Петко Симеонов

 

ИДЕЙНАТА КРИЗА, ВЛАСТТА НА КЛИКИТЕ И homo transcurrens

Статията е публикувана в сборника "Светове в социологията", С., 2006, който беше издаден в чест на проф. Георги Фотев

 

На 10 юни 1990 година, вечерта след първия тур на изборите за Велико народно събрание, независимо от обявените предварителни резултати, идеологията на неформалите[1] (по-долу ще обясня този израз), която обединяваше СДС, вече беше изчерпана. Съзнавахме го отчасти. Бяхме постигнали всичко, не бяхме променили кой знае какво.

 

1.

През 1989 година с началото на "кръглите маси" в Полша и Унгария, след изборите и съставяне на некомунистическо правителство в Полша (юли-август 1989), след рухването на Берлинската стена и промените у нас, в Чехословакия, Румъния, европейският комунизъм беше цялостно делегитимиран.

През януари 1990[2], след значим обществен натиск и в унисон с промените в Източна и Централна Европа, управляващата БКП беше принудена да премахне член първи от действащата конституция. С това се елиминираше правната основа на централното властово отношение при тоталитаризма. До този момент компартията чрез своите комитети властваше на основата на принципа за ръководната роля, често конкретизиран със закон. Властването официализираше междуличностни отношения на представителите на партийния комитет и представителите на подчинената организация. Подлежеше на санкция всяко отклонение на партийния функционер или/и представителя на подчинената организация от формалните правила на властовото взаимодействие.

С премахването на член първи съществуващото междуличностно взаимодействие губеше официалния си характер. Неговите правила вече нямаха формалност, но оставаха като стандарт на взаимодействие. Всъщност те изчерпваха управленската култура. 

Затова взаимодействието, нормирано от член първи, имаше инерционна сила. То оставаше живо като набор от неформални обвързаности и след неговото премахване.

 

2.

Пред загубилите официалния си характер властови междуличностни взаимодействия се откриваха нови социални пространства от член втори на Конституцията, където се постановяваше чия е властта. По отношение на политическата практика членът съдържаше един лозунгов нищо незначещ текст: "В Народна република България цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа", който се допълваше от още едно декоративно изречение: "Народът осъществява властта чрез свободно избрани представителни органи - Народно събрание и народни съвети - или непосредствено." Нито Народното събрание и местните народни съвети бяха свободно избрани, нито съществуваха утвърдени практики за "непосредствено" упражняване на властта от  народа. Всички знаеха, значи приемаха за правилно, че Народното събрание и местните народни съвети нямат своя инициатива, те само оформят или изпълняват волята на БКП. Затова  Народното събрание (след премахването на член първи) приемаше само онова, което вече беше одобрено от Националната кръгла маса. То признаваше, че  върховенството на властта не е в него. Подобна нагласа имаше и в местните народни съвети.

 

3.

Със споразумение от Кръглата маса от 12 март 1990 година беше решено, че се разформироват ППО по месторабота на комунистическата партия и се забраняваше на  "партиите, политическите организации и движения" да изграждат организационни структури по месторабота[3]. Това нормативно отделяне на БКП от държавата и стопанството предпоставяше допълнителното споразумение за деполитизация на широки сфери от живота: националните медии, армията, МВР, съдебната система.

Доминиращите в обществото представи определяха на Кръглата маса (пролетта на 1990) и по-късно на Великото народно събрание (юли 1990 - септември 1991) крайната политическа отговорност за промените. Това беше върховната, легитимна, явна власт, която рушеше тоталитаризма и градеше основите на либералната демокрация.

Създаваше се видимост, че мирната революция има свое ръководство. Така се  успокояваха страстите в обществото и се даваше доказателство пред Великите сили, че в България преходът към демокрация е в ход и под контрол.

 

4.

Зад видимостта обаче вървеше друг процес. Бяха унищожени тоталитарните представи за социален ред. Системата на властовите отношения, върху която се градеше държавната и обществена пирамида, беше разрушена.

В същото време структурата на държавата и стопанството оставаше непроменена. Стояха като празни черупки хиляди съвети, учреждения.

