Историята в личен разказ
Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

  

МЪКА ПО ЦВЕТОВЕТЕ

 

 

На 1 април 1963 година бях назначена за директор на Варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров”.

Не беше първоаприлска шега.

 

Тръгнах за Варна с изтерзана душа. Потънали бяха всичките ми гемии в мътното Софийско духовно море! И най-страшното – откъсвах се от най-свидното – Майя, петнадесетгодишната ми дъщеря!

Не ме успокояваше мисълта, че самата аз, и то на 13-годишна възраст, дойдох да уча в София, а родителите ми бяха далеч на село, а тя нямаше да бъде съвсем сама, а с баща си. Не ме успокояваше и това, че бях уредила Майя да отиде в пансиона на английската гимназия, за да не студува в ужасната ни софийска квартира.

Не ме утешаваше и възможността Майя да прекарва ученическите ваканции при мене във Варна и това, че поне веднъж в месеца и аз ще идвам в София.

Тръгвах, а ми се искаше Добри или Майя, или и двамата, да кажат: “Недей отива!” И няма да тръгна, ще се откажа...

Тръгнах. Носех със себе си нова пиеса на писателя Димитър Димов – “Почивка в Арко Ирис”. Очаквах от нея да стане интересен спектакъл. Носех и мой екземпляр на класическата комедия на А. С. Грибоедов “От ума си тегли”.

Пиеса за Варненския театър щеше да напише и Добри Жотев. Намислил я беше. Щеше да се казва “Събличането на Юпитер” и щеше да разобличава властника. Беше ми обещал пиеса и Йордан Радичков. Когато разговарях с него, той ми разказа пиесата. “Ако успееш да я напишеш до октомври”, му казах, “на 5 октомври ще идва във Варна на почивка Яко Молхов, дай му пиесата, да ми я донесе.” “О, по-рано ще ти я пратя”, обеща Йордан. По това време в София беше дошъл режисьорът от Варненския театър Станчо Станчев и реших да го запозная с Радичков. И на него Йордан разказа пиеса, която ще пише. Разказаното беше съвсем различно от това, което бях чула аз. Разбрах, че Радичков има идеи не само за една пиеса. Мирон Иванов също беше написал пиеса – “Мачово бърдо”. Сатиричният театър в София я беше включил в репертоара си. И тя ме интересуваше. Не бях още я чела.

Освен пиесите, които взех за Варна, преди да тръгна пъхнах в дамската чанта нещо скъпоценно за мене – миниатюрно издание на стихове на поета  Emile Verharen -  Емил Верхарн, както му казвахме на български.

 

Варненският драматичен театър “Стоян Бъчваров” и Варненската опера ползваха една сграда.

В директорския кабинет на театъра заварих заместник-директора Паруш Парушев и Димка, секретарка и машинописка (опознах я по-късно – акуратен работник и мил и добър човек). Парушев ме осведоми, че театърът е в ремонт и няма къде да се репетира, че не е осигурена квартира за мен и трябва да отида на хотел.

Режисьорът Цветан Цветков, който междувременно дойде в театъра, ме запита дали нося пиеси от София. Казах му, че нося нова пиеса на Димитър Димов и му я дадох да я прочете.

Цветан прочете веднага пиесата и пожела да я постави.  Беше ми неудобно да му откажа и се съгласих, макар първоначално да смятах да я дам на другия режисьор – Станчо Станчев. Станчо тогава не беше в театъра.

 

Да наема самостоятелна стая в хотел “Варна” нямаше да ми стигне заплатата – 160 лв. Наех легло в стая с две легла (4 лв. на вечер). Редуваха се в стаята различни съквартирантки от различни краища на България. Хубавото беше, че имаше душ с топла вода и можех да се къпя, защото не само театърът, но и градската баня беше в ремонт.

Ремонтът на театъра вървеше мудно. Операта готвеше премиера. За репетициите ние ползвахме дома на транспортните работници. Но там деляхме сцената с градската художествена самодейност, на която се даваше предимство. Налагаше се неведнъж да репетираме и нощем.

 

В театъра имаше вакантно място за режисьор. Обади ми се директорът на Толбухинския (Добричкия) театър Борис Тафков, че иска да се върне във Варна. Преди да стане директор на Толбухинския театър, Тафков беше режисьор във Варненския. Напуснал беше поради неразбирателство с предишния директор Николай Савов. Жената на Тафков, Ана Феликсова, беше изтъкната актриса на Варненския театър. Познавах Тафков, гледала бях негови постановки и във Варненския, и в Толбухинския театър. От Министерството на културата нямаха възражения за връщането на Тафков във Варна, но за назначаването му беше необходимо и съгласието на градския комитет на БКП във Варна. Даването на това съгласие се проточи поради някакво политическо недоверие към Тафков. Най-после на заседанието на градския комитет, когато трябваше да се реши окончателно въпросът, Наско (забравила съм презимето му, знаехме се с него от ремсово време), секретар по организационните въпроси на градския комитет, ме попита: “Ако не дойде тука, къде ще отиде Тафков на работа?” “Предложили са му да стане директор на Русенския театър”, казах. “И таз добра”, каза Наско. “Ние не го щем за режисьор, а в Русе го искат за директор.” Получих съгласието на Варненския градски комитет на БКП за назначаването на Тафков. Побързах да се обадя по телефона в Толбухин, да зарадвам Тафков, но той ми каза: “Нещата се измениха. Влюбих се в една млада актриса, дошла от ВИТИЗ в Толбухинския театър. Тя е бременна от мене. Трябва да се разведа с Ана и не мога вече да се върна във Варненския театър. Тафков се разведе с Ана Феликсова. Ана от време на време идваше при мене в кабинета, нищо не искаше, сядаше на едно кресло в ъгъла и разкъсващо плачеше. След време й мина. Влюби се в един млад и много талантлив балетист от операта, който също се влюби в нея, макар разликата във възрастта им да беше много голяма. Ожениха се.

 

Постановката на “Мачово бърдо” от Мирон Иванов в Сатиричния театър беше спряна. Настъпи пореден политически натиск в областта на културата. Секнаха драматургическите мераци на не един писател. Добри не написа “Събличането на Юпитер”. Обадих се у Радичкови. На телефона беше Сузи, жена му. “Моля ти се, не го търси за пиеса. Дано се спаси поне сценария му в кинематографията”, ми каза Сузи.

На премиерата на “Почивка в Арко Ирис” дойдоха от София авторът на пиесата Димитър Димов и главният режисьор на Народния театър “Иван Вазов” – Филип Филипов. Йорданка Кузманова беше изключителна в ролята на Пилар. Сцената с нея беше покъртителна и незабравима. Борис Луканов беше убедителен и обаятелен в ролята на капитан Браво. Обаятелен беше и Цако Дачев в ролята на лейтенант Алварес. Но Ана Феликсова, макар и много талантлива, не беше подходяща за ролята на Инес. Не постигна много и Лиляна Батулева, която поиска и получи дубльорство. И Жоро Ножаров не сполучи в декоративното оформление на “Почивка в Арко Ирис”, макар да беше талантлив сценограф. А и на режисурата не достигна проникновение и фантазия..

Публиката обаче хареса представлението. И гостите казаха, че са доволни. Благодариха и си заминаха за София.

Възхищавах се от актрисата Йорданка Кузманова – както от прекрасното й изпълнение на ролите на сцената, така и от друго.  Не я привличаше варненският еснафски бит, а поддържаше артистичния си дух и физика с постоянни занимания с музика и спортуване.

Много преди да отида във Варна, при гостуване на Шуменския театър в София бях видяла прекрасна постановка на Станчо Станчев на “Криворазбрана цивилизация” от Добри Войников. Във Варна той режисираше  “Двубой” на Иван Вазов. Реших, че Станчо има вкус към комедийно-сатиричния жанр и му предложих да постави “От ума си тегли” на А. С. Грибоедов. “Оставете”, каза Станчо, “говорил ни е Каракостов за тази пиеса във ВИТИЗ." Професор Стефан Каракостов не се ползваше с достатъчно обич и уважение сред възпитаниците на театралния институт. “Няма да те насилвам за постановка, казах на Станчо, вземи само да прочетеш пиесата." Станчо я прочете и каза: “Ще я поставя.”

Предстоеше държавно разпределение на випускниците на Висшия институт за театрално икуство – ВИТИЗ. Бях избрала за Варненския театър талантливия Сава Хашъмов, когото бях видяла на сцената и дори си го представях в ролята на Чацки в “От ума си тегли”. Разговарях с него. Той изказа горещо желание да дойде във Варненския театър и аз поисках от Министерството на културата да бъде определен за там. Но вместо във Варна Сава Хашъмов отиде в Бургас. Попитах Георги Саев от отдел “Театри” на Министерството на културата и представител в комисията по разпределението, защо пращат Хашъмов в Бургас, когато той искаше да дойде във Варна. “По негово желание”, ми отговори Саев. Не можах да се видя повторно със Сава Хашъмов и да го питам как толкова бързо е променил желанието си. Предполагах, че заслугата за тази промяна е на Саев и на директора на Бургаския театър Николай Савов. За Варна беше разпределена Стефка Берова. Казаха ми, че била не само талантлива, но и много красива. Тя дори не се вести във Варненския театър. След време стана известна певица.

Единственият неразпределен випусник на ВИТИЗ беше Антон Горчев. Директорите на театрите не го искали, защото пиел. Пожелах Антон Горчев да бъде определен за Варненския театър. “Няма да съжалявате”, ми каза професорът му от ВИТИЗ, даровитият режисьор Методи Андонов. И не само не съжалих, но обикнах Горчев и като актьор, и като син.

