2 

Историята в личен разказ: За една изчезнала снимка и за още нещо

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

 

 

В уречения срок вагонът беше натоварен със сто хубави легла, дюшеци, одеала, чаршафи, възглавници, тоалетни кърпи и пижамки различни размери за децата. И аз пътувах със същия санитарен влак. На гарата на Нишки бани вагонът беше откачен. Макар и пред заминаване, нашият военен щаб беше още в Нишки бани и подполковник Петков ми помогна с камиони и войници, които превозиха товара от гарата до хотел Миленкович. Войниците го стовариха и заедно с местните младежи от Съюза на югославската комунистическа младеж подредиха леглата в стаите на хотела. Отидох във вила Ерна да търся лекарите и сестрите от нашата и югославската комисии. Там нямаше никой. В Ниш намерих само д-р Коцева. Другите двама лекари и сестрите се върнали в България.

На тяхно място пристигнаха от София други медицински сестри и д-р Стефка Димова.

Пристигнаха от Белград и трима югославски лекари двама мъже и една жена. Името на единия лекар висок, слаб, с леко прошарена коса, съм забравила. Презимето на другия лекар по-нисък, пълничък, приказлив, мисля, че беше Радославлевич. Жената, по-млада от тях, се казваше Загорка Цвеич.

Дойде и политическият отговорник и ръководител, представител на югославската младеж Миле Мандич мургав, тъмноок, тъмнокос, доскорошен партизанин, с партизанска униформа, със солидно партизанско самочувствие. Включиха се в работата и две млади момичета Ивица, словенка, малко по-възрастна от мене, Олга, черногорка, малко по-млада. Хубавици бяха и Ивица, и Олга. Ивица висока, стройна, заоблена, с тъмноруса коса, винаги добре сресана, с големи бадемовидни, особено изразителни кестеняви очи, с красив продълговат овал, с открито красиво чело, с хубави уста и нос. С женска хубост на лице и тяло Ивица привличаше погледите на всички мъже, но лицето й излъчваше не само чар, а и ум и умееше да респектира. Олга, по-слабичка от Ивица, но също стройна, имаше друга хубост засмени сини очи на чисто бяло лице и съвсем тъмна гъста коса. Ивица и Олга организираха добре стопанската част снабдяването с провизии, кухнята, храненето на децата в хотел Миленкович и на къпането на децата и прането на спалното бельо.

Във вила Ерна се настанихме двете комисии: югославските и нашите лекари, Ивица и Олга и нашите медицински сестри, Миле Мандич и аз.

Забравила съм хубавото сръбско име на още една хубавица чистачка. Красивото и мургаво засмяно лице от време на време помрачняваше и тя горчиво плачеше, изтерзана от нерадостната си съдба. Не само хубавица беше, но и надарена певица. Прочувствено изпълняваше хубави сръбски песни. За съжаление забравила съм и имената и на милите две по-възрастни жени готвачки, които в онова трудно военно време приготвяха вкусна храна за децата и за нас. Ценни помощници в работата ни бяха и Стево и Миле, бивши партизанчета, а при нас на длъжност куриери. Сдобихме се и с доброволни помощници група наши войници-свързочници, които единствени останаха в Нишки бани, след като българският военен щаб напусна селището. Момчетата сами ми предложиха помощта си и свободните от дежурство идваха при нас и стрижеха косите на децата, много от тях въшлясали.

Децата идваха на групи с един, двама или повече младежки ръководители. Между Ниш и Нишки бани имаше трамвай, но децата най-често пристигаха на гарата на Нишки бани и от тази гара ги изпращахме за България. Гарата бе отдалечена от селището, не разполагахме с никакво превозно средство и при тежките зимни условия много се затруднявахме при посрещането и изпращането на децата. Най-малките се налагаше да пренасяме на ръце.

В поименните списъци на децата се нанасяха точни данни за възрастта, теглото и височината им, здравословното им състояние въз основа на щателния медицински преглед, който българските и югославските лекари заедно извършваха. Писмената работа вършеха младежите, които придружаваха детските групи. Чистехме въшки, лекувахме краста. Болните от трихофития деца по разпореждане не биваше да пращаме в България, а да оставяме в Югославия. Помагах при измерването на височината и теглото на децата. Лекарите отговорно професионално преглеждаха децата, но и аз зорко бдях да не би да остане незабелязано някое трихофитично гнездо по детска главичка и детето да бъде пратено в България и да пренесе заразата. Научих се да разпознавам и скабиес, и импетиго, и трихофития. Въпреки нашата бдителност обаче, трихофитичната зараза беше пренесена в България от групи деца, изпратени направо от Белград за София, без да минат през Нишки бани. След този случай бяха взети строги мерки, да не се допуска никаква група, без да е минала преглед в Нишки бани. Разбира се, не у всички деца имаше въшки и краста. Много групи биваха съвсем чисти.