Както би могло да се очаква, въпреки промените в системата на властовите отношения, съсловието на политически подбираните  и квалифицирани държавни и стопански служители[4], които формираха управленския и административен елит на тоталитаризма (между 4-5 на сто от заетите), продължаваше да управлява. Управляваше при нови условия. В конституцията вече не пишеше, че тяхната партия - БКП, управлява; социалният ред беше обявен за негоден (подлежащ на преустройство);  огласената политическа програма (развит социализъм и прочие) беше официално изоставена; всички форми на контрол (партиен, държавен, полицейски, съдебен) бяха лишени от нормативна база. 

Представителите на елита управляваха с пълното съзнание, че е отречена легитимността на тяхната власт. Отречена политически, публично, медийно, с открито неподчинение, със стачки, протести, подписки, петиции. Техните задължения вече нямаха обществено полезен смисъл...

Остана им само едно поле за разбираема делова активност - частните интереси. За интересите си можеха реално и смислено да работят. Представителите на елита независимо от волята им бяха превърнати в клиенти. Да бъдат клиенти беше интелигебилно.

Но тъй като легитимността на елита е основен фактор на неговата интеграция и морал, попаднали в положението на клиенти, неговите представители бяха атомизирани и освободени от задължението да се съобразяват с каквито и да са общоприети норми.

 

5.

Тоталитарният елит беше общност, изградена от многогодишни междуличностни взаимодействия с размяна и споделяне на вещи, пари, услуги, информация, емоции. Често връзките бяха по рождение - роднински и съседски, укрепвани в апаратни игри, с приятелства и бракове.  Общността продължаваше да съществува в идейно, структурно, ведомствено и йерархично отношение, но вече като общност от клиенти, сепарирани по институциите на тоталитарната държава.

Институциите вече не действаха като институции не само защото служебните лица бяха клиентизирани (оставаха неотхвърлени всички административни зависимости), а защото след рухването на крайната институция - тоталитарната държава, съществуването на всички институции и/или реда в тях, беше поставен под въпрос. Институциите останаха без цел и програма за действие.  Нямаше власт, която би могла да ги преформулира.

В същата посока на институционален разпад действаше знанието, че се извършва промяна. Липсата на официална, доминираща в общественото мнение представа за промяната, разширяваше до произволност възможностите за интерпретация на случващото се. Поведението на индивидите (като частни и служебни лица), ориентирано към различни интерпретации на промяната, силно препятстваше съгласуването на действията им при постигане на каквато и да е обща цел.

 

6.

Системата от междуличностни властови и административни взаимодействия ставаше неформална. Господстваше неформалното и неофициалното. Проявите на официалност и формалност станаха реликти. За известен период (лятото на 1990 - края на 1996) дори държавният протокол беше неустановен. Групирането на клиентите ставаше на основата на частния интерес. Това беше разумно и разбираемо. Възникнаха кликите.

Тук ще вметна, че две от институциите на тоталитаризма бяха цялостно закрити или драматично съкратени - партийните комитети и бившата политическа полиция (прословутият шести отдел на шесто управление на Държавна сигурност). Двете институции освободиха от работа десетки хиляди активни мъже и жени без никакъв ангажимент да бъдат възстановени на работа. Напротив - новият политически елит от всички бои им отправяше ясното послание, че са нежелани на служба и държавата няма да има нужда от тях.

 

7.

Със свободните избори за  Велико народно събрание се постигна разделяне по генезис на трите власти. В тоталитарния период всички те произтичаха кадрово, структурно и функционално от ЦК на БКП. Сега (на 10-17 юни 1990 година) парламентът (законодателят) беше конструиран след свободни избори; председателят (президент) на републиката персонално и като правомощия беше определен чрез максимално обществено съгласие (на Кръглата маса); предстоеше оставка на действащия министерски съвет и избор на нов от парламента; съдебната система оставаше встрани и вън от интереса на основните политически играчи, което беше многозначително и с трайни последствия.      

Разделянето на властите по генезис беше засегнало само върха на държавната пирамида - парламент, президент, правителство, то не касаеше въобще съдебната система, и всички по-ниски етажи на изпълнителната власт: областните управи, общинските власти, управленията на МВР, военните поделения, държавните фирми, които обхващаха почти цялата икономическа дейност.  

 

8.

Другата съществена промяна, настъпила през 1989-1990, наред с ценностната система като цяло, за която тук няма да говоря, беше в представата за индивидуална съдба. В значителна степен житейският път е предначертан: учение, работа, семейство, деца, дом, пенсия... Дали учението ще бъде "изучаване на занаят", или "получаване на диплома", и какъв занаят или каква диплома, в традиционното общество е въпрос в силна зависимост от общността. Котленчето Захари (Стоянов) е пратено да учи овчарския занаят, карловчето Васил е замонашено. Семейната им среда е носител на такива образци за живот и съдба. Но и двамата правят свой избор - правят крачка в модерното време. 

