ги разделя от време на време здравословен скептицизъм, но не накърнява добродетелите им, пълни с болка и нито един с отчаяние. Уважаваха се, затова и другите ги уважаваха. Такава е конкретната истина. Те са в моята памет, а не Бог, който се крие от мен. Нямам съмнение в голямата им любов към човека, към земята и всемогъщия труд.

На 22 юни 1941 година душите ни детски бяха жестоко обрани. Зловещите стъпки на Райха оставиха в сърцата ни сурова следа. Пожар заискри в зениците ни. Красивите копнежи се подмениха. Заиграхме на войници и държави.

Една делнична сутрин виждам баба понаконтена като за църква. Заусуквах се край нея. Ще ходи в Карлово. С малко уговорки ме прие за дружинка. Гостувахме на дядо Атанас Дончев, неин първи братовчед, известен адвокат и един от основателите на комунистическата партия в село. Настанихме се на широката веранда с красиви резбовани колони и изглед към двора, обсипан с цветя и овошки.

За обяд баба Райна сервира яхния с месо. Гледам в чинията ми - лист като от череша или върба. Помислих си, че вятър го е довял, и леко го побутнах настрана. Надникнах в другите - и в тях листа! Сигурно е някакъв деликатес, рекох си, и изядох горчивия дафинов лист. Откъде да зная, у дома не се употребяваше...

Тогава не улових нищо от разговорите на възрастните. Научих след години, че баба е изпълнила поръчение на брат си Димитър Илев, комунист, съучредител на партията им и един от организаторите на съпротивителното движение.

През тревога зашушукаха по кьошетата. Всеки ден дочувах стаена болка. Говореха за шумкари, за сражения, за убити, за изгорени къщи. Появиха се и в село. Цяла чета образуваха петимата братя Пехливанови. На 9 септември 1944 г. вече са седемнайсет. Между тях е и моят брат Иван. През юни 1944 г. при тършуванията по тавана, мазето, обора и плевнята попаднах на един едър правоъгълен печат. В него бе очертана България, като от Дунав до Родопския вододел имаше изправен лъв и текст: Да живее свободна и независима България. Много му се зарадвах. Светкавично реших ще изпратя заплашителни писма на няколко властници и чорбаджии. Нали всички чорбаджии са изедници! Освен предупрежденията да внимават, от общинския полицай се изискваше да остави на определено място два комплекта полицейски униформи. Поставих часови от двете посоки на улицата Янко Янков и Павел Матев Баталов, и лично пуснах писмата. Две седмици продължи задоволството от подвига ми, че полицаят Богдан Юмрукчиев ходеше цивилен и жена му непрекъснато го притискала да дава всичко. Моята неграмотност стигна дотам, че такова писмо изпратих и на дядо Аврам Попов един от основателите на партията. Какво да правя и той бе богаташ!

Неделя. Тъкмо се бях приготвил да възседна кончето и да го откарам на паша, влезе нощният Сава Чокоев. Каза на баба, че ще ме вземе за малко. Отведе ме в кметството. Там заварих моето отцепление Янко и Павел. Наобиколиха ме - полицаят, нощният Васил Бьонов, разсилният Семко Николов и конвоиращият ме. Надпреварваха се с въпросите за писмата: Кой ти го даде? Къде? Кога?. Признах си не вярваха. Повярваха на измишльотината: Като се връщах от бояджийския магазин на Марин Марков, от салкъмите до моста изскочи един мъж, облечен с винтяга. Даде ми ги и поръча на кои хора да ги пусна. И описах Сава Димитров един от първите партизани в нашия край. Познавах го. Бе съученик на бате Атанас. Семко Николов е мой калеко, но той най-често ме удряше с дряновата тояжка, която завършваше с топче. Затвориха ме в дупката, подземието на общината, което се затваряше с капак от коридора. Чувах отдолу въртенето на допотопния телефон. Полицаят упорито търсеше майор Ботев командир на ловната дружина. Тогава още не знаех, че това чудовище е избило много ятаци, заловени полумъртви партизани и деца. Сигурно сега щеше да личи мястото на изкъртената паметна плоча, поставена за мен, ако е бил наблизо. По това време вилнеел из чирпанския край.

Надвечер капакът се повдигна. Калеко повика-повика няколко пъти и затвори. Не се обадих.

"Избягал е", каза на някого и излязоха.

Щракна заключване на външната врата.

Побутнах капака, отвори се. Влязох в голямата канцелария. Дълъг обслужващ тезгях се простираше от единия почти до другия край. Напряко до тезгяха имаше две бюра. Върху тях папки, стативче с печати, пишеща машина, мастилници, перодръжки, листове, гумички, карфички В единия ъгъл изправени две пушки. На закачалката два шинела, син и зелен. Бръкнах в джобовете им и извадих няколко пачки патрони. Засиях. Отсреща пушките, у мен патроните!

Отекваше черковната камбана. Започваше вечерният час. От здрач до сутрешното зарево бе забранено да се шари по улиците. Издрънча външната врата. Притаих се под едно от бюрата. Влязоха точно при мен полицаят и калеко. Взеха си пушките, потърсиха патроните и споделиха подозрението, че са ги взели нощните патрули от бойната група.

- Хайде да проверим постовете и да преспим у бай Васил.

- Дадено! отговори калеко.

Излязоха. Заболя ме за пушките, но вече знаех къде ще преспят. Натрупваха се илюзии в главата ми. Взех листове, гербови марки и печатите. Пренесох и пишещата машина на прозореца. Ще я нося в Балкана на партизаните, да си изготвят открити листове, каквито се стиковаха с личните карти при придвижване от един до друг град или район. Скочих, но машината остана на перваза, не ми достигнаха ръцете. Напуснах селото. Не попаднах на засада. Отидох при дядо на колибата така наричат нашенци едностайните чобански жилища, пръснати край поляните. Нашата е зидана през 1910 година, когато прадядо ми е разделил синовете си. Още я има.

Извадих трофеите с неподозирано самочувствие. Дядо ме гледаше втрещен. Разказах му всичко.

- Запали ни чергата! това само рече.

Даде ми един голям кожух. Преспах в отсрещния дъбак. Партизанин! Сутринта дойде баща ми. Говориха продължително. Извикаха ме. Прибрахме се на село. Сутринта в понеделник отидох на училище, а татко занесе военните трофеи в общината. Властите не ме потърсиха повече, но в селото вече имаха нова разговорка. Мнозина ме задяваха.

 

Спомняте ли си тази пролет, когато се продъни небето? Протече от Св. Св. Кирил и Методий, та чак до Спасовден. Засажденията се надигнаха над земята едва педя-две и потънаха в избуялата кощрява, а сега прежуря ли прежуря. Огненият диск е спрял някъде над връх Фенер, пърли ситната трева, присвива лозовите листа и притисна водицата в малката река до дъното може да се събере в турска керемида, а сянката едва-едва се помръдва на североизток. Овцете увират главите си една в друга, хълбоците им потрепват от ускореното дишане. Понаглеждам ги от време на време да не изостане някоя на слънце.

