Историята в личен разказ

1

МОИТЕ СЕЗОНИ*

 

ДИМИТЪР БАТАЛОВ

 

 

Напоследък ме сполетяха медицински ограничения, на които предано и кротко се подчиних, загрижен за своя повяхнал живот.

Времето безпощадно ме отдалечи и от илюзии, и от очакване на нежни знамения, но от близостта на приятелите в чисто дружеско откровение за толкова натрупани сказания, младежки отскоци, авантюри и политически стълкновения възникна дребният повод да се заловя за тези страници.

Големият повод бе споменът за погиналите по стръмните стъпки на рода, към който неведома сила прибави и моите дни с въжделението да представя неподправено събитията, станали пред очите ми в сезоните на дивашка разрушителна злоба, която още се промъква в сънищата ми и ги превръща в кошмар.

Затова посрещам с необгледна радост и утрото, и милувката на изгрева, и усмивките по лицата на хората!

 

Каравелово, 2003 година  

 

 

І.

 

Кога ще преминем нашата пустиня, Господи?

На свой ред се опитвам да науча повечко за рода си, за дедите си и как са преминали през Турско, времето на Стамболов, превратностите до Втората световна война, откогато вече съм непосредствен свидетел на събития, движения, съдби. Зарових се в общинския регистър и в окръжния архив, но информацията се свиваше до все по-оскъдна, отразена понякога единствено в смъртен акт с дветри думи починал на ... години.

Нима са се появявали само да ровят земята, да отглеждат деца и добитък? Да описвам поминъка, нищетата, жаждата и струпвам униженията, на които са били подлагани на полето, по друмищата, в селището, кръчмите не мисля, че е достатъчно.

И смирението на повечето хора, придобито от уроците на Църквата, ми засилваше болката. А не за това тръгнах обратно по стъпките на рода си към извора на един поток, влял се в пълноводната българска река с друг белег, който носи и утеха, и гордост. Пребродих последните два века със сърцето си, пронизано от мъка, и не зная да се гордея ли. Защото нищо не се е променило. Само изпълних паметта си с покойници, загинали при отпор на спахии, башибозуци и партизански безумия.

Явно, появило се е нещо по-силно от мисълта за домашен уют. Ако не беше онова различното, щеше ли имотният Топал Пенчо, моят пра-прадядо, със своя всеотдаен и благодушен нрав да стане защитникът?

С крайчеца на прикриваната суета търсех да науча все повече и повече за дядо Пенчо като човек, сам определял пътя си в ежедневие на злини и ред, въдворяван с камшик. Види се, няма изкушения от самовластво, няма миражи! Има Човек, изпреварил бавните крачки на нашето българско време.

Това, че не е въставал от глад и мизерия, ми овладя сърцето и живота. Нищо не може да измери онова, което ставаше в главата ми. Заживях с направеното от дядо Пенчо и насетне не можех да отделя кое е чисто мое. Някакви невидими нишки ме свързваха с него, пък и днес се питам дали животът му не е бил по-праведен от този на послушните. Не ме задоволява нито един отговор, нито една загадка. Не искам и на тази възраст да се правя на мъдър, да слагам оценка, да раздавам присъди. Само отбелязвам дирята му с почит и възхита, защото е очаквал хората да стават по-добри, земята родна да носи упование. И си е отишъл от този свят с ведрина в душата.

Като призваните!

И дядо Пенчо, и другите едва ли се имали усет за имперските възможности на Турция и едва ли са тръгнали от национални интереси. Не можем да говорим и за романтизъм пред драмата на един народ. Те са защитавали правото на личен живот и на семейството от безмерието на необуздани черкези да правят зло. Само вроденото чувство за справедливост е подчинило безсънните нощи и целия оптимизъм на едно дело, което и днес вълнува нашето въображение с цялата си обемност и перспектива. Защото семейството на дядо Пенчо никога не е гладувало и никога не е било богато. Той и другарите му са имали имот, значи са имали и отговорност пред съществуващата правна уредба, производство и обмен. Опитвам се да ги представя не само като спомен, а като действащи лица, с граждански добродетели и функции. Устремът да възродят своето и социално, и българско място ги превръща в политически лица, в живи и открити въглени, пръскащи топлина и надежда.

И все пак трябва да признаем, че колкото и малки стъпки да е направил българинът на този свят, направил ги е чрез такива наивници и фантазьори, които са искали да бъдат свободни. А свободата има толкова измерения!

Малко ли е да кажем, че не са били роби? В четата от десетина души без знаме и без рог, те не само са подлагали на изпитание и приятелство, и чест. Денем и нощем те са откупували и свободата на другите. Те не само са се създавали, проверявали, облагородявали. Защото комита значи независимост. Това време не е само история за бесилки и кланета, запазени в спомените на много очевидци Такива били и въздухът, водата и хлябът на неспокойния им дух. Ех, понякога са онемявали от ужасните изтезания, но днес и утре, и през следващите векове героизмът им ще пришива на потомците крила от опиянение и ентусиазъм.

Родени от вдъхновението на един древен народ, как да вместя огромния им ръст и всичките им терзания в страниците на този разказ!...

Често ходя нагоре до върха на Балкана. Вървя и вървя, и си мисля за дядо Пенчо, а при всяко докосване до стар дъб се обливам с всевъзможни асоциации. Та той е бил и завивката, и защитният вал, и песента, и храмът! Между дъб и комита няма дистанция, няма различие. А отговорникът на четата не е йерархична категория. В него се оглеждат идеалите. В сърцата само на такива хора има място и за другите, но никога няма да се открие място за изкушения като власт и чорбаджийско надмощие. Трудно ми е да приема, че животът на дядо Пенчо е едно отминало, мъртво великолепие. Той е оставил на потомците за залог не само своята волна душа, но и своята вярност към България.

Такива като дядо Пенчо са населявали горите вместо осиротелите поля и дом. Освобождението не е спирката, до която са определили да пътуват. Не! Не! То е началото на истинското пътуване, когато никой няма да може да зажегля някого. Тук някъде трябва да търсим и техния гняв, и техния подвиг. Не са правили нищо, за да ги забележи Историята, не са се питали за смисъла на живота. Те не дават съвети как да се живее те се отдават. Те просто така живеят - като роднини по религия и по цел, самоуважаващи се. Не плачат от страданията, а се защитават. Понякога пренебрегват възприетата християнска етика, но как да постъпят при бруталното посегателство върху смирението им, иначе незастрашено от закон и централна турска власт! Впрочем, тия канони на духа и политическия такт да са остарели?

Студуват, будуват, сражават се не от невежество, не от фанатична омраза, нито от преходна страст, а от една безкрайна любов към човека. Всичко им идва от сърцето. Няма мощ има ентусиазъм! Няма героични пози, но и денем пред очите им, и нощем в сънищата им се изпречват ятагани, пожари, бесилки. Едва ли в нечии уши ятаганите звучат камбанно!

Искането е да живеят честно, мирно, добродетелно тогава и тук.

Господи! И след сто и петдесет години при свои законотворци и реализатори продължаваме да мечтаем за същото!

Робските векове се натрупват от робски секунди дълги, изтощителни. Поддават ли се на описание орисиите! Та те са толкова много и различни! Стотици пъти съм се вглъбявал в добросъвестните летописи и спектакловите лъжесвидетелства, за да се докосна не само до победата и френетичните възгласи, но и до надеждата, примесена с тъжния пламък в очите. Паметта ни за тях показва, че смъртта им не е умиране. Тя е второто раждане, нетленното, в зловещата сянка на тоталния хаос.

Не съм чак толкова наивен да мисля, че пиша нова Библия, с която да преобърна света и забързаното време. С този поход назад искам да открия дедите и голямата диря, която да ме отдалечи от онези, обсебените от себе си.

Така си спомням и за своя собствен адрес!

Когато и да се изправя на някой висок връх сутрин при изгрев Слънце, изостанало в низината и от време на време потулващо се в безформени мъгли и изпарения, То не създава впечатление за нещо голямо, плътно и огнено. Планинските вериги и скални масиви с чудновати форми, блеснали като замръзнали, ми изглеждат по-внушителни в изморената тишина. Нищо в движение. Само облаците красиви, колкото нещо може да бъде красиво извън живота на човека, високо над начупената линия на хоризонта се надбягват, преливат, променят. Потъвам утолен в една безкрайност, могъща и малко страшна, от което проблесналата радост навлажнява очите ми.

Кога ще осъзнаем, че Земята е общият ни дом и всички ние сме едно семейство? Защо ни подхвърляш на непрекъсната отбрана, Господи! Докога ще съществува понятието враг?