Градският съвет на Варна беше длъжен да осигури квартира на Горчев, тъй като той идваше във Варна по държавно разпределение, но и за него нямаше квартира, а жена му, бременна, беше в София. Знаех, че на тавана на театъра има стаичка, където преди години са живели актьори. Настаних Горчев там. Но още на другия ден при мене дойдоха служители от противопожарната служба, да ме глобят с 50 лева, защото било забранено да живеят артисти на тавана, тъй като преди време Йорданка Кузманова, която била настанена на тавана, едва нe причинила пожар. Отказах да платя глобата и се обадих на първия секретар на градския комитет на партията Ралев. Той ме успокои – щял да се обади на Бояджиев, председателя на градския народен съвет да разреши квартирните въпроси. Но те дълго време не се разрешаваха. Бях принудена да настаня на тавана и други артисти. От Русенския театър с голямо желание дойде във Варненския актрисата Вихра Котова, но и тя нямаше жилище и не беше сама, а с малкия си син Огнян. Настаних и нея и Огнян на тавана. Пожар не направихме, но изникна друга непредвидена неприятност. Една сутрин, като отидох на работа, пред театъра ме посрещна дежурният пожарникар със съобщение, че Антон Горчев е арестуван, а имахме дневно представление, в което Горчев участвуваше. Какво се беше случило: Горчев започнал вечер да се застоява в Клуба на културните дейци и като знаел, че пожарникарите отрано заключват външната врата на театъра, при стълбите за тавана си оставял открехнат един прозорец на партера и през него се прибирал вечер. Но вечерта преди арестуването му прозорецът бил затворен от дежурния пожарникар, а прозорците не могат да се отварят отвън и Горчев решил нещо безумно – да се катери по стената на театъра. Дали е разчитал на отворен прозорец на първия етаж, или отначалото е намислил да се катери по стената до тавана, не зная. По това време във всички селища на страната имахме бдителни доброволни отряди. От доброволния отряд забелязали катерещия се човек по стената на театъра, викнали милиция и милиционерите арестували Горчев. Обадих се на началника на милицията, че имаме дневно представление, в което Горчев участва, и той трябва да дойде в театъра. Началникът обеща да го пусне веднага, но Горчев не дойде. Повторно се обадих на началника. Каза ми, че го е пуснал. Артистът Борис Луканов, секретар на младежкото дружество в театъра, се зае да го търси. Намерил го някъде на улицата. Горчев го било срам да се яви пред мене, затова не идвал в театъра. Борис го доведе и дневното представление започна навреме.

 

Станчо Станчев радостно ми съобщи, че ме викал в градския народен съвет заместник-председателят Михайлов. Сигурно ще ви дадат квартира, добави Станчо.

Едва влязла в кабинета му, заместник-председателят Михайлов се обърна към мене: “Как възпитаваш ти твоя персонал? Една разпоредителка на балкона изгонила дъщеря ми и приятелката й.” Знаех случая от разпоредителката. Казвам му: “Не ги е изгонила, а ги извела от служебната ложа. защото не са служебни лица, и им посочила хубави места на балкона при другите им съученици, но дъщеря ви се разсърдила и напуснала театъра.”

За квартира за мене – нито дума!

Започна куротният сезон. Цените в хотелите се увеличиха. За заеманото от мене легло трябваше да плащам вече 7 лв. на вечер, за месец много по-голяма сума от заплатата ми. Артистът Преслав Петров  ме посъветва да се обърна към бай Киро, управител на почивната станция на ЦК на БКП. Познавах бай Киро. Бивала съм в тази станция. Бай Киро каза, че е курортен сезон и не може да ми отдели стая, но на края на двора на станцията има градинарска къщичка с една стая и сервизно помещение, градинарите вече не я ползуват, ако искам,  да се настаня в нея.  Знаех къде е тази къщичка, но не бях влизала в нея.  Не помня бай Киро ли ми даде ключ, или ми каза, че ключът е на вратата. Отидох вечерта с редовния транспортен автобус към курортния комплекс. Влизам в коридора на къщичката, отварям вратата на стаята, щраквам електрическия ключ и ужасена виждам безброй хлебарки да се разбягват по пода. Не легнах, а се свих в леглото и тъй прекарах нощта. Наред с хлебарките и друго нещо смущаваше покоя – в стъклото на прозореца ритмично пробляскваше морският фар.  На сутринта, преди да ида в театъра, отидох в дома на Ники – Николай Димов. Той беше единственият ми познат във Варна от преди.  Заедно с близките си приятели беше почитател на  поезията на мъжа ми. Ники работеше като осветител в театъра. По-късно го ангажирах и с музикалното оформление – умееше компетентно да подбере и достави музикални записи от радио София на желана от режисьорите музика за някои спектакли. Наред с български език Ники владееше добре и гръцки и френски. Завършил беше френския колеж в Пловдив. Имаше и висше икономическо образование.  Познавах всички в дома му – жена му Галя (Ганка Димова), хубавица и добра оперна певица, малкия Ичо, сина им, и двете мили незабравими възрастни жени гъркини – майка му и леля Попи (Калиопа), сестра на майка му. Ники имаше близка аптекарка и го помолих да ми достави от нея подходяща отрова за хлебарки. С доставения препарат успях да ликвидирам хлебарките.

Курортистите в станцията оредяха и бай Киро ми каза, че мога да се преместя в стая на станцията, която Николай домакинът ще ми отвори. Не се зарадвах на стаята, в която Николай ме заведе. Прозорецът гледаше към шосето, а не към морето, но все пак помещението не беше на земята, а на първи етаж (над партера), във хубава сграда, някогашна собственост на Буров. Не отворих уста за насрещната стая, която знаех. В нея обикновено по време на лятна почивка отсядаше Наско Стойков (заместник-завеждащ отдела в ЦК на БКП, където работех) с жена си и трите си деца. Беше просторна стая с прозорци към морето. Вътре имаше даже пиано.

И станцията на ЦК, и околните вили съвсем се изпразниха. Угасна и електрическото осветление на улицата от спирката на автобуса до станцията. Тичах по нея вечер късно, бързо отключвах вратата на сградата, щраквах електрическия ключ, заключвах и се качвах по стълбите. При хубаво време сутрин пътувах пеша. Събувах се боса и вървях край морето, да му се насладя, и като наближавах града, се обувах.

 

Веднъж при слизане от автобуса ме викна аптекарката от близката аптека, по-възрастна от мене жена, познавахме се. Попита ме дали зная френски език. Казах й, че съм учила френски, но не съм го научила добре. Тя продължи: “Ще ви дам да прочетете един френски роман, да знаете само каква любов!..”

Заглавието на романа беше “Обичате ли Брамс”. Така във Варна прочетох нашумелия международно роман на съвсем младата френска писателка Франсоаз Саган.

В книжарницата във Варна имаше книги, каквито в столични книжарници не можеха да се намерят. От нея си купих два комплекта за изучаване на френски език на Ги Може. От там си купих и прекрасната книга на Николай Павлович Акимов “Не само за театъра” на руски език и два луксозни екземпляра на произведенията на Евгений Шварц.

 

След осеммесечно очакване най-после заместник-председателят на съвета ми съобщи, че ми предоставят квартира – едностаен апартамент в нов жилищен блок на улица “Аврам Гачев”, съвсем близо до гарата. Апартаментът гледаше към улицата, а не към морето, както ми се искаше, но все пак имах жилище, където можех да бъда с Майя по време на ученическите ваканции. В жилището ме посрещна неочаквана неприятност – дръжките на крановете за водата бяха откраднати. Трябваше да се мия в театъра, докато си доставя нови. Купих две походни легла и леки дюшеци. Художникът Жоро Ножаров ме попита имам ли нужда от одеала, можел да ме заведе на място, където да си купя хубави одеала. Качих се зад него на мотора му и той ме заведе, но не в магазин за одеала, а на етаж в жилищен блок. Стопанката, моряшка жена, ни отвори и показа няколко цвята одеала. Избрах две в млечно лила. Жоро пак с мотора ме закара до квартирата ми. Купих по-късно и пет тапицирани стола и една много хубава маса с три обли ъгъла. Столовете и масата бяха троянско производство – полъх от родния ми край.

На гости в квартирата ми са идвали: Здравка Кемилева и д-р Стефан Нейков, Антон Горчев и Вихра Котова, Таня Бурилкова, Ани Тузсузова. Престоя при мене и дошлата от Пловдив Таня Стамова, с която в миналото бяхме заедно в концлагера “Свети Никола”.

 

За разширяване и подобряване на творческите възможности на Варненския театър беше насъщно необходимо по-добро комплектуване на артистичния му състав и назначаване на още един талантлив режисьор, на още един талантлив художник и на драматург (театърът беше останал без драматург). И друго обстоятелство налагаше увеличаване на творческия и техническия състав на театъра – още преди моето идване на работа във Варна съвсем близо до театъра беше започнало възстановяването на някогашната “Варненска комуна”, по-точно не беше възстановяване на стара сграда, а строеж на нов по-малък театър, където нямаше да се дели сцена с операта, където щеше да има удобни репетиционни. Строежът отиваше към завършек. Много грижи бяха нужни и за техническото оборудване на новия театър и специално на сцената.

По отношение на творческия състав се откри хубава възможност – талантливият млад режисьор Никола Петков поиска да дойде във Варненския театър с подбрани от него актьори, випускници на ВИТИЗ. Веднага отправих искане към Министерството на културата за назначаването на тази група режисьор и актьори във Варненския театър. Обещаха да ми помогнат за това и сътрудникът на ЦК на БКП по проблемите на театъра Цветан Антонов, с когото се знаехме от студентско време, и дългогодишният деятел на Съюза на артистите Асен Касамаков, с когото пък се познавахме от работата ми в Младежкия театър в София. Но какво съм аз пред Вълкан Шопов, всемогъщия първи секретар на Толбухинския окръжен комитет на партията. Чест му прави на Вълкан Шопов, че така отблизо и енергично се грижеше за театъра в своя окръг. Очакваната талантлива група режисьор и актьори не дойде във Варна, а бе назначена в Толбухинския театър.