Наборът от възможности за съдба при повечето хора и в модерни времена се задават от средата. Какво прави човекът през живота си, какви цели да си поставя, как да работи за тях, кога и как да гради семейство, отглежда челяд, прави къща, осигурява старост и прочие... До 80-те години в българското общество господстваше образец, маркиран от елементите: диплома, щатна добре платена работа, семейство, апартамент, вила, кола, ранно пенсиониране с голяма пенсия...  Едно спокойно, еснафско живеене, освежавано с командировка в чужбина, покупка от Кореком, тежки сватби, шумни новобрански изпращания и показни абитуриентски тоалети. Това беше постигнатият уют на ясното и предвидимо живеене след катастрофичните изживявания, свързани с 9 септември, Народния съд, национализацията, кооперирането, индустриализацията, урбанизацията. В началото на 80-те години този модел започна да се разпада, защото той беше изграден върху идеята за постоянния прогрес към доброто и справедливо бъдеще. Осъзнаваната идея обединяваше в едно: цел на обществото и мотив на индивида. Такова обединение е нетрайно, то е екстазно.

Още повече този модел на съдба в своята интимна същност беше отрицание на официално налаганите колективизъм и скромност. Моята диплома, моята работа, моята кола, моята вила и прочие. Непобедимият индивидуализъм, поощряван от бума на потреблението на Запад, придобил романтичен характер в пакетажа на тоталната изолация в условията на всеобщ дефицит, напираше и рушеше представата за съдба.

В края на 80-те години благодарение на лозунгите за гласност и преустройство, които отваряха пространства за ново мислене и говорене, стана масов и явен стремежът официално да се признае, че е нормално (!) индивидът да се стреми към богатство и доминация при свободен избор на целите и средствата. Представата за съдба загуби (продължава да губи!) предписателните си черти, характерни за традиционното общество, и все повече сред мозайката от общности се приема, че съдбата е въпрос на свободен личен избор.  

Настъпи (или настъпва, доколкото процесът може да се мисли като приключил и като продължаващ)  промяна в представата за нормално.  Оттам следваше промяната в представите за легитимно, морално и законно. 

 

9.

Съществено се промениха възможностите за манифестно поведение - стопанската и гражданската инициатива имаха минимални административни ограничения. Чувството, усещането, на свободата, съвсем не бяха лъжовни. Бяха постигнати петте свещенни свободи. Първите четири от тях:

1 - свободните избори бяха факт и норма и ги имахме на практика;

2 - свободата на сдруженията беше факт и норма и се сдружавахме на практика;

3 - свободата на стачките беше факт и норма и ги провеждахме на практика;

4 - свободата стана свобода за индивидуалните истини и те бяха изговаряни и печатани.

Петата свобода, за която ще стане дума малко по-долу, беше "свободата на частната собственост". Всъщност тези пет свободи, заедно с махането на член първи и разформироването на ППО по месторабота, бяха почти всичко, което се споделяше в публичното пространство до този момент. С това се изчерпваха  идеите за промяна, т.е. идеологията на неформалите.

Оставаше тази идеология да стане нормативен документ чрез  новата конституция.  

 

10.

Промяната според генезиса, както споменах, засягаше  само върха на пирамидата - равнището на върховната власт. Премахването на член първи от действащата конституция - за ръководната роля на БКП, разформироването на ППО по месторабота, рухването на старите ценности и формирането на нови представи за съдба, променяше обаче ситуацията на всички равнища. През 1989-1990 година всички индивиди преминаха от традиционен, нормативно определен ред в икономическите и гражданските си дейности в инерционен ред с личностно мотивирани систематични осцилации. 

Ако си представим пирамидата на тоталитарната държава, а до нея поставим една празна пирамида, която ще наречем "либерална демокрация", то бихме могли да развием образа, като кажем, че при политическата промяна и последвалия преход индивидите (българските граждани), изпълващи пирамидата "тоталитарна държава", трябваше да бъдат "подредени" в пирамидата "либерална демокрация".

Подобно "преподреждане" на населението се извършва при всяка революция. Ще използвам примера на Октомврийската революция, тъй като тя е добре позната на българския читател.