Един ден в Нишки бани дойде кинооператор от кинематографията в София. Казваше се Бакърджиев. Искаше да снима с камера работата ни в Нишки бани. Не, не, никакви снимки, проявих аз спонтанно простотията си. Извърших непростима грешка. Кинооператорът схвана думите ми като височайше разпореждане и си замина. Исках да си свършим добре работата, без да шумим и се хвалим. И останаха неотразени вълнуващи, трогателни картини, остана недокументирано едно благородно дело. В кинохрониката  е било отразявано само посрещането на някои групи деца в България.

С една своя слабост д-р Радославлевич започна да нарушава ритъма на работата: Отиваше на работа с преметнат в диагонал през рамо ремък, на който беше закачен мъничък термос. Докато преглеждаше децата, д-р Радославлевич от време на време сръбваше няколко глътки червено вино от термосчето. Щом се изпразваше термоса, докторът отиваше в кръчмата. Там не само напълваше термосчето, но и се заседяваше. Миле Мандич води сериозен разговор с него. Каза му, че на масата, където се храним във вила Ерна, ще бъде сервирана бутилка вино и там докторът може да пие, но не и по време на работа с децата.

С нашите лекари не съм имала никакви неприятности, като изключим първоначалното дезертьорство. Работеха съвестно, с чувство за професионална, гражданска и политическа отговорност. Предполагам, че д-р Коцева, д-р Димова и д-р Димов бяха членове на партията. Д-р Левков навярно не беше член на партията, но и той беше безупречен в работата. Само една от медицинските сестри, по-възрастна от другите съвсем млади момичета, ни обезпокои с някакви нередни истерични прояви, но успяхме да я убедим да се върне в България. Повечето медицински сестри, предполагам, бяха завършили само кратковременни курсове, а не целия курс на училището за медицински сестри. Само една, Донка, омъжена предполагам, беше завършила медицинското училище, имаше по-широка компетентност и по-богат опит, който предаваше на по-младите. Тя живееше в София на бул. Фритьоф Нансен и след завръщането ни се виждахме, а веднъж й бях и на гости.

Щом изтече срокът, за който е било казано на югославските лекари, че ще работят в Нишки бани, двамата лекари мъже си заминаха за Белград, без да им е дошла смяна. Доктор Зага Цвеич остана. Великолепен педиатър, тя работи всеотдайно, с чувство за дълг и отговорност до края на акцията заедно с нашите лекари, които се редуваха: д-р Мария Коцева, д-р Стефка Димова, брат й д-р   Димов и д-р Александър Левков. Нашите лекари, с изключение на д-р Левков, предполагам бяха педиатри по специалност. Д-р Левков беше дерматолог. Преди да дойде в Нишки бани, е работил в Александровската болница.

При една от смените на нашите медицински сестри новите сестри донесоха и на мене червенокръстки костюм пола, жакет и шинел (малко по-различен от техните, те бяха с панталони). Предполагам, че другарят Господинов, който на два пъти в София видя несносното ми облекло, се беше погрижил и за мене. Червенокръсткият ми костюм не само ме стопли, но подобри и самочувствието ми.

При пристигането на една група деца, облечени в приличащи си, не съвсем по мярка сиволяви дрехи и шапки, забелязах бледо, слабичко 10-11-годишно момченце, облечено в спретнато пепитено костюмче, с торбичка и шапка от същия плат. Запитах го как се казва Игор, ми отговори детето. Игор е руско име, казвам. мама е рускиня, ми обяснява детето. Струва ми се, че ми каза също, че баща му е инженер и че са от Алексинац. Игор нямаше ни въшки, ни краста, ни импетиго, ни трихофития, но беше по-блед и по-слаб от другарчетата си. Ясно ми е, че хранителният недоимък беше накарал интелигентното семейство да реши да прати детето си в съседната страна, по-малко разсипана от войната, отколкото Югославия, с надежда детето им  да се храни по-добре, а може би и защото в България е по-сигурно, а в Югославия войната продължаваше и беше опасно. С д-р Коцева бяхме видели кръпките по спалните чаршафи в дома на гостоприемния лекар в Ниш, където пребивавахме, преди да се прехвърлим във вила Ерна в Нишки бани, които кръпки свидетелстваха за трудния живот и на това семейство. Игор замина за България.