Пътьом за колибата по босите крака ме парнаха белите връхчета на изсъхналата паламида. Зачовърках с глогов трън между загрубелите пръсти да ги извадя. Когато се изправих, гледам върху заоблената височинка на Карамановата поляна бате Ангел, наметнал пушка през рамо, като я държеше с лявата ръка за цевта. Досущ като онази историческа снимка на Хаджи Димитър и Караджата, окачена в Моисеевото кафене в село.

Майките ни са сестри.

Още е в униформата на военновъздушните войски, откъдето е хванал гората след явен провал на конспиративната им група заедно с Иван Назаров, Димитър Нечев Нечков, Димитър Манчев.

- Здравей, братовчед!

Така се държи с мен. Като с голям.

И сега си мисля, че това не бе поведение само по родов белег. Сигурно е придобит организационен похват за изграждане и у невръстните самочувствие.

Поведохме се.

- Добър ден, дядо Атанасе! поздрави бате.

- Сполай ти, Ангелчо! Но защо така бе, дядовата! Посред бял ден! Рано е още. Сега е най-опасно. Накрая. Още се палят къщи, покъщнина гори. Нима онзи, който се пази е страхливец? говори и умоляващо, и с укор дядо ми.

Широките гладиаторски гърди и обжареното, дълбоко набраздено чело респектират.

- Те си отиват. Те са изплашени. Сега те търсят къде да се скрият смутолеви го бате на влизане в колибата.

Коминът на стаята е с баджа. В голямото огнище винаги има горящ пън и къркорещо гърне. Два ниски нара, застлани с козяци на едри черни и бели ленти, и две самоделни трикраки столчета бе целия уют.

- Да сложим нещичко, а? вметна дядо и потъмнялата от времето софра е запълнена с хлебец, сирене, печени чушки, мляко, петмез...

Тогава не забелязвах, но сега преоткривам дядо и житейската диря от Средногорието през Одрин до Чаталджа, Булаир, Родосто, Мраморно море и обратно.

Потоци светлина ще избършат страдание и сълзи от рани и скръб. Ще минат години, много години и на това място, където съм се родил и срещал въстаналите, ще станат много промени, разбира се, и с мен, но следата от онези дни никога няма да изчезне.

- Виждал ли си скоро мама? Поздрави я!

За другите не попита. И за калеко не попита. Той е разсилен в общината. С него не са си говорили от години, след някаква разпра за членуването му в РМС.

- Мъжки ми ти работи - казва леля.

Бате похапна надве-натри и се сбогува. Прекоси през лозето и се стопи в мишелика отсреща. Гледам след него и се радвам, а дядо се тревожи. Всичко наоколо ми е светло и весело. Радва ме и маранята над върховете, и измъченият стърнищен цвят на поляната.

След час-два чичо Мичо Маров поведе стадото си към реката. Подвикна, подсвиркна и го разпръсна крей букака. И дядо подмами овцете към удължените сенки на върбите. Стадата се намесват, а те, подпрели ръце и гърди върху тоягите, си приказват.

Залавям се за многоликото всекидневие да помета пладнището, да набера бурен за магарето и прасетата, да донеса вода от Чучура, да посрещна телците. Не изчаквам дядо. Той обикаля пасищата до среднощ. Тук се опитвах да преброя звездите.

Детство! Детство!

Как искам и сега да спя така дълбоко - да не чувам кой кога си идва, кога ляга, кога става, кога излиза!

На сутринта овцете са с три по-малко. Дядо имитира почуда и ме оставя при стадото, а той отива да търси изгубените из Вълчов път срещу Пъпковите келемета, обрасли с къпини, глог и акациеви храсти дали пък случайно не са се заплели там, като е минал през нощта на връщане!

От кого да се предпази от комшии, от общинари, от мен? Сигурно се е молил на вси светии, а те са толкова много!

Съвсем скоро разбирам, че на такива хора казват ятаци.

Един ден, малко преди залез слънце, тъкмо насочвах говедата към кошарата, от младото сечище на Кузът изскочиха двама с пушки. Помислих, че са горските стражари Нечо Раев и Пею Михайлов. Когато наближиха, гледам ги облечени досущ както описвах Сава Димитров с винтяги.

"Кое е теличето на Семко Николов?" попитаха.

Не се поколебах, посочих го, но не за това, че калеко ме би. След Девети научих, че още през деня чичо Мичо Маров им го е показал. Единият извади изпод винтягата юлар, завърза теличето, даде ми бележка, която трябваше да отнеса в общината. На нея пишеше: Реквизира се от Народоосвободителната армия. Подпис, печат - нямаше. Това беше първата ми среща с шумкарите.

На сутринта отнесох разписката. Имах чувството, че пренасям нещо много важно. Нещо съдбоносно знак от ония, на които палят къщите. Бях горд. Нямах точна представа за истинската същност на нещата и събитията, но вече имах принадлежност. Не идеология, разбира се, а принадлежност към бате и приятелите му, към живота и борбата им.

 Когато представих документа, до калеко бе и дядо Лило Алишев Америката. Бил е на работа в Аржентина преди войните. Така го знаеха Америката.

- Бай Лило, взели са ми теличето омърлушено измрънка калеко.

- Ще го вземат, я. Та няма да ядат шума! Пази се тебе да не вземат!

Дядо Лило е един от основателите на БКП, заедно с братята на баба ми. По-късно преминал към десницата. Не зная да е извършвал зулуми. Бе авторитетен човек, но през октомври 1944 година го убиват без съд и присъда заедно с калеко - полицая, Никола Бакалов, Дечо Русков и още няколко души. Твърди се, че джелатинът е Марин Дишев. Разчиствали лични сметки. Синът на калеко Ангел Семков Николов бе партизанин. Срещахме се няколко пъти, а с бате нито веднъж до осми септември.

Сутринта на девети септември партизаните са настанени във Втори инженерен полк. Казармата бе на Цариградското шосе в Пловдив. Бях с тях до 17 септември. през тия дни изпратихме американския пилот-партизанин Хералд Джеймс с тъкана вълнена шарена торба. Той бе катапултирал от повредена крепост, която се връщала след нападение над Плоещ. Заловен е от общинари край село Зелениково. Но партизани от отряда на Мороза изпреварват полицията и го освобождават. Препращат го от чета на чета в посока Югославия, а оттам - за Италия, където е разположена тяхната ескадрила. По свое желание Хералд остава в каравеловската чета.

- Войната завършва. Ще дочакам края при вас.