Вървя и си мисля, че всяка въоръжена сила е противочовешка.

На мига някакъв реактивен самолет се гмурна в мълчанието между Земята и небето, разцепи тишината и ме върна към разказа за непросветни, тъжни дела и още по-тъмни, пъклени отмъщения.

Как да отмина лекомисленото и дивашкото, което ми навява мъка, по-силна и от мъката по Мама?

Кога ли, кога ще преминем нашата пустиня? Може би ни предстои ново покръстване! 

 

Не искам да се придвижвам по причудливите политически пътища, но няма как.

И сегашната епоха е епоха и на мерзост, и на почтеност, но за бъдещето си щяхме да знаем много повече, ако познаваме добре миналото си. Познаваме ли добре нашите деди? Ех, не са успели да оставят своите откровения написани и затова легендите са толкова много, но защо понякога с лека ръка посягаме към тях с упрек? Всяка проверка от днес назад е оспоримо съмнителна и особено ако се забрави, че те са възмъжавали и помъдрявали сред постоянен страх, тревога и злоба. Трудно ми е да осъзнавам безумието на дребния човек, както и да размествам процесите по наивно скроени фанатични доктрини. Не може да се измерва неизмеримото. Те, дедите ни, затова са големи, че не са посягали на слаби и безпомощни. Озарени са с потоци надежда след Гюлханския хатишериф, Хатти хумаюна и Фермана на Абдул Азис за учредяване на самостоятелна Българска екзархия, но след потъпкването им не раболепничат, не се гушат, не чакат с молитва на уста трогването на световната съвест и Бога. Далече са от европейското посвещение, препъвани са от гръцкото източно православие, но поставят в центъра на своето мислене Човека като институция и това е всичката им собственост, цялата им власт. Не познават друга отговорност, защото истинската отговорност няма примеси - има само любов и саможертва! Това е едничкото условие за неограничен мандат в Историята!

Право на потомците е да възприемат моите думи, но ако те, нашите деди, се бяха погрижили само за себе си, днес никой нямаше да си спомня за тях.

Малко след възстановяването на Българската екзархия турците по места се разбушували. Смътното им усещане, че господарството им се изплъзва, ги прави раздразнителни, несигурни, заядливи. Все по-често и без никакъв повод посягат върху добитъка на гяурите. Опожаряват саи, листници, купи сено, хармани, а някъде и домове. Оплакванията до полицията в района не променят пошлия турски бабаитлък.

Такива са причините, предизвикали попрехвърлилия години дядо Пенчо да организира с верни другари своеобразна наказателна група. Отначало дегизирани, само нощем правораздавали чрез заплаха, а денем си гледали кърската и домашната работа. При втори произвол от едно и също лице, след малко бой, изпращали провинилия се с поръчение сам да се яви пред кадията и каймакамина на Карлово и да разкрие стореното. Който не се вразуми и трети път попадне в ръцете им, инквизицията била несъизмерима, но явяването при каймакамина не се отменяло. Понякога четниците са допускали и аталък в тъмното турчинът умира. Случва се и това, че някой бивал разпознат по цървули, навуща, нож, глас, а на никого не се искало да попадне в конака, особено след убийство. Где от предпазливост, где от шубе, след време цялата група минавала в открит комитлък. Но дядо Пенчо не сменял формите на възпитание. Продължавал да изпраща верноподаниците на султана до каймакамина в Карлово. Престъпникът се явявал почти в ролята на посредник между четата и по-високата от Кьоселерската официална власт. Умните администратори разбират колко полезни се оказват хората на Топал Пенчо така е известен вече моят Дядо след тежко раняване и осакатяване. Заглъхват обичайните нарушения. На сутрешно кафе или по друг повод и кадията, и каймакаминът са заявявали:

- Топал Пенчо свърши нашата работа! Може да се прибере, да си гледа семейството и рахата. Никой няма да го закача.

Стигали са приказките до дядо Пенчо и той често се отбивал на Равнака, където е половината му имот и всичкият добитък, помагал, но кураж да слезе в селото като свободен не събрал. И как да повярва на мелаим-приказки, когато съпругата на брат му баба Христина, и сестра й са запретени в каушите на Истамбулския затвор, за това, че са поддържали хайдутите. Те си идват след Сан-Стефанския мирен договор, а дядо Пенчо слиза още по време на Руско-турската освободителна война. Определен е за кмет от съселяните си. Вече е с възможности да осъществява и социална политика, но мнозина са се почувствали победители, на които всичко е позволено. И се занареждат други ядове, които и през ум не са му минавали.

Един от четниците му Илю Палчев, най-млад, най-буен, а може би най-див с къпинов летораст в устата яздил турците, които не се оттеглили по време на войната. Прогонил ги от селото. Боли ме, но трябва изпреварващо да споделя, че този ратник, вдъхновен от фанатична омраза, се опитвал да въдвори ред и спокойствие. Моята баба е негова дъщеря. И досега смутено се вглеждам в постъпките си, дали не съм наследил нещо от неговата първобитност!

Друг от четниците Р.Т.Ж., се настанява своеволно в няколко турски къщи и дворовете им (срещу сегашния културен дом на селото). Измъчва се дядо Пенчо от измяната към стойностното у човека, порицава, но е принуден да занимава и съдебните органи. Турците търсят избавление при дядо Пенчо. Такъв е стартът на неговата борба такъв остава до край. Как да се радва на свободата, когато другите не са свободни!

"Реката има много притоци! Някои замърсяват!", често вметвал, но останал неразбран.

Утихва движението на страстите между грозното и красивото. Част от турците спокойно си продават имотите и се заселват завинаги в град Карлово, а други с дълбока признателност се завръщат под закрилата на закона и дядо Пенчо.

От ония години е чистото и неподражаемо приятелство между баба Зюлиха и баба дъщерята на припрения дядо Илю. Дано е видял отгоре как задушевно се общува и с друга вяра!

Не зная откога баба Зюлиха е в Карлово, но когато вече и аз бях там ученик, тя ме откри и почти всяка седмица идваше с някакъв сладкиш, почистваше стаята, радваше ми се. Един от синовете й ми направи обувки. Първите истински обувки, които съм имал!

До сетния си дъх ще ви нося в сърцето си, мили, неповторими хора!

Сигурен съм, че сте простили и на дядо Илю преди мен!

Петима синове и две дъщери е отгледал дядо Пенчо преди хайдутуването. Голямо е потомството му. За двама ще напиша повечко в този разказ Добри и Иван.

Дядо Добри бил по-окумуш, не му се нравила яко селската работа и още преди усложнения живот на баща си се преселил в Сопот, захванал се за търговийка с кинкалерийни и пасмантерийни стоки. По време на Руско-турската война вероятно е направил някоя значителна сделка, защото след Съединението купува нива близо до София, където построява воденица. Днес воденицата я няма, но дава името на цял квартал Баталова воденица. Налице е осъзната потребност в близост до културен, административен и търговски център. Негов син е Константин Баталов, виден столичен адвокат, член на Демократическата партия от 1903 година, а по-късно на централното й бюро. Близък приятел е на Петко Каравелов и Александър Малинов. Завършва право в Париж, но в края на ХІХ век и началото на ХХ като студент в Германия живее заедно с Александър Балабанов, Петков Юрданов Тодоров, Симеон Радев и Александър Стамболийски.

Бил е два пъти кмет на Софиял През първия мандат (1.12.1910 - 17.8.1911) завършва две започнати от предшественика му основни училища и начева изграждането на осем нови училищни сгради. Оформя се градината около църквата "Св. Никола" в квартал "Три кладенци" Продължава корекциите на двете софийски реки - Перловска и Владайска. След девет месеца, на 18 август 1911 година, управлението на Столична община поема тричленна комисия.

По време на втория мандат на К. Баталов, от 6 септември 1920 г. до 8 юни 1922 година, се изгражда модерен цветарник в Борисовата градина. Урежда се нормативно правото на столицата да черпи вода от Рилските притоци на река Искър, предпоставка за бъдещото изграждане на водопровода Рила-София. На 10 юни 1922 г. управлението на града е  поето от земеделския лидер Крум Попов (разстрелян в деня на преврата - 9 юни 1923 г.), когато е приет нов закон за столична община, а София е разделена н шест районни кметства.

И при двете кметувания К. баталов е народен представител в ХІV и ХІХ обикновено Народно събрание. Дългогодишен представител е на Алианс Франсез в София. Като пълномощен министър в Париж (1931-1934 г.) работи за сближаването с Франция. Съдейства за възстановяване на дипломатическите отношения на България със Съветския съюз като министър на външните работи в кабинетите на Кимон Георгиев и Пенчо Златев.