След известно време в една голяма група деца зърнах по-малко дете, облечено в същото като Игоровото костюмче, със също такава торбичка, само шапката беше различна от Игоровата по форма. Детето ми каза, че се казва Владо. Попитах го има ли брат. Да, Игор, той е в България, ми отговори детето. Владо беше на 6 години. Вечерта, когато отидох в спалните помещения, да проверя как са настанени децата, намерих Владо легнал свит на пода с отворени очи. Групата беше голяма, на повечето легла се бяха настанили по две деца. По-големите бяха изритали Владо. Прибрах Владо във вила Ерна. Освен моето легло в стаята имаше удобен диван, където Владо, след като се успокои и изми, сладко заспа. На другия ден закусихме заедно с него и лекарите и отидохме на медицинските прегледи. Оставих Владо при другите деца. По едно време го видях, седнал на малко столче, да рисува нещо на лист. Беше нарисувал дете, което теглят на теглилката, и младежа, който нагласява теглилката. В джобовете на Владо и в торбичката имаше и други листа. Поисках да ги видя. И там имаше рисунки, но различни на войници, на военни коли, танкове и военни оръдия. Когато тръгнахме да изпращаме групата, Владо се вкопчи в мене и не искаше да заминава с другите деца. Не помогнаха моите увещания, че в България ще отиде при Игор, ни увещанията на сестрите и младежкия ръководител. След няколко дни предстоеше и аз да отида за два дни в София по непредвиден случай и реших да не насилваме Владо, а да го заведа лично и то в общежитието в сегашния квартал Изток, където по искане на югославската младежка организация бяха събрани специално деца, проявяващи някакъв талант музикален, художнически, танцов и др. Какъв беше специалният случай, който ме караше да отивам непредвидено в София? Както в България наред с младежките организации с грижи за югославските деца се заеха сърцато и женските организации, така и в Югославия освен младежките организации и женските организации се грижеха за безпризорните деца, за децата сираци, за децата, които се нуждаеха от обществена помощ. Пълничката, към 50-годишна председателка на женската организация в Ниш разгърна огромна енергия, за да пропагандира хуманното дело на българската младеж, заела се да приюти в България и спаси от глад голям брой югославски деца. За съжаление забравила съм името на тази жена. Толкова близко ми бе станало тогава това име, че на ум не ми е идвало, че след години мога да го забравя. Като женска деятелка тя предпочиташе да работи направо с мене и дезавоираше Миле Мандич. От жените в Ниш и областта децата получаваха малки подаръци чорапки, ръкавици и др. Организацията на жените в Югославия се наричаше Антифашистки фронт на жените АФЖ (АФеЖе). Един ден председателката на Нишката организация дойде при мене много разтревожена в Ниш и областта плъзнал страшен слух българите не спасяват югославските деца, а направо от влаковете ги хвърляли в пропаст и нито едно дете нямало да се върне отново в Югославия. Решихме аз да заведа в България 7-8 жени от Ниш и областта, да посетят редица общежития и да видят как са настанени югославските деца и какви грижи се полагат за тях. Освен жените от женската организация с мене тръгнаха и Ивица и Олга и Владо. Никой не носеше никаква виза. Ръководех групата, представяйки удостоверение, че съм политически отговорник от България за югославските деца, жените имаха документ, че ги праща женската организация, а за Ивица и Олга свидетелствах, че работят заедно с мене в комисията за децата, никакви препятствия нямахме на границата. Владо оставихме в София в общежитието за даровити югославски деца. Представителки на българската женска  организация (Комитет на демократичните жени) поеха югославските жени и ги разведоха на различни места в София и страната. Югославските жени се върнаха възхитени от предоставените условия на югославските деца и топлите грижи, които се полагат за тях от цялата общественост в България. На събрания в Ниш, в окръга и на други места разказаха при какви условия живеят югославските деца в България.