Сбъдна се обаче едно мое съкровено желание – Станчо Станчев постави “От ума си тегли” на А. С. Грибоедов. Получи се внушителен, високохудожествен спектакъл. Сценограф на постановката беше Георги Ножаров. Ролята на Чацки изпълняваше Стефан Самсиев, заслужилият артист Идеал Петров беше Фамусов, Нина Стамова – София, Сава Георгиев – Мълчалин. Не съм забравила и ярката изява на Илия Пенев в ролята на Репетилов – “Шумим, брат, шумим...”

Но съвременна българска пиеса за предстоящия национален преглед на българската драма и театър нямахме. В театъра пристигнаха няколко пиеси от непознати автори. Привлече ме заглавието на една от тях – “Мъка по цветовете”. Пиесата ме изненада – мъка по цветовете, мъка по демокрация, мъка по неосъществен талант, действието се развиваше в съвременно село. Авторът наверно е мой връстник и мисли като мене. Името му съвпадаше с името на композитора и диригента Константин Илиев. Но композиторът Константин Илиев твореше музика, а не пиеси за драматичен театър. Оказа се, че авторът не е мой връстник, а млад човек, роден в познатото ми ловешко село Горно Павликене, завършил езиковата гимназия в Ловеч. Работи в Министерството на отбраната. Авторът пишеше още, че е изпратил пиесата до всички по-големи театри в страната. “Може би вече са я грабнали!”

Тръгнах за гарата. Валеше дъжд. Срещнах артиста Методи Танев. Запита ме къде съм се запътила в дъжда. Обясних му. Той ме придружи до гарата. И в София ме посрещна пороен дъжд. Отправих се към Лозенец. Улицата, на която живееше Константин Илиев – улица “Черноризец Храбър”, ми беше позната. По-голямата част от ремсовата ми дейност в миналото беше протекла в Лозенец. Намерих автора в квартирата му. Предложих му контрактация за постановка на пиесата му във Варненския театър. “Не ми трябва контрактация, стига само да играете пиесата”, ми каза авторът.

В публикувания от Министерството на културата репертоар на театрите за 1964 година “Мъка по цветовете” беше включена в репертоара на Варненския театър. Повечето артисти харесаха пиесата, но Станчо и Цветан не пожелаха да я поставят. Наложи се да преговарям с външен режисьор – Енчо Халачев, режисьор в Сливенския театър. Той хареса пиесата и прие да я постави. Предстоеше трудното съчетаване на работата му в Сливен с репетиции във Варна. Но в това време в София на улицата случайно срещнах актрисата и театроведка Гергана Кофарджиева. Тя тъжно ми рече: “Любчо е без работа!” Любчо беше съпругът й, режисьорът Любен Гройс. Бях видяла прекрасна негова постановка в Смолянския театър на съветската пиеса “Сто часа” от Митрофанов. При прочит пиесата не обещаваше толкова хубаво представление. След края му актьорите и режисьорът ми разказаха как са работили по пиесата. Наред с традиционната репетиционна работа предприели непосредствено запознаване с миньорите, с работата им, с живота им, работили в мина Бериева...

Казах на Гергана, че веднага ще предложа на Министерството на културата Любен Гройс да бъде назначен за режисьор във Варненския театър. От министерството нямаха възражения, но ме предупредиха, че поемам политическа отговорност.

Любен Гройс прочете “Мъка по цветовете”, хареса я и пожела да я постави.

Обадих се по телефона на Таня Бурилкова, драматург на Пловдивския театър. Тя беше родом от Бургас. Завършила беше Висшия театрален институт в театроведския клас на Юлия Огнянова. Знаех я като драматург и на Бургаския, и на Пловдивския театър. Рекох й: “Таня, искаш ли да ти върна морето, искаш ли да станеш драматург на Варненския театър?” Тя прие с радост. Директорът на Пловдивския театър Георги Молевски нямаше възражения и Таня Бурилкова беше назначена за драматург на Варненския театър.

 

Художникът на Бургаския театър Тодор Станилов искаше да дойде във Варна. Бях гледала негови работи и много ги бях харесала. Но по това време беше излязла строга заповед на Министерството на културата, според която размествания в театрите не могат да стават без съгласието на съответния директор. Директорът на Бургаския театър не освободи Тодор Станилов и го закрепости в Бургас.

Отидох в София да търся художник за Варненския театър. В Клуба на журналистите често биваше големият български художник Борис Ангелушев и около него се въртяха млади художници. Познавахме се с него и той можеше да ми препоръча талантлив сценограф за Варненския театър. Отидох в Клуба на журналистите, но Ангелушев го нямаше, беше вечер, а той обикновено биваше в Клуба по обяд. За щастие видях в Клуба художничката Милка Пейкова, с която също се познавахме. Помолих Милка да ми препоръча талантлив сценограф, който би се съгласил да дойде на работа във Варненския театър. “Ани Тузсузова (дъщеря на известните български художници Нева и Никола Тузсузови), ми каза Милка, тя е тук, ела да те запозная. Запознахме се с Ани Тузсузова и я поканих за художник на Варненския театър. Тя прие. Ани бе назначена за художник на театъра и още на другия ден потеглихме с нея за Варна. Нейно творческо дело стана оригиналната сценография на постановките: “Буря” на Шеспир, режисьор Любен Гройс; “Анатема” на Ина Русева, режисьор засл. артист Стефан Караламбов; “Новото пристанище” на Ст. Л. Костов, режисьор Станчо Станчев; “Осем жени” на Робер Тома, режисьор Любен Гройс; “Двама на люлката” на У. Гибсън, режисьор Л. Гройс и на художественото оформление на рецитала на творби на Михаил Юревич Лермонтов по случай 150 години от рождението му. Ани направи и сценографията на пиесата “Патент САС”, като работата й не остана само на скици, а бяха изработени и декорите, и костюмите, но пиесата не стана спектакъл. “Патент САС” беше драматизация на едноименната сатирична творба на Светослав Минков. Беше я направила Таня Бурилкова. Не бях напълно доволна от тази драматизация. И двете с Таня смятахме, че не бива да започваме постановка, без да сме показали драматизацията на автора Светослав Минков. Таня му я занесе, да я прочете, и след това отидохме двете с нея да чуем мнението му. Писателят нямаше никакви възражения. На Таня (а и на мен) се искаше Станчо Станчев да я постави, но той не поиска. Цветан Цветков с голямо желание се зае с постановката, но не му провървя. Таня и Ани се мъчеха да му помогнат, но без резултат. Работата се проточи. В това време от Министерството направиха финансова ревизия. Ревизорите основателно ме упрекнаха, че са похарчени пари за декори и костюми, а няма спектакъл. От Министерството спряха тази постановка. Желанието ми да поощря индивидуална инициатива на творчески работници в театъра не даде резултат.

 

Министерството на културата започна да стоварва на главата ми непредвидени тежести. Без да бъде искано съгласието ми, към Варненския театър бе присъединен Провадийският. Директорът на Провадийския театър бе назначен за режисьор във Варненския. Провадийският стана пътуващ филиал на Варненския, като в постановките участваха артисти и от двата театъра.

Преди Националния преглед на българската драма и театър бяха насрочени районни прегледи. В районния преглед в Толбухин трябваше да участвува и Варненският театър. Предложих на бившия директор на Провадийския театър сам да си избере пиеса за постановка, с която Варненският театър да се представи на районния преглед. Той избра пиесата “Синята метличина” от Недялка Каралиева. Темата на пиесата беше подходяща за районния преглед. Художественият съвет на театъра прие без възражения предложеното от режисьора разпределение на ролите и той започна репетиции. След известно време работата по постановката на “Синята метличина” започна да тъпче на едно място. Макар и сам избрал пиесата, постановчикът се затрудни. Някои от актьорите започнаха да негодуват. Със съгласието на постановчика помолих Любен Гройс да помогне. Любчо се зае майсторски с постановката. Стана хубав спектакъл. Дори и слабите актьори играха много добре. Макар и да не получихме първа награда, на районния преглед в Толбухин се представихме достойно. Всички в театъра знаехме, че Гройс направи постановката, а на афиша не сложихме името му.

 

Дойде във Варна Контантин Илиев, авторът на “Мъка по цветовете”. Покани ни да отидем в родното му село Горно Павликене. И Любен Гройс, и Георги Ножаров, и Таня Бурилкова бяха все градски чеда. Реших, че ще бъде полезно и за тях, и за постановката, и подписах командировка за село Горно Павликене, Ловешко. Таня отказа да отиде. Любчо и Жоро се върнаха много доволни. Жоро Ножаров беше не само доволен, но и въодушевен и се впусна да работи скиците за декорите и костюмите за постановката на “Мъка по цветовете”. Определихме Варненския театър “Стоян Бъчваров” да се представи на Националния преглед на българската драма и театър със съвременната българска пиеса “Мъка по цветовете” от Константин Илиев.

Докато вървяха репетициите на “Мъка по цветовете”, на посещение в театъра дойде новият завеждащ-отдел “Театри” в Министерство на културата – Атанас Лашев (мой стар познат). Лашев не посети нито една репетиция, но изнесе слово пред артистите. След словото Никола Дачев, който подготвяше ролята на отрицателния герой в “Мъка по цветовете”, ми довери, че страшно е харесал началника за прототип на своя герой, оказа се, че актьорската интуиция не се е излъгала (а Лашев външно никак не беше грозен и аз се бях учудила от казаното от Никола Дачев).