Болшевиките вземат властта на 25 октомври 1917 година. Разгонват правителството на Керенски, съставят ново правителство и обявяват два декрета - за мир и за земята. С първия Русия излиза от войната, като така се блокира възможността на въоръжените сили да се противопоставят организирано на революцията. С втория декрет се ликвидира помещическото земевладение и така се разрушава системата на властовите отношения в селото. По това време Русия е селска, земеделска страна. Основната част от населението получава могъщ импулс за активност: да заграбва земя.

Навсякъде (държавни, регионални, общински управи, ведомства, фабрики, военни части) започват да се провеждат събрания, където се избират съвети. Следват серия от декрети: забраняват свободния печат; отменят Таблицата на ранговете от времето на Петър Велики; отменят военните звания; създават революционни съдилища; провеждат цялостна национализация (банково дело, индустрия); запорират влоговете; създават Чека (Общоруска чрезвичайна комисия) начело с Дзерджински...

Болшевиките действат в няколко посоки: разрушават властовата структура на Царска Русия; атомизират гражданите; предлагат на мнозинството поле за действия: заграбване на земя; започват червен терор (от септември 1918 година официално обявен); създават системата за специално снабдяване на апарата. За да "преведат" населението на огромната страна от едната пирамида (на царска Русия) в новата (на СССР), те разрушават, тероризират и примамват. След началните революционни години остават двете средства: терор (в разнообразните му форми, от подслушване и доносничество до убийства и затвор - за всички) и облаги (за елита - с елемент на разкош и признание, за останалите - възможности за оцеляване). Това крепи конструкцията на тоталитарната пирамида. Камшик и морков.

Като използвам дадения пример, който се развива по модела на всички революции, ще отбележа, че при нашата мирна революция се случи следното: разруши се властовата структура на тоталитаризма; на гражданите беше предложено неограниченото поле на свободното действие. И край. Тя беше огледален образ на насилствената социална революция (социалистическата - Октомвриийска или Деветосептемврийска): тогава е имало силово отнемане на свободи и собственост, сега те се връщат мирно... Предполагаше се, къде съзнателно, къде интуитивно, че свободата в стремежа към частна собственост ще преподреди индивидите в пирамидата на новото общество, ако не справедливо, то поне отговорно. Както е видно: камари от моркови. Реални и въображаеми.

  

11.

Отказът от насилие ("мирният преход") обаче, деклариран  и контролиран от Кръглата маса и Великото народно събрание, в резултат на идейната криза (неразбиране на ставащото) беше  неимоверно разширен до ненамеса в съдебната власт и полицията от страна на двете легитимни институции на промяната. С други думи, държавата се отказа от своята диференция специфика - от легитимното насилие!

 Кръглата маса, с изключение на едно посредствено изслушване на министъра на вътрешните работи генерал Семерджиев, не стигна до мисълта да бъде изграден механизъм за управление и контрол на полицията и тайните служби в процеса на промените. Подобно подминаване на проблема имаше и по времето на Великото народно събрание. В разискванията и на двете места, както личи и от протоколите, негласно се предпоставяше, че щом като съдебната власт бъде обявена за независима, тя става от само себе си независима и функционираща; щом като полицията бъде поставена под контрола на правителство, формирано от парламента, то тя ще работи ефективно; щом като президентът има власт над тайните служби, те ще действат в интерес на народа и страната.

Отказът от насилие, като се имаше предвид поредицата от кървави разправи, започнали с деветоюнския преврат от 1923 година, беше правилен, но мястото на "камшика" в една революция - а рухването на комунизма и походът към либералната демокрация беше революция - не остава празно. Моята теза е, че революцията (кардиналната политическа и социална промяна в кратко време), независимо от това дали е "нежна", "мирна" или кървава, е невъзможна без насилие. 

  

12.

На мястото на легитимното насилие, от което Кръглата маса и Великото народно събрание се отказаха, се развихриха спонтанно създадените[5] "отряди на революцията" - клики (неформални структури) от клиентите (участниците в кликите): бивши партийни апаратчици, съдии, прокурори, следователи, полицаи, силови групировки, самодейни бандити,  структури за прилагане на сила от некриминални лица. Силовото действие беше масово, систематично и повсеместно използвано в разграбването, разрушаването, раздържавяването, придобиването. Ако Русия в 1917 година беше "комисарска" република, България в началото на 90-те години се превърна в република на кликите, която логично прерастна в края на века в мафиотско-корпоративна власт.