Беше 22-23 годишен, висок, рус, синеок, инженер от Чикаго. Сприятеляват се с брат ми. Кореспондират си. През 1946-47 година Хералд предлага на брат ми да отиде в САЩ да учи. Условието е колкото години следва, толкова след това да остане на работа в Щатите. По-късно бате имаше много-много ядове. Недоверието към него прераства в шпиономания.

Прибрах се на село веднага след заминаването на партизанското поделение за фронта в Македония. Бате отиде доброволец. Увъртах се край командирите, дано включат и мен. Не успях да повторя Гаврош. Успокоих се, когато видях, че връщат Ранчо Миланов, Георги Баталов-Фраткин, Делко Назаров, Васил Ковачев и други по-големи.

 

Първата световна война хвърли в опустошителна криза традиционни ценности. Старият континент се превръща в царство на инфлация, скъпотия, глад и разруха. Основната характеристика е безверие и недоволство. Три империи са разнебитени, Австро-Унгария изчезва завинаги, самодържавието в Русия е пометено от две революции, падат династии, изчезват държави и тирани, появяват се нови и много, много национални и социални проблеми.

По силата на Ньойския договор България е наказана най-сурово. Клаузите са безбожно ограничителни. Тук унизяващо присъстват окупационни военни части на Съглашението. Победителите чрез Междусъюзническата и Репарационна комисия грубо се намесват във вътрешните дела на държавата ни. Нашите въоръжени сили са сведени до гранична полиция, а незначителният контингент в казармите е лошо оборудван.

Българското правителство приема закон за трудовата повинност, който е прикрит начин да се заобиколят военните клаузи на мирния договор и драстичните ограничения за подържане на редовна армия. Чрез закона и института на трудовата повинност, освен че се извършват големи държавни строежи училища, болници, пътища, много младежи преминават и курс по строева подготовка и военно обучение.

Но на уволнителните им билети пише : необучен!

Тате е Трети трудов набор. В поделението е служил като хлебопекар. Перфектно изучава този занаят. Случвало се е понякога да го чуя още при влизането му в двора: Изтървали са хляба! Тестото е престояло!

Не за това ми е думата, а за голямата изненада, която предизвика повиквателната заповед от Военното окръжие. Трябваше да се яви в 23-ти шипченски полк, разположен в град Казанлък, подготвян за участие на фронта в състава на Първа армия. Представя се в определения ден на октомври 1944, но завладян от тъжовната мисъл, че баба трябва да се справя с посевите. Отново преживява нещо неочаквано и силно зачислен е във взвода, на който бате Атанас е командир!

А тук, на село, освирепели глутници сведоха всичката си държавническа "мъдрост" до пълно отрицание на правото, до жестока саморазправа на тъмно без съд и присъда, до неоправдана мъст, като запокитиха в храстите край река Стряма много мъже.

Сред дълги митарства тате е демобилизиран на основание някакъв закон, съгласно който двама души от едно семейство не трябва да бъдат едновременно в казармата, а от нашето след тази нелепица, са вече трима. Забравил съм колко време тате бе под командата на сина си, но скоро се завърна. Някой беше взел мюждето и ние го посрещнахме още на улицата. Изглеждаше по-едър, по-строен и по-млад, въпреки белите коси под бойното кепе.

"Много ти прилича военната униформа!", казах и не на шега.

По светлосините му очи пробяга едва доловима радост, че си е дома, че времето за сеитба го изчака.

Болезнени асоциации ме отнасят на Запад към върховете на Страцин и Стражин, където бате Иван вече се сражава с отстъпващите от Беломорието немски части.

И днес се питам защо беше всичко това.

Тръгнах на училище в Карлово. Имах желание да се запиша във френския колеж, но някой успешно ми внуши, че допускам социално бягство, като се отдалечавам от корените си. Живеехме в една квартира с Тодор Бакалов и Павел Георгиев Павлов-Дамянолов. През декември се завърна и бате Иван. Стана партизанин в осми клас (сега дванайсети). Трябваше да завърши. След победата в Югославия Втора българска армия е изтеглена. Похода продължава Първа българска армия. В нея е другият ми брат.

 

Почти всеки ден се свикваха общоселски и общоградски митинги. Скандираше се: Съд за убийците! Смърт на фашизма! Неизменно говореха Гънчо Койчев партизански командир, Ранчо Зоков земеделец, бивш народен представител, Пенчо Савов от Певците и Ненова, популярни дейци на партията. Водеха и мен по площадите от Клисура до с. Бегово. Навсякъде ни посрещаха с френетични възгласи. Качваха ме на маса или носеха на ръце като най-малък, зает с народни дела. Така ме представяше Гънчо.

За речите ми помагаше великолепната бързина и памет, с които се вмествах сполучливо в акцента на уводните материали в пресата. Омаян бях, но все ми се струваше, че пред очите ми се редят същите хора, които посрещаха немците, плакаха за Борис ІІІ, прегръщаха партизаните и руснаците, а днес позволете ми нетърпеливата проекция към 1990 година - потомците им посрещат американците.

Помните ли комунистката баба Фаска? Колко лесно приобщаващо се вписваше с курабийките и ритуалните курбани в училищния двор? Плачеше! Ах, как плачеше за Царя и колко радушно посрещаше новите при всяка смяна!

Къде отидоха страданията и усилията да се домогнем до истинското народовластие? До това ли се свеждат всичките ни очаквания? Защо продължава сблъсъкът на българи с българи? Започнаха да ме терзаят такива въпроси. Защо част от българите заплашваха другите с Москва? А толкова мъчно ми беше, че не сме на централно шосе и да посрещнем руснаците пред арката!

У нас се властваше. Не се управляваше.

Шайки от невежи с подчертана склонност към насилие яхнаха настроението на такива като мен и раздаваха правосъдие. В омраза и страх се потопи селото. Нощите се превърнаха в кошмар. Смъртта се разхождаше по махалите до сутринта. Две екзекутивни групи измъкват от домовете отзивчиви, открити, добронамерени и честни хора. Изчезват едни, смазани са други, изплашени и ограбени са трети. Зверски се формират нови нрави.

В такава революция и началото на нова ера участвах аз! Мога ли да се гордея с Девети заради ненужния терор? Да забавлявам читателя с убийства? Не мога да ги отмина. Те станаха. Мислех, че е дошло времето на свободния човешки глас и, устремен към някакво неясно "безкласово" общество, продължавах да питам на висок глас защо са убити дядо Дечо Русков, Васил Бьонов, калеко Семко, дядо Лило Америката, Андрея Николов - бирника, и всички останали. Бирникът бе захвърлен в кучешките гробища.

Само един беше посрещнал поражението си, като се обеси заради онова своеволие в Слатина преди 20 години, когато преди да разстреля показно насред селото заловен Тумангелов четник, го принудил да изкопае гроба си. Колебая се дали да роптая за Иван Гюзелев, премазан като пестил от жените на с. Климент. Твърдеше се, че се гаврил с тях в службата си на горски стражар, когато мъжете им били мобилизирани. Поради големия свян, това деликатно деяние остава дискусионно до днес.

