Историята в личен разказ

Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

1945 г.

 

 

за една изчезнала снимка и за още нещо...

 

Това нещо трябваше да напиша отдавна, много отдавна, за да бъде по-истинско, по-живо.

 Хората имат различни ценни вещи. И аз имах една много свидна малка снимка: в средата двадесет и пет годишно момиче с тъмна, леко къдрава коса, облечено в бяла лекарска престилка, държи в ръце притиснало до гърди малко дете. Около нея много деца на същата възраст по бели ризки. Децата са обърнали главици и отправили жадни очи към момичето, което е гушнало тяхното другарче. Всяко от тях копнее за обич, жадува да бъде приласкано!

Децата са сираци от войната от различни югославски републики. Болни са от трихофития. Трихофитията е заразна болест, от която окапва косата. В Югославия я наричат босанска болест, защото най-много върлува в Босна. Снимката е направена непредвидено към края на Втората световна война. Аз съм жената в бялата престилка. Снимката изчезна през 1992 година, когато в Босна бушуваше жестоката безумна война. изчезна у дома в София, в Лозенец, от бюрото ми бях я извадила за нещо много важно. Всичките ми усилия да я намеря останаха напразни...

Как бях стигнала до тази снимка:

Ще започна от 7 септември 1944 година. Този ден ни освободиха от плевенския затвор. Освободиха ни голям брой плевенски граждани, организирани от нелегалните комитети на Българската работническа партия и Отечествения фронт. Плевенчани разбиха вратата на затвора и ни освободиха. Освобождаването на нашето женско отделение не мина съвсем безпрепятствено. Хитрата и зла наша надзирателка, г-жа Конярова, си беше взела отпуск, усещайки развитието на събитията, и ключовете на женското отделение временно бяха поверени на преданата на управата криминална затворничка Пена Докова. След разбиването на външните железни врати на затвора, на вратата на женското отделение започнаха да тропат и настояват да излизаме група освободени мъже. Пена Докова не искаше да отключи. Няколко другарки я повалиха и Мара Дичева издърпа ключовете. Излязохме и ние навън и пред затвора се смесихме с голямото множество. Някой каза, че смъртните и доживотните от мъжкия затвор не са освободени, и аз се впуснах обратно с тия, които тръгнаха да ги освобождават. Дима Паламарова ме задърпа, че съм постъпвала глупаво, едва съм освободена,, и пак да влизам в капана. Не исках да я слушам, но се оказа, че моята сила не е нужна. Другарите били освободени. И мъжете понесоха на ръце Трайчо Костов. Отнякъде започна стрелба по нас. Побягнахме и се укрихме в домове на плевенски семейства. Домът, в който бях през нощта, мисля, че беше на семейство Гъркови. С двете дъщери на семейството, Надка и Вента (Венета) Гъркови, бяхме заедно в затвора. Ставаше дума, ако се зададе опасност да ни арестуват, да бягаме към лозята и оттам да отидем в партизанския отряд. На другия ден, 8 септември, оповестиха амнистия за политическите затворници. Не бяхме сигурни, не вярвахме на никое правителство, защото изпълнението на смъртните присъди в затвора не беше спряло, но все пак една група потеглихме вечерта с влак за София.

Рано сутринта на 9 септември, като слизахме от влака на гара София, видяхме на последната площадка на друг влак познат полицейски агент с раница на гърба. Щом ни зърна, той бързо се шмугна навътре във влака.

Излизането на пътниците от гарата към града временно беше спряно. Пазеха войници. Появи се по едно време и един офицер. И изведнъж съобщение по високоговорителя на гарата правителство на Отечествения фронт. Знаехме в общи линии как се развиват събитията, но все пак не бяхме очаквали такава голяма радост стъпили на гара София, да разберем, че властта е вече в ръцете на Отечествения фронт. Отидохме при офицера, когото видяхме, не зная какъв чин беше, казахме му, че сме политически затворнички от плевенския затвор и той веднага ни пусна да си отиваме в града.

Приех предложението на Дима Паламарова да отидем първо у нейна леля. Къде беше и как изглеждаше къщата, не помня. Не беше далеч от гарата. И лелята на Дима не помня. Но няма да забравя другата жена, която стоеше до вратата и която познавах отпреди майката на Лиляна Димитрова поздравява ни с добро дошли и продумва: И Лиля сигурно утре ще си дойде. Вцепених се тя не знае, че Лиляна е убита, ние в затвора бяхме научили, а от майката са скрили... Не можех да остана у тези хора, не можех да преживея, че ние се връщаме живи, а тази майка няма да види, няма да посрещне чедото си! (По-късно научихме, че е загинал и Горазд по-малкият син на тази жена!)