След 1935 г. отново е пълномощен министър в Париж, където починал на 2 август 1938 година. Там е погребан.

Двете му дъщери са омъжени за французи от Тунис и Мароко, а къщата му в София на улица "Г. Вашингтон", която доскоро бе поликлиника, те подариха на държавно ведомство.

Не само търговията може да раздвижи душевното състояние. Всяка човешка дейност има своето място. И земеделието е условие за добър живот. Необходимо ли е да ги сравняваме? Важното е да го приемеш с разбиране, да имаш самооценка, да се намесваш с вещина, да усещаш удовлетвореност от резултата и да се целиш във върха. Какво от това, че легендите за баща му се натрупват все повече и повече! Кроткият дядо Иван се отдава на земеделието и е далече, далече от тщеславието на политиците. Та земеделието е основен поминък у нас тогава! Почти всичко е дело на земеделския труд най-благороден на общия фон. Той не деформира. Земеделецът е в непрекъсната жизнена функция, в съзвучие с природата и в нравствена връзка със заобикалящия го свят. Не зная дали дядо Иван е имал време за молитва. Сърцето му е заето. Трябва да се осигури и хляб за многобройната челяд, и фураж за 300 брави овце, 300 кози, 30 глави едър добитък, свине, магаре, кон, кокошки, кучета...

С дядо Иван започва генеалогията на нашия клон. Само Алишата са повече от нас в село. След всичките синове идват снахи и внуци, правнуци. Трябват дворове, отделни къщи и плевни, обори и навеси, прикя за дъщерите... И успява! Всеки син е в двор, пълен с добитък, и къща, пълна с деца.

Жребият е хвърлен! Възникват нови семейства.

Но дядо Иван скръства ръце! И става само минало в сбирката.

Погребалният камбанен звън е продължен от тревожни удари като за пожар. Обявена е Балканската война.

И четиримата братя - Пенчо, Павел, Атанас и Димитър, тръгват за фронта. За много години! Мобилизирани са и воловете с колите, и конете с каруците. Единият от братята не се завръща, двамата са осакатени. На полето и в балкана вече са внуците с неопитни хайванчета.

Налудничавите балкански царе, подкокоросвани от Великите сили и великодържавните си фиксидеи, хвърлят на заколение своите народи. Една от Великите не иска голяма България на Балканите, друга си пази влиянието върху Босна и Херцеговина, трета... А тук се натрупват разрушителна омраза, повече от сто хиляди жертви, още толкова пленени, два пъти повече ранени и непосилни репарации. Остана преклонението пред подвига на дедите от Одрин през Люлебургаз, Бунархисар, Чаталджа ... до Мраморно море. И гневът на хората от съседните страни да им пречи да разберат, че си трябват!

Как да ги приеме съзнанието за мислещи и чувстващи водачи? Къде и кога проблеми на света са решени с насилие? Такива властници винаги се явяват като камък върху шията на своите народи. Затриват живота и на селото, и на града. Как да се гледа на това без болка? Как се превъзмогва липсата и на бащи, и на братя! Това ли да се вземе за идеал на бъдещето?

Понякога дори шумно съм си позволявал да бъда пасеист спрямо управленията на Стамболов и Стамболийски. Там има чест и достойнство, има любов и самопожертвувателност.

 

Като небивало явление се помни дядо Павел. Абсолютно неграмотен, той не можел да брои до десет дори, а от 300 кози - на които поставял причудливи имена - една не липсвала, винаги узнавал и хуквал да я търси по хълмовете, през които е минал. При всички случаи попадал на остатъци от вълчи пир.

Понякога се сърдел, че все него оставяли с козите в балкана, а и той има жена и деца на село! Замествал го дядо. Случило се и по жетва, когато слънцето не е най-ласкаво.

Много високият дядо Павел се измъчвал при всяко навеждане с паламарка и сърп в ръцете. Опитал се да жъне по колене, с което предизвикал задявките на всички. Добродушният дядо Павел още на другия ден се върнал при стадото, та до тръгването си на война, където го намира смъртоносният шрапнел.

Осиротяват четири деца.

По-малката му дъщеря, хубавата леля Въта - Бог да я поживи! - която много обичам, сега е на 94 години.

И дядо Атанас не успява да види Цариград, че одринка отнема дясната му ключица. Лишава го от възможност да работи друго. Можеше да бъде джамбазин например, но за такъв е необходима друга нагласа. През целия си живот е бил овчар. Една простота, наситена с поетично вдъхновение от хубавото стадо и санбернарското куче, закупено срещу пет овце от дядо Хасан; един етичен израз на опитен овчар от Средногорието; един символ на здраве, дълголетие и мъдрост сред пейзаж, който те прави емоционален, състрадателен и щедър. В тези си качества често се е налагало да пази и изхранва поборници през годините 1923-1925, 1941-1944 и след 1947, все така очарователно самоуверен.

Откривам дядо в Учредителния протокол на Воден синдикат в Карлово от 1905 година, а от периодичните отчети, които се предоставят на населението от околията в прилични брошури, узнавам за енергичното му участие в дейността на Синдиката до мобилизацията за фронта през Балканската война. Съвместявал е пропагандата с ангажиментите си като общински съветник.

"Обикаляше дядо ти селата, принадлежащи към нашето като централна община, на лъскав бял кон, спретнат, с колчаклии дрехи и астраганен калпак", са ми разказвали негови акрани и по-млади, които съм разпитвал.

"И когато се шегуваше, бе целенасочен, открит, внимателен, убедителен, отговорен. Успяваше с добро да укротява и озлобените.

Затова чобаните докрай го избираха за кехая.

Така и не узнах дали има някой от познатите ми разгорещени човешки слабости и страсти. Паметно остана дарованието му да общува, просто да общува с животни, с птици, дори и с хора, засегнати от мизантропия. Не съм го чувал да хули по какъвто и да е повод. Поради несравнимата самоорганизираност и досега никой не подложи репутацията му на клевета. Носеше масивния си гръб изправен и бе с уверена походка. Благият поглед под високото и дълбоко набраздено чело при никакви обстоятелства не показваше униние. От широкия шаячен пояс се показваше дръжката на нож. Измежду гънките на пояса дядо си опазваше големия кожен портфейл, църковно календарче и джобен часовник Анкер с капаци. Кръглите часове са означени със стари турски цифри. Навиваше се с отделен ключ, прихванат за верижката, която в края си имаше карабинка върху сърмена тъкан с ресни.

Обладава ме поверието, че той е уловил съдбата в ръцете си, затова бюх смаян, когато с топъл глас в студения октомврийски ден поръча:

- Митко, повикай Гошо да ме обръсне, че аз си отивам!

- Какви са тия приказки, дядо? смотолевих и вместо за Гошо, с наколко приятели се понесохме към реката, която протича през селото ни.

Върнахме се с богат улов. Устроихме си разкошно угощение при увлекателен моабет.

Ах, как ни завладяваше и в своя заник един ведролик сладкодумен старец, но аз не можех да се избавя от предизвестието. Възхищаваше се компанията. Дядо напускаше белия преходен свят доброволно, без посредничеството на доктори, сякаш съгласно някакъв договор!

Леглото ми беше на сайванта, близо до прозореца на дядовата стая. Някъде след втори петли дядо излеко промълви: Ида, мамо! Ида!

После съм отмалял и заспал. А дядо завинаги.

Пред очите ми запламтя неповторимо точният превод на познатия природен почерк, а горе живописният небосвод потъна в мълчание.

Преди да си легнат, подава на баба наличните си пари, като определя: Тия да ме уредите опело, гробнина, курбан. Тия на Митко, да си ушие един хубав костюм. Радваше ме неговата изтънченост и това, че ходи винаги опнат. Тия... не беше пропуснал никого.

Това беше като последно ръкостискане с Дядо.

 

С костюма се появявам само на празненства. Тогава усещам великолепието на дядовото сакрално присъствие.

 

- Той ми е за момче и за момиче. Откакто Атанас е на война, работи повече от мен. Оре и сее, коси и жъне, дърва прибира, вода ми носи отговаря баба на състрадателните близки.

- То и ние сме на този хал, ама нали да се попитаме.

Всяка втора къща е останала без мъже вече шест-седем години. Само старци и невръстни деца се мяркат из селото. Дядо е още в пловдивската болница, баща ми е завършил прогимназия. Как да потегли по-нататък и да остави майка си сама! А вече са се записали Инко Василчев, Иван Попов, Иван Димовски, Георги Павлов Дамянолов за тогава значителна група от село.