В момента възприех, но по-късно не намерих оправдание за разстрела на Балтов в леглото пред непълнолетната му дъщеря, която след време се парализира. Балтов крадял данаци от сборното селско стадо, изведено на пасищно отглеждане в Средна гора, превръщал ги в създърма и търгувал. На ощетените съселяни внушавал, че това сигурно е дело на шумкарите. Предупреждавали го няколко пъти и накрая го осъдили на смърт. При изпълнението е взел участие и американецът Хералд Джеймс.

Вестите от фронта поизместиха възторзите от промяната. Ежедневието бавно и тягостно се промъкваше в есенната влажна мъгла. В една сумрачна октомврийска утрин тате ме изпрати до чичо Георги Събов, който имаше пивница в Карлово, а после да се върна на нивата в Ада чаир. Още след Кителнишката вада конят засумтя, запръхтя и вървеше зорлем, като се изместваше в края на платното. На това място от двете страни на моста върху река Стряма шосето е високо 5-6 метра. Силна непозната миризма, примесена с дим идваше от огън в ракитата до реката. Неспокойният пламък помръдваше силуети, от които изтръгваше заглъхващи стенания. Отстрани забелязах един камион с покрита каросерия. Никой не ме спря. Продължих, но самарът ми стана хлъзгав, неудобен и а-ха, да падна. Ако не беше товарът, сигурно щях да се изхлузя.

Когато се завърнах, тате ме наблюдаваше предпазливо и изпитателно. Не ме попита. Изчакваше. На обед не посегнах към храната. Съседите, дошли да засяват, разговаряха тихо, траурно.

Надвечер, на път за село, доближавайки опозореното място, добитъкът на всички стопани се среваваше, мучеше и не искаше да премине по моста.

През деня мнозина ходили да видят съвременната жертвена клада. Показвали се овъглени длани и крака.

Петко Пенчев Парапанов, съученик, но малко по-голям от мен, появил бабаитлък, като отсякъл пръст заради пръстен. Отминавам мълвата за произнесено заклинание, но Петко преживя много от годините си като белязан и в страдание.

Никой от убитите не съществува и пост фактум в списъците на прокуратурата пред съставите на Народния съд. Останаха си в графата безследно изчезнал.

Вечерта преди разправата са ги извиквали един по един, после ги помолили да отидат до домовете си за пари и като родолюбци да подпомогнат включването на селото в токовата верига. Занасят кой 100, кой 200 хиляди лева, а дядо Дечо Руският, както му казваха само 13000, ведно с последните надежди, преди да ги напъхат в камиона. Разполагам с разписки от общественикаубиец В.Дж.

От наивност или убеденост, че няма за какво да се притесняват, не организират бягство и съпротива.

Мисля, че ще ме избавите от изпитанието да изнасям още такива свирепи случаи. През 1989 година известният историк проф. Мито Исусов публикува преди използването на пълния архив на МВР 18500, Хр. Данов като министър на МВР - 25000.

Девети!

Дойде, за да изчезне още една илюзия от нашия народ, че вече ще бъде свободен, на свободна земя и независим!

Кое да възприемем за същностна политическа дейност с висока цена? Това ли ще определи нашето място между народите, нашето присъствие в дискусиите по света и нашата отговорност пред идните поколения?

Съветският съюз преместваше границите си на запад и все по-далече. Изграждаше буферна зона. С красивите по съдържание речи Молотов прикриваше недостойното политическо поведение. Руснаците не дойдоха да ни спасяват от фашизма. България имаше земеделски министерски съвет начело с Константин Муравиев, който в програмната си декларация на 4 септември 1944 година решително пристъпва към възстановяване на демокрацията обяви амнистия, преустанови изпълнението на смъртните присъди, разтури всички фашистки организации, отмени еврейското законодателство, разформирова жандармерията, освободи Богдан Филов от Регентския съвет, обезсили съюзните отношения с Германия и се освободи от състоянието на война с Англия и САЩ. Часове преди Муравиев да прокламира война на Германия, войските на СССР нахлуха в България и предопределиха многолетната унизителна окупация. За морала на превратаджиите ще пиша на друго място. Сам по себе си се наложи изводът, че Сталин не дойде да установява демокрация, а да упражнява давление върху цялостното развитие.

По-късно ме достигна истината за онова вулгарно Ялтенско споразумение между Чърчил и Джугашвили върху цигарената кутия за подялбата на територии и народи.

Не се освободи творческа енергия, а се парализира еволюцията. Лозунгите за хармония и благополучие доскоро избеляваха и изчезваха от дуварите по села и градове.

И нежната революция, и новото време след половин век с мъгляви брътвежи захвърлиха в небитието древното понятие "държавен суверенитет".

Освен досегашните запасни, пръснати из целокупна България, бяха мобилизирани и други набори. Доброволците вече бяха по фронтовите участъци в Македония. Пресрещаха отстъпващите немски ешелони от Беломорието. Не съм специалист по военно дело и не се намесвам при оценката на българското участие, но се чуваха и гласове против. Не мисля, че всичко бе от ентусиазъм, наистина много висок по това време. По села и градове се събираха подаръци за фронтоваците, предимно бельо, вълнени чорапи, шалове, пуловери, кожухчета без ръкави. На всяка по-светла стена по главните улици има лозунг: Всичко за фронта, всичко за победата! Подаръците се извозваха и връчваха лично от представители на селището. Първата ми истинска радост и мъжко самочувствие беше, когато се вкопчих зад светофара на ЗИС машинка с дървена кабинка, както се шегуваха тогава, и поех за Крива паланка. Сгряваше ме вътрешният огън и до Пловдив отказвах да влезна в кабината. Страхувах се да не ме върнат. Някъде близо до Пазарджик препръска кротък снежец. Настаниха ме до шофьора и другите. Преспахме в Кюстендил. На другия ден през Гюешево, та до Крива паланка. Вече долиташе ехо от експлозии и стрелба. На гарата гореше голяма влакова композиция с немско снаряжение, запалена през нощта. Не чух за опит да се спасява нещо.

Раздадохме пакетчетата. Вглеждах се под всяка каска с надежда да срещна брат си или някой познат от село. Оказа се, че техният полк е на позиция в подножието на Страцин. Разминахме се. Няколко дни след това докараха бате Димитър Манчев убит в онова сражение. Погребахме го в училищния двор. За него произнесох първото си жалейно слово.

Бате Иван си дойде през декември в компанията на няколко руснаци начело с офицер. Разходиха се и с интерес оглеждаха двора. Коледа се празнуваше в началото на януари, та и свинете бяха живи. Под стряхата лежаха козите и овцете, в обора воловете, конят и магарето. Наоколо щъкаха кокошките, а в края на двора до вратата, е полегнал санбернарецът Хасан.