Последният лекар, изпратен от България, беше д-р Александър Левков, дерматолог. Изпращането на такъв специалист беше много подходящо. Трихофитията, крастата, импетигото, най-широко разпространени сред бедстващите югославски деца, бяха все болести от неговата специалност. Д-р Левков беше руснак по произход. Преди да бъде ангажиран от Червения кръст, е работил като дерматолог в Александровската болница. От югославските лекари беше останала само д-р Загорка Цвеич. И двамата лекари бяха с високо чувство на професионална отговорност. Освен новите групи деца, които пристигаха от всички краища на Югославия, непрекъснато се увеличаваше и групата на болните от трихофития деца, които не биваше да пращаме в България, но те оставаха в хотел Миленкович и се нуждаеха от постоянна грижа. Изпращането на югославски деца за България беше преустановено, когато броят им беше достигнал 14000 (четиринайсет хиляди).

Д-р Загорка Цвеич беше освободена от задължения в Нишки бани и замина за Белград. Преди да замине, тя пожела да се разходим и да си направим снимка. Пазя и досега тази снимка, но милата д-р Цвеич вече я няма. (В 1961 година бях в Белград с нашия Сатиричен театър. Видях се с познатия ми д-р Томич, който завеждаше преди детското отделение в болницата в гр. Ниш. Пожелах да видя и д-р Цвеич, но д-р Томич ме възпря тя не искала да се вижда с никого, била тежко болна от левкемия. И сега съжалявам, че послушах д-р Томич. Все ми се струва, че д-р Цвеич, макар и тежко болна, би се зарадвала на срещата ни.)

Извика ме на телефонен разговор д-р Константин Мичев от нашето министерство на отбраната. Дотогавашните ни разговори бяха главно във връзка с превозването на югославските деца със санитарни влакове за България. Сега разговорът беше друг. Д-р Мичев ми съобщи, че югославските власти решили да се организира болница в същия хотел Миленкович в Нишки бани за лечение на трихофитични деца. Д-р Левков беше започнал вече лечението им. Д-р Мичев ми каза още, че югославските другари искали аз да остана за управител на болницата, били много доволни от работата ми. Възразих на д-р Мичев аз не съм медицинско лице, нямам специално образование. Той каза: няма да им казваш. А аз нямам право да приемам такава длъжност... За управител на болницата трябва да бъде назначен дерматологът д-р Левков, а аз да остана да му помагам само за определено време. така и стана. И аз останах, останаха и Ивица и Олга, за да продължат да организират стопанската част.

Но ни сполетя неочаквана беда хранителните продукти привършваха, а нови средства за нови продукти не идваха. В аптеката в Нишки бани беше привършил йодът, с който се лекува трихофитията. Ивица и Олга ходиха да искат помощ от бившия партизански командир Бърко, но той им казал, че няма възможност, получили от него само любовни предложения.