Обсъждахме с режисьорите репетоарния план за следващия сезон. Станчо Станчев предложи да постави “Новото пристанище” от Ст. Л. Костов. Любчо Гройс поиска след “Мъка по цветовете” да постави “Буря” от Шекспир. И двете предложения много ми допаднаха. Цветан Цветков знаеше горещото ми желание да поставим “Маскарад” от М. Ю. Лермонтов по случай 150-годишнината от рождението на писателя и изрази готовност да я постави.

 

Обадих се по телефона на Боян Дановски. Попитах го дали сред випускниците на ВИТИЗ има актьор, подходящ за ролята на Арбенин в “Маскарад”. Има, ми каза Дановски – Васил Михайлов. Веднага отправих искане към Министерството Васил Михайлов да бъде разпределен във Варненския театър. Но Министерството го изпрати за директор на Хасковския театър.

А колко би се подобрило художественото равнище на Варненския театър, ако в творческия му състав бяха влезли: Васил Михайлов, Сава Хашъмов и подбраните от Никола Петков няколко талантливи випускници на ВИТИЗ и колко щяха да се разширят репертоарните възможности на театъра! Но за да не пиша много, да кажа: Нямах късмет!

 

Във Варна беше дошъл Хачо Бояджиев, директорът на телевизията. Искаше да види “От ума си тегли”, много му хареса и ми предложи спектакълът да бъде показан в София по телевизията. Предложението беше чудесно, но театърът нямаше пари да плати самолетни билети за артистите, а не исках да рискувам здравето им да пътуват с автобус (беше студено време) и отказах. Хачо дойде повторно, придружен от тогавашния министър на културата Петър Вутов. И той хареса много спектакъла и попита защо съм отказала да бъде показан по телевизията. Обясних му: “По финансови причини.” Министърът не ни отпусна пари, но с Хачо и с артистите се разбрахме как да вържем сметките.

Мислех, че е необходимо да отидат в София и режисьорът Станчо Станчев и художникът Георги Ножаров, за да видят техническите условия на телевизията и съобразно с тях да подготвят показването на спектакъла. Станчо отказа. Не можех да го задължа, защото причината за отказа му беше деликатна – жена му Дария Василянска беше в напреднала бременност. Очакваха второ дете и Станчо не можеше да я остави сама.

Освен артистите и техническия персонал заминахме и двамата с Жоро Ножаров. В София ни очакваше непредвидено препятствие. Декорите на спектакъла не можеха да влязат в телевизионното студио на ул. “Шейново” Отказ от телевизията ще покруси артистите! Обсъждахме с Жоро какво да правим. Той предложи да се играе само на тюл. При работата по постановката Станчо беше много взискателен за декорите, сега люто ще ми се разсърди, че съм се отказала от тях. Но друг изход нямаше. Жоро сам се отказа от използването им. Съгласих се. От телевизията искаха преди спектакъла да има интервю на театроведката Галя Бъчварова с мене. В напрежение за интервюто не се сетих да попитам откъде мога да гледам предаването на спектакъла по телевизията. Галя изчезна някъде. Спектакълът започна. Стоях права в тъмното близо до сцената. Възприемах спектакъла само слухово. Артистите играха сърцато. “Магьосници са”, си казах, веднага се нагодиха към новата обстановка. И досега ми е мъчно, че не можах да гледам това представление на тюл. След спектакъла се обади Апостол Карамитев, да ни поздрави за чудесното представление. Последва обаждане на Иван Башев, тогава министър на външните работи. И той бе възхитен от спектакъла. Обадиха се и други хора. Звъняха и от Министерството на културата, но не да ни поздравят, а с разпореждане на другия ден, преди да тръгна за Варна, да отида при Атанас Лашев, завеждащия отдел “Театри”. Срещнах Лашев на площадката на етажа близо до кабинета му, запътил се нанякъде. Без да ме покани в кабинета си, без да ме гледа в очите, Лашев каза: “Нареждам ти административно да спрете репетициите на “Мъка по цветовете”, пиесата има идейни грешки. Възразих: “Пиесата беше публикувана от Министерството на културата в репетоара на Варненския театър, сега тя не е само литература, а почти готов театрален спектакъл.” (Самият Лашев беше идвал във Варненския театър, когато вървяха репетициите на “Мъка по цветовете”, но не посети ни една репетиция.) Настоях: “Вие сте методическо ръководство, във Варна има окръжен и градски комитети на партията, ще гледаме заедно и ще обсъдим има ли идейни грешки.” Лашев повтори: “Нареждам ти административно, пиесата се забранява!” и се спусна надолу по стълбите. Стоях втрещена. От стаята излязоха Димитър Канушев и Йонка Кунчева, сътрудници на отдел “Театри”. Казаха ми, че те били против спирането на пиесата, че аз съм достатъчно подготвен политически директор и мога да преценя дали има идейни грешки. Но Лашев ги сразил: “А знаете ли защо Дамянова е махната от ЦК на БКП – за неверна информация и създаване на десен уклон в българската драматургия.” Усетих обвинението като куршум в сърцето. Хукнах като луда към Партийния дом. Не се сетих, че трябва да имам пропуск. Дежурен от охраната беше Сашо – сърдечно, засмяно момче. И той не се сети, че вече не работя в сградата, и не ми поиска пропуск. Добрах се до кабинета на Тодор Живков (там пазеха още двама души охрана, които ме познаваха добре от времето, когато бях политически помощник на Енчо Стайков, секретар по пропаганда и агитация на ЦК на БКП, и не ме спряха). Тодор Живков отсъстваше. Секретарката ме отправи към Милко Балев. Влязох при Милко Балев и изведнъж се разревах – бях готова да се хвърля през прозореца (не съм плакала по-рано, когато преди 9.ІХ.1944 г. бях в концлагер, после нелегална в София, после на инквизиции в Дирекцията на полицията и след това в Софийския и Плевенския затвор). Милко се мъчи да ме успокои. Настоявам да извика Митко Григоров. Предполагам, че той именно е измислил формулировката за моето уволнение. Нека каже на какво основание. И Митко го нямаше, а артистите ме чакаха на летището! В самолета седнах до Стефан Василев, секретаря на партийната организация в театъра. Без да чуят другите, успях да му кажа, че Министерството спира пиесата ни. Стефчо имаше хубава роля в пиесата и създаваше интересен образ.

На другия ден на репетиция на “Мъка по цветовете” споделих първо с режисьора Любен Гройс. Болка преряза лицето му. Артистите в миг онемяха при съобщението ми. После някои предложиха да продължим да работим по пиесата нелегално. Бях премислила вече и такъв вариант и им казах: “Мога да сложа главата си в торбата, но вашите не искам да слагам, а крепостите обикновено се предават най-напред отвътре.”

Преустановихме репетициите на “Мъка по цветовете”.

 

Пристигнаха в театъра две благодарствени писма и една телеграма за представения по телевизията спектакъл на “От ума си тегли”.

 

Макар че не можахме да покажем на варненските зрители “Мъка по цветовете” и не я представихме и на Националния преглед, трудът ни не отиде напразно. На националната изложба на сценография Георги Ножаров получи първа награда за сценографията на “Мъка по цветовете”. Незабравимият театрален директор и артист Емил Кьостебеков прие сърдечно в Благоевград и автора, и режисьора Любен Гройс и художника Георги Ножаров, а аз се ощастливих да видя в Благоевград прекрасна постановка на нова пиеса на Константин Илиев – “Музика от Шатровец”. Преди това в Пловдив беше поставена от Л. Гройс пиесата на К. Илиев “Босилек за Драгинко”. Последваха “Великденско вино” – прекрасна постановка на Леон Даниел в театър “Трудов фронт” (Малък градски театър зад канала) , “Прозорецът” в театър “Сълза и смях”, “Одисей пътува за Итака” в Сатиричния театър и т.н. Константин Илиев защити дисертация за Дюренмат в Германия. От доста години той е драматург на Народния театър “Иван Вазов”.

 

Предложих на Станчо Станчев да постави “Прокурора” от Георги Джагаров. Станчо отказа с аргумент – “конюнктурна пиеса”. “Прокурорът” имаше  ценни драматургични качества, но действително по времето, когато се появи, криеше и конюнктурен характер и Станчо го беше усетил. По-късно през годините Станчо е правил три постановки на “Прокурора”.

 

Драматургът Никола Русев също беше написал нова пиеса – “Я колко макове”. Станчо Станчев пожела да я постави. Решихме с нея Варненският театър да се представи на Националния преглед. Дария Василянска създаде изключително интересно и хубаво декоративно оформление на спектакъла. Разболяването на Никола Дачев спъна много репетиционната работа. Не знам защо Станчо не предложи и друг изпълнител на ролята на полицейския началник, разчитал е може би на скорошно оздравяване на Кольо, но то се проточи и забави общо подготовката на спектакъла. Все пак в навечерието на националния преглед спектакълът беше готов и заминахме за София. Непредвидена пречка наруши пълноценното му представяне – декоративното оформление беше решено много ефектно на сценичен кръг, но се оказа, че Народният театър в София няма сценичен кръг, а само релси. Това техническо преустройство се отрази отрицателно на представлението. Въпреки това публиката хареса спектакъла, много го хареса и моята приятелка Искра Панова, висококултурен зрител.

Но основният докладчик на прегледа, театроведът Васил Стефанов, не даде висока оценка на нашата постановка на “Я колко макове”. Все пак Катя Динева получи първа награда за изпълнението на ролята на Цветарката. За ярката изява на Катя Динева допринесе и талантливото оригинално партньорство на Митко Хаджиянев в ролята на Витан. Талантливо се открои и Антон Горчев в ролята на Апостол. Добре защитиха ролите си и другите участници в спектакъла.

Преди да бяхме включили в репертоара “Я колко макове”, Станчо беше взел пиесата от автора и ми я даде да я прочета.  Прочетох я и като му я връщах, споменах: ”Представих си Хаджиянев като изпълнител на ролята на Витан.” Станчо едва ли си е спомнил тази моя реплика, като е обмислял разпределението на ролите, а и да си я е спомнил, не би дал ролята на Хаджиянев, ако сам не го е виждал в нея. В творческата си работа Станчо Станчев не правеше никакви компромиси в услуга на когото и да било.