Бяха много озадачени и за всичко питаха:

- Ета ваше?

- Да, наше, на фамилията ни отговаряше някой от мъжете.

На заминаване офицерът Николай така се казваше, в томление прошепна на баща ми, че скоро, много скоро няма да бъде наше.

Никога не съм имал ревност за собственост, но думите на Николай ме заглозгаха. Потърсих литература. Научих за совхозите и колхозите, но за пълната трагедия на селяните едва когато излезе в превод Разораната целина и Тихият Дон. Оформяше се представата какво ни очаква.

Две години по-късно, през пролетната ваканция бях при бате Атанас в Пловдив. За моя огромна, почти невероятна изненада заварих Николай, вече майор. Бил в състава на СКК, представляван от генерал Сергей Бирюзов за СССР. Получил известие, че си заминават по силата на сключения мирен договор на 10.2.1947 година. Отново чух нещо страшно от хубавия и сърдечен руски боец, споделено с брат ми. Никога повече няма да се видим и чуем. Сигурно ще завърша своя живот в лагерите по Волгодонския канал или в Сибир!

Тъжна раздяла.

И още две очи се огледаха в безкрайната руска мъка!

Моите!

Зимните и пролетните ваканции не радваха само учениците. С нетърпение се очакваха и от родителите. Усещането е за двойни празници - целите фамилии са вкупом. Многото свободно време даваше възможност и за разнолика увеселителна дейност. Подготвяха се и по две-три представления, в които участваха ученици, учители и други местни дарования. Впечатляващо се приемаха драмите Хан Татар, Индже войвода, Немили-недраги, Албена, Боряна. Най-активни артисти бяха преподавателите в прогимназията Евгения и Матю Шаламанови, Георги Керезов, Дечо Заев, Йосиф Додов, Н. Готев, братята Лило и Начо Налбантови - баща и чичо на популярния артист Иван Налбантов, Паун Баталов, а от девойките с удивителна прилежност се представяха Гина Брайкова и Станка Босева. Несменяем суфльор беше Делю Т. Бакалов, счетоводител на потребителната кооперация в село Климент.

По време на антрактите, когато се поизменяха декорите, Лало Рашев, Вълко Божков и мене използваха за декламация - най-често на стихотворение от или за Ботев, не само по съвпадение на неговия рожден ден! И някой от разказите на Чудомир. Разведрявахме посетителите, та по-неусетно да изчакат следващото действие.

На кого не е приятно за миг да се превърне в обект на възхищение за толкова радостни и вдъхновяващи очи! Да усеща, че нещо просветва в сърцата и душите им, че стават безгрижни, сигурни и по-силни!

С нищо не се сравнява.

Съседните на училището лелки се появяваха още по време на репетициите и се хвалеха на близки и роднини. Неусетно се превръщаха в рекламни агенти на трупата. Целият културен живот на селото вечеринки, сказки, рецитали, танцови забави, томболи с предметни печалби, йогистки изпълнения, срещи с факири, както казваха на илюзионистите, преминаваше в училищния салон, който имаше подиум, отделен с декори от нещо като стая за преобличане, гримиране и изчакване момента за включване в ролята. Колко пъти съм се промъквал и спотайвал под подиума, когато бях малък и не ме допускаха да участвам. Измъквах се последен, покрит с гъсти, прашни паяжини, но с наизустени текстове като взискателен режисьор! И войната не попречи да си имаме публични задушевни вечери, които охраняват хората и скъсяват разстоянията помежду им. Салонът винаги беше препълнен. Правостоящите се диплеха като сардели, но не си отиваха въпреки обещанието, че представлението ще се повтори. Приходите от представления, томбола и коледуване се предоставяха на читалището за купуване на литература, географски атласи и други помагала. То ежегодно се абонираше за поредицата от Игнатови издания, Златни зрънца, Хемус, Хр.Г.Данов, за списанията Венец, Зеница и др.

Читалището ни се подвизаваше в една маломерна пристройка до общината. Не беше удобно за разгърната дейност. Там се съхраняваха библиотечните шкафове и се обменяха книги за прочит. Салончето от 40-50 кв.м. се отдаваше под наем на сладкарница.

Читалището! Безпределна творческа изява! Съприкосновение с живи и мъртви! От там тръгваха дръзновението и добродетелите! Там се засилваше топлото чувство, че живееш истински в най-хубавото село, с най-колоритните хора, с най-посветените и духовно разкрепостените!

А то живот ли е да не мислиш за другите!

По учебната средношколска програма дотогава изучавахме Чинтулов, Славейкови, Каравелов, Ботев, Вазов, Яворов, Кирил Христов - повечето отдавна живели. От всички се възхищавахме, на всички се прекланяхме, но през ония ваканционни коледни вечери ме грабваха разказите на Чудомир с простата разговорна реч, която предизвикваше непринуден, темпераментен и заразителен смях. Моите съселяни и аз самият едва ли сме откривали болката в хумора, но се смеехме, смеехме! В живописното слово е спастрена голяма любов, отдадена от Чудомир с неизразима чистота и човечност. Навлязъл в съкровения свят на своите герои, огромна галерия от безделници, измамници, крадци, бездушни чиновници..., авторът ги представя с непосредствен, съпричастен, забавен, безобиден и великодушен присмех, редом с онеправданите, но честните и блажените. Не съм аз, който ще определя неговото място в литературата, не твърдя, че е сам-самичък, но написаното от него е чист искрящ хумор и лесно се разпознава по онзи спонтанен и безкрайно потребен смях. Далече е от нападателния тон, а е толкова близо и в съзвучие със злободневната политическа мисъл. Като научих, че е съвременник и къде живее, подкокоросах Янко Янколов да го посетим и да се запознаем. Речено сторено! Още на другия ден сме на път за Казанлък.

Вече бяхме се откъснали от центъра на града и се оглеждахме за имената на улиците на едно кръстовище, когато на ъгъла замалко да се сблъскаме с възрастен човек. Попитахме за читалище Искра.

- Да вървим заедно, ако не възразявате. И аз отивам натам.

Беше с масивни тъмни рамки на очилата. Гледаше ни уж добродушно и усмихнато, а някак си изпитателно като следователпсихолог. Стори ми се дори малко навъсен в услужливата вежливост, а леката му усмивка бе колкото открита, толкова и загадъчна. Разпитваше ни с любопитство откъде сме, защо търсим читалището, какво сме прочели от Чудомир. С Янко се надпреварвахме да отговаряме. Аз дори рецитирах нещо. Останахме слисани, когато преминахме коридора и се спряхме пред вратата, на която висеше клюмнала табелка: Председател, а обезумяхме съвсем, затаили дъх, когато непознатият чичо отключи вратата и ни покани да влезем. Езиците ни замръзнаха, а щяхме това да му разкажем, онова да питаме. Та нищо!

