Историята в личен разказ
Пенка Дамянова: Спомени за разни места и години

 

 

 

БЛИЗО ДО ЛЪВОВИЯ МОСТ 

През лятото на 1931 година с татко дойдохме в София, за да се видим с мама, която беше на лечение в Майчин дом. Отседнахме в хотел Бристол на ъгъла на Мария Луиза и бул. Сливница. От прозореца на хотела татко ми посочи една голяма сграда на отсрещния бряг на канала близо до Лъвовия мост и ми каза: Това е дирекцията на полицията.

След преврата на Кимон Георгиев на 19 май 1934 година, когато вече бях ученичка в Първа софийска девическа гимназия, тази сграда се наричаше Обществена безопасност, а после пак стана Дирекция на полицията. Татко не спомена нещо, което добре е знаел, но не е искал да ми каже че в миналото тази сграда е била клуб на Българската комунистическа партия и се е наричала Народен дом. След разгрома на септемврийското въстание 1923 година Комунистическата партия минала в нелегалност, а Клубът бил предоставен на полицията.

На 19 февруари 1944 година ме докараха в Дирекцията на полицията с кола от Осми полицейски участък. Прибраха ми дамската чанта, палтото и очилата и ме затвориха сама в арестантска килия.

Не ме разпитваха нито през деня, нито през нощта. Имах време да премисля какво ще говоря. И съчиних подробно паказанията си по следната схема: Избягала съм от концлагера, за да се венчаем с моя годеник Борис Ташев. В София съм научила, че годеникът ми е загинал в сражение с югославските партизани (такова съобщение бяха получили родителите на Борката, преди да разберат, че той се е присъединил към югославските партизани, а след това се е прехвърлил в българския Трънски отряд). От София съм отишла на село. Живяла съм в колибата ни в местността Усойната. Татко ми е носил храна. Помагала съм му в кърската работа на Усойната. Готвила съм си и сама. Чела съм донесени ми от татко книги. След голямата бомбардировка в София съм решила да дойда в София, да си прибера някои дрехи, оставени в дома на леля Пенка. На адреса на леля Пенка не съм намерила никого и съм отишла на ул. Юмрукчал, да питам госпожа Палавеева дали знае къде се е евакуирала леля ми. Там съм попаднала на престрелка, побягнала съм...

На другия ден полицейски началник-следовател ме заведе при главния началник Никола Гешев. Гешев, за разлика от предишната ни среща при арестуването ми през 1940 г., започна учтиво: Ваша ли е тази чанта, госпожице? Ваши ли са тези пари? Ваши ли са тези ключове? Отговарях утвърдително на всеки въпрос. Личната карта е ваша, нали? Да, моя е, потвърдих. Сега ми разкажете защо избягахте селището за държавна сигурност[1], къде бяхте и какво правихте досега. И аз започнах моя разказ. Гешев спокойно и внимателно ме слушаше. По едно време обаче другият, по-малък началник изнервничи и викна: Г-н Гешев, защо я слушаме, не виждате ли, че филми ни разказва? Спокойно, Николов, нека госпожицата разкаже всичко докрай, рече Гешев. Обезпокоих се, но довърших разказа. Сега идете с г-н Николов в другата стая и напишете накратко това, което ми разказахте. Подпишете се и сложете дата.

Николов ме заведе в другата стая. Там видях отново синеокото момиче, което бях зърнала пред Осми полицейски участък. Сега момичето беше протегнало ръце и един агент я удряше с пръчка по тях. След нашето влизане агентът изведе момичето и аз седнах да пиша. Когато привърших, Николов хвърли поглед към написаното и подписа ми и ме поведе отново при Гешев. Там картината бе променена. Гърбом към мене пред Гешев стоеше Борислав Георгиев от Исперих. Насреща Гешев държеше в дясната си ръка отворена моята лична карта, а в лявата Станковата с фалшиво име. И Борислав говореше! Да, това е Пенка Дамянова, студентка по романска филология, а този е нелегалния, с когото тя ме свърза и той ми даде връзка за партизански отряд.