"Скоро се завръщам. Детето да отива с другите. Трябва да продължи", така се разпорежда дядо ми в писмо до баба.

Баща ми е приет в карловската смесена гимназия, но според сезона, всяка неделя е на полето. Репетицията по нивите се преобразува в основен занаят. В шести клас (сега десети) бендисва най-хубавото и най-доброто момиче на селото. Наистина тази девойка е отнемала от времето му, но една непремерена обида от учителка го съкрушава и той напуска училището завинаги. Не помагат ни молбите, ни сълзите на дядо и баба. Предлагат му да го прехвърлят в Пловдив, но той не, та не. Този неповторимо гъвкав юноша зад плуга по браздата е кротко неотстъпчив и много далече от гъвкавия език. Признава само едно насилие - онова, което може да решава някакви социални проблеми. За късо време след усилията на дядо и баба да го склонят за наука, тате се задомява. Щеше ми се да узная кое е надделяло при решението му да напусне училището мама или нараненото честолюбие, но не ми достигна неблагоприличието да го попитам лично. Не си спомням друг случай през годините да съм го пощадил така деликатно. Убеден съм, че вината не е негова негови са последиците. Оттогава, от Турската война баща ми се занимавал изключително със земеделие. От ежедневните му вписвания в една огромна тетрадка се установява, че е почивал само когато са погребвали близък човек. След погребението на сестра си и брат си, на Мама, на дядо и баба, не е работил по три дни.

И на нивата, и когато в къщи е имало веселба, тате винаги ми е изглеждал малко тъжен. Както и да измервам нещата и нашето съжителство под кръгозора, трудът винаги е бил настояще. За него не се говори в бъдеще време. Вървя из миналото до него из полето и по нивите, накацали върху скали в съседство с облачните средногорски върхове, и си разговаряме неутолимо. Нищо не влиза в противоречие с неговата свяст. Не се натрапва, не поучава, не заповядва, не обвинява, а гласът му благозвучен, тих и кротък като съкровено тайнство. 

Мама е била на нивата, когато е усетила, че съм тръгнал да се появя на белия сват. А пътят до село е час и половина, през урви и ридове. Уловила ме под големия бряст на Нечковия гюл и ме отнесла, увит в престилката й. Явявам се на планетата, когато е обхваната от голямата криза, но това не попречило на Мама да ми всели от чудната си способност да заразява с веселото си настроение другите и да освежава душевните им пропорции.

Според църковния регистър от 1931 година под №17 от 15 май съм приет на доверие за жител на Горно Кьоселере обаса, Карловско, а от 1934 г. село Каравелово, по предложение и авторитетно настояване на Константин Баталов.

Селището е от 1576 г. Могат да се открият данни за имотното състояние, поминъка, за килийното училище, за църквата, построена 1860 г. сега паметник на културата, за броя на мъже, жени, деца и дори характеристика на някои от родовете. Не е като сега да няма и следа от емлячния регистър, което създаде паника и задълго ще подклажда напрежението между власт и данъкоплатци.

По отминалите стандарти сме средно земеделско семейство с 90 декара земя, половината от които планинска.

Майка ми умира малко преди да навърша година, когато съм имал най-голяма нужда от топлина и залъгалка. Може би затова непрекъснато я чакам в сънищата си с моята малка нежност и вътрешен драматизъм да й върна изчезналите празници и всичките й стопени надежди. Защо трябва да узнае за моите писъци!

Всяка дума за нейната изключителна красота, озарена от смирение, ме превръща в зримо свидетелство на огромно вълнение, но аз съм покорен от нейната жизненост, лирична непосредственост, прелестна усмивка и вдъхновено великодушие, за което всички ми разказват.

Чакам я и чакам в съня си, а винаги попадам върху наковалня, за да преживея, за кой ли път, мои и чужди ужаси край пенливите потоци сред рози и лозя, а отсреща Стара планина ми напомня, че съм на Земята!

Оставаме сираци трима братя Атанас, Иван и аз.

Ако това е Божията повеля, това не е моят бог!

Идва втората ни майка. Не приемам онова оскърбително мащеха! Тя бе добра и хубава женица с бяло лице, удължени вежди и гарваново черни коси. Не е била омъжена. Продължителният траур по баща и брат я превръща в стара мома. Боже, опази! У нас идва на 21 години!

Че баща ми бе хубав, почтен, мъдър, работлив и имотен за тогавашните представи така си беше, но да се надвесиш над три деца, е същински подвиг. И затова втората ми майка зае в съзнанието ми от онова кътче, където са непрежалимите.

Така сме се запътили към бъдещето след смъртта на Мама.

Каква отговорност е да бъдеш втора майка, когато е минало по-малко от година и всичко наоколо напомня за истинската! Еднакво сме изправени срещу суровата съдба. Нима е по-безотговорно да бъдеш сирак? Нима тя е била по-малко нещастна от нас! Сигурно стотици пъти се е чувствала изоставена сама на себе си! Всички имаме общ дом, но го възприемаме различно. Взаимоотношенията съзряват и под влияние на злоезичници. Как да се чувства на земята, когато големият ми брат мълчаливо я подминава и никога за нищо не се е обърнал към нея? А ние имаме нужда от полезна зависимост. В условията на ускорен ритъм, безпределен стон и атмосфера на постоянен кръстопът лесно се внушава колебание. Превърната в изопната струна, как да се осъществи като майка? Къде ти ромон от мечти в това наранено сърце!

И това става пред очите ми, когато всичко ме зове на игра!

Колко терзания, Господи!

И днес не се съмнявам в нейното мъченическо ежедневие.

Природени от втория брак на татко имам сестра Пена и брат Илю.

Неусетно попаднах сред красотата на големия запас от първите ми спомени.

Не идвам от древността, но за детска градина не бях и чувал. Ако няма позастаряла жена вкъщи, по цял ден ще се въртиш под някое дърво на нивата или до колата под направения сенник от канатите и опърпаната черга. Пълзят те разни гадинки, а влажните очички и жаловитият, почти плачевен глас не стряскат ни майка, ни татко. Само при силен писък ще изтичат да те поуспокоят. Ако те надвие дрямка, ще съкратиш безкрайния летен ден и пак отначало - сламки, бучки, мравки и всякакви буболечки.

Изключително преживяване беше построяването на чешмата до училищния двор. Всеки ден цял рояк се стичахме и нетърпеливо чакахме да потече водата. Майсторът, дядо Боно, човъркаше нарастващото ни любопитство и се забавляваше с нас. Горд биваше онзи, който се домогваше да му подаде я теслата, я бичкията или някаква дъсчица.

Повечето деца бяха от тамошната махала. Още не чиракувах при дядо, та и аз се измъквах от дома. Виждал съм всичките чешми в селото, но прокопаването на канала, полагането на тръбите, включването им в резервоара и чешмата не съм. Новостроящата се пада по-близо до нас от другите и вече няма да наливам стомничката от "Андрейка". Пък и по-различна се появява като модел, височина и е с повече корита.

Каптажът и резервоарът са в боровата гора, която батковците са засадили преди години в дълбокото дере, за да укрепят бреговете. Поройните дъждове са понасяли тиня чак до шосето за Карлово и затлачвали равния затревен терен до заградените ливади. Дотам се минава край хълма, покрит с мащерка.

Когато пуснаха водата, то бяха викове от малки и големи, то бяха почерпки и благословии, докато не дойдоха да ни потърсят за първи път без навикване в късната нощ.

Катаден сме в училищния двор и се плискаме час по час. Носим своята привилегия и отговорност. Да си играем с кукли или топки, с пясък или дребни камъчета, примесени с парчета червени керемидки; побрали сме целия свят край чешмата. Живителната струя се оглежда в блясъка на чистите очи, пълни с обич, в един свят без измама и без скръб. Един свят без подозрения и присъди. Един свят на равновесието, без условности! Един ритъм по тласъка на сърцата! Една хармония без регламент! Една удивителна солидарност и динамичен, радушен, възторжен отдих!

Мигновенията на един ожидан свят не приправен от наставниците!

Една сутрин ме оставиха в къщи сам-самичко. Поръчаха ми да пазя пиленцата от свинете. Квачката ги пази по-добре от мен, но работата била друга починала е прабаба ми, майката на баба, съпругата на дядо Илю. Сигурно си го спомняте! Онзи, който е яздил турците с къпинов ластар по-миналия век. Знаят колко я обичам и се страхували за мен. Не искали да ме допускат до погребението.