На раздяла ни подари по две-три книжки с автограф. Не можехме да си намерим място от радост.

Сигурно разочаровах някои, ако очакванията им са били за пиперлия пикантерия.

И до днес нося тръпката, че бях близо до Чудомир и му стиснах ръката.

Няма изгледи да бъде забравен, защото разказите и рисунките му са част от моята харта за човешките права.

На път за гарата ни отбива една фурна. Целият квартал ухаеше на топъл хляб и чубрица. Стомасите ни застъргаха още по-силно. Вече трябваше нещо да похапнем, но тогава хлебчетата се продаваха срещу купон. Двамата хлебопекари ни огледаха с подозрение. Свити в ученическите униформи се застояхме пред тезгяха и запреглъщахме слюнката си.

- Много ли сте гладни?

- Много! отговорихме в един глас с Янко.

- От къде сте? Нямате ли купони?

- От Каравелово, Карловско.

- От Каравелово! Та вие сте ни земляци!

Майсторът ни подели половин питка, поръсена с чубрица. Оттогава, когато и да посегна към топъл хляб, неотменно си спомням за земляците от Михилци.

Влакът едва-едва пълзи, а ние бързахме да се приберем и се похвалим за срещата с човещината и с твореца.

И сега препрочитам с удоволствие приятеля от юношеските години. И с уважение, сгрято от най-дълбоки чувства на ревност.

 

Закипяха политически страсти. РМС-ови, ЗМС-ови и анархо-комунистически групи деляха школския терен. На 09.6.1945 година в нарушение на Устава бях приет за член на ЗМС. Нямах необходимата възраст, но шумкарските ми подвизи улесниха решението на всепризнатия ръководител Христо Каркъмов да ме вдигне върху масата, за да могат да ме виждат присъстващите на събранието. Пък аз се мислех за толкова голям. Работехме заедно с Иван Йоновски (племенник на капитан Йоновски, убит заедно с Ал. Стамболийски), Тодор Низгов, Васко Ламбрев, Тодор Маринов, Станю Костов, Христо Карабобев, Любомир Канзамалов, Димитър Деянов и много още от града и района. Издавахме седмичен политико-литературен лист-табло в клуба на ЗМС. Главен уредник бе Йоновски. Четяхме и си препредавахме един на друг Оранжеви песни на Йосиф Петров, Безсмъртни, макар и мъртви от Михаил Геновски, стиховете на Румянцев, Церковски, Трифон Кунев, Красински, Паун Генов, Пею Гаджев. На честите събрания изнасяхме реферати за живота и делото на Стамболийски, Райко Даскалов, Александър Димитров, за борбата на БЗНС, управлението през 1920-23 година, преврата през юни.

През късната пролет на 1945 година се появи необяснимо за нас, младежите, брожение. Кантората на Каркъмов едва побираше посетителите. Земеделско знаме се задушаваше от противоречиви изявления на изтъкнати дейци. Ежедневието ни с Йоновски, най-близкия ми другар тогава, се топеше в болезнено очакване на яснота. Лутахме се в лабиринта на догадките.

Отношенията ни с ремсистите се влошаваха. Прекъсна се началната практика да се допускат представители на едните при събрания на другите. Срещаха се и конспиративно по разни квартири. Предизвикваха ни с повод и без повод. Търсеха скандали. Инструкторите им внушаваха готовност за разправа. Кръстосваха всички селища и подготвяха своеобразни бойни групи. Всяка от тях си знаеше обектите. Вече си позволяваха арогантна намеса и побоища. Вървеше се към политически конфликт. Земеделските министри в Отечественофронтовското правителство Никола Петков, Асен Павлов, Ангел Держански и Борис Бумбаров, напуснаха кабинета. Възникна опозицията. И младежката организация преживя болезнените процеси на разцеплението. Повечето останахме с Петър Сърбински и се обявихме против тоталната намеса на комунистите в политическия, стопанския и духовен живот на хората. Властите откриха трудово-възпитателни общежития (ТВО). Прибираха в тях безпризорните земеделски дейци. Всяваше се страх, но все още разполагахме с наша преса. Секция Средношколци към ЗМС развиваше широкомащабна политико-просветна дейност, макар че след всяко събрание из засада се чупеха глави, крака, ръце. Посягаше се главно на по-активните. Позволявам си да не отмина поне следния случай: с разрешение на заместник-директора на гимназията в Сопот господин Славилов - удивителен човек и сладкодумен историк ползвахме училищния салон за събрание. Бе подготвено от Марин Македонски и Стоян Ранков. Малко надхвърлихме ученическия вечерен час. Имаше такова ограничение по наше време. Нахълтаха милиционери. Мене ме арестуваха, а другите разгониха с хитлеристки крясъци. По сигнал на някого от очевидците в участъка дойде учителят Славилов.

- Училищните власти са тези, които ще му търсят отговорност заяви кротко, но почти императивно още при влизането си.

Дежурният Делко Чуков ме освободи, но след подготвено нападение на улицата, по която неотменно се минава. От дегизираната хайка познах само партизанина Иван Нешев Савов, с когото преди бяхме близки. Очите ми едва намираха пролука в подпухналото лице, да се ориентирам. Не арестът и побоят продиктуваха споделеното. Търсете друг акцент Учителя. Не бях от неговата гимназия, но след две-три години, когато отблъскващо самоуверен прокурор на моя процес неистово скандираше: Смърт!, в съдебната зала видях Учителя. Бършеше сълзите си.

Тежки години бяха и следвоенните. Не стигаха ограбването преди това и непосилните разходи, та ни сполетя и страшна суша. Полята и поляните прашеха и при най-слабия полъх. Водата на река Стряма едва достигаше до Климентския път. Много извори и кладенци пресъхнаха. От това бедствие се окайваха и от други краища на страната. Хората от Ямболско бяха тръгнали да разменят чеиза на дъщерите си срещу жито.

Основните хранителни продукти бяха с купон. Почти всичко се разпределяше. За всяко нещо в магазина тичаш с домакинската книжка, в която се вписваше какво си получил парче плат, дочен панталон, гумени цървули, някоя блузка, сапун. Няма съобразяване с ръст и номер. Какви са тия глезотии! Дава се на семейството" това бе грижата на властния комисар.

Имаше безхлебни дни през седмицата или както ги наричаха картофени. Това те лишава от куража да възхваляваш новата власт, каквито и дарби да имаш. Ежедневната хроника не забелязваше гладуващите, но не беше трудно да се разбере какво битува в главите им обида, негодувание, отчаяние и бяс. Ставаха привлекателен Кропоткин, Бакунин като мироглед и позиция. Панславизмът като идея се заудря безпомощно в безразличието на стари и млади. Кантатите за победата на новите обществени форми, за революцията печално утихваха.