Попадах в сложно положение, от което едва ли има някакъв изход, но да призная казаното за Станко и за отряда значи не само да усложня моето положение, но и Станковото. Станко ми бе казал, че е избягал от казармата и че ако го заловят, го чака смъртна присъда. Познавате ли този човек?, ме пита Гешев за Борислав. Да, познавам го отговарям от университета, следваше германска филология. И си му дала връзка за партизански отряд, продължи Гешев. Каква връзка, не съм виждала Борислав от 1941 година насам. Гешев се ядоса и се обърна към Николов: Изведи я. Изведе ме Николов и започна моето хождение из полицейската преизподня.

На другия ден двама агенти ме заведоха пред отвора на някакво помещение, прилично на занемарено третокласно купе в железопътен вагон без прозорец. Единият от двамата агенти, набит, с черна коса и черни вежди, грубо ми заповяда: Събувай си обущата и чорапите! Защо да ги събувам, няма да се събувам, възпротивих се аз. Той ме ритна така силно в кръста, че се проснах на пътеката пред помещението. Другият агент смъкна обущата и чорапите ми. Окачиха ме на някакъв лост и заудряха с камшици голите ми ходила, като ме караха да говоря. Какво да говоря, ударите бяха непоносимо болезнени, не мога да кажа сега колко траяха. След това ме свалиха от лоста, сложиха ме да седна и по-слабият донесе леген с вода, а набитият тъмнокос ми каза да си натопя краката в легена. (Това беше, за да не остават следи от побоя.) Тогава видях, че срещу помещението има друго подобно, но открито, с прозорец и там на пейка или на стол седеше отдавна познатият ми полицейски агент Куков (малкото му име не зная). Пред него беше кошницата с моя багаж. Куков беше извадил новите обувки на Станко и ги мереше. Станаха му и той ги прибра за себе си.

По пътеката между двете помещения се появи друг по-висок агент, когото бях видяла един път преди. Щом ме зърна, той каза: А, тая птица я изпуснах веднъж, но веднага мина на друга тема в разговор с Куков. Доверяваше му, че в пияно състояние се скарали с някого за някаква жена в Княжево и стрелял по другия, но куршумът пернал задницата на колата на министър-председателя, която минавала по това време по улицата. (След голямата бомбардировка над София правителството функционираше в Княжево. Министър-председател беше вече Божилов, Богдан Филов стана регент след смъртта на цар Борис ІІІ.) Във връзка с това сега го викал г-н Гешев и той искаше съвет от Куков какво да прави. И Куков започна да му се кара как може за жена да прави такива работи и изсипа такива мръсотии срещу жените въобще, каквито от никого през живота си не бях чувала, и си спомних, че моята съученичка и приятелка Вили Севова ми беше казала, че Куков е много лош човек, а има много мила и много красива жена и малко дете...

Чернокосият агент, който ме ритна, защото не исках да се събуя, и след това ме би по ходилата, беше главният оператор на повечето мои мъчения. Колегите му викаха Кирил Преславски. Мислех, че това име не е истинското му, а псевдоним, оприличаващ го на княз Кирил. Но миналата година (2003) попитах о.з. генерал Тако Кръстев дали когато бяхме в дирекцията на полицията през февруари и март 1944 г. го е бил агент, на когото викаха Кирил Преславски и дали това му е истинското име. Истинското му име е, каза ми Тако, той ми е съученик и много ме би. Инквизирал е и съученика си, ужасявам се чудовище!

А как ме беше изпуснал другият агент. Една вечер, когато отивах у семейство Попови, из шубрака в двора изскочи този агент, сграбчи ме и каза: Арестувана си. Защо ще ме арестувате? го питам. Къде отиваш?, пита той. У шивачката ми, обяснявам. Той ме издърпа към уличното осветление. Бях с кафявата си широкопола шапка. Като ме видя в лицето, той се извини, че се бил припознал. Казах на Дими Паламарова за случилото се. Тя отсече: Лиляна са търсили, и тя ползваше тази квартира. След 9.ІХ.1944 г. този агент дойде при мене да му дам бележка, че той не ме е бил. Не му дадох бележка, а му казах да ме пише свидетел, в случай че го съдят, и аз ще свидетелствам, че той не ме е бил.