След това Ивица и Олга заминаха за Белград, за да уреждат въпроса за финансирането на болницата. Д-р Левков замина пък за България, за да търси помощ от нашия Червен кръст. Останах сама с децата. В помощ ми бяха две момичета скоевки, които се грижеха за най-малките. В помощ бяха и милите жени готвачки и чудесните момчета Стево и Миле. Като проверявах по стаите как са децата, се оказа, че едно момиченце има температура и дребен обрив по тялото. Според познанията, които имах по детските болести (в гимназията бях изкарала курс по майчинство и детство, организиран от училищната ни лекарка д-р Петрова), предположих, че детето е болно от дребна шарка морбили. Оказа се, че и братчето му, по-голямо от него, има същия обрив. Изолирах двете деца в отделна стая. Дадох им аспирин против температурата единственото лекарство, с което разполагах. Нямах превозно средство, за да закарам децата в болница в Ниш. Трамвайните съобщения между Ниш и Нишки бани бяха прекъснати. В Ниш имаше карантина заради епидемия от петнист тиф. Прекарах нощта в хотел Миленкович. На другия ден чаках да дойдат Стево и Миле, да пратя някой от тях в Ниш за лекарска помощ. Неочаквано същия ден дойде с велосипед до хотел Миленкович непознат човек. Той се обръща към мене Вие сте българска лекарка?. - Не, не съм лекарка. Медицинска сестра? - Не съм и медицинска сестра. А каква сте? - Политически отговорник на българската комисия за спасяване на югославските деца. Човекът се представи д-р Томич, завеждащ детското отделение при градската болница в Ниш. Развълнувана му обяснявам в какво положение сме и че има две болни деца, предполагам морбили, и го завеждам при децата. Доктор Томич потвърди моята диагноза. Реши, че е по-добре децата да останат в Нишки бани, а не да ги караме в Ниш. Каза, че ще ни навестява, докато се върне д-р Левков. И аз се поуспокоих. След няколко дни пристигна на инспекция лекарка от Белград. Беше дошла с лека кола, не знам дали е имало шофьор, или сама е шофирала. Описах й положението. Две деца дойдоха и ми казаха, че тяхно другарче е болно и има пяна на устата. Заведох лекарката, да прегледа детето. Лекарката каза, че имало бронхопневмония, че е болно и от епилепсия, че може би ще умре, да го заведа веднага в болница, за да не нося отговорност. Казах й, че трябва да спасим детето и с нея да го заведем в Ниш. Тя излезе навън. Приготвихме детето, но когато излязох с него вън, нямаше я и лекарката, нямаше я и колата. Оставих детето на леглото. как ме е разбрала тази жена, не знам. Не е знаела може би, че нямаме никакъв превоз. Обадих се по телефона на началника на трамвайното депо. Казвам му коя съм и къде съм, казвам, че имаме много болно дете, което трябва да заведем в болницата в Ниш, но нямаме никакъв превоз, затова го моля да прати една трамвайна кола, с която да превозим детето, че освен мене и детето с трамвая ще пътуват и две момчета, бивши партизанчета, на работа при нас. Началникът ми казва: Защо не ми говориш на сръбски? Казвам му, че за съжаление не мога да говоря на сръбски. А опитай се да говориш на сръбски, казва началникът. Казвам му, че докато говорим за езиците си, детето, сръбско дете, може да умре и го моля пак да прати кола. Началникът обеща и изпрати кола. Стево и Миле пренесоха детето в колата. Седнах в колата и ги помолих да сложат в скута ми детето. То стоеше със затворени очи, унесено, не отговаряше ни на мои, ни на въпроси на Стево и Миле. Струва ми се, че всеки миг може да издъхне. По едно време детето отвори очи. Питам го: Како се зовеш? Детето промълвява: Небойша Цветкович, но пак затвори очи и се унесе. В болницата не намираме д-р Томич. Няма го и дежурният лекар. Стево и Миле отиват да търсят д-р Томич на адреса му, който взеха от болницата. Връщат се заедно с доктора. Доктор Томич взе детето да го прегледа и да вземе кръв за изследване. Ние със Стево и Миле чакаме. След време д-р Томич идва и усмихнат ми казва: Няма да умре детето, било болно от някакъв особен вид малария, оставя го на лечение в детското отделение в болницата. Със Стево и Миле се връщаме в Нишки бани.

Върна се от България и д-р Левков и донесе йод и тенекии с мармелад  от нашия Червен кръст. Беше се видял и с жена си и малкото си детенце. Върнаха се и Ивица и Олга. Много трудно успели да си уредят среща с министърката, мисля, че казаха г-жа Кръзнарич (но не съм съвсем уверена), била много заета, но се срещнали с нея и въпросът за финансирането вече е уреден. Спирането на финансирането се дължало на това, че не било решено към кое министерство да бъде болницата. (Не знам как точно е било, но навярно докато е траяло изпращането на децата в България, базата в Нишки бани е била към социалното министерство, а после болницата към здравното, ако са били различни, но както и да е било, важното е, че въпросът вече е уреден.) Дойдоха за кратко време и двама лекари-рентгенолози от болницата на нашия Червен кръст в София. За лечението на трихофитията беше необходимо първо дозирано рентгеново облъчване на окосмената част на главата, след това изскубване с пинсети на останалите косми по главата, след това мазане с йод. Рентгенолозите бяха във военни униформи, но с различни шапки по-младият, висок синеок красавец, с военно кепе, а другият, също симпатичен, с военна шапка с козирка. Високият хубавец грабна очите на Олга и Ивица и те все си намираха работа наоколо, за да му се любуват и флиртуват. Рентгенолозите си свършиха работата и се завърнаха в България. В Нишки бани нямаше лекар и местните хора неведнъж търсеха помощ от д-р Левков. Той отзивчиво и безплатно им помагаше. Винаги ми съобщаваше къде отива да помага и викаше и мене да отида с него. Понякога ходех. Имаше тежки, безнадеждни случаи. И там, както и у нас, туберкулозата беше доста разпространена. Местният свещеник беше болен от доста напреднала туберкулоза. Поиска от д-р Левков да му бие калциеви инжекции и д-р Левков редовно ги биеше, макар да знаеше, че тези инжекции едва ли ще спасят свещеника. Отидох и аз веднъж с д-р Левков в дома на свещеника. В хола имаше голяма, пълна с книги библиотека. Казах си, ще видя книгите и ще поискам някоя за четене, да видя колко ще разбирам сръбски език, а може да има и на руски, а и на български. Като наближих библиотеката, виждам от вътрешната страна в долната част на стъклото сложена карикатура: ужасен притежател на библиотека, хванал се за главата гледа към библиотеката, където са останали само тук-таме 1-2 книги, а по-голямата част от рафтовете празни и отдолу на карикатурата надпис на сръбски, който преведен на български, значеше: Който книгите на приятели раздава, това го сполетява. Не посмях да си поискам книга. Местните младежи ми бяха казали, че във вилата на крал Александър в Нишки бани имало голяма библиотека. Не успях да я видя. Но веднъж с Ивица и Олга се изкъпахме в кралската баня и басейн. Ивица беше взела ключа, не знам от милицията ли, или от председателя на местната младежка организация.