Тръгнах към моите роднини. Как съм стигнала до ул. Граф Игнатиев, не помня. И друга болка се бе забила в сърцето ми: Ами ако и Борката е убит!

От ул. Граф Игнатиев поех по ул. Любен Каравелов. В горния край на улицата, в жилищната кооперация на ъгъла на ул. Любен Каравелов и бул. Фритьоф Нансен, беше апартаментът на леля Пенка. Там живеех  преди да ме арестуват в 3 часа през нощта на 3 юли 1941 г. и закарат в концлагер Св. Никола, където престоях близо две години и откъдето избягах на 22 март 1943 година, заедно с другарките Катя Аврамова, Мара Петлякова и Кунка Апостолова.

На 9 септември 1944 година улица Любен Каравелов беше съвсем пуста. Но изведнъж отгоре се зададоха двама души, две познати страшилища, полицейските агенти Куков и Кирил Преславски. Знаех, че Куков живее в един хубав блок на ул. Любен Каравелов. Само преди шест месеца и половина с тия двама души имах съвсем различна среща. Беше в едно от помещенията за изтезания в Дирекцията на полицията. Кирил Преславски ме караше да събуя обущата и чорапите си. Аз отказвах. Той ме ритна с такава сила в кръста, че аз се проснах на земята. Негов колега ми смъкна обущата и чорапите. Качиха ме на някакъв лост и доста време удряха голите ми ходила със специални камшици. После ме свалиха от лоста и Преславски ме накара да потопя краката си в леген със студена вода (за да не остават следи от побоя). Встрани, седнал на стол, Куков мереше новите неизползвани още обуща на Станко Тодоров (при залавянето ни Станко беше прострелян в бъбрека и закаран в болница). Новите обуща на Станко станаха на Куков и той ги взе за себе си. Няма да изреждам през какви други изтезания преминах в периода от 20 февруари до 30 март 1944 година, при които изтезания повечето пъти главен оператор беше Кирил Преславски...

И на 9 септември 1944 година срещу мене вървят Куков и Преславски, и аз си казвам: Сега ще ме застрелят, и то в деня на нашата победа! Не ме застреляха. Щом ме познаха, веднага кривнаха по пресечката. Не намерих никого у лелини. Нямах ключ да вляза в апартамента. Не помня откъде разбрах, че пред съветското посолство на ул. Московска има митинг, и се запътих за там.  На бул. Цар Освободител виждам Иринчо, ремсов деятел. Иринчо е нелегалното му име. Истинското му име е Цветан Спасов, същото като на загиналия вече плевенски поет Цветан Спасов. Поздравихме се с победата. Иринчо ми казва: Имаш много здраве от Борката, тия дни и той ще си дойде. Пред съветското посолство сварих много хора, но вече се разотиваха. Там се видяхме с Надя Михова, работничка в книговезка работилница в кв. Хаджи Димитър. С нея работехме през 1943 година в нелегалния Подуенски районен комитет на РМС. Надя ме заведе в новата си временна квартира на един таван. Имах къде да преспя.

От Софийския градски комитет на РМС ми възложиха отново работата на секретар на Подуенския районен комитет на Ремс (РМС). В Районния комитет влязоха Живко Николов, доскорошен политически затворник; Олга Дряновска, също доскорошна политическа затворничка; Надка Михова, работничка-книговезка, и Стефан Йотов, не знам къде е бил непосредствено преди 9.ІХ.1944 година. Всички членове на районния комитет бяхме работили в района и в нелегално време, но в различни периоди. Най-млад от всички ни и, струва ми се, най-умен и способен беше Живко Николов. Научните му интереси и способности бяха в областта на естествените науки и в областта на философията. Беше записал да следва химия.