След ден отново бях на лоста, отново плющяха камшиците, но вече ми задаваха конкретен въпрос: Кой ви даде писмото? Не знаех никакво писмо. Към мене се обръщаха на ти, а сега казваха ви, явно в множествено число, включваха и Станко, а него го няма, дали е мъртъв?!..

Биха ме много, но нищо не разбрах какво е това писмо, за което ме биеха. По-късно в затвора от Надка Грозданова научих за него, а след 9 септември и Елена Аригорава ме запита: Станко даде ли ти обяснение защо те е завел на Юмрукчал, след като му бяхме пратили писмо, че тази квартира е предадена?... И отидох тогава в редакцията на Жената днес при Соня Бакиш, главна редакторка на вестника, жена на Станко Тодоров, и от нея научих, че Станко й е разказал за това писмо. Майката на Надка Грозданова му дала писмото. Той започнал да го чете. Надка описвала в началото какво е претеглила от военната полиция. Станко си казал: а, Надка се оправдава за предателското си държание в полицията, не дочел писмото, а в края му пишело, че квартирата на ул. Юмрукчал 44 е предадена и никой не бива да ходи там. С това псимо в джоба Станко е дошъл да ме вика да отидем тъкмо на Юмрукчал 44.

Така че Надка не писала в началото на писмото за предадената квартира, Станко не го прочел докрая и аз изядох големия бой за това писмо, без да знам нищо за него. А как са узнали Надка и Елена за предадената квартира и как са изпратили писмото. Двете момичета били в обща килия в дирекцията на полицията, но понеже ги разследвало военното разузнаване, ги пазел не стражар, а младо войниче. Сближили се с войничето. Един ден, като били ходили до клозета и се връщали в килията, срещнали Борислав Георгиев, който под охраната на стражар също отивал към клозета. И Борислав разтревожен им казал, че не издържал и предал още една квартира на Юмрукчал 44. Като се върнали обратно в килията, момичетата решили да напишат писмо за предадената квартира. И Надка написала писмо, а войничето занесло писмото на майка й.

При следващия бой нов конкретен въпрос: С кого си се срещала на улица Владайска? Имаше нещо на ул. Владайска, но не мога да си спомня нито къде беше тази улица, нито с кого съм се срещала.

Този път не ме сложиха на лост, а ме проснаха по корем на някаква голяма маса и ме удряха с камшици по задника. Не можех да си спомня нищо за ул. Владайска. Доведоха едно момиче с русочервеникава коса и то заговори, като ме посочи: Да, това момиче беше, аз бях със Цветан Антонов, там бяха и Добри Алексиев и Дима Паламарова и отидохме в Конювица у еди кое-си момиче. Тогава си спомних, че ул. Владайска е до Министерството на земеделието и там ми беше определила среща Дими Паламарова. И на други срещи с мене Дими е идвала с Добри Алексиев, но не му знаех името. Той стана неин съпруг след 9 септември 1944 г. Цветан Антонов знаех от университета. Следваше философия. Момичето, което говореше за срещата на ул. Владайска за първи път видях на тази среща. По-късно с това момиче Фроска Иванова, бяхме заедно в затвора.

И сега не зная защо Дима ме беше извикала на тази среща, когато за нищо, свързано с моята работа, не сме говорили. И за никаква друга работа не сме говорили. Момичето каза още, че Дима им показала малкия си револвер, а аз съм казала: С тоя пищов ще стреляш врабци по клоните. Също че не помни друго да съм говорила и че не знае за какво Дима ме е викнала с тях и че аз после съм ги напуснала.

Признах срещата с тази компания.

След побоищата сама в килията започнах да си рецитирам тихо стихове. Най-много от Лермонтов на руски и най-вече Демон. Знаех наизуст цялата поема.