Гладуваше и семейството на моя приятел Любомир Канзамалов. Чувствах се виновен, че мълчание изцеждаше усмивките на двете учителки, майка и сестра, на родения артист бай Георги и брат му уволнения корабен капитан. Мира ми не даваше мисълта, че у нас хамбарите са пълни с брашно и стар боб, има картофи, сланина, сирене, извара, а приятелите ми ожидат за коричка хляб, треперят над всеки отрязък от купоните. Не издържах на това психологическо ниво и запренасях с торбата. Какво можех да направя, като е нямало от кого да наследя равнодушие? Не играех на томбола в общия подстрекателски фон. Вземах откъдето има и доставях където няма. Не ме смущаваше присъдата, но бяха много нямащите! Не ревнувам за първенство на идеята, но и бате Иван съм виждал да изнася. Изправени сме пред една родова духовна деформация! На временна издръжка у дома бяха и чичови Матьови, и баба Пена Божкова леля на втората ми майка.

Тридесетина години по-късно разказах на тате за кражбите. На лицето му заигра най-ласкавата усмивка, каквато само родителите могат да имат.

Моят пожизнен факел е запален. Не се разминах и с първата любов, която прави дните ни покорни. Оглеждахме се по цяла нощ в луната, тогава още не беше напрашена от космонавти. Говорехме й в първо лице. Играеше заедно с нас, грееше с нашето взаимно владичество единственото, което носи наслада и приемаме безусловно. С всичката болка от ревността.

Срещнах най-красивите мечти. Принадлежах и на Любимата, и на БЗНС! Не възприемах Съюза като нещо различно от Родината. В съзнанието ми са се настанили като синоними. Самооткривах се в условията на гняв, интриги и агресия. Тръгнах към бъдното от старата ни къща, дворчето с лозата, кладенеца и цялата романтична уредба срещу неоспоримия властнически произвол. Цял живот се връщам към ония дни, да оправдавам поведението си, което още не се превръща в минало. Дни, през които всеки срещнат се оплаква или агитира, заклеймява или раздава присъди. Когато не се забелязва нищо от либерализма и още по-малко човекът да е в центъра! Всеки поучава всички как да живеят, как да мислят. И аз като другите тук се съгласявах, там се опълчвах срещу някакво зло. Не мълчах, а убеждавах, че сме най-справедливите. Като на всички глупаци и моето сърце беше на езика, пък и нали бе отвоювана свободата!

"Наряпал" се бях с разни формули и дефиниции, че се погазват правата, че се прибягва до насилие, че не искам да стигна до просешка тояга, че убиецът не е политик. И онези срещу мен, и аз със своите другари сме се изправили със заучени доктрини, които едва ли сме представяли както трябва. Схващахме учението си в проекциите на утрешния ден повече интуитивно.

Разбира се, че имаше и по-лесен, безпроблемен живот, но той ми се струваше безсмислен. Посрещах тоягите като своеобразна награда, че хората ме гледат с доверие, с надежда. Душата ми става празнична. Усещах, че пръскам светлина, парченца от блясък! Виждах се по-голям, а мустаците ми едва-едва набутват. Защо се бавят! Въпреки раните от побоищата и психическия тормоз не ми достигнаха сили да остана настрана от битката. Започнах да усвоявам този свят от една друга страна свят, в който плътта ми усеща болка, а духът гордост. Не ме смути обстоятелството, че търпението за повечето се превърна в пристан и когато арогантно дефилираха гаврата и пъкленият комбинатор. Как да описвам страстите след Омир и Шекспир през онова немилостиво време, което ме грабна изцяло и окончателно!

Щом сме най-много, мислех, че трябва да бъдем и най-добре представени между съюзниците по вертикалата на властта. Не осъзнавах, че сме се самозаклещили в пресата на най-отвратителната политическа измама и трябваше да минат много години, за да разбера, че идеологиите са своеобразен патологичен феномен. Страдах и се бунтувах. Никой не ме е подбутвал да се държа така. Обратно дядо неведнъж е казвал: Кротко бе, сине! Ще ви избият! И ние сме се опитвали да правим нещо на този свят!

Но аз продължавам да обвинявам и разобличавам, да се възприемам като всеки сектант поздравяван, желан и умен.

Кога е било да няма хора, които да подкрепят внесени идеи, па дори да са придошли от някой лош сън?

Знаем за миналото много, но за да станем политици, трябва да знаем за бъдещето повече, а не просто да слушаме. Колко пъти през един човешки живот се прекроява нашата национална история и с каква лекота забравяме нанесените нещастия! Непрекъснато общуваме с преживяното, четем и препрочитаме за мъчениците ни през робските векове, а не преставаме да се оправдаваме. Все други са ни виновни! Един от малкото народи сме, дето зове държавата да участва при регулирането на големия цикъл производство, преработка, пазар! Че на държавата трябва да се дава, за да бъде независима, социална, силна. След един верен начален ход малко преди 9 септември 1944 се допуснаха толкова политически и икономически грешки! Къде невежият ревностен стремеж да се властва не води до тежки последици?! Дистанцията между народ и управляващи нараства, младежта едва пърха под средновековния надзор държи се като обидена, негодуваща тревожно. Не е безпомощност. Няма как това да не прерасне в нещо по-голямо и неудържимо.

"Трябва да се работи, момчето ми! Нещо трябва да се работи!", казваше баща ми.

Което както е дошло така и ще си отиде! Бил член на партията! Защо трябва да бъдем някъде членове? Та нали сме членове на човешката общност, която е истинският носител на мащабен интелект, на социален климат и безброй модели на граждански и семеен бит. В другия случай, чрез партиите, ние какво искаме искаме просто да създадем послушници.

На кой пазар с тази членска карта може да се купи нещо? А който е прибягнал до привилегии не му завиждам. Ще преживее недоверие, раздори и провал. Народът не приема такъв социализъм. Я колко хора се обявиха против официалния курс! Изключиха ги. Други се опитват отвътре да очовечават организацията си. Трети се примириха и се оставиха на течението. Разединението излезе на мегдан. Изреждат се легендарни имена Терпешев, Трънски, Югов, Червенков, Горуня... Пълзят интрига след интрига. Подозренията ги дезорганизират. С предразсъдъци не се прави нищо значително, не се прокарва път, не се съсредоточава.

И всичко това за сметка на един цял народ!

Защо пък само на един народ, рекох си, като се замислих. Потопявам се в Историята, но не се застоях пред политическия и военния маньовър на баланса, на равновесието през последните 20-30 десетилетия, а се запътих две-три хиляди години назад с определено внимание към походите на Наполеон, амбициите на Ришельо, кръстоносните акции, Стогодишната война, Гърция, Александър Македонски, до перси и римляни. Пред очите ми се редуват владетели, оцветявали алено вековете и превърнали големи епохи в преходни, а народите в състояние на непрекъсната отбрана. Всяка страница гъмжи от заговори, пожари, епидемии в името на надмощието да се опазят и разширят империи. Коя от империите с друг морал е защитавала кауза? Коя не е създавала армия, не е струпвала оръжие? Пред отминали и замислени глобални процеси трептят в пространството кървавите изпарения от кръстосани интереси между великите сили. Разпределят се територии и народи понякога дори великодушно в закръглени проценти!