Баба Пена идваше често у дома и винаги ми носеше плодове, сушелки, бонбони, орехчета. Сладкодумна и гальовна, търпелива и забавна, бе отворила пътя към сърцето ми и успяваше да ме задържи в къщи дори когато децата настойчиво ме викаха. Нашите се опитали да ме заглавикват, като разчитали на високите дувари, но забравили, че почти всички сватби и погребални шествия минават край двора ни през сухото дере. Точно когато процесията се проточва, някой бе потропал на малката вратичка откъм дерето. Видях ги. Повечето са роднини. Изтичах при тях и, когато спряха ритуално на кръстовището до каменливия мегдан, стигнах до ковчега. Изумен съм в него лежи заспала баба Пена! И днес мога да изредя дрехите и цветята, които я покриваха. Не познавах по-добра баба. Наяве е първият мъртвец пред мен и с него за първи път посещавам гробището. Не мисля, че съм разбрал какво е станало, но задълго ме угнети този неосъзнат безкраен път.

Някой ми показа Маминия гроб целия покрит с невен, а от западния край потъмняла дървена пирамида с четириъгълна основа, на която върхът завършва с кръст. Няма име. Няма дата. Тогава чак ме грабна жестоката участ. И всеки път, когато погледът ми се удари в този цвят! Асоциативно се надпреварват в главата ми толкова известни и неизвестни неща за Мама, че някои от тях ме тласкат към отрицание дори на близки.

Невенът и сега ме натъжава.

Няма случай, когато съм си отивал до село, да не прескоча и до гробището. Понякога престоявам с часове. Защо си мислите, че там се срещам само с миналото? Не, приятели. Усещането е друго. Срещам се с бъдещето, с безкрайното и вечното. Там най-мъдро се допираш до нищожното и до неизмеримото. Не познавам по-гъсто населено място и по-посещавано. Всеки белег на суета е над земята в оградите, мраморните плочи, размерите, извивките и надписите върху паметниците. Тук-там някои труфила ми напомнят за оскърбителното отношение към починалите, когато още имаха нужда от топла дума. Пред кого се представят, Господи? Пред Теб, пред околните, пред мъртвите или пред потомците, защото пред собствената съвест е невъзможно да се хитрува!

Не трябвало да се изпускат от ръце децата до петгодишна възраст пишат психолозите. Не искам и да си помисля, че за нашите родители сме били в излишък, като са ни изпращали натам-насам. Не от ръцете им далече от погледа им се намираме по цял ден! Всяка сутрин аз превозвам млякото от кошарата до селото, а обратно хляб за нас и кучетата или кърмилка за овцете. Не мога още да възсядам магарето, та дядо ме качва на самара, а в село ме свалят. Всичко е възможно да се случи по път! Я сандък да изниже прашки и накриви товара или пък магаре се подплаши от нещо и внезапното движение ме прекатури... С времето понаяквам и нахитрявам приближавам магарето до по-голям камък или удобен дънер на отрязано дърво и се разполагам на самара. Придобивам усещането, че съм голям и важен! Става ми интересно, овладява ме гордост, но за куража на родителите си, пък и на моя - и сега се чудя. Не бива да се възприемат последните ми думи като обвинение, че съм попаднал в ръцете на безотговорни.

И така от ранна пролет до първи сняг! Важнича, че съм полезен, какъвто не успях да се покажа като по-голям.

По време на розобера нещата се поразместват. Вместо мляко и бурен, извозвам розовия цвят до розоварната. И с коня.

Розовият цвят не се задържа до другия ден. Капе. Бере се всяка сутрин, рано, докато е росен. Тогава е най-маслодаен. По това го окачествяват и заплащат според часа на доставката. След десет часа е почти на безценица.

През юни, при усилен цъфтеж, идваха да берат 5-6 роднински момичета, а после и по жътва - за седмица-две. Тогава баща ми се появява в ролята на чорбаджия експлоататор. Нямам спомен да се е пазарил за платата, но съм го чувал да споделя с дядо Матю Шаламанов:

- Как ще посрещаш жетварките тази година? и добавя по нещо отгоре.

В една ранна утрин на 1940 година стрина Гетовица ми съобщи, че си имаме бебе. На мига се устремявам към село. Не отидох до нашия гюл, закъдето бях тръгнал, не се обадих на никого.

- Закъде си полетял? закачливо ме посрещат и отминават по стръмния горски път.

- Имам си братче! отговарях високо. Исках да ме чуе целият свят! И аз съм вече батко. Беше втори юни 1940 година.

Израсна хубаво, силно и безстрашно момче.

...Пътьом за колибата с побелялото магаре го виждам до високия синор на миревото лозе в местността Мертиклика. Дърпаше нещо.

- Батеее, змия, змия! Не излиза.

- Пусни я! изкрещях изтръпнал.

Друг път майсторил нещо с тесла на дръвника и почти отсякъл три от пръстите си на лявата си ръка. Полял ги с първак ракия и увил с попадналия му парцал.

Вечерта си дойде бате Атанас.

- Какво си направил?

- Порязах се.

- Я да погледна!

Когато свали превръзката, пръстите се задържаха в топка съсирена кръв. Сестра ми припадна. Сълзи се стичаха по лицето на Илю, а той дори не изохка.

Редуваха се беда след беда. Веднъж от огромната ни кухненска печка падна нажежено желязо върху крака му над глезена. Изгори го до кост. Никакъв стон! Беше прям и всеотдаен. Не съм обичал друг толкова силно. Който го познаваше, не можеше да не го обича. Само един удостоен преподавател, имаше и такива по онова време, в училището го е наранил душевно и дълбоко Йосиф Миланов.

- И ти ще станеш бандит като братята си! предизвикателно го заговорил след освобождаването му от няколкодневния арест, когато ДС за пореден път посяга безогледно на фамилията ни. Станало през 1957. Проливен дъжд залива имотите край река Стряма. Мътилката излиза от коритото клокочи, бумти и влачи. Изкоренените дървета, храсти, стебла от слънчоглед, царевичак, бурен се струпват и задръстват моста. Угрозата да се срути ударила тревожно църковната камбана. Призовала мъжете от селото да се притекат на разчистването. Самочувствието на мъж отвежда с тях и малкия Илю. На другия ден е задържан за вредителство. Възможно ли е! Разбира се, че го освобождават, но сътресението е нанесено. Назидателните удари за всяване на страх продължават по злодейски план.

Отиде си много млад от бюргер, но успя да отгледа три деца за грядущето на корена и на нацията. Последното желание към съпругата било да се покаже в черната рокля, която той самичък поръчал няколко дни преди това. Искал да я погледа от другия свят.

И този момент, в който пиша за него е от една тъжна, тъжна и дъждовна есен.

 

Полицейската глутница не подминава и сестра ми. Тя, заедно със съпруга си, когото не допускат да кандидатства във висш институт, и неговият брат са били много години билкосъбирачи. Кръстосвали Средногорието и Стара планина. Проследяват ги и скалъпват кобно зрелище. Когато тримата оставили багажа си дрехи, храна, пълни и резервни чували, и се отдалечили, феодалите поставят сред билките пистолет, бомби и патрони, а после арестуват нищо неподозиращите невинни хора.

Не стигат до наказателно производство, но двамата братя рано попадат в бездната на неизлечима депресия, която за зет ми приключи с бесило.

Навлизах в седмата си година. Можех да чета. Дядо ме научи върху пясъка край реката, където пладнуваха овцете. Застудяваше ли, мен ме прибираха в село. Кръстосвах го по цял ден. Кой да ме озапти! За да ме предпази от разхайтване, баща ми се договаря с учителя Петко Мараджийски негов приятел, да ме приеме като слушател. Отидох. Бях с поличка. Две от третокласничките (сега седми клас) през междучасието ме възголиха и наплюха под коремчето. Върнах се у дома с рев. Озорих баба за панталон. Още същия ден извади топ шаяк та при шивача. Направи го чичо Иван Клисуров до другата сутрин. Кой знае колко бе дебел шаяка, но като поставех панталона изправен на крачолите, стоеше опнат като кюнец. Носих го до четвърти клас. Бе достигнал до коленете ми.

Заварих децата да пишат върху плочи с кундил. Плочата бе черна (и сега не зная от какъв материал), с размери на тетрадка, от едната страна на квадратчета за изписване на цифрите. Скучаех и подсказвах.

До края на четвърто отделение в часовете по ръчна работа вместо закачалки, кутии, точилки, столчета, хурки, аз бродирах заедно с момичетата спящи красавици, вази с цветя, разни пиленца. Не ме смущаваха закачките от момчетиите, че съм женчо. Не съм сигурен дали е било така, защото още през първите учебни дни на първи прогимназиален клас от ранната есен се заредиха пакост след пакост за чийто организатор и главен изпълнител откриваха все мен. За три-четири години направих толкова бели, за които на други не достигна цял живот.