Показват ми снимки. Първата снимка е на Асен Чаръкчиев. С него се запознах на третия ден след бягството ми от концлагера. Беше другар, а по-късно съпруг на Лиляна Милошева, с която бяхме заедно в концлагер Св. Никола. Нея я освободиха от лагера. На Лиляна и на Асен предадох поръчението на Катя Аврамова да осигурят и изпратят в Пловдив документи на трите другарки, които избягаха заедно с мене от лагера Катя Аврамова, Кунка Апостолова и Мара Петлякова, но останаха в Пловдив, за да могат те да се придвижат до София. Повече не бях виждала Асен. Казах, че не го познавам. Втората снимка беше на Ема Герон. Знаех я от университета като студентка по философия. По-късно, след бягството ми от лагера, когато ползвах квартирата на Калинка и Анчето Вескови, разбах, че и тя ползва тази квартира. Видях я да излиза от дома на момичетата, но не й се обадих. Казах, че не познавам тази жена. Третата снимка беше на непознат човек. Казах, че не го познавам. Повече за тези снимки не ме разпитваха.

С Асен Чаръкчиев и с Ема Герон не съм имала обща организационна работа и това, че не ме питаха повече за тях, си обясних с това, че ако са арестувани и са им показвали моята снимка от личната карта, те са казали, че не ме познават. По-късно в затвора, а и след 9.ІХ.1944 година научих, че Асен Чаръкчиев и Ема Герон са били свързани с нелегалната военна организация в школата за запасни офицери. А с шифъра на тази организация Юлия Огнянова и Петър Ангелов бяха дошли в квартирата на Юмрукчал 44 и също са били арестувани след нас със Станко. Полицията искаше да открие и моя връзка с тази организация, но за нея аз не знаех нищо.

Николов беше много озлобен, че още не искам да кажа къде съм живяла в София и каква нелегална работа съм вършила. И особено, че не искам да призная, че съм дала връзка на Борислав Георгиев за партизански отряд. Освен специализираните инквизиции, и той сам ме блъскаше и ругаеше в отсъствие на специалистите побойници. Усетих и нещо по-страшно този човек хем ме мразеше, хем имаше намерение да ме изнасили. Беше ме притиснал до стената и се ужасих, че това ще стане. Но точно тогава вратата се отвори и на нея застана непознат човек, който се обърна към Николов: Г-н Николов, искахте отпуск по случай раждането на детето ви. Имате отпуск. Можете веднага да си отидете. Останах с впечатлението, че този човек е стоял известно време зад вратата, преди да я отвори.

Върнаха ме в килията. Колко ли дни е отпускът на Николов? Никак не исках той да се върне!..

Бият ме и ми казват, че и един от моите хора искал да ме бие. Отвръщам, че нямам никакви мои хора и нека тоя, който иска да ме бие, да дойде. За голяма моя изненада довеждат Никола Палагачев. Кольо Палагачев е по-възрастен от мене, много преди мене е влязъл в движението. С него нямаме сега обща организационна работа, защо иска да ме бие? Кольо заявява: Не съм искал да я бия, но ме накараха да казвам това.

Бият ме и ме питат с кого съм разпръсквала позиви в Лозенец. Отвръщам, че не съм разпръсквала никакви позиви. А Кирил Палавеев казвал, че сме разпръсквали с него позиви на РМС в Лозенец. Значи и Кичо (Кирил Палавеев) е арестуван, квартирата на Юмрукчал беше негова. Ядосвам му се, че е говорил за позиви. С него точно не съм разпръсквала позиви, макар и двамата да сме участвали в общи позивни акции в Лозенец преди няколко години. После си мисля, Кичо е школник в Школата за запасни офицери, наверно са го били за военните консерви, които са в моята кошница, предполагайки, че той ми ги е дал. И все пак той не е казал нещо по-опасно за мен, че съм била секретар на Лозенския районен комитет на РМС, в който комитет включих и него, но това беше много преди да ме арестуват на 3 юли 1941 и да ме закарат в концлагер Св. Никола. Страшно се ядосвам на себе си, че допуснах Станко да взема от тия военни консерви, макар да не ми се искаше.

Непрекъснато се страхувах да не се върне Николов и ми хрумна безумна мисъл. Да кажа, че съм живяла в квартирата на Люба и Власаки Алексиеви на ул. Карнеги 10. Като ме водят към тази квартира, може да видя някой познат от махалата и да му кажа да каже на леля Пенка, че съм арестувана в дирекция на полицията. Може и самата леля Пенка да видя. А може и да успея някак да избягам.