В момента са рядкост богатствата, възникнали по непрестъпен начин. Зад тези богатства пряко или косвено стоят клики - "отрядите на революцията". Те гарантираха със силата си (физическа, финансова, административна, псевдо-правна), в условията на пълна непрозрачност, че интресите на техните клиенти ще бъдат защитени: "сделката" ще стане, договореното ще се изпълни и прочие.

Българският народ  беше "изведен" от пирамидата на тоталитаризма от публичната власт на Кръглата маса и Великото народно събрание, а беше "натикан" в пирамидата на либералната демокрация от скритата власт на  кликите, голямата част от които бяха контролирани от служители на бившите тайни служби и бивши водачи на компартията и стопанството.

 

13.

 Една от причините, поради която кликите разполагаха с голяма свобода за действие и се водеха единствено от личните амбиции за богатство, беше идейната криза. 

В късната нощ на 10 юни 1990 година, когато в СДС страдахме за получения резултат, България навлезе в тежка, многогодишна идейна криза. В най-добрия случай разбирахме, че вече не разбираме. Действителността беше загубила дотогавашната си обща смисловост.

 Идейната криза, като повечето неща в онези дни, беше тотална. Тя касаеше ценностите, целите и разбирането на обществото. Цялата индивидуална активност (стопанска, финансова, гражданска, културна, политическа) и междуличностните взаимодействия в посочените области фактически ставаха нерегулирани от писани закони и неписани обичаи.

Проектът на капитализма още не беше ясен на равнището на публичната политика, затова след изборите за ВНС нямаше какво да се превърне в проект за управление, т.е. в институционален проект.

СДС, БСП и всички останали партии нямаха най-важните неща за социалния управленски проект "капитализъм в България в края на ХХ век":

- не бяха ясно дефинирани и широко огласени целите;

- нямаше публични дебати по наличната информация (отделно, че тя се криеше от тоталитарната власт) за състоянието на обществото. Дори днес (2006) са секретни документите от 80-те години, свързани с външния дълг;

- нито една партия не предлагаше публичен анализ на ресурсите за изпълнението на проекта - финансови, кадрови, информационни;

- не беше публично заявено каква е представата за ролята на различните общности в изпълнението на проекта;

- не беше публично заявено какви резултати се очаква да се постигнат при различните общности, участващи или изключени от изпълнението на проекта;

- не беше публично заявено какви проблеми на България се предполага, че ще бъдат (няма да бъдат) решени в резултат на изпълнението на проекта;

- не беше публично заявено какви са очакваните рискове за България като държава и отделни общности в нея в процеса на  изпълнението на проекта, както и в неговия край;

- партиите бяха в мълчание по възможните бъдещи конфликти в резултат на изпълнението на проекта;

- не беше публично обсъждано какъв би трябвало да бъде мониторингът в процеса на изпълнение на проекта;

- нямаше публично обсъждане на етнокултурните норми и нагласи, подпомагащи или препятстващи изпълнението на проекта;

- не се обсъждаше въпросът (никой не предлагаше решение) за равенство в ползите при изпълнение на проекта. Нещо повече - основни играчи в прехода заявиха в неговия край, че проектът по принцип може да бъде само с драматично различни ползи, т.е. несправедлив по замисъл.

- не се обсъждаше въпросът за отношението на администриращите стопанството, културата, социалната сфера, сигурността към проекта...

Да не говорим, че никой не се интересуваше от вътрешната логичност на собствените си концепции за това какво трябва да става в България.

 

14.

БСП и Луканов направиха един опит. По тяхна инициатива беше създаден проекта "Ран и Ът". Не съдържанието на доклада на Ран и Ът, а неговата политическа съдба е едно от доказателствата, че някои умишлено са целели той да потъне в забвение.

Луканов имаше огромна власт, беше политически школуван, беше умен, образован и възпитан. Неговият тип интелигибелност обаче беше определена от комунистическите му убеждения в тяхната съветско-апаратна интерпретация.