 Когато започнах работа в района, сварих вече заета от младежи къщата, в която е живял бившият директор на фирмата Гранитоид германец, който се завърнал със семейството си в Германия. Къщата беше определена за клуб на партията и РМС. Младежите ползваха за клуб само партерния етаж, а средният и таванският бяха заключени. Предадоха ми ключовете. Със Живко Николов се заехме да проверим цялото имущество. В средния етаж имаше голяма стая с оставено в нея семейно спално легло, до нея детска стая. В таванския етаж имаше дълга проста дървена закачалка със закачени на нея дрехи и шапки не луксозни, но годни за носене. Имаше и струпани домакински съдове. Заключихме помещенията и слязохме долу с общото на двама ни становище, че до идването на районния комитет на партията никой не бива да ползва горните помещения, а като дойдат партийните другари, да им предадем ключовете.

Работата запълваше целите ми дни и вечери. Заплата не получавах. И на ум не ми е идвало да ми плащат за ремсова работа. Знаех, разбира се, че познатите ми, които работеха в различни министерства, получават заплати. Никой не ме питаше как живея. Никому не се оплаквах. Дълго време нямах квартира, живеех като в нелегално време ту на едно, ту на друго място у познати от ремсовата работа и от затвора. Не бих и помислила да ползвам ремсовия клуб за спане, както правеха в някои други райони. Та аз бях посветила живота си на борба за справедлив и красив свят. И в младежкия ни клуб трябва да бъде красиво. Зарадвах се, като видях в ъгъла на двора нацъфтели жълти рози. Натопих няколко в стъклена ваза и сложих на масата в клуба. Стана красиво.

Единствената моя лична вещ, която стоеше над една закачалка в коридора, беше малко куфарче. В него беше сгънат красив плетен вълнен тъмносин костюм. От сутрин до вечер клубът биваше отворен. Вечер заключвахме. Охрана нямаше. През деня в мое отсъствие в клуба дежуреше едно момиче Мария. Един ден Мария ми заяви, че излязла за малко от клуба и като се върнала, куфарчето го нямало. Жал ми беше за костюма. Не само защото беше красива и нужна ми дреха, а и защото ми беше скъп спомен. Беше ми го оплела в концлагера Йорданка Чанкова.

С Живко Николов ходехме заедно на събрания по предприятия и квартали и в Подуяне, и в квартал Хаджи Димитър, и в квартал Иван Асен, и на гара Искър. В РМС влизаха нови младежи, организираха си нови, вече легални ремсови дружества. Изпълнявахме с Живко и една допълнителна задача организирахме и комитети на Отечествения фронт,  там където нямаше. Това беше партийна задача, но първите дни след 9 септември в Подуяне нямаше определен районен комитет на партията.

С Живко Николов съчетавахме младежките събрания със събрания за възрастни. Ту аз говорех за РМС, а Живко за Отечествения фронт, ту обратното. След много години някои автори писаха, че на 9.ІХ.1944 год. в София имало червени знамена. Такива знамена не съм виждала. Имахме Отечественофронтовско правителство. И добре си спомням как като се качвахме един ден с група младежи на камион, да отиваме на събрание на гара Искър, се появи един не съвсем млад човек, облечен в новобоядисана червена риза, препасана като руска рубашка, и аз му казах, че няма да го приемем с нас с това негово облекло.

Имаше студени, ветровити дни. Живко беше със съвсем късо остригана коса и тънък шлифер. Казвах му да си избере шапка и палто от тия на закачалката в горния етаж на клуба. Не искаше да чува. А ти защо не си вземеш, ме питаше. Не ми е студено, му отговарях.

Работата ми на политически ръководител и организатор никак не ме блазнеше. Искаше ми се да бъда по-непосредствено полезна и когато започна набиране на доброволци за фронта, горещо пожелах да отида и аз и настоявах пред градския комитет на РМС, но от устата на Дима Паламарова получавах категоричен отказ. Писах писмо до Денчо Знеполски с молба да ме изиска от градския комитет на РМС за фронта, но резултат нямаше. Софийският градски комитет на РМС постави задача по един член от всеки районен комитет да отиде в армията на фронта. Помислих, че ми се усмихва щастието. Исках аз да бъда този член на районния комитет, и пак отрицателен отговор, но Дими все пак каза: постави въпроса пред районния комитет! На заседанието на комитета се оказа, че запалени за фронта сме само двамата с Живко. Казах на Дими, че аз съм по-издръжлива физически, че Живко има по-крехко здраве и най-важното той има способности в областта на науката. Дими обаче смяташе, че е по-подходящо да отиде мъж, но остана да ни съобщи допълнително решението на Градския комитет. През това време Живко беше използвал по-пряк път за отиване на фронта. Беше си издействал направление за фронта от Централния комитет на партията и замина. Беше ми много тежко. Не само защото аз не заминах, не само защото районният комитет на РМС се лиши от най-ценния си член, но и защото по усет смятах, че Живко не биваше да отива на фронта. Живко не се върна. Беше убит. На фронта Живко е бил помощник-командир на ІІ дружина от Първи пехотен полк. Загинал е при Страцин на 22 октомври 1944 г., когато е водил бой с немско поделение, за да спаси дружината от обкръжение.