Бях много доволна от изпълнението на ролята от Митко Хаджиянев. Предполагам, че и Станчо е бил доволен. Мислех, че и Митко харесва ролята си. Но след години, когато получих подарък от него първата му книга спомени, с изненада прочетох в нея редове колко много му се е искало да играе ролята на полицейския началник (но не беше казал това ни на Станчо, ни на мене).

Върнахме се във Варна и започна лятната ваканция на театъра. Ваканцията прекарахме заедно с Майя във Варна. Свърши лятото. Двете с актрисата Вихра Котова стоим на Варненската гара, едва сдържаме мъката си да не плисне навън и гледаме към влака, който ще тръгне за София. На прозореца на влака две деца. По-малкото – Огнян, синът на Вихра, зад него моята Майя. Скоро започва учебната година и трябва да си отидат в София. (Огнян живее там при дядо си, бащата на Вихра.)

В началото на новия сезон изнесох пред всички работещи в театъра обстоен доклад – преценка на работата на Варненския театър през изтеклия сезон 1963/1964 и какво ни предстои през 1964/1965 г. (Запазила съм доклада.)

През сезона 1963/1964 г. на сцената на Варненския театър бяха поставени следните пиеси: “Двубой” на Иван Вазов, режисьор Станчо Станчев, художник Георги Ножаров; “Почивка в Арко Ирис” от Димитър Димов, режисьор Цветан Цветков, художник Георги Ножаров; “Я колко макове” от Никола Русев, режисьор Станчо Станчев, художник Дария Василянска; “Обущарят и другите” от Остриков, режисьор Енчо Халачев; “Анатема” от Ина Русева, режисьор Стефан Караламбов, художник Ани Тузсузова; “Синята метличина” от Недялка Каралиева, режисьор Любен Гройс; “От ума си тегли” на А. С. Грибоедов, режисьор Станчо Станчев, художник Георги Ножаров; “Откраднаха консула”, съветска пиеса от Г. Мдивани, режисьор Любен Гройс. Министерството на културата забрани “Мъка по цветовете”, режисьор Любен Гройс, художник Георги Ножаров.

Новият театрален сезон открихме на 3.ІХ.1964 г. с “Я колко макове”. Спектакълът беше показан в София, но във Варна не беше игран. С тази постановка Варненският театър достойно отбеляза 20-годишнината на 9.ІХ.1944 г. На премиерата дойде авторът на пиесата Никола Русев (по време на Националния преглед той не беше в България). Кольо Русев не само хареса много спектакъла, но и каза, че от всички постановки на пиесата му най-хубава е варненската постановка на Станчо Станчев.

Девети септември 1964 година беше отпразнуван в летния театър. Не помня кой точно от тогавашните обществени деятели или секретарят на Окръжния комитет на БКП – Стойчев, излезе със слово, а след това артистите от театъра изнесоха интересна художествена програма, режисирана от Любен Гройс.

Въпреки многократните ми напомняния и настоявания и обещанието на заместник-директора Паруш Парушев, че ремонтът на театъра ще приключи на 20 август, той не беше завършен и през всичкото време на репетициите на “В деня на сватбата” се чуваха почуквания ту от тавана, ту от мазето.

През октомври 1964 година се навършваха 150 години от рождението на Михаил Юревич Лермонтов. За тази годишнина театърът подготви специален рецитал на стихотворения и поеми на поета. Премиерата на рецитала беше на 19 октомври 1964 г. – постановка Таня Бурилкова, художествено оформление Ани Тузсузова. Преди рецитала излязох със слово за живота и творчеството на Лермонтов. Рециталът беше изнесен три пъти в театъра, а след това артистите с части от рецитала посещаваха безплатно предприятия, училища, учреждения. Театърът даде възможност 150-годишнината на Лермонтов да стане широко достояние във Варна.

 

Голямата ми тревога в началото на новия сезон беше не само незавършилият ремонт на театъра, но и неосигуреното отопление за зимата. Още към края на предишния сезон, когато разбрах, че парният котел на театъра е изхабен и може да се спука, разговарях с председателя на градския народен съвет Бояджиев, да осигури поставянето на нов парен котел. Той ме успокои, че щели да свържат театъра с парното на градския народен съвет (само една улица делеше двете сгради). Но свързването на парното много се проточи. В един момент, когато бях в квартирата си, чух силен гръм и хукнах към театъра, ужасена, че котелът се е спукал. Той действително беше се спукал, но никой не беше пострадал и никой освен мене не беше чул гръм.

 

На 8.11.1964 г. беше премиерата на “В деня на сватбата” от В. Розов, постановка на Цветан Цветков, художник Георги Ножаров. Зрителите харесаха спектакъла. Играни бяха 79 представления, посетени от общо 39 642 зрители.

 

Не помня за какво един ден бяха дошли при мене в директорския кабинет Борис Луканов и Цако Дачев. На излизане Цако каза тихо: “Този град не ви заслужава.” Разбра по-късно, че не заслужавам тази висока оценка.

 

Застудя. Театърът беше още без парно отопление. Облечен с ватенка, Любен Гройс репетираше “Буря” на Шекспир и измисляше различни мизансцени по стълбата на театъра, за да се сгряват актьорите. В репетициите имаше образцова дисциплина. За премиерата имахме вече парно отопление. На 24.ХІ.1964 се състоя премиерата на “Буря” от Шекспир, талантлив режисьорски спектакъл с оригинално художествено оформление от Ани Тузсузова.

Цако Дачев беше чудесен в ролята на Ариел. Мисля само, че изпълнителят на ролята на Просперо не постигна покритие на образа.

Във Варненския медицински институт стана интересно обсъждане на спектакъла “Буря”. И студенти, и преподаватели високо оцениха постановката.

Интересът към “Буря” нарастваше. Пристигаха писма с искания за колективни посещения от селища не само от Варненски окръг, но и от съседните окръзи. Но заместник-директорът на театъра Парушев по свой начин съкрати живота на спектакъла: без да ме уведоми, без мое разрешение, по време на мое отсъствие наредил да се развалят декорите на “Буря”. Същият номер ми изигра и в края на предишния сезон за други две пиеси, за което го критикувах пред целия театрален колектив. Мисля, че на Парушев му беше омръзнало да бъде все заместник-директор, а му се искаше да стане директор на театъра. И можеше. Работил беше в театъра при изредили се вече няколко директори, опознал беше работата. Обичаше и да чете пиеси, но никой не го предложи за директор.

В жилите ми не потече властническа кръв и не задържах във Варненския театър Йорданка Кузманова и Димитър Буйнозов, поканени в София. Йорданка получи достойно творческо място на сцената на Народния театър “Иван Вазов”, Димитър Буйнозов – на сцената на Младежкия театър.

Разчитах, че в квартирата на Буйнозов ще се настани Таня Бурилкова, както ми беше обещал председателят на градския народен съвет Бояджиев. Но се оказа, че там вече е настанен един спортист. Трябваше да водим дело за тази квартира, така че и в съда ходих. Докато чаках да ме извикат, стоях сред много чакащи по жилищни въпроси и узнах неописуеми квартирни чудесии. Спечелихме делото. Стаята, която Таня зае, беше срещу стаята на Ина Русева. И Ина, и Таня бяха много доволни.

Министерството на културата предприе голяма театрална реформа в страната, която, струва ми се, донесе повече зло, отколкото добро. Закрити бяха няколко театъра, а в останалите трябваше да бъдат пенсионирани всички актьори, навършили години за пенсия, и уволнени всички слаби актьори. Усещах колко това ще попречи на работата ми и помислих за оставка, но след това реших, че не бива да напускам точно по това време. Чест прави на Диана Герон, инструктор в отдел “Театри” на Министерството на културата, която не можа да понесе уволнението на толкова много артисти и напусна министерството. Доста време стоя без работа, но по-късно бе назначена в радиото.

Малко улеснение за мене беше това, че още при предишните директори съвместно с градския комитет на партията е била предприемана такава реформа и набелязани актьорите за пенсиониране и слабите за уволнение. С режисьорите и актьори от художествения съвет уточнихме списъка. Бройката не беше голяма, но в нея имаше дейни членове на партията и си представях какво ми предстои! Заедно с инструктора на градския комитет на партията, отговарящ за театъра, представихме в София в Министерството на културата варненския списък за реформата. Решението беше на Министерството, но на потърпевшите трябваше аз да съобщя. Те имаха свои роднини и близки в останалия актьорски състав. Реакцията беше много остра. Хора, които по-рано ме обичаха, сега ме намразиха. Единствен Идеал Петров, който талантливо изпълняваше ролята на Фамусов в “От ума си тегли” и трябваше да бъде пенсиониран, ми каза: “Не се тревожете, знам, че не сте вие виновна”. Театърът включваше в творческа работа Идеал Петров и след пенсионирането му. В разбунена атмосфера трябваше да продължим изпълнението на репертоарния план.