Празник е. На герена до селото се вие хоро. Моми с разноцветни копринени забрадки се надиграват около местните музиканти, които с усилие привеждат в хармония разноезичните инструменти гъдулка, хармоника, гайда и барабан. В движение между любопитните майки, баби и внучета сладкаринът Тодор Рендев предлага пъстри захарни петлета, изпечени, леко подсолени фъстъци, тиквено и слънчогледово семе, а Тодор Мангъров с любителски фотоапарат увековечава някои баби, чинно поставили ръце върху коленете, като пред изповядващ Божи служител. Иван Чокоев малко по-голям от мен, подава тапи за непознатите на сегашното поколение тапишници. Те са просто дванадесет-тринадесет милиметрова тръба с пружина, която има заострено връхче на спойка за щифт. Тръбата е монтирана с ръкохватка, леко врязана в началото, откъдето се прави откат и, удряйки поставената тапа, произвежда гръм. Та разнася момчето пълната фуражка с тапи, в която аз хвърлям запалена клечка кибрит. Тапите автоматично загърмяват, изпуснатата шапка заподскачва и секунди по-късно, заглъхвайки, кротва разкъсана.

Впечатляващ сеанс, но вечерта баща ми заплати фуражката и тапите. Заплатих и аз!

Страхувах се от самоделно оръжие, но често вземах нагана, укриван зад иконите на домашния иконостас. Няколко дни след уредените сметки за тапите бях пак с него. Десетина момчета си позволяват да ме подиграват, че само се перча, че дори не мога да стрелям. Предизвиках ги да се отдалечим от училището, до голямата урва на Каманята. Поисках да заложат фуражките си една след друга. И трите куршума пронизаха центъра им. Надвечер баща ми не бе посетен само от една майка, а от десет!

Не съм се разминал с баща ми и след най-незначителната беля. Плащам и продължавам да доказвам, че не съм се изплашил. Отново и отново! Само дядо и бате Иван не са ми отвръщали с бой. Стигаше им това, че съм винаги отличникът на випуска.

- Поне да се учеше като Караманчето! мъмрели някои бащи палавниците си. Караманчето такъв е моят местен прякор.

И така през зимата ученик, лятото - при дядо. Нижат се година след година като забавно красива приказка. Безгрижно. Не съм забелязвал погребални венци и траурни шествия, камо ли грапавите длани на баща ми и дълбоките черти по челата на дядо и баба. Не съм се запитвал защо живея. Изпълнен с легенди за гигантски стени, дворци, пирамиди, мечтаех да пътувам из джунгли, морета, далечни страни. Да докосвам руини от древни култури и хора от тук до другия край на света. Но пътувах в съня си и чрез книгите, които носех винаги в овчарската си торбичка.

Исках да съм голям. Исках да разбирам защо се скупчват срещу пъстрия Папагал: нещо като стенвестник с шаржирани национални емблеми - бай Ганьо за България например, бялата мечка за Русия или гърка с поличка - окачен в читалището на Мойсеевото кафене. Защо тъй отдадено се захласваха? Едни говореха срещу Германия, други срещу Англия и Франция.

- Кой ни върна Южна Добруджа? се надвикваше някой от дъното на салона.

- Скоро ще си вземем и Македония, и Тракия добавяше моят класен учител, Петко Мараджиев.

Плакал съм от радост, че България ще стане Велика.

Тогава за идеи и приказки не се наказваше. Наказваше се за извършени деяния и затова волнодумстваха.

Играехме си на държави. Хвърляхме си чоп, за да се разбере кой коя държава ще представлява. Всеки очакваше да му се падне някоя от силните като Русия или Германия. 

 

И тази година ме спряха от училище по-рано. Трябваше да съм при дядо. Извозвах млякото и доставях хляб, а понякога и нещо сготвено.

Войната беше далеч от нас, но всеки ден се чуваха тъжни вести. Нямаше да научавам новините, ако дядо не ме разпитваше след всяко завръщане от село. Принудих се да посещавам калеко Георги Хаджията. Ходил е на Божи гроб и оттогава носи това име. Освен читалището само той имаше радиоприемник. Много се учудваше на проявения интерес и с готовност ме въвеждаше в политиката. Моята политическа дейност се свеждаше до преповтаряне думите на калеко.

Веднъж:

- България тръгнала с германците.

Друг път:

- Германците минали през България и превзели Гърция.

Беше ми само любопитно това преминаване. Още не познавах ни възторга, ни жалбата по тази причина.

Не мина кой знае колко и ето ти следващото комюнике на калеко:

- Германци и италианци са ударили Сърбия.

Дядо остана мрачно замислен.

Една сутрин рано-рано на път за село някъде към Гавазовите ниви чувам пукот като от вършачка. Магарето изправи уши и забави ход. Тутакси от завоя срещу Пръчковец долетя непозната машина на три колела. Двама батковци ме попитаха нещо на техния си език. Разбрах само Климент, Климент. Не бях съвсем сигурен, че става дума за съседното село, но размахах ръка и ги върнах обратно. За Климент се отива по друг път. Това бе срещата ми с немските войничета. Разказвах за случая с великденско настроение. От срещата не ми остана нито любов, нито омраза.

Розоберът бе приключил, когато съобщих на дядо, че Русия и Германия се сбили.

- Лошо. Много лошо! Още носим раните от миналата! този път дядо изтърва някаква ругатня вместо коментар.

На другия ден, докато измие гюмовете от млякото и ги попари с вряла вода, баба ме изпрати до магазина на потребителната кооперация Пчела с някаква поръчка. Отвън, близо до вратата на магазина, на висок глас приказваха десетина от изтъкнатите мъже на селото, като дядо Матю Шаламанов, кметувал три пъти в селото от началото на века, Георги Милльов, счетоводител на кооперацията, Ранчо Зоков, бивш депутат, Делю Бакалов, Стоян Чокоев.

- Намериха си майстора сталинските хайдути и главорези! поривисто се носеше драматичният тенор на дядо Пенчо Жалвов, на когото отдавна са лепнали прякора Хитлер. Не беше богат. Хляба си изкарваше от производство на тухли и керемиди.

- Ще се изгубят като есенни пиленца твоите хитлеристчета в безкрайната руска земя и люта зима опонираше дядо Иван Болгурджиев, шурей на Хитлера, участник в събитията през юни и септември 1923 година.

- Няма кой да ги чака до зимата продължаваше дядо Пенчо.

Не бях с никого. Още не се усещах съпричастен, нито съдник, но нещо все ме тласкаше, та се увирах в компанията на възрастните. Повечето ми изглеждаха смутени и гневни. Не помня да са били някога сговорни, с една оценка на разните военни блокове и коалиции. Не зная откога носят този тежък отпечатък.

Германците вече шестваха из цяла Европа. През седмица-две си прибавяха Саар, Австрия, Судетите. Къде бяха Чембърлейн и Сталин? На кого всъщност помагаха? Забравиха дори вековния принцип на равновесието, към който се придържаха. Пред очите им потъва Белгия, Холандия, Дания, Норвегия. И Франция падна!

Тракия и Македония административно са предоставени на България, но си остана чисто немски протекторат. В новите земи се разположиха наши кметове, околийски началници, полиция. И моят съученик, Дончо Кривошиев замина за град Ксанти с цялото си семейство. Баща му бил старши полицай. Сигурно е служил добросъвестно, не е плашил партизанска челяд, защото не го потърсиха след войната.

За тамошните хора ние бяхме окупатори. И как да ни приемат за освободители! Наши запасни са безчинствали и ограбвали. Едни си донесли килими, други златни накити, а чичо Павел си донесъл синджир и хамут за магарето. Няма да споменавам името му, но един друг чичо си домъкнал наковалня! Гаврили се с деца за коматче хляб, парче кашкавал или канче войнишка чорба. Оправдава ли ги войната? Анонимността!

По същото време в село беше въдворен Евангелидис, около 40-годишен комунистически функционер. (Точно 20 години по-късно аз бях вторият въдворен!) Не си спомням да е работил нещо. По цял ден стоеше до ъгловата маса в читалището с книга или вестник в ръце. Наши средношколци се разговаряха с жестове, придружени с по някоя дума на немски език. Малко преди да си замине се разбра, че перфектно говорел руски. Загадка остана и общуването му с високоерудирания белогвардейски офицер Санди от разформирования корпус на генерал Врангел, установил се на село още през двадесетте години на миналия век. Моите съселяни винаги са тачили външни хора, попаднали между тях. Сияят от радост, когато успеят да помогнат на някого. Не го правят с усилие. Правят го по вътрешно насърчение сърдечно и топло. Не налагат мнение, не унижават слабия. Това дали не подсказва, че на народа му е додеяло от предразсъдъци, догми, пристрастия и зли помисли? Не мога да приема, че той не знае какво точно иска, макар и понякога да се натрапва усещането, че безпринципно се люшка. С наследените морални стойности, без много шум дирижира постъпките си. Не живее само с миналото си, не търси врагове, не наранява, не натрупва мъка върху мъката на представителите на две злочести фамилии от други народности оттатък границата.