И идва в килията ми грамаден страшен побойник. Носи палтото и чантата ми и ми ги подава. Обличам палтото. Качвам се с грамадния агент в полицейска кола. Как ми се иска някоя друга кола да налети върху тази, с която пътувам към улица Карнеги, но нямам такъв късмет!

 Като вижда изцяло срутената от бомбардировката къща, където загинаха Люба и Власаки, едрият побойник побеснява срещу мене. Връщаме се в дирекцията. Побойникът отваря вратата на друга килия и с такава сила ме ритва навътре, че аз падам върху друго момиче в килията и то вика: пази се, имам въшки. Побеснелият побойник си отиде и забрави да ми вземе палтото и чантата. Сетих се тогава, че в чантата имам ножче за самобръсначка оръжие за самоубийство при нжда. И ножчето, и другите вещи си стояха в чантата. Извадих ножчето и го скрих зад някаква тръба в килията. Побойникът се върна след известно време и грабна палтото и чантата ми. Момичето в килията беше моя връстничка, студентка по медицина Здравка Кемилева. Нямаше въшки, а беше бременна. Беше арестувана заедно с друга своя колежка Ема Бозаджиева, но Ема била в друга килия. Скритото ножче ми даваше сигурност. Чувствах, че още мога да издържам на побоищата, но щом усетя, че няма да мога вече да издържам, ножчето ще ме спаси, ще си прережа вените. Само че след следващия побой не ме върнаха отново при Здравка и при ножчето, а ме оставиха сама в друга килия.

Някой път се вглеждах в лицата ни биячите ни капчица човещина, ни капчица жалост, ни капчица милост! Не са човеци, а чудовища!

Разпоредено беше да не ми дават да пия вода. Не помня колко трая това. Изпитвах страшна жажда. Реших, като дръпна синджира на казанчето в нужника, да пия от тая вода. Но стражарят веднага дръпваше вратата на нужника и не ми даваше възможност. Един ден, когато виках от килията за вода, чух глас отвън: Защо не й давате вода? Беше гласът на същия човек, който отвори вратата, когато Николов ме беше притиснал до стената. След малко стражарят ми донесе резен лимон (нещо, небивало в полицията) и после вече ми даваха да пия вода. Кой беше този човек?! След години допуснах само едно обяснение: леля Мара ми разказваше, че научила от братовчеда Насьо, че представител на германците в дирекцията на полицията е синът на професор Беньо Цонев, и отишла при него да го моли да не ме измъчват. Леля му казала, че баба ми и родителите на баща му са били близки съседи във Вароша в Ловеч, че под покровителството и настойничеството на баща му майка ми е завършила педагогическия отдел на Първа софийска девическа гимназия, че била учителка в с. Колибето, Троянско, но рано починала, и че аз съм много добро момиче. Но синът на Беньо Цонев я изгонил. Въобразих си, че макар че е изгонил леля ми от предпазливост, той именно прояви към мене човещина. В село имахме два портрета на всеки от синовете на проф. Беньо Цонев като малки в бели рокли. А по-късно мама получи снимка на млада жена в балетно облекло и балетна поза и отдолу написано (на български, а другите букви на латиница): Margitta Zonewa Маргита Цонева дъщерята на  професор Беньо Цонев. В ъгъла на снимката има и текст на немски език, но твърде избледнял и не мога да го прочета. Тази снимка пазя още. Имената на синовете, мисля, че бяха Любомир и Добромир. Доколкото помня, мама казваше, че жената на професор Цонев е немкиня (германка).

Когато агентите идваха да ни вземат за инквизиции, при отварянето на вратата в коридора към килиите се чуваше тревожен, зловещ звън и изтръпвах: при мене ли идват, или при другиго!

Същият звуков сигнал чух след години при един от зъболекарските кабинети в партера на стоматологията на бул. Георги Софийски. Сигналът отмерваше влизането и излизането на пациентите, но все ме стряскаше и отнасяше към миналото в дирекцията на полицията.