Един ден при мене в театъра се яви красиво момиче. Каза ми, че била актриса в Ямболския театър, но той бил закрит и тя останала без работа. Професорът й от ВИТИЗ Боян Дановски й казал, че най-добре би се чувствала при директор, какъвто е Пенка Дамянова, и тя дошла да ме моли да я назнача във Варненския театър. Имахме вакантни места. Обадих се по телефона на професор Боян Дановски, да го питам за Райна (забравила съм презимето й). Той ми каза: “Добра е, добра е. Гледах я на сцената на Ямболския театър, беше много добра, вземете я.” Назначаването на Райна разбуни отново уволнените актьори. Не само аз, но и режисьорите не я познаваха. Станчо й даде дубльорство в ролята на Малинка в “Новото пристанище”. Титулярка на ролята беше Паша Берова. Тя дойде във Варна от Пловдивския театър (беше варненка). Много сполучихме с нея. Беше не само много талантлива, но и много толерантна. Никак не се възпротиви, че й сложихме дубльорка. Приятелски, доброжелателно се отнасяше към Райна. Репетираше се поредно с двете изпълнителки. Постановката с Паша много напредна, а с Райна вървеше по-бавно. Режисьорът и артистите предложиха за една седмица да се репетира само с първия състав, за да излезе премиерата, а след това да продължат репетициите с Райна. Райна поиска да си отиде за една седмица в София. Опитах се да я убедя че за нея ще бъде полезно да гледа последните репетиции с първия състав. Но на нея й се искаше да си отиде, щяла да се разведри и с повече настроение да репетира след това. Дадох й една седмица отпуск. Като се върна, ми каза, че нищо не е загубила, защото Моис Бениеш поставял в Народния театър същата пиеса и тя гледала репетиции. “Но Райне”, й казвам, “Бениеш поставя “Вражалец” от Ст. Л. Костов, а не “Новото пристанище”. Райна повтори, че било “Новото пристанище. Не спорих.

Постановката на Станчо стана великолепна, Паша Берова беше изключителна Малинка. Премиерата се игра на 28 януари 1965 г. Репетициите с Райна продължиха, но тя не напредваше. Трябваше да решим в художествения съвет дали да пуснем пред публика и нея. За да бъде като генерална репетиция, а не като обикновена, репетицията с Райна стана вечер. Изведнъж видях нещо страшно, което не е бивало друг път – Райна правеше всичко като дървена кукла! Мнението на художествения съвет се раздели. Едни предлагаха за самочувствието й да я пуснем пред публика. Други смятаха, че спектакълът с нея не бива да се пуска. Смятах, че не е в интерес нито на Райна, нито на театъра да пускаме спектакъла с нейно изпълнение. Но още незавършили, в стаята се втурна актрисата Нина Стамова и се обърна към Борис Луканов: “Боре, излез!” Казвам: “Нина, още не сме свършили”, а тя ми казва: “Не знаете какво е станало, Райна се е отровила”. Слизам в гримьорната – Райна стои права. Питам я какво е гълтала. “Луминал, но не ми действа” и разперва ръце. Оставям Нина при Райна и се качвам горе да викам по телефона бърза помощ, обещават да дойдат. Слизам в гримьорната, но там няма никой, ни Райна, ни Нина. Идва бърза помощ и медицинската сестра с руски акцент ме ругае – не ме ли е срам, директор на театър, да разкарвам без нужда бърза помощ.

Болницата бе близко, предположих, че двете актриси са отишли там. Отидох и аз. Доцент Разбойников ми каза, че са направили много добра промивка на Райна, но не знае дали само луминал е гълтала, а не и нещо друго, та да проверим и в театъра, и в квартирата й дали няма и други таблетки. Артисти отидоха и на двете места. намерили само хапчета луминал. Нина искаше да остане в болницата при Райна. Казах й, че аз ще остана. Поръчах на Борис Луканов рано сутринта да отиде при ректорката на Медицинския институт професор Здравка Кемилева и да й каже да изпрати в болницата каквито специалисти по отравяния имат в института. (Със Здравка бяхме заедно в Софийския и Плевенския затвор преди 9.ІХ.1944 г.)

Райна лежеше в безсъзнание, вцепенена, студена, само пулсът едва-едва се долавяше. Стоях при нея, сменях грейка на краката й, проверявах пулса. Идваше от време на време и дежурен лекар да проверява пулса. Борис Луканов дойде сутринта. Професор Кемилева му казала, че единственият специалист по отравяния, който имали в института, бил в София. Дойде в болницата д-р Стефан Нейков, преподавател в Медицинския институт, специалист по съдебна медицина. Направи бележка на персонала, че са оставили отворен прозорец точно срещу леглото на Райна и че тя може да умре и от простуда. Накара ги да ми дадат здрава лекарска престилка (бяха ми дали скъсана). Изказа съжаление, че не може да остане при Райна, защото могат да го потърсятг по спешен случай от Варна и Варненски окръг и от съседните окръзи, нямало друг специалист по съдебна медицина. Но щял да изпрати при Райна един млад лекар.

Доцент Разбойников обяви, че случаят изглежда е неспасяем, защото Райна е изгълтала голямо количество луминал. Дойде младият лекар от института и остана с мене цялата нощ при Райна. Аз сменях грейките на краката й, а лекарят проверяваше често пулса й. Правеше и някои допълнителни професионални манипулации. На сутринта Райна отвори очи. Оказа се, че случаят е спасяем. Знаех, че неуспелите самоубийци понякога повтарят опита си. Борис Луканов организира постоянно дежурство на артисти при Райна.

Тръгнах към квартирата си, да се наспя. Но изведнъж се замислих дали освен Райна и някой друг от театъра не е зле. Сетих се, че Ина Русева боледуваше и се страхуваше, че има рак в пикочния мехур. Отбих се при нея. Тя ме посрещна бодра и весела – доцент Андреев от медицинския институт й направил изследване и й казал, че няма рак. Настоя да пием заедно кафе. Пих с удоволствие направеното от Ина хубаво кафе, поприказвахме с нея и си тръгнах. Но едва влязла в жилището си, при мене дойде един талантлив артист (забравила съм името му, дойде във Варна от Търновския театър). Викна ме да отида на сватбеното му тържество. Казах му, че съм изморена. Но той продължи да ме моли, виждах искреното му желание да отида непременно на сватбата му. Склоних. И на сватба бях...

Докато бях в болницата при Райна, с артиста Стефан Василев (секретар на партийната организация в театъра) се бяхме разбрали, ако с нея се случи най-лошото, той веднага да отмени насрочения от театъра бал с маски. Райна беше спасена и не се наложи да отменяме бала. Ани Тузсузова беше взела от гардероба на операта хубав костюм на болярка и с него ме докара за забавата. Награда получи най-сполучливата маска – “коминочистач”. Мислех, че е режисьорът Станчо Станчев, но се оказа, че е архитект (или инженер) от града. С успех мина и другата ни осъществена инициатива – изложба на рисунки на артисти от театъра. Мисля, че беше определена за най-добра рисунката на Яким Михов.

Когато след време споделих с Боян Дановски какво се беше случило с Райна във Варна, той ми каза нещо, което не беше ми споменал преди – че първоначално във ВИТИЗ професор Стефан Сърчаджиев бил взел Райна в своя клас, но после категорично се отказал от нея за някакви ненормални нейни прояви и тогава Дановски я взел при себе си.

 

Бях изненадана от предложението, което Цветан Цветков направи за ролята на Арбенин: титуляр Петър Попзлатев и дубльор Митко Хаджиянев. А аз очаквах Цветан да предложи Борис Луканов за тази роля. От артистичния състав Борис Луканов би бил най-добър в ролята на Арбенин. Петър Попзлатев беше напуснал Варненския театър още преди да отида във Варна и беше отишъл при жена си, оперната певица Маргарита Лилова, която беше назначена не си спомням точно в Берлинската или Виенската опера. Казах на Цветан да сложи друг титуляр на ролята от наличния състав на театъра. Това му казаха и членовете на художествения съвет. Цветан ми уреди международен разговор с Петър Попзлатев, който каза, че ще дойде. Но не дойде. Цветан репетираше само с Митко Хаджиянев. В театъра имаше брожение, че постановката ще се провали с него. Митко с голямо желание влагаше всичките си творчески възможности, бих казала дори, че надмина себе си, но по натюрел не беше Арбенин. И досега съжалявам, че не настоях Цветан да репетира и с Борис Луканов ролята на Арбенин, мисля, че от актьорския състав той беше най-подходящ за ролята.

Не сполучиха двете изпълнителки на баронеса Щрал – Катя Динева и Ана Феликсова. Мисля, че Гергана Кофарджиева би била по-подходяща за ролята.

Нина Стамова, талантлива, интересна актриса, успешно изпълняваше всички възложени й, най-често централни, женски роли. Тя беше София в “От ума си тегли”, Нина в “Маскарад”, Марта в “Я колко макове”. И “В деня на сватбата” участваше.

Премиерата на “Маскарад” се състоя през април 1965 година.

Един ден при мене дойде артистът Цако Дачев, който изпълняваше ролята на княз Звездич в “Маскарад”, с молба да го пусна да отиде за няколко дена в Русе, като откровено ми обясни защо. Когато бил в Русенския театър, за известно време имал интимна връзка с една жена. Сега получил от нея писмо, че тя има дете от него, че досега, без да му каже, сама гледала детето, но сега го моли да се съберат и да отглеждат детето заедно. Цако отиде в Русе и се върна с решение да се ожени за тази жена. Казах му, че не бива да бърза да се жени, а да поеме само издръжката на детето, но Цако беше категоричен. Дойде при мене брат му от София. Цако го уведомил за решението си. Брат му ми каза, че той лично ще поеме издръжката на детето, макар и да се съмнява, че детето е от Цако, и ме моли да убедя Цако да не се жени за тази жена. Казах му, че вече съм опитала, но без успех. Наближаваше лятната ваканция на театъра, когато Цако дойде отново при мене с искане да издам заповед да му бъдат изплащани премиални. В театрите периодично се отпускаха премиални за отличили се в определени постановки артисти. Това ставаше след обсъждане в художествения съвет на театъра. Премиалните бяха по 20 или 25 лева към месечната заплата за определен период.