Есента се затича рано-рано от Фенера. Слънцето блестеше сутрин от заснежения върх, сякаш изгряваше оттам, от запад. Горският определи участък за сечища на населението, като на забрави Евангелидис и Санди за разрешителни, а други им помогнаха да приберат дървата. Разбира се, има и такива, които гледат отстрани сеир. Не се опитвам да тълкувам парадоксите. Трудно ми е да дефинирам понятието причина. Как да подредя логическите и емоционалните зони? Къде е мястото на вярата? Та понятията не са застинали! Те се променят. Онзи, който открадна наковалнята от Гърция, тук извози дървата на Евангелидис. Всичко опира до контактите. За миг да си представим, че ги премахваме какво остава? Нищо! Не всичко се обяснява с логика. Ние растем след абсурдите. Безпощадно, нали!

Не беше ли абсурдна и тази война?!

 

Немските войски вече не напредваха.

 

След жътва превеждахме стадото на полето - Карачево, Под калдъръма или Молловата могила. По тия местности в нашето землище имахме ниви. Там е открито, играе ветрец, овцете обират опадалите класове и наторяват. За пладнуване служеха върбите край река Стряма и Аръка, който задвижваше две-три мелници. Цамбурках се колкото си исках в реката и ловях риба. Тогава навсякъде ми беше хубаво и в Средна гора, и на полето, и край реката. Неповторимо! От онова време до днес не си спомням безметежни часове.

В близост до нашия егрек на Карачево бяха бостанът на Вълко Занов и лозето на Димитър Нечков. Двамата си пазеха дините и гроздето. Подготвяха се и за някакви изпити, а аз продължавах да чиракувам при дядо. По икиндия, като се раздвижат овцете от сянката, дядо ги повежда на водопой и паша, аз набирах трева из царевичака за магарето и се прибирах на бивака. Отивах ту при единия, ту при другия. Бате Вълко понякога, както си драскаше по тетрадката, току ме подхване уж случайно, забавлявайки се:

- Можеш ли да очертаеш тази звездичка, без да прекъсваш?

Започвах от едно, от друго място - не става и не става. Разбира се, скоро се научих. Започнах да чертая звездички по пътя, особено след дъжд, а след време в училище върху всякакви листчета и черната дъска. Предизвиквах и другарчетата си. Някои успяваха от раз.

Това бе първият ми контакт с емблема, която ме свързваше преждевременно с едно страшно настъпление срещу съществуващия правен и политически ред. Посрещам и сега задявки от някои, че аз съм ги научил да изписват рубинената петолъчка още много, много преди Девети.

Тук дядо се виждаше с много хора и изгуби интерес към моята оскъдна информация за живи и починали, за воюващите, за победители и победени. Събираха се под сенките и бистреха политиката с часове. По отиващите до Карлово през седмицата си поръчваха вестници. Най-сигурна бе доставката в събота пазарния ден на града. Там занаятчиите предлагаха своите изделия, градинарите зеленчуци, овчарите сирене, кашкавал. На подредените сергии бяха и пъстрите троянски керамични чинии, стомни, гювечета, окарини, буренца. Отстрани синджири, конски амуниции и какво ли не.

На Света Богородица радиото непрекъснато свиреше траурно и през няколко минути съобщаваха, че Царят е починал.

Плачеха хората, сякаш България загиваше.

- Кой ще ни пази сега? Кой? депресирани се питаха помежду си. Защо обявиха война и на Америка, и на Англия? Защо?

И плъзнаха легенди за неговата смърт че не давал наши войници да се бият срещу Русия и Хитлер го отровил; че получил сърдечен удар от притеснение за трона; че бил англофил и Гестапо... Дори по-късно, когато познавах политическата принадлежност на всички в селото, нямам впечатляващ спомен за друго съмнение, освен еднозначното отровен. Даже самотният радикал, Стоян Чокоев, който превозваше с каручката си стоките за магазина от районния кооперативен съюз не правеше изключение.

Нашенци се гордееха, че опелото е извършено от иконом Рафаил най-прочутия глас на Светата Църква по това време. Драго ми беше, защото е мой роднина и е помагал на много сиромаси.

Не познавах проявите на недоверие, недоволство и безпомощност. Имах някаква вътрешна съпротива, но се наежвах само, когато ми се пречи на лудориите. Социалните ми блянове се появиха с войната, когато по цели седмици без прекъсване прелитаха американски бомбардировачи на път за петролните кладенци край Плоещ, използвани от немската армия, с воя на сирените от Сопот и боботенето на крепостите, което всяваше паника. След бомбардирането на летище Марино поле бягаше мало и голямо към близките дерета, обрасли с шипки, габрак, дъби и салкъмови издънки. Как да призная, че още тогава, под ужасяващия грохот на небето от американските бомбардировачи се пробуди в сърцето ми и първата любов. Останах с нея много години и тогава си обещавах, че ако някога пропиша, ще пиша само за хората, които се обичат.

Зная, че се е променила, зная, че е танцувала върху масите на публични места, че се е отдавала, но не успях да я отстраня от паметта си.

Не мислех за друго, но се появиха партизани, запалени къщи, отрязани глави върху върлини... С това пред очите ми започна моята болка. От тогава до днес животът ми премина в анкета на местни, национални и международни престъпления. И все се питам кои бяха справедливите. Не съдя никого за това, че е бил на едната или другата страна. Ролята на съдия не е за мен, но обвинявам и двете страни за страха, който създадоха, и за моралната разруха, която предизвикаха.

 

Настигна ни разкошна зима към края на хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Радваме се на удължената ваканция, кой знае защо наричана дървена. Как ли превеждат на любопитен чужденец този израз, заобиколил семантиката взискателната наука за смисъла на думата? По-важно е, че ние си го разбираме като зов да се пръснем по пързалките.

Баща ми, бате Иван и дузина техни приятели поеха към Росена и Малък Богдан за едър дивеч и хищници, застрашително напълнили нашето Средногорие, а бате Атанас е в казармата. Обзе ме желание и аз да тръгна занякъде. Не умувам много. Преравям скрина на баба за пари, отрязвам парче сланина, хляб и се отправям към непознатия свят, запъхтян още при първите стъпки в късния следобед. Едва подминал Карачево, току до село Анево, и замръквам. Не се различава пъртината в синкавата белота. Една шумна кръчма в град Сопот ме отбива. Двете стрелки на големия стенен часовник са се сгушили върху цифрата осем и сякаш покашлюват от цигарения дим. Напомнят ми да продължа.

Зная жилището на бай Петър Карагонов, където пребивава бате Иван все още ученик в Карловската смесена гимназия. Всички се изненадват, но ме приемат грижовно. Излъгах ги, че съм дошъл за лекарства на болната си баба.

Планът ми потръгна. Сутринта вместо за аптеката се добирам до железопътната гара. Композицията за Пловдив сякаш мен чака. Пловдив! Градът, в който са живели и Захари Стоянов, и Иван Вазов, и Данаил Николаев, чиито портрети са между Левски, Ботев, Караджата, Бенковски..., с които съм облепил всичките стени на голямата стая. Те са моят музей, а с животописанията им съм осъмвал неведнъж до газената лампа.

Попадам в едно купе с двама мъже, един батко и една жена, която говори български почти като Санди от село високо образован, интелигентен и много общителен офицер от разформирования белогвардейски корпус на генерал Врангел. На опита им да узнаят кой съм, предоставям готов отговор кръгъл сирак съм и отивам да си търся работа в големия град. Документирам с ученическата книжка, в която е отразено, че майка ми е починала, но аз уморих и татко на съответния ред. Поради сирашката участ, отлични оценки или дявол знае защо, но се отнасят с мен много нежно. Рускинята пожелава да ме отведе в своя дом. Имала момче на моите години, с което заедно ще живеем и учим. Зарадвах се и почти се съгласявам, но по време на няколкоминутното й отсъствие от купето баткото ме осланява: "Не чуваш ли, тя и български не говори свястно! Кой знае къде ще те замъкне? Ще дойдеш с мен." Няма и миг за колебание. Влакът спира на гара Филипово. Приветливата жена, моята неуспяла осиновителка с големи очи под светлорусите къдрици, настоятелно ме моли...