Споменах за хубостта на Ивица и Олга, но не казах нищо за най-голямата хубавица, която видях в Нишки бани млада жена, вдовица. Тя беше като излязла от приказките. Чертите й не мога сега да опиша, вече са се изличили от паметта ми. Но и да можех, това не би могло да изрази цялото излъчване на тази красота и лице, и движения, и походка. Когато вървеше по улицата, събираше всички погледи. Облечена беше не в овехтели градски дрехи, както повечето жени в селището, а в местна народна носия. Запознали ме бяха с нея. Тя дойде веднъж при мене и ме помоли да й прочета едно отдавна пратено от България писмо. Беше си го чела, но искаше и от мен да го чуе. Довери ми, че писмото е от българин от Габрово, бил военен в нашата армия. Обикнали се с него и той й обещал, щом го освободят от армията, да дойде отново в Нишки бани и да я отведе в Габрово и да се ожени за нея. След като заминал, получила от него това писмо и повече нито друго писмо дошло, нито той дошъл. Каза ми, че много го обича, че и той я обичал и още се надява, че той ще дойде да я вземе. И аз й пожелах дано се сбъдне желанието й, ако пък не се сбъдне, й казах вие сте хубава жена и сигурно ще срещнете друг достоен човек, за когото да се омъжите. Изразих възхищението си и от носията й. И тя ми казва: Ако искате да ви я дам, да я облечете и да си направите снимка с нея. Аз се засмях: Вие сте много по-висока от мене и носията на мен няма да ми стои. Тя твърдеше, че може да я нагласи така, че да ми стои. Казах, че преди да напусна Нишки бани, може да си направя такава снимка. И снимката стана, само че нагласената по мен носия ме направи по-дебела, отколкото бях.

Във фотографското ателие фотографът ме накара да облегна едната си ръка на един специален стълб и сложи до мене кошница с изкуствени хризантеми. Досмеша ме, но го послушах и снимката стана и досега стои в албум. Съжалявам само, че не поисках от тази жена нейна снимка с носията й, за спомен.

Един от нашите войници-свързочници ми каза, че си купил мотор, че ще отива с мотора в Ниш и ако аз трябва да ходя в Ниш, може да ме закара. Поканата беше добре дошла, трябваше да ходя до болницата в Ниш. Преди да тръгнем с мотора, дойдоха да ни изпратят трима войници-свързочници и две наши медицински сестри и направиха снимка. Имаме вид на весела компания. И аз съм се засмяла за снимката, макар да не ми беше много весело.

Когато се върнаха от Белград, Ивица и Олга ми казаха, че от Министерството имали молба към нас с д-р Левков, като привършим работата, да оставим в Нишки бани инвентара на болницата леглата и други принадлежности, защото ще бъдат нужни пак за деца. Обадих се на д-р Константин Мичев от нашето Министерство на отбраната за това искане. Той каза да оставим леглата на югославяните да не ги връщаме. Предадох на д-р Левков казаното от д-р Мичев.