Цако не беше користолюбив, но явно се е уплашил, че заплатата няма да му стига за издръжка на семейство. Казах му, че не е редно да издавам заповед само за него. Той ми заяви, че ако не издам заповед, ще отиде в Бургаския театър, където директорът му обещал вече по-голяма заплата. Не пуснах заповед за премиални само за Цако и той отиде в Бургаския театър. Какво е играл там, не зная. След време научих, че е починал. Остана ми неизлечима рана в душата за неговата съдба. Може би, ако го бях задържала във Варна, щеше да живее по-дълго и да създаде значими сценични образи!

Не помня точно кога и къде в Добруджа при катастрофа беше загинал народният артист Константин Кисимов. Докараха тялото му за аутопсия във Варна. Аутопсира го д-р Стефан Нейков. Исках да организираме поклонение на Кисимов в театъра, но не разрешиха. Тленните останки бяха откарани за поклонение и погребение в София. Доктор Нейков ми каза, че и да не е била катастрофата, Кисимов е нямало да живее дълго, дробовете му били разсипани.

Спомних си два случая с незабравимия Константин Кисимов, вън от театъра. Бяхме отшили с мъжа ми Добри Жотев с колата му в Плевен. Аз – за режисьорска конференция, Добри – по своя работа. Отседнахме в хотела в Кайлъка, там бяха отседнали и Константин Кисимов и жена му. Като видя, че сме с кола, жена му дойде при мене и ми каза, че Кисимов е зле със здравето, а трябвало да отиде да рецитира в две предприятия в Плевен, би ли могъл мъжът ми да го откара до там. Добри насаме малко кипна: ”Аман от твоите артисти!”, но, разбира се, закара Кисимов за рецитирането. Върнаха се и двамата много доволни – с пълна с цветя кола. Кисимов знаел отнякъде, че и Добри рецитира, и го накарал да рецитира и той. Слушателите ги отрупали с цветя.

Другият случай беше в София. Гостуваше в България съветски театър. В двореца “Враня” беше насрочена среща на съветските артисти и режисьори с български артисти и режисьори. Сутринта преди да тръгна за срещата, Рубен Аврамов, завеждащ отдел “Наука, образование и изкуство” в ЦК на БКП (в който отдел аз работех), ми подаде списък с разпореждане да контролирам в автобуса за Враня да се качат само включените в списъка български артисти и режисьори (и моето име беше включено). Дотогава не бях натоварвана с такава стражарска задача. Застанах до входа на автобуса. Хората, които се качваха, бяха в списъка. Но изведнъж пред автобуса застана режисьорът Сашо Стоянов. Името му липсваше, защото по това време той не работеше в България, а специализираше режисура в Москва. Познавахме се добре с него. Обясних му, че не мога да го пусна в автобуса, защото го няма в списъка. Сашо остро ми се разсърди и се отстрани. Останаха трима души, които не бяха още дошли, и аз се качих в автобуса и застанах до вратата му. Пред автобуса се яви народният артист Константин Кисимов, който, разбира се, беше в списъка. Кисимов не се качи вътре, а коленичи на стъпалото. Сближи дланите на ръцете си една срещу друга като за молитва и се обърна затрогващо към мене: “Другарко Дамянова, Сашо, Сашо!” Та как да устоя срещу такава молба, пуснах хитреца Сашо в автобуса. Срещата беше на двора на двореца Враня. Кисимов рецитира “Опълченците на Шипка”. Гостите се възхитиха на рецитацията му. Българите я знаехме, но пак с удоволствие и гордост го слушахме.

 

Любен Гройс репетираше “Осем жени” от Робер Тома. В постановката бяха включени голяма част от женския състав, актриси от различни поколения: Венета Славчева, Ина Русева, Мара Спасова, Гергана Кофарджиева, Лина Кирпикова, Грациела Бъчварова, Вихра Котова и Паша Берова, които Любен Гройс успя да обедини в едностилен спектакъл. С “Осем жени” открихме новата сцена на завършилия най-после строеж на филиала на Варненския театър.

Макар че постановката беше интересна и беше най-новата, неиграна на сцената на големия театър, мисля, че не беше най-подходящата за откриване на филиала. Много по-добре щеше да бъде да го открием с “Новото пристанище” на Ст. Л. Костов – българска класика, авторът – известен български драматург, пиесата – хубава българска сатирична комедия. Още в доклада си пред целия колектив в началото на новия театрален сезон бях предложила филиалът да има обособен репертоар, на сцената му да се играят комедийно-сатирични пиеси, но оборудването му се забави много и “Новото пристанище” се играеше вече на сцената на големия театър.

 

След време “Осем жени” беше поставена и в София, но нашият  варненски спектакъл далеч превъзхождаше софийския.

 

Обсъждахме с режисьорите и драматурга на театъра проекторепертоарен план за следващия сезон. Станчо пожела да постави: “Коза” от Васил Цонев; “Ала-бала-ница” (“Желязното момче”) от Йордан Радичков и “80 дни около света” от П. Кохоут. Цветан Цветков предложи да постави: “Вълноломът” от Спас Левков и “Сянка” от Евгений Шварц. Любен Гройс изрази готовност да постави: “Майка” (по романа на М. Горки) от Бертолт Брехт; “Двайнадесета нощ” – Шекспир (за летния театър); “Двама на люлката” от Гибсон. Таня Бурилкова предложи сцени-откъси от Н. В. Гогол. Към тези предложения прибавих: “Зидари” от П. Ю. Тодоров; “Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан и “Андора” от М. Фриш.

Случайно съм запазила копие от изпратена до Варненския градски комитет на БКП докладна записка (поискана ми от комитета) – информация какви пиеси са били поставени на сцената на театъра през изтеклия сезон и какви възнамеряваме да поставим през новия. Това, което ме изненада в тази докладна записка – на първо място за постановка през новия сезон съм поставила “Мъка по цветовете” от Константин Илиев, след като тази постановка беше спряна от Министерството на културата през месец март 1964 г. и градският комитет на БКП във Варна добре знаеше, че постановката е спряна. Защо съм я сложила отново, какво съм имала предвид, на какво съм разчитала, сега не мога да отговоря. След “Мъка по цветовоте” за бъдещи постановки съм посочила: “Коза” от В. Цонев, “Вълнолом” от Сп. Левков, “Ала-бала-ница” (“Желязното момче”) от Йордан Радичков, “Зидари” от П. Ю. Тодоров или “Свекърва” от Антон Страшимиров, “Сянка” от Ев. Шварц, “Майка” от Б. Брехт, “80 дни около света” от П. Кохоут, “Андора” от М. Фриш, Сцени и откъси от Н. В. Гогол, “Дванадесета нощ” от Шекспир, “Сирано дьо Бержерак” от Ед. Ростан, “Милият лъжец” от Килти, “Двама на люлката” от Гибсън. Градският комитет на БКП не изказаха никакви възражения по предложения репертоар. Така че можех да го считам за одобрен.

 

Убедена бях – Варненският театър трябва да постигне много по-високо художествено равнище. Това можеше да осъществи друг директор и той беше в театъра – режисьорът Станчо Станчев.

 

Премного време се бях откъснала от Майя. Тя сама си знае какво е преживяла и аз си знам какво в тия спомени съм премълчала!

 

Отправих молба до Министерството на културата да бъда освободена от длъжността директор на Варненския театър и аргументирано предложение за директор на Варненския театър да бъде назначен даровитият режисьор Станчо Станчев, създал високохудожествени спектакли. Уведомих за това сътрудника на градския комитет на БКП, който отговаряше за театъра, и партийния секретар на театъра. Считах се задължена да направя това. Но не биваше да го правя. Макар че ги бях предупредила да не казват това другиму в театъра, новината проникна сред актьорите и това размъти атмосферата. Аз не ги интересувах повече, но предпочитанията им за нов директор на театъра бяха различни. Към края на директорството ми се състоя радостно събитие – Ани Тузсузова и Борис Тъмнев решиха да сключат брак[1]. Поканиха мене и Николай Димов за свидетели (кумове). И Майя присъствува на сватбата, беше й забавно. Ани също напускаше Варненския театър.

Пристигна решение на Министерството на културата, че ме освобождават по взаимно съгласие (съответния член от кодекса), но решение за Станчо не дойде. Според решението на Министерството освобождението ми датираше от 1 септември 1965 г. Но назначение на нов директор на театъра нямаше. Изпратих Майя за София, да не закъснее за учебната година. Макар и вече без заплата, реших да остана още в театъра. Отидох да се сбогувам с председателя на Варненския народен съвет Бояджиев, но не само за сбогуване, но и за друго по-важно нещо, затова отидох с дългогодишния безупречен помощник-режисьор на театъра Методи Иванов, който живееше в недобра квартира. Жената на Методи Милка работеше като балетмайстор в операта. Поисках от Бояджиев варненската ми квартира да бъде дадена на семейството на Методи Иванов. Методи вършеше във Варна и друга неоценима работа – ръководеше непосредствено на място международните балетни конкурсни фестивали, които Министерството на културата редовно провеждаше. Бояджиев веднага се съгласи апартаментът да бъде предоставен на семейството на Методи Иванов. Но след време, когато вече бях в София, научих, че Методи не е получил жилището. Заместник-директорът на театъра Парушев умело я бил използвал, като срещу моята и неговата квартира, предоставени на други хора, получил хубаво голямо жилище.

 

Не пристигна заповед за назначаване на нов директор. Трябваше да потегля за София. Ден преди да тръгна, неочаквано във варненската ми квартира дойде да се сбогуваме Митко Хаджиянев. На тръгване грабна за спомен една малка негледжосана керамична пепелничка.

На другия ден на гарата беше дошла да ме изпрати актрисата от бившия Провадийски театър, която остана в състава на Варненския. Беше не само талантлива актриса, но и много сърдечен човек. Съжалявам, че съм забравила името й. В състава на Варненския театър остана и друга, по-млада актриса от бившия Провадийски театър, но нея няма да похваля.