Като приемам, че времето не е засегнато от промените, питам: кой е засегнат? Остава човешката общност. Изчезват култура след култура, цивилизация след цивилизация, а рефлексите в политиката са същите. Остава да приемем, че това е естественото състояние на човечеството! Сътворени са толкова мъдрости, а продължаваме да живеем в лъжа и измама. Хората се съизмерват, обичат, мечтаят, ревнуват, строят и активно мислят за бъдещето в хода на войните, но нещо се пропуска! Опитано ли е всичко? Какво още не е използвано? Не всичко! Високонравствената воля е пренебрегната.

Запазените стратегически белези удостоверяват, че всички властелини са си служили с най-нетрайния материал страха и насилието! И затова са се затрили.

Много време си изгубиха местните ръководители на БРП/к/ и вуйчовците на тате в усилията да го склонят за член на Партията така се пишеше тогава, с главна буква. Нужен им беше неговият огромен авторитет на трудолюбив и безупречен в отношенията си човек. Безспорното му име ще осигурява преднина при общински или парламентарни избори.

Неубедителни се оказаха емисарите-водачи на неугледни и мързеливи стопани, на част от които имотите се стопиха в селската кръчма.

През първите две-три години след 9 септември 1944 насрочат ли се избори, по нареждане на МВР се прибираше всичкото оръжие от населението. Но и тук явно се постъпваше по преценка. Изключенията не засягат опонентите на властта.

Нямаше насрочени избори, но баща ми пак не прие да стане член на Партиятаръководителка! Какво от това, че от хамбарите и от стадата са изнесени тонове храна за нелегалните, че единият му син бе партизанин? За риска през онези времена да не говорим! В случая бе важен отказът на предложението.

За неговата пушка бе изпратен Митко Кожев новият общински разсилен. Не намираше удобна посока, към която да гледа човекът, докато съобщи за какво е дошъл.

Вместо към къщата, където е пушката, тате отиде под навеса и се върна с най-тежкия каменарски чук. Подпря го на коритото до кладенеца и тогава отиде за пушката. Положи магазина й върху равен сиенитен камък от облицовката на вадичката и с един удар превърна механизмите на изпипаното оръжие в безформена желязна маса.

Никой не се опита да го спре!

Разсилният смутено търсеше някакво оправдание. Не разбрах фъфленето му. Тате безмълвно подаде остатъците на Митко Кожев, който забързано понесе смешния си вид към Общинския съвет, а той продължи своята си работа. Като че ли нищо не бе се случило.

Как се полепва кал върху такива мъже?!

До арестуването му през есента на 1951 година повече никой не го е притеснявал по никакъв повод.

С предплата осигурявахме квартирите си целогодишно. В съседната стая живееше офицер. Забравил съм от какъв род войска, но имаше пистолет. Харесвах го като дизайн, но най-вече като размер. Замислих кражбата. През един юлски ден на 1947 година тайно посетих Карлово и успях.

Месец по-късно ме разкриха. Съвпадна с разтурването на БЗНС и ЗМС със закон. Това допълнително усложни положението ми.

И какво всъщност направих, като откраднах пистолета? Наруших законов ред. Това вече създава имиджа ми, както биха се изразили сега. Какво от това, че кражбата е пистолет? Както и да го погледнеш, то си е чиста кражба едно тъмно, анонимно дело, макар че е насочено срещу изключително непочтен довчерашен съюзник. На моменти вътрешно се одобрявах, но аз злепоставях офицер от Българската армия! Това безчестие измерва ли се с политически мотиви? Няма и тълпа настръхнала, обезумяла, с която да се слея, емоционално увлечен. Какво мъжество има в промъкването като страхливец! Това, че не съм осъзнавал своята отговорност, не ме оправдава. Налище е абсолютна морална и правна разпоредба за съдебна виновност, но позакъснелият и неизвестен Робин Худ е освободен. Изоставени са всички членове и параграфи от Наказателния кодекс. Дали заради бате Иван, моите 16 години или яташки импулси, но този подход ме унизи.

Свикнал съм да си плащам за всичко!

При такива случаи лесно навлизат чужди изводи, особено от онези, които измерват с ограничените си възможности. Беще ме срам наистина. Преструвката не е кураж. В онзи момент някой отрегулира живота ми в човешката общност достатъчно мъдро и ограбващо, но аз не изоставих вечно красивите понятия свободен труд и отдих в свободна страна, свързани с най-важните въпроси на планетата. Продължавам да упорствам, предлагам, обвинявам и защитавам на незначителни или по-големи земеделски сбирки, обзет от самочувствието, че без нас нищо не става. Сякаш съм фанатичен активист на Общия земеделски професионален съюз, та непрекъснато се намесвам:

- Къде без земеделието, риболова и скотовъдството? Кой ще ви храни и облича, пролетарии? Ние трябва да сме най-почитаният отрасъл на икономиката!

А бай Камен Генчев по същото време заявяваше от трибуната на Народното събрание:

- Бухали ще бухат по високите комини на Кремиковци! Не му е там мястото на този комбинат. Къде са въглищата, рудите? Всичко ще се доставя отдалече. Известно ли ви е понятието ефективност? Вие не само додявате на България, вие я обричате. Вие сте не само най-тъжното явление в нашата история вие сте грешници!

И днес, като надникна върху жизнените факти, откривам научно обосновани доводи, но ние почти винаги предоставяме на външни сили да гарантират и свободата, и демокрацията ни.

А Господ и тогава нямаше гражданско съзнание!

Защо при нас разрушителите винаги имат привърженици и то повече, а толкова трудно улавяме шанса да се построи нещо стойностно и перспективно!

Арестуваха почти всички настоятелства на съюзите. Никола Петков бе задържан още на 5 юни. Освен натиска за архиви, печати и знамена, при мен се притуряха всевъзможните въпроси около пустия пистолет. Търсеше се допир с военния отдел към Земеделския съюз. Такъв отдел провокативно бе измислен още при задържането на депутата Петър Коев. Дали - отново се питам - поради непълнолетието ми на съдебно дирене не ме подложиха. След двадесетина дни ме освободиха. Отивах си с нараснало самочувствие. Зер, народен закрилник съм!

 

Атанас Баталов, брат

Атанас Баталов - брат

Иван Баталов, брат

Брат Иван

Димитър Баталов, ученик в карловска смесена гимназия

Димитър Баталов, ученик в Карловска смесена гимназия

 

Илю Баталов, брат

Брат Илю, 17-годишен.

 

1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени

 

стихове проза изследванияспомени ☼  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home