В тая болница за трихофитични деца в хотел Миленкович в Нишки бани е направена тая моя скъпоценна, изчезнала след толкова време снимка. Не помня кой ме беше издебнал и направил снимката и след туй ми я дал. Дали Стево, дали Миле или пък д-р Томич, който при едно идване ме свари с най-малките и аз пак бях взела на ръце едно разплакано дете и докторът ми казва: жал ми е за хубавата ви коса. Подсказваше ми, че и аз мога да се заразя с трихофития. Но слава Богу, не ме пипна тая отвратителна болест.

Лечението на децата вървеше добре. Извеждахме ги на разходка. Децата пееха Шумадия наша нана, пуна партизана и Друже Тито, любичице бела. А Радован Заювич беше написал цяла поема, която знаех наизуст, а сега ми е останало само Тито то смо ми сви, Машино, машинко моя, пиши!.

Обади ми се по телефона от София др. Станко Тодоров, секретар на Софийския окръжен комитет на РМС. Какво правиш още в Югославия, нали акцията за децата свърши? Обяснявам му, че сме организирали болница за трихофитични деца. Връщай се веднага в България, казва Станко. Обадих се на д-р Константин Мичев за това обаждане на Станко. Казах му, че лечението на децата скоро ще приключи и че аз не съм вече необходима. Приготвих се за завръщане. Сбогуването бе специално отпразнувано. Ивица, Олга и д-р Томич ми подариха плат за рокля и сърдечно ми благодариха за грижите ми за децата. Сбогувахме се и с д-р Левков, с когото ме свързваше задружната ни благотворна работа. Той ми каза, че е дошъл с кола негов приятел, който ще се върне след няколко дни в София и ако почакам, мога да се върна с приятеля му. Аз отказах, решила бях да се кача на някой от влаковете, с които се връщат наши войници от фронта. Никак не беше умно това решение цели два дни се влачи товарният влак с войници, с който пътувах при трудни условия... Пристигнах в София. Роднините ми ги няма. Отивам в Лозенец, на ул. Руен 62 (сега Цанко Церковски у Мария Лесева (Мичето Лесева), лозенска ремсистка. И в тоя дом няма никого, но ниският прозорец е широко отворен. През прозореца оставям багажа. В двора има и нужник, и чешма. Мия се. Идва Мичето. Казвам й откъде идвам. Тя ми заразказва как посрещнали 9 септември 1944 година в санаториума в Своге, където била на лечение, колко се радвали всички в санаториума. И изведнъж ме пита: Знаеш ли, че Борката се ожени? Потъвам в бездънна пропаст! Съвземам се и казвам: Да, зная...

Дошлите в България хиляди бедстващи югославски деца прекараха у нас две години, заобиколени с топли грижи от млади и възрастни, въпреки че по това време и нашата страна беше в голяма оскъдица. И как вярвах тогава, че са настъпили завинаги прекрасни отношения между нашите две страни, България и Югославия. Но не би!

Снимката, която изчезна, бях извадила през 1992 година, когато бушуваше чудовищната война в Босна и не можех да преживея ужаса, че тези деца, на които посветих толкова обич и грижа, тези югославски деца, които спасихме в България, сега, в 1992 г. в Босна, вече възрастни мъже и жени и техните синове и дъщери, взаимно се избиват. И исках да пратя снимката на Милошевич, на Добрица Чосич, исках мене да убият, но да спрат тази безумна война.

Снимката ми беше нужна и след това за протест, когато натовските бомби се сипеха над югославските деца и възрастни хора, когато нашето правителство начело с Иван Костов бе предоставило въздушен път на бомбардировачите. Протестирахме заедно с дъщеря ми Майя в антинатовски митинг. Протестирах във в. Дума с текст под надслов Вие можете г-н Ширак и друга моя снимка с югославски деца. Апелирах към френския президент да направи възможното да спре тази срамна и безумна война. Бях дала на редакторката 3 снимки с настойчива молба да ми ги върне след това. По телефона тя ми каза, че ги е запазила и че ще ми ги прати по обща позната. Не ги получих. Научих, че редакторката са я сполетели големи беди и навярно и тези снимки са изчезнали кой знае къде!

Пенка Дамянова

 

 

1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени

стихове проза изследванияспомени ☼  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home