Млади хора от района отиваха доброволци в армията. Ремсистите от предприятията отдаваха сили за засилване на производството. Младите хора от квартали и предприятия изпращаха колети и писма на фронта...

Дойде в районния ни клуб и формираният районен комитет на партията. Секретар беше другарят Герасимов. На него предадох ключовете на клуба. От другите членове на комитета си спомням само др. Шиваров, който за моя изненада се настани да живее в част от помещенията на районния клуб на средния етаж.

Наскоро след това мене ме прехвърлиха за секретар на Лозенския районен комитет на РМС. Познавах много младежи от района. Някои бивши членове на районния комитет, с които бях работила в нелегално време Мирчо Драганов, Кирил Палавеев сега работеха в милицията. Борис Ташев и Тако Кръстев бяха в армията на фронта. Трябваше да формирам нов районен комитет. Реших да включа в комитета млади будни работници, някои от които познавах от по-рано: Тихомир Иванов (Мирето), работник-металик от фабриката на Щилянов, деен ремсист и спортист отпреди 9 септември, спокоен и разсъдлив; Милка Величкова, печатарска работничка; Наско (презимето му съм забравила), работник в Завод 12; Борис Лазаров, от с. Драгалевци, печатарски работник. Мирето отговаряше за квартал Лозенец, Милка Величкова за кв. Иван Вазов, Наско за Завод 12 (новоприсъединен сектор към района). Борис Лазаров отговаряше за младежите от с. Драгалевци. Към района беше присъединен и кв. Изток, за който отговаряше Гошо (не помня ученик или студент беше), племенник на Георги Димитров, след това го смени Бонка.

В работата на районната ремсова организация специално внимание обърнахме на засилване на производството на работилниците и фабриките, чието производство се ползваше за армията, за фронта.

Наред с това кипеше и друга широка интересна разностранна работа, където се проявяваха различни местни младежки инициативи. Младежите от долни Лозенец си организираха свой клуб близо до Римската стена. Нарекоха клуба Петър Ангелов на името на загиналия наш другар, разстрелян в гарнизонното стрелбище.. Интересният младежки живот в този клуб привличаше в редовете на РМС нови членове. Младежите от Горни Лозенец бяха кръстили клуба си Барикада, навярно защото звучи бойко революционно. Младежите от клуб Барикада издаваха свой вестник. Поставяха го на специално табло на открито, близо до сградата на читалищеПенчо Славейков.

Отивам на младежко събрание във фабриката на Щилянов. Събранието става след работно време в помещение на фабриката. Фабрикантът е уведомен за събранието. В края на събранието неочаквано в помещението влиза фабрикантът, идва при мене и ми поднася връзка ключове: Фабриката е ваша, госпожице, давам ви я. Изумена съм! Но, г-н Щилянов, аз съм дошла на младежко събрание, никой няма намерение да ви отнема фабриката!...

На моста на Перловската река (от бул. Фритьоф Нансен към бул. Черни връх) виждам Мирчо Драганов във войнишко облекло. Защо в това облекло, го питам, нали си в милицията.  Напуснах, не мога да понасям тия методи в участъка, бият хората, не издържам, отивам в армията на фронта. И аз се потиснах. Сбогуваме се. И Мирчо не се върна, загина на фронта. С Мирчо бяхме работили заедно като членове на нелегалния районен комитет на РМС Лозенец от 1938 до 1941 година. Мирчо беше най-подготвеният теоретически от всички тогавашни лозенски ремсови деятели. Той отдаде много сили за повишаване не само на политическата, но и на общата култура на младите работници от фабриките Памук, Бълти, Подкова, Тро-тро. Един от основателите и активен деятел на читалище Отец Паисий, той поощряваше младежите към самообразование. Организираше от името на читалището изнасяне на реферати, сказки, рецитали, представления на български пиеси. Работи през 1940 година като разпоредител в кино Глория и ни осигуряваше билети за съветските филми... Загинал е на фронта на 17 февруари 1945 година като помощник-командир на ІІІ дружина от 42 пехотен полк. По предложение на съкварталците на Мирчо в София кварталът беше наречен официално квартал Мирчо Драганов (сега кв. Хладилника). В последното си писмо от фронта до един от нашите някогашни ремсисти Мирчо Драганов пише, че за да подобрим нашето земеделие, трябва да се поучим от унгарците, които прилагат висока култура в земеделието си!..