Последва ново мъчение! Увиха нещо около врата ми, закачиха друго на малкия пръст на дясната ми ръка и пуснаха електрически ток. Неприятно тръпнещо затягане около шията и остра болка в сърцето! И досега, когато облека пуловер с висока яка, без никак да е тесен около шията, когато го събличам и малко след това усещам подобно тръпнещо затягане около шията.

Следващия път не помня кога са ме взели, къде са ме водили, какво са правили с мене, събуждам се в килията като от гроб, не зная коя съм и къде съм. Съзнанието бавно се възвръща. Почвам да рецитирам Демон, бавно, мудно. Стигам до момента, когато Тамара танцува, до стиха:

В последний раз она плясала..

и ми притъмнява: плясала, плясала нищо повече не се възвръща в паметта ми, става ми страшно!

Стражарят, който ми донася парчето хляб, донася и някаква чорба и ми казва: Една от вашите е умряла. Била е с менструация, когато са я били много, и всичката й кръв е изтекла. Сигурно ме лъже, си мисля. Казали са му да ми каже това, за да ме сплашат. Оказа се, че стражарят ми е казал истината. Загинала е Анушка малката весела, жизнерадостна, чаровна Анушка Драгиева, която тъй хубаво пееше на бонсовите ни екскурзии на Витоша и Люлин!

Вече месец откак съм в дирекцията на полицията. Станко го няма.. Сигурно не е жив, а аз продължавам да отричам показанията на Борислав Георгиев, че съм го свързала със Станко и Станко му дал връзка за партизански отряд. И още искат от мене да кажа къде съм живяла и кой ми е дал двете консерви с надпис Военно министерство, главно интенданство. Та и без мене полицаите биха могли да открият и откъде са консервите, и къде съм живяла, ако се обадят в главното интендантство. Началникът на интендантството е стопанин на къщата, в която пребивавах известно време и той бе забелязал липсата на консерви от склада му в мазето и затова така силно троп на вратата на квартирата си. И този началник да каже кои са били квартирантите му. И решавам да рискувам: да призная показанията на Борислав и да кажа къде сме живели със Станко, като обясня, че ключовете на апартамента ми е дала позната колежка от университета на име Ваня, студентка по славянска филология, която си отишла в провинцията. Ако в апартамента няма никой, може да мине и без тежки последствия, а досега с отричането на показанията на Борислав само задържам следствието. И след като изядох толкова бой, защото отричах показанията на Борислав, накрая ги признах. Казах и квартирата, където съм живяла. В къщата изглежда не е имало никой. Но за мене изникна нова неочаквана опасност. Питат ме, кои военни обекти сме снимали със Станко с фотоапарата, който агентите намерили в жилището и го бяха донесли в дирекцията на полицията. Казвам, че апаратът не е нито мой, нито на Станко. И че аз въобще не зная как се снима с фотоапарат. Но агентите не вярват. Апаратът действително не беше мой, нито на Станко. Ноаз го бях занесла в жилището. Апаратът беше на едно момче, което отиде в казармата на четвърти километър, да изкара задължителната военна повинност. Ваньо Попов, мисля, че Попов му беше презимето, но не беше роднина на семейство Попови на ул. Цибра 13, а  само техен съсед. Дора, голямата дъщеря на семейство Попови ме запозна с него, като ме представи: братовчедката Таня от Карлово. Дора беше доста по-голяма от него, но помежду им имаше хубава духовна дружба. Ваньо завърши гимназия и искаше да следва, мисля, химия, но преди това трябваше да изкара военната служба. Преди да отиде в казармата, той дойде у Дорини. Дора му била казала, че цялото им семейство ще се евакуира в Карловско, но че аз (Таня) ще остана в София, да се готвя за изпити. И Ваньо носеше фотоапарата си, да го предаде на мене, защото и тяхното семейство баща му (професор), майка му и малката му сестричка вече се евакуирали, а той иска по-късно в казармата да получи разрешение да прави снимки с фотоапарата и като разрешат свижданията, да му го занеса. Молбата на Ваньо след време да му отида на свиждане в казармата и да му занеса фотоапарата беше добре дошла. Ще установя връзка с войници от казармата. Това беше важно нещо за бъдещата ми ремсова работа в бомбардираната столица. Но неочакваното решение да ме пратят в Трънския отряд насочи мислите ми в друга посока и съвсем забравих този апарат, а ако се бях сетила, щях да го пренеса у семейство Попови, които се бяха върнали от евакуация и аз пребивавах у тях в очакване да тръгна за отряда. Не мога да си простя това забравяне! И Ваньо ще чака да му отида на свиждане, а мене ме бият да кажа какви обекти съм снимала с фотоапарата.