- Той е с мен. Шегуваше се! вместо мен отговори Николай. Така се казваше баткото -

- Ах, ти чорт! отекват последните й думи.

Старата къща с няколко стаи и една полуизбена бе на улица Сан Стефано № 10, където сега е магазин Евмолпия. Бате Николай е ученик в осми клас на Търговската гимназия. И той е във ваканция. По цял ден работи по новите строежи като електромонтажист.

Аз излизах до някъде, връщах се, изучавах града. Срещах хора с жълти звезди, но с шест лъча, не като онези, които очертавах при бате Вълко Занов.

 

Все така опознавателно, в посока след посока всеки ден удължавах радиусите от жилището. Влизах в кината на главната улица, в книжарниците, оглеждах джамията на Джумаята, изкачвах се на най-близкото Небет тепе с калдъръмените улички и стари възрожденски къщи. Застоявах се пред големите стъклени витрини на магазините и ресторантите, докато веднъж неусетно се озовах в бар Молле, сега част от комплекса на хотел Република. Стигнах до високия подиум, върху който оскъдно облечена хубава брюнетка с разкошни дълги коси изпълняваше непознати танци. Заплеснах се, но в следващия миг един чичко ме улови за ухото и изведе навън.

Незабравимо!

Двадесет години по-късно на вечеря в лятната ресторант-градина на град Хисар сядаме върху тежки компактни столове в тъмен цвят. На облегалката им, буква до буква, резбовани до светло се четеше: Молле! Тогава запознах и компанията с частица от юношеските си приключения. Не става дума за разпознаване на столовете: аз изобщо не бях ги виждал. 

 

Седмица-две след пристигането ми бате Николай уговаря със собственика на гостилница Бяло море близо до Стария мост на Марица, да бъда помощник на главния сервитьор; да разнасям напитки, сол, оцет, люти чушки. Нощувам у бате Николай.

Не помня дали съм питал бате Николай защо е сам, но вече като ученик в Пловдив го потърсих. Заварих родителите му. Той продължил образованието си в Московската военна академия. Тогава научих, че по време на моето квартируване у тях баща му е бил интерниран в лагера Еникьой, а майка му, с нервна депресия, е на лечение в град Калофер. На връщане от посещение на майка си попаднал на моя встъпителен ход по новия житейски път. Може би затова отношението му към рускинята бе недружелюбно. Разбрах още, че моето присъствие в дома им е използвано за своеобразно прикритие. По това време провели нелегални срещи Добри Терпешев, Стефан Терпешев, Антон Югов, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова... с районни партийни функционери, участници в антифашисткото съпротивително движение.

Вече бях земсист, преминал през арестите на Новата власт след несравнимия ентусиазъм на Девети Септември 1944, но каква обида мога да нося от бате Николай, от баща му, че са гледали на изток към Русия и Слънцето! Гледал съм и аз. И днес е в паметта ми жестът на бате Николай, покорил не само чувството на благодарност. Не съм го виждал оттогава, но той ми е роднина. Впрочем, колко роднини биха постъпили като него? Той не подхвърляше милостиня, делеше с мен оскъдния си залък. Той нямаше имане имаше сърце! В съзнанието ми стои наравно с родните ми братя като жива опора. Един човек, на когото можеш да се довериш изцяло. Казвам го не само пред теб, читателю. Заявявам го пред целия свят! Имаше нещо у него, което имаха само братята ми. Повечето бягат от грижи той си ги създаваше. Дали пък вече е проумявал, че палавостта е дар за децата! Бате Николай не ми съчувстваше, той ми сътрудничеше на фронта, който аз си избрах. Не зная дали е ходил на църква, дали е палил свещичка пред олтара, според кои закони е живял, но е истински благородник на духа без герб и привилегии. Не е плод на въображението ми. Не фантазирам. Животът винаги е предлагал хубави неща, но ние не ги виждаме и аз не мога да лъжесвидетелствам, защото е бил комунист. Не поднасям вестникарско антрефиле, а изповед. Вървял по друга пътека! Нека си върви. Всеки носи в себе си и доблестта, и достойнството, и покварата, но каква е вътрешната му енергия! Как преминава нищожните преходни увлечения!

В пороя на онези дни започна не само списъкът на грешките ми. Като се отнемат авантюристичните елементи на моята екскурзия и терзанията в моя дом, остава музиката от първата ми среща с вярата в доброто у човека.

Срещнах въжделенията!

Сигурно съм замествал някого, защото двадесет дни по-късно с мен разполагат братя Йовчеви. Сладкарницата, ресторантът и хотелът са до площад Кочо Честименски. Освен същата работа, тук трябва да се грижа при повикване и за стария им баща, който ползва стая в хотела.

...Един следобед от бордюра до градинката глашатаят на общината след две-три разпоредби извика още по-високо: Внимание! Търси се момче на непълни тринадесет години..." и изрежда имената, височината, дрехите ми... "Който го припознае, да се обади в полицията! Чорбаджията слуша от прага на ресторанта. Опитвам се скришом да си взема оскъдните вещи и да избягам. Не успявам. Разказвам на работодателя си всичко. Той се свързва веднага по телефона с кмета на Каравелово. Продиктува своя адрес и приключи с молба да успокои близките ми. На другия ден сред нас е бате Иван, разбира се, да ме отведе.

Не вземам участие в общия им разговор, но телефонният звън го прекъсна. Известяват на чорбаджията ми, че неговият син момче на моите години, е открит в ресторант Бяло море в град Карлово на същата длъжност. И той е избягал. Какви могат да бъдат причините хлапашки! През петдесетте години научавам, че е убит на гръцката граница при опит да емигрира.

Боже мой! Движението ни в живота е отправено по приближени координати!

При раздялата господин Йовчев ми връчи спестовна книжка със значителна сума за онова време.

На село съм. Как да се извинявам! И най-вече на втората ми майка, върху която е стоварен целият упрек, че с нещо жестоко ме е огорчила, наранила и прогонила по време, когато глутници вълци оставяха оглозгани кости по пътищата!

- Ще продам всичките овце, но ще го открия! импулсивно декларирал дядо.

Никой за нищо не ме разпитва. Дори съучениците ми се въздържат.

Само дядо Вълко Ишиев, който е нещо като началник на пощата и раздавач, при среща на улицата с широка усмивка и глумливо ме попита:

- Ти ли щеше да ставаш шумкар?

На мига така му опалих гърба с дряновицата, която носех, че той изтърва куп писма върху калната улица. След много години, когато и да се срещнехме, все така миловидно усмихнат, ме спираше с думите: "Помниш ли?..."

Помня, помня, дядо Вълко, и едва днес те умолявам за извинение!

Широката и двукатна къща на дядо Вълко светлосива мазилка е в центъра на селото. На партера е разположена телеграфопощенската станция, а на етажа квартирува моят класен учител Димитър Чуков. След многогодишни митарства в трудова повинност и полицията като пламенен комунист, господин Чуков става командир на Бранник. Организира и чета от Орлета, в която членуват малките, учениците от прогимназията. Мнозина са извън четата, въпреки казионния й характер. Не желаех да членувам и аз. И сега не мога да кажа защо. Нямам спомен за чуждо влияние.

Овладян от желанието да включи всички момчета, господин Буков упражнява и натиск. Когато съм "изучавал" ресторантьорството в Пловдив, поискал среща с бащите на необхванатите. Осигуряването на родителите се възлага на децата. Повечето бащи не са се явили, но има и такива, на които не е съобщено.

Строява ни в големия салон, който се използва за общоселски събрания, представления и гимнастика при дъждовно време. Редицата е около тридесетина момчета.

- Съобщи ли на татко си?

- Забравих.

- А не забрави да ядеш, нали!

На забравилите напомня с плесница и ги отпраща. Моят ред е. Извади и лявата си ръка от джоба, поизгледа ме безизразно и ме отмина. Какво бях намислил, ако ме удари, и сега ще премълча.

Изплющя десницата му и върху следващата момчешка бузка. Още я чувам! Пред очите ми е силом поруменялото лице на моя приятел.

 

  На софрата - Иван Атанасов Баталов, баща

На софрата - Иван Атанасов Баталов, баща

На преден план  Иван Атанасов Баталов, баща

На преден план Иван Атанасов Баталов, баща

 

     

Колибата на Караманова поляна

Колибата и саята на Караманова поляна в Средна гора

 


* Моите 290 сезона, София, Бул-Корени, 2004.

 

 

1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени

 

стихове проза изследванияспомени ☼  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home