Но да се върна в Лозенец към края на есента 1944 година. Милка Величкова ми съобщава, че на ремсово събрание в квартал Иван Вазов Митко Григоров задочно ме критикувал, че съм подценявала интелигенцията, защото съм включила в районния комитет повече работници. Изненадах се, че Митко толкова жадува за организационна работа, мислех, че предпочита да си вземе изпитите в университета, да се дипломира и да бъде полезен като специалист (което на мене ми се искаше). Потърсих Митко да взема съгласието му да го предложа на моето място, но ми казаха, че той вече работи в градския комитет на партията.

Борката, заедно с полка, на който беше командир, се беше върнал вече от фронта и лагеруваха в Благоевградско. По-късно Борката беше дошъл един ден в София и ми каза вечерта в 7 ч. да отида у тях, да се видим за повече време. Майка му сърдечно ме посрещна. Той още не беше се прибрал. Дълго чаках, той все не идваше. Стана много късно. Майка му предложи да спя при нея. Баща му го нямаше. Легнахме да спим с майка Траяна, но малко спахме. Повече говорихме. Тя ми казва: Не се тревожи. Да знаеш, мъжете са по-различни от нас, жените. Или е забравил, че ти ще дойдеш и се е събрал с приятели, или някаква работа му се е отворила.  Борката се прибра на разсъмване. Не ми каза защо не е дошъл вечерта и аз не го попитах, бързаше да заминава за полка. Потиснах се, не усетих обичта му. Може би по време на дългата ни раздяла се е сближил с друго момиче, по-хубаво от мене, партизанка или ремсова деятелка, и само от почтеност, че беше ми казал отдавна, че  иска да се ожени за мене, нямаше кураж да ми предложи да скъсаме. Може би аз трябва да го освободя. И му написах писмо. Бих искала да имам черновата на това писмо, за да го преценя сега. Умеех тогава по-хубаво и по-точно да изразявам чувствата и мислите си. Пишех, че нямахме щастието да бъдем заедно във върховите моменти на нашата антифашистка борба, че твърде дълго бяхме разделени и може би сега трябва да се разделим, макар че на мене ще ми бъде много трудно да се разделя и с него, и с майка му. Но щом трябва... Но не споменах нищо, че предположението, че той вече не ме обича, че се е сближил с друго момиче, ме е накарало да мисля за раздяла. Пратих писмото. Един ден дойде при мене млада жена, която слабо познавах. Знаех, че  е актриса във фронтовия театър ли или другаде, не помня. Тя ми каза, че със семейството си живеят под наем в единия етаж на Борковата къща, но Борката, като си идвал последния път, ги предупредил да си търсят друга квартира, защото той ще се жени за мене и ще живеем в този етаж. И жената искаше да им помогна да си намерят квартира. Притеснена, затормозена й казах, че нямам никаква възможност да им помогна и че Борката не ми е казвал за намеренията си за жилището. Зачаках тревожно отговора.

Викат ме в окръжния комитет на РМС. Секретарят Станко Тодоров ми казва, че са решили аз да завеждам маркс-ленинската просвета в комитета. Казвам му, че нямам теоретическа подготовка и не съм способна да върша тази работа. Той настоява ... И смешно е, че на една врата в комитета е залепен вече лист, на който пише: П. Дамянова завеждащ маркс-ленинската просвета.