Той истински се обърка и изплаши за държавата, когато стана ясно, че Желев ще отмени временната наредба за жителството. Беше убеден, че в страната ще настъпи хаос, че това не бива да се прави, че всеки ще живее, където си иска. Нещо, което било страшно... Останал съм с впечатление, че той не разбираше  сложностите на връзките на индивида с местообитаването и на само. Казвам тези неща, защото не съм склонен да му приписвам меркантилност в пренебрегването на доклада на Ран и Ът. Луканов може да е планирал и ръководел раздаването на куфарчетата с пари, това го допускам, защото "куфарчето с пари" е част от разбираем процес. Това е разумното разпределение на богатството между "избрани от партията наши другари". Трансформация на "ръководната роля на партията", която продължава да води своята "кадрова политика". Така тя строи "нашия" капитализъм, при който "запазва своите позиции"[6].

Доклъдът на Ран и Ът беше оставен в чекмеджето от Луканов и другите не от користни подбуди, а от идейни!.. В доклада се предлагаше България да тръгне по пътя на "техния" капитализъм. Това не биваше да се позволява!..   

 

15.

"Ние" и "те"! Известното противопоставяне от Студената война. "Ние" беше идентификационното поле, изградено от тоталитарния комунизъм, където номенклатурата[7]   (управляващият елит на тоталитарния комунизъм) разполагаше държавата и народа. "Ние" бяхме себе си и вървяхме по свой път в изграждането на митичното ново общество.

При рухването на тоталитаризма вече не градяхме ново общество, представата за "ние" обаче остана. На 10 ноември 1989 година официално "ние" беше целият народ и цялата държава. В следващите дни "ние" започна да се свива, да отделя от себе си милиони, категории, общности. "Ние" се превръщаше в социален реликт. Появиха се знакови за "ние" структури - Общонародният комитет за защита на националните интереси[8] и Съюзът за стопанска инициатива на гражданите. И заедно с тях - "честните частници", "национално отговорният капитал", Г-13, "едрите индустриалци". И разбира се, днешната Атака...

 Кликите или "отрядите на революцията" възникнаха и действаха в полето на "ние". Те бяха непублични, но останали при себе си, препотвърждаващи идентичността на клиентите в опасно време. В психологичен план: Инстинктивни. Алчни до радостта, че е възможно безнаказано да придобият толкова много. Кликите не се нуждаеха от светлината на идеи, виждания, мнения...

Кликите бяха възлите на националната мрежа, обхванала България.

 

16.

Най-висшата власт - Великото народно събрание, както и властта на Кръглата маса, беше абстрактна власт - тя имаше контакт с реално управляващия страната апарат дотолкова, доколкото на депутатските банки седяха управлявалите до 10 ноември. Парламентарната група на СДС имаше по-малко възможности за въздействие върху обществените процеси, отколкото делегацията на СДС на Кръглата маса. Депутатите от СДС, ДПС или от "новите лица" в БСП и БЗНС бяха безвластни фигури, разполагащи с правото да говорят по парламентарния микрофон. Никакъв властови механизъм не беше в ръцете на това малцинство. А Великото народно събрание, публичната власт в страната,  още в първите дни се зае не да управлява, а да разговаря за властта. Ако сведа политиката до публичната власт, ще отбележа, че се създаде логически парадоксалното безвластно политическо пространство. Нещо като дървено желязо. 

Иначе държавата се управляваше (и не се управляваше) от държавния, партийния и стопанския апарат под ръководството на по-големите апаратни началници, организирани в "отрядите на революцията" (кликите). Всички те - фактически анонимни.

Политиката тотално се раздели на две: публична (ВНС, Президент, СДС, БСП, Правителство) и непублична (клики, престъпни групи, правителство, БСП, държавна и стопанска администрация, съдебна система). Публичната политика се превърна в параван на непубличната.

Реално властващият (неформалният лидер на клика), ако някой проявеше интерес, беше потънал в мъгла от догадки. Отначалото, както споменах, това бяха хората, които ръководеха държавния и стопански апарат, тогава "Луканов" (като емблема) беше всевластен, две-три години по-късно властта бавно започна да преминава в ръцете на тези, които управляваха парите и започнаха да владеят собствеността. Ще посоча Илия Павлов като знакова фигура. Павлов вече можеше да каже на Луканов, че "сам кара влака"[9].

В далечното  лято на 1990 година бързо стана ясно, че най-доброто, което може да направи Великото народно събрание, е да бъде редакционен колектив на един нормативен текст.

 

17.