Престанаха да ме бият, дали повярваха, че въобще не мога да боравя с фотоапарат и апаратът не е мой, не зная.

Един агент ме завежда в ъгъл под стълбището и ми подава гребен и огледало, да съм се нагласяла както съм била при пристигането в полицията, защото ще ми правят снимка. Поглеждам в огледалото и се втрещявам: от огледалото ме гледа страшно, друго, не моето лице! Режисьорката Юлия Огнянова и досега разказва подробно как съм изглеждала след пристигането си в затвора приличала съм на самата смърт!

Много трудно се движа и двама агенти ме водят долу в някаква канцелария, да пиша новите си показания. И аз пиша. Не съм усетила как с пръстите на лявата си ръка съм пипала в косата над челото си и след това съм сложила ръката на листа и на листа остава петно сухокървица. Агентите ме ругаят, била съм го направила нарочно, скъсват листа и ме карат наново да пиша...

На връщане в коридора към килиите през отворената врата на една килия виждам лежащ на пода човек и на вратата агент го пита: Какъв си по професия? Работник, чувам ясно гласа на Станко!

Искам да потъна в земята, да не живея! Станко е жив, а аз признах показанията на Борислав за него и с това усложних положението му! Вече е 30 март 1944 година. Нищо друго не искам освен да умра. Ах тези англичани, защо не пуснат над мене бомба, да ме смаже! И молбата ми сякаш бе чута. Сирените завиха въздушна тревога! Затрещяха бомби. Една от тях разтърси цялата сграда на дирекцията. (Тогава вратите на някои от килиите са се откачили и някои от арестуваните, между които както разбрах по-късно, Станко, Палагачев и вероятно Борислав, успели да избягат.) Парче от зидарията на моята килия изхвръкна навътре в килията. Мъча се с ръце да вадя още парчета. Някои врати хлопат, някой тичаше по коридора, някой разбиваше съседната килия и започна да разбива моята. Викам: Другари, разбивайте всички килии! Но агентите и стражарите се върнаха от скривалището, отключиха останалите затворени врати и наредиха на хората от тях да слизат в мазето. Мъча се да стана от пода, но не успявам. Момчето, което беше започнало да разбива килията ми, ме грабна на ръце и ме понесе. Чувам долу на стълбището женски глас да вика: Анушка, Анушка, Анушка! Гласът ми е познат, а не мога да се сетя, че е гласът на Невена Драгиева Венчето, с която година и половина бяхме заедно в концлагера Св. Никола. Момчето (мисля, че се казваше Митко (Димитър) Ленков, след 9.ІХ.1944 година стана журналист) ме сложи на пода на едно помещение, което не беше точно мазе, а нещо като гараж от него се виждаше двора. В помещението имаше и други момичета. Видях наблизо Невена Драгиева. Обърнах се към нея: Венче! Тя ме гледа учудено, не може да ме познае. Казвам й името си. Тя е ужасена от вида ми. Сяда до мене. Изважда от багажа си канче с кисело мляко и лъжица в него и поднася към устата ми лъжица от млякото сякаш киселото мляко ще възвърне образа ми!

Строяват ни на двора, отделно мъжете от жените.

В строя на мъжете не виждам нито Станко Тодоров, нито Борислав Георгиев, нито Никола Палагачев, само поета Сашо Геров, когото знаех от Лозенец.

Под стражарска охрана ни повеждат към Софийския централен затвор.[2]

  


 

[1] Концлагера Св. Никола.

[2] Все още бях следствена и процесът, по който бях осъдена, предстоеше.

1998-2011 OMDA Ltd. Всички права запазени

 

стихове проза изследвания спомени  документигласове


 Защо"приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор |
Българска кухня | Хайд парк

Home