Викат ме в ЦК на РМС. Секретарят Титко Черноколев ми казва: Утре заминаваш за Югославия. Трепвам: За фронта? Не точно на фронта, на друг фронт. Определена си за политически отговорник на българската комисия в акцията за спасяване на югославските деца. Ще отидеш още сега в Националния съвет на Отечествения фронт при д-р Георги Ангелов, той ще ти обясни всичко. Отивам при д-р Георги Ангелов. Той ми казва: Утре на гара София ще те чакат лекарите и медицинските сестри, които влизат в комисията. Ти си политически ръководител на комисията. Ще пътувате със санитарен влак. Ще слезете на гара Ниш. Там ще ви посрещне секретарят на Нишкия окръжен комитет на югославската младежка организация с партизанско име Корчагин. (Корчагин се казва главният герой на романа на Николай Островски Как се каляваше стоманата.) В Ниш ще се събират всички деца, предвидени за изпращане в България. Щом бъде готова група, ще се обаждаш по телефона във военното министерство (Министерство на отбраната) на д-р Константин Мичев и той ще определя санитарни влакове, с които да се превозват децата до София. Казах на д-р Ангелов, че не съм подготвена. Няма какво да се готвиш, ми казва докторът. Югославските другари са подготвили всичко. Ти само ще държиш политически нашата комисия лекари и медицински сестри. Стеснявам се да му кажа, че нямам ни пари, ни подходящи дрехи. Могла съм тогава да се обадя на Гриша Маркова (с която се познавахме от концлагера), която работеше в помощната организация, и тя сигурно би ми намерила по-топло и по-красиво палто, за да не се притеснявам, но това ни тогава, ни сега бих направила. (Мантото ми беше без хастар, а зимното палто пък похабих в затвора по особен начин постилах го на циментовия под на карцера, когато ме карцираха, и го ползвах не само аз, а го давах и на другите другарки, когато ги карцираха. И след всяко карциране давах палтото за изпарване. И от многото изпарвания на синьото биберно палто се появиха три жълти ивици и то не беше вече за пред хора.) И тръгнах с тънкото безхастарно палто. Запознах се с хората от комисията д-р Мария Коцева, по-възрастна от мене, двама млади лекари и две млади медицински сестри (техните имена съм забравила). Медицинските сестри бяха в нови зимни червенокръстки военни облекла, единият от лекарите също във военно облекло, д-р Коцева и другият лекар в хубави черни зимни палта (мисля, че беше 27 ноември 1944 година).