На 10 юни 1990 в българското смислово пространство бяха извършени съдбоносни промени. От една страна се издигаха носещите колони на бъдещата обществена конструкция:

- разделение на властите;

- права и свободи на индивида по евроатлантическа мярка;

- пазарно стопанство и общество;

- свободно трансгранично движение на стоки, капитали, информация, хора...

От друга страна в следващите месеци промените постепенно обезсмисляха индивидуалното социално действие. 

Като краен резултат свободата стана заместител на участието. Свободата на словото например остана, но връзката между говорещия и фактически решаващия, между управлявания и управляващия се скъса. Нямаше връзка между точното и вярно слово (напечатано или изговорено) и кликите ("отрядите на революцията").  Те продължаваха делото си. Словото се обезсмисли. Свободата на сдружаването остана, но свободно създаденото сдружение не се включваше (или се включваше) в структурата на гражданското общество или на политическата система като параван на действита на кликите ("отрядите на революцията"). Сдружаването губеше смисъл.

Непосредствено изживяваната свобода достигнала своя пик през есента на 90-а и лятото на 91-ва година постепенно линееше и умря. В обществото вземаше връх тайно извиращата принуда на кликите върху индивида - стопанска, административна, властова, политическа, физическа, престъпна.

Чрез действията на кликите преходът системно неглижираше истината и човечността.   

 

18.

Така българските граждани се присъединиха към глобализиращия се Свят през отходните му канали. Ако в развитите демокрации динамиката на пазара (индивидуализъм, конкуренция и антагонизъм) поражда "антропологична катастрофа"[10], то българинът катастрофира не заради прекалената си делова активност, а поради  алчност, глупост, безотговорност и цинизъм на реално властващата мрежа на кликите. Кликите създадоха човека на прехода homo transcurrens[11].

Homo transcurrens  е преминаващият човек, който не се променя. Той извървя нерефлективни пътища през годините на политически сътресения. Всичко случващо се е външно на него. Публично той е винаги "за". Не го интересува какво значи това. Важна е ползата. Безкритичен към себе си. Вечният оцеляващ. Постоянният инсайдер. Винаги същият.

В днешно време той е клиентът, паразитиращ върху държавния бюджет и европейските фондове, за когото идеалът на либералната демокрация и въобще общоприетите ценности са маска. Опортюнист на дело и на думи. Без затруднения твърди, каквото му е угодно - Анти НАТО или НАТО, Милошевич или Хага, Москва или Вашингтон.

Homo transcurrens възпроизвежда в условията на ХХІ "ганьото" - типът дошъл при нас от края на ХІХ век: циничен, напорист и алчен, твърдо убеден, че това е нормално. През ХІХ век поведението му е профанско, през ХХІ вече е школуван, но е останала пряката или косвената му обвързаност с политиката. 

 

19.

На това място в текста трябва да припомня идеята за мирния преход. Мирният преход беше общоевропейска норма за социално-политическа революция в края на ХХ век. Ние, българите, подобно на другите европейски народи, имахме основания да приемем мирния преход като свой избор. На Кръглата маса, във Великото народно събрание, на множеството публични прояви през 1989-1991 година, многократно ставаше дума за мирния преход като наше, българско разбиране. Трябваше да сложим край на кървавите сблъсъци между политическите противници, наченати с деветоюнския преврат от 1923 година.

По подобен начин беше развита и съпътстващата идея за междуетническата толерантност. Първите неформални организации от 1988 година[12] се обвързаха със защита на свободите и правата на всички граждани. Това беше позиция и на последващите граждански структури. Демократичните сили от всички политически окраски направиха свой аргументиран избор и отхвърлиха политиката на конфронтация[13] между етническите групи...

Значи в началото на Голямата промяна в българските общности се виждаха двата проблема: 1. отношенията между политическите партии и 2.отношенията между етническите и религиозни групи.  Решението беше намерено в мирния преход и  в етническия модел.

Но и на Кръглата маса, и във Великото народно събрание остана в невидимост другият страхотен проблем, съпътствал държавата от самото Освобождение: повсеместното разбиране, че държавната служба е за лична изгода. Проблемът е така гръмко известен, че тук ще избегна очертаването на емпиричните му измерения. Ще припомня само образите на Бай Ганю и Големанов. 