По-късно при идване на камиона на Варненския театър в София беше пренесен тежкият ми багаж – легла, столове, маса и радиоапарат. Пренасянето беше организирал помощник-режисьорът Методи Иванов и той лично пренесе на ръце радиоапарата от камиона до дома ми, сценични работници и шофьорът пренесоха останалия багаж. Благодарих им, но нямах с какво да ги почерпя, нямах и пари да им дам да се почерпят.

В София поисках среща с Тодор Живков. Срещата се състоя. Разказах на Тодор Живков как в България се пресича творческият път на даровити хора, разказах му случая със спирането на “Мъка по цветовете”. Живков каза: “Играйте пиесата.” Казах му, че вече съм напуснала Варненския театър. “Милко каза, че си била много зле с квартирата”, продължи разговора Тодор Живков. “Трябваше да ви кажа това преди 20 години, за да живея и работя нормално.” отвърнах.  “Докато бях сътрудник на ЦК на БКП, бях включена в списъка на профорганизацията като нуждаеща се от квартира, но квартира не получих. Сега дъщеря ми казва за квартирата, в която живеем: ако ме оставиш тук и тая зима, лягам на улицата и умирам. Сега ми е нужна нова квартира преди всичко за дъщеря ми.” Тодор Живков рече: “Сега нямаме квартири с парно отопление. Ако почакаш една година, ще получиш апартамент с парно отопление в квартал Бъкстон, сега имаме апартаменти в Лозенец, но без парно.” “Предпочитам в Лозенец, макар и без парно. Лозенец е квартала на ремсовата ми младост.”, му казах.  Тодор Живков поръча на Милко Балев (началник на кабинета му) да извика Тинко Воденичаров. (С Милко и Тинко се познавахме още от времето, когато работех в ЦК на РМС.) Тодор Живков каза на Тинко Воденичаров да уреди да ми бъде даден апартамент в Лозенец. Отидохме с Тинко в работната му стая. Той ми каза, че ще се обади предварително на еди кой-си служител в градския народен съвет (забравила съм името). Аз да отида при този служител за уреждане на настаняването ми в нов блок в Лозенец. Тинко ми препоръча да избера страничен апартамент в този блок (на който етаж предпочитам) в първи или трети вход, защото тези апартаменти са по-големи – освен две стаи и кухня имат и малък хол към голямата стая и две тоалетни – едната с душ и умивалник, а другата отделна. Блокът се намира в Горни Лозенец. Седеметажен. Има три входа. Строежът още не е напълно завършен. Не са сложени още асансьори. Страничните апартаменти във вход А имат прозорци към юг и изток. Прозорците на страничните апартаменти във вход В гледат на юг и на запад. Отидох при съответния чиновник в градския народен съвет и му казах, че съм избрала страничния апартамент на четвъртия етаж във вход А.  Чиновникът ми каза: “А, страничните апартаменти сме ги дали вече срещу валута. Не са заети само горните апартаменти на шести етаж в средния вход.” Казаното за валутата беше пълна лъжа. В някои от тези странични апартаменти се заселиха мои познати. Никаква валута не са давали. И те като мене си плащаха месечния наем в Благоевски районен съвет.

С дъщеря ми избрахме средния апартамент на шестия етаж в средния вход.

 

Добри ми каза: “Подай молба за развод по моя вина, аз ще се съглася.” Отвърнах му: “Нямам нужда от юридически развод, щом ти имаш, подай ти молба.” Подаде. Разделихме се.

 

Министерството на културата ме освободи от Варненския театър, но не ми предложи никаква друга работа. Станчо Станчев не беше назначен за директор на Варненския театър. Това беше непоправима загуба и за театъра, и за град Варна.

 

Не знаех как, къде и каква работа да търся, но като борец против фашизма имах право да се пенсионирам на 45-годишна възраст. Пенсионираха ме. Така в София завърши варненската ми театрална одисея.

И зазвуча в душата ми песента на френския певец: “Et, maintenant que vais je faire avec tout cela, qui sera ma vie”

 

 

 

П.П. Любен Гройс ме покани на премиерата на “Двама на люлката” от У. Гибсън, която пиеса бяхме включили в репертоара на театъра, преди да се върна в София. Мъжката роля изпълняваше Митко Хаджиянев, а женската имаше две изпълнителки – титулярка Ана Феликсова, дубльорка Катя Динева. Спектакълът беше чудесен и с Ана Феликсова, и с Катя Динева. Но с Ана се получаваше нещо изключително, което се казва магия на изкуството!

Веднъж, като гледах през балкона на лозенската си квартира, изненадана видях долу в градината пред блока Ана Феликсова с две малки момиченца. Слязох да я поканя горе в дома си, но Ана предпочете да разговаряме на пейката в градината, докато децата си играят. Ана беше споделила по-рано, че след злополучно извънматочно забременяване при предишния си брак изгубила възможността да има деца. Сега ми разказа, че нейна позната ученичка била забременяла. Разбрали се с нея Ана да осинови детето след раждането му. Но момичето родило две деца – близначки. Ана и мъжът й осиновили и двете. Мина време и научих нещо страшно – Ана Феликсова се самоубила, прерязала вените на ръцете си. Ана не можеше да живее без любов. Навярно е започнала все по-осезателно да чувства несъответствието между своята възраст и възрастта на мъжа й, може да е усетила и промяна на чувствата му и е предпочела смъртта пред самотен живот. Един ден в София срещнах мъжа й – вече балетист в Софийската опера. Каза ми, че се оженил за възпитателката на децата в детската градина във Варна и сега с нея отглеждат момичетата.

Години преди самоубийството на Ана Феликсова получих телеграма от Варна: Методи почина, Милка. Известният помощник-режисьор във Варненския театър Методи Иванов беше починал, но не от естествена смърт, а беше се самоубил и то по особен начин. На представление на пиеса, на края на което имало гърмеж с револвер зад кулисите, Методи казал на реквизитора, който произвеждал гърмежа, да се прибере в къщи, а той, Методи, ще извърши халосния гръм. Но вместо халосен гръм Методи стрелял с револвер с куршум в главата си.

Отидох на погребението. Преди да тръгнем за гробищата, жена му Милка ми разказа, че след самоубийството му установила, че Методи предварително бил уредил всичко така, че тя да няма никакви финансови и административни затруднения и че телеграмата, която съм получила за смъртта му, не е изпратила тя, а самият той преди да се самоубие.

На погребението говори известният варненски артист Преслав Петров, лауреат на Димитровска награда. Словото на Преслав беше в смисъл: Методи, защо се самоуби, когато всичко ти беше наред?

Моето слово беше по-различно: Методи беше специалист в професията си, беше много добър и грижлив човек и в същото време беше много чувствителен, много нараним душевно човек, а животът му поднасяше една след друга неправди. Наверно го е сполетяло някакво непреодолимо зло, което е щяло да му носи страдания и не само на него, но и на близък до него човек и е решил красиво да умре – на любимата сцена, с куршум в главата като в театрална пиеса.

 

През месец октомври миналата година получих от Дария Василянска художествено оформена покана за откриване на нейна изложба във Варна на 6.11.2008 година и се обадих на Ани Тузсузова и на приятелките ми за тази изложба. Да отида на изложбата беше невъзможно. Колянната артроза беше вече така ме осакатила, че не можех дори в двора на жилищния блок да сляза. След това получих чудесен албум с картини на Дария Василянска от изложбата й, много мило писмо от режисьора Станчо Станчев и художествена програма от последната му постановка на Варненска сцена на “Учителят или сянка върху дъската” от Жан-Пиер Допан. Премиерата е била на 21.3.2003 година. О, ако знаех, тогава още можех да ходя и съм могла да се откъсна от София за два дни и да видя спектакъла във Варна. Още повече че в централната роля – учителя, е гастролирал артистът Борис Луканов, когото високо ценя, уважавам и обичам.

В програмата е поместена хубава статия за Станчо Станчев от театроведката Сия Папазова, драматург на Варненския театър. В статията си тя е цитирала нещо много ценно – характеристиката, която професор Боян Дановски е написал за своя студент по режисура Станчо Станчев, 23-годишен абсолвент на Висшия институт за театрално изкуство в София: “Очертава се като много интересен и своеобразен режисьор. Работи тихо, самостоятелно, почти безгласно. Богато въображение, ярко режисьорско виждане. Построява замисъла си умно, цялостно. Не подражава на никакви шаблони. Режисьорските му подсказвания, ако попаднат на добра почва, могат да достигнат изключителни резултати... София, март 1953 г.”

В програмата са вписани заглавията на всички театрални постановки на Станчо Станчев, общо 101 на брой (какво огромно духовно богатство!). А аз съм гледала само пет от тях!!! Пиеси от съвременни български автори, от българската и световна класика, от известни и неизвестни чуждестранни автори. Поставил е желаната от мене пиеса “Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан (кой ли артист е бил Сирано?). Поставил е “Добрият войник Швейк” от Хашек (кой ли актьор е играл Швейк?). И колко е хубаво, че Станчо е посветил юбилейната си постановка “Учителят” на своите родители Донка и Георги Станчеви, които са работили като училищни служители в Пловдив, родния град на Станчо!

Станчо е получавал театрални награди, много хора са се възхитили от творчеството му, но в национален мащаб той не е оценен. Надявам се театроведите, които пишат история на българския театър, да му определят заслуженото място. А на него пожелавам да е жив и здрав и да дари на театралните зрители нови постановки.

 

 

Пенка Дамянова

 

София, кв. Люлин

17 февруари 2009

 

В разговор с Л. Гройс (отляво на снимката) и С. Станчев


 

[1] .Една от дъщерите им, Яна Борисова, днес е известна с талантливите си драматургични творби (“Малка пиеса за детска стая”, “Тихи, невидими хора”, "Приятнострашно")

 

 1998-2011 ® OMDA Ltd. Всички права запазени

стихове проза изследванияспомени ☼  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home