На гарата на Ниш не ни посрещна секретарят на окръжния комитет на младежката организация с партизанско име Корчагин, а ни посрещна Миле, секретар на Нишкия градски и околийски комитет на СКОЮ. Организацията на югославските младежи се наричаше Съюз на комунистическата младеж на Югославия (СКОЮ). Миле ми обясни, че Корчагин не могъл да дойде, защото бил зает да произнася речи на младежки събрания в окръга. Не могла да дойде и другарката, определена за отговорничка на югославската комисия, бивша партизанка, защото била скована от ревматизъм. По-късно се запознах с това момиче съвсем младо, красиво, но в инвалидна количка, в състояние, в което не би могло да върши работата си. Миле ми съобщи, че всичките му усилия да убеди техните военни да отпуснат помещения за децата били напразни, казвали, че няма помещения, че всичко е нужно за армията, и ме попита не бих ли могла да поискам от българския военен щаб, който е в Нишки бани, да освободят някой от техните хотели, много подходящи за настаняване на децата. Миле ни разквартирува. Двете ни с д-р Коцева заведе в дома на един лекар тих, мил, културен човек, съжалявам, че не помня името му, не съм предполагала, че от паметта ми ще изчезнат толкова много имена. Жената на лекаря скулпторка, беше заминала да търси среща с Тито, искала да му прави скулптурен портрет. На другия ден Миле ме заведе с трамвай в Нишки бани в мирно време голям балнеоложки курорт, а сега селище, в което временно е настанен български военен щаб. Хотелите се пълнят със завръщащи се от фронта български войници. Миле отиде да се срещне с младежите от селището, а аз отидох при подполковник Петков, когото трябваше да моля да ми уреди среща с генерал Захариев, от когото зависеше предоставянето на хотел за децата. След като ме изслуша внимателно, подполковник Петков ми каза: Това, което си намислила, момиче, няма да стане. Не виждаш ли, че трепериш от студ, а тук освен, че е много студено, е и много опасно. Ние скоро ще напуснем Нишки бани, наоколо има дражевистки банди, ще ви избият. не ми отказа все пак, да ми уреди среща с генерал Захариев. Генералът ме запита била ли съм на фронта. Казах му, че не съм била, че съм искала, но не сами разрешили. Не си била и не знаеш в какво състояние са тия войници, които се връщат от фронта и ги настаняваме в хотелите измъчени, изтощени, изнервени. Трябва да си починат, не бива да ги безпокоим и да ги местим. Казах му, че ще видим в кой хотел има по-малко войници, ще разговаряме с тях, местните младежи ще им помогнат да се преместят. Добре, каза генералът, идете, вижте, говорете, дано успеете. Миле и местните младежи се бяха спрели вече на хотел Миленкович. Според младежите там имало по-малко войници, хотелът е голям и удобен за децата. Разговаряхме с войниците. Спасяването на югославските деца им беше присърце, никой не възрази, познаваха се вече с някои от местните младежи, които щяха да им помогнат да се преместят в съседния хотел. Изникна и друг въпрос. старият хотелски инвентар е бил отдавна разграбен. Малкото на брой сглобяеми войнишки легла войниците казват, че са си ги донесли от Прокупля. За децата са нужни и легла, и дюшеци, и чаршафи, и одеала, и тоалетни кърпи, и пижамки. Трябваше да чистим децата от въшки, да лекуваме краста, да ги къпем и преобличаме. Местните власти не можаха да доставят нужния инвентар за обзавеждане на хотела за децата. Споделих с нашата комисия, че трябва да отида в България, да търся помощ от нашия Червен кръст. Разбрахме се да отида сама, а другите да ме чакат във вила Ерна, която се предоставяше на двете комисии, или пък в Ниш, ако вилата още не е подготвена за ползване. Капитан от нашата армия ни покани на театрално представление, подготвено от него с наши войници и местни младежи в гр. Ниш. Мисля, че беше пиеса от Крум Кюлявков. Отидохме на представлението, което се изнасяше в салон със сцена в гр. Ниш. Салонът беше пълен. Едва започнало представлението, и светлината на сцената угасна. Нямаше осветление и в салона. Почакахме доста с останалата публика. Осветлението не се възстанови. Засвяткаха фенери и бе съобщено, че трябва да излезем внимателно от салона, защото осветлението няма да бъде оправено лесно. Местни жители зашушукаха, че навярно дражевисти са прерязали електрическата мрежа, че може да има и въоръжено нападение. Страхът проникна и в нашата група. Особено уплашен беше единият от младите лекари. На улицата не беше съвсем тъмно. Тръгнахме всички заедно към дома на лекаря, където квартирувахме. с д-р Коцева. И нямаме никакво оръжие казва уплашено младият лекар. Имаме, му казвам и му показвам деветмилиметровия Валтер в чантата ми. Той се поокуражи. Не му казвам, че нито с този револвер, нито с друго оръжие съм стреляла някога. Докато бях на ремсова работа в София, един ден съобщиха, че в Националния съвет на Отечествения фронт ще раздават оръжие и аз се наредих на опашката. Лично Цола Драгойчева раздаваше оръжието. Предварително се бях осведомила какво е най-подходящо да поискам. Какво искаш, ме пита Цола: Валтер деветмилиметров. И ми поднасят в кутия нов-новеничък Валтер от оставен германски склад, към него две пачки патрони. Мирето от лозенския районен комитет ми показа как се борави с това оръжие.

Почти не спахме през нощта. На сутринта ме изпращат на гарата и изплашеният доктор ми казва: Ако не се върнете след три дни, няма да ни намерите. Всички ще се върнем в България. Казвам му, че едва ли ще мога само за три дни да осигуря и доставя в Нишки бани всичко, каквото е нужно за децата.

В София изложих на др. Господинов, председател на Българския червен кръст, какво ни е нужно за децата. Той се зае да провери възможностите на Червения кръст. Запознах се отблизо и с д-р Константин Мичев от Министерство на отбраната, с когото предстоеше да уреждаме графика за изпращане на децата в София. Оказа се, че с д-р Мичев сме земляци. Той от Троян, аз от с. Колибето (сега Черни Осъм), Троянско. Другарят Господинов ми съобщи, че след седмица всичко ще бъде готово и натоварено на вагон на санитарен влак, с който влак и аз да пътувам. На гара Нишки бани вагонът ще бъде откачен от влака. Споделих с др. Господинов, че единият от лекарите ме е заплашил, че ако не се върна след три дни, те ще се върнат в България. Как така ще се върнат, това е дезертьорство, те са наши служители, без наше разрешение не могат да се връщат, успокои ме другарят Господинов.

 

 


1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени

 

стихове проза изследванияспомени ☼  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home