Защо на Кръглата маса, във Великото народно събрание, в безбройните документи на неформални организации, партии и публични прояви не се поставя акцент върху необходимостта да се сложи край на дисфункционалната традиция - държавната служба да се използва за лична изгода?  Защо всички виждаха проблемите на политическата и етническата конфронтация, а не виждаха проблема, че служенето на държавата при заемането на държавна служба не е първостепенен дълг? Преди него е дългът към себе си, към семейството и рода, към махалата и населеното място...

Защото политическата конфронтация, както и междуетническите напрежения, бяха в полето на политиката, откъдето рефлектираха върху всекидневието, докато служенето на държавата като всяка работа е в полето на всекидневието, откъдето рефлектира върху политиката. Получилото се в политиката, за разлика от получилото се във всекидневието, е видимо, а получилото се във всекидневието, за разлика от получилото се в политиката, пряко определя битието на индивида.

С други думи: начинът, по който се възприема държавната служба, е елемент на етнокултурата[14], елемент на онова, което се смята за нормално, без да се официализира. То не се обсъжда и няма алтернатива. Докато разбирането за политическата и междуетническа конфронтация (респективно - толерантност) е елемент на гражданската култура, която задължително е официална. Тя е нещо, което подлежи на обсъждане и избор[15].

  

20.

 Драматичното беше, че в обществото като цяло и, разбира се, в публичното пространство, не само че нямаше съзнание за идейната криза, напротив - смяташе се, че всичко е ясно, защото беше постигната, според разбиранията от юни 1990 година, и "основната", "главната" свобода:

Петата -   свободата на частната собственост!

Значи,  оставаше - какво?

Оставаше на практика да придобием частна собственост.

А придобиването на частна собственост, както е известно на всички, не е идеен процес. Той е превръщане на предимствата в притежания и контрол, без от това да намаляват или да се променят предимствата. Стремежът към богатство не се  саморегулира.

Предимството - в ум, образование, информираност, комуникативност, находчивост, политическа позиция, физическа сила, здраве, воля, възпитание, местоживеене, пол, възраст, познанства и прочие - в процеса на междуиндивидуалната конкуренция в условията на свободен пазар, според модела на либералния пазар, създава собственост, но в нашите условия, когато либерален пазар не съществуваше, най-важното предимство, което можеше да елиминира всички останали или да ги замести, беше възможността индивидът да се включи в мрежата на кликите ("отрядите на революцията"), т.е. да се превърне в homo transcurrens.

Политическата власт, след отпадането на член първи, даваше възможност именно за това - бързо и лесно интегриране в клика. Колкото и кликите да бяха всевластни те се нуждаеха от публични лица. Нуждаеха се от "лоби" в Народното събрание, в общинските съвети. Те имаха нужда от homo transcurrens в ролята на премиери, министри, председатели на парламента, кметове, журналисти, медийни звезди и прочие.

Точно заради това управляващите политици, доколкото бяха чисти или частични homo transcurrens, не успяваха да устроят администрацията и съда по европейски образец. Едва след продължителен и силен международен натиск, свързан с присъединяването на страната към Европейския съюз, през 1998 и 1999 бяха приети Законът за администрацията[16] и Законът за държавния служител[17]. Администрацията обаче остава клиентелска структура. Проблемите на съдебната система продължават и през 2006 година да са забележими и от Брюксел.

Своеволието на овластените, които се възползваха от мирния преход и се самоорганизираха в клики , създадоха днешна, стегната в обръчи[18] България. Тя е техен продукт.

 

21.

Заключение. Накрая на този кратък текст ще подчертая идеята, която ме мотивира да го напиша: всяка революция, включително и мирната, използва някакъв вид принуди, за да постигне целите си. Отказът (напълно несъзнаван от СДС) на Кръглата маса и Великото народно събрание да разглеждат съдебната система и полицията като охранителни (силови) институции на извършваните промени отвори пространства за възникване и развихряне на кликите ("отрядите на революцията").  Незаконни структури, доколкото дейността им не беше регламентирана от никакви правила, съставени от бивши апаратчици (държавни,партийни, стопански), служители в тайните служби и криминални. Към тях успешно се присъединиха политизирали се авантюристи. Кликите трансформираха политическата революция - в криминална и създадоха втория българския капитализъм и неговите агенти - homo transcurrens. В този смисъл битката с организираната престъпност (организирано социално отклонение) ще има съществени български нюанси, а превръщането на българския капитализъм в нормално европейско явление е неотделимо от дискусията за кликите, клиентите  и homo transcurrens.  


Забележка към статията от 12 юни 2007 година:

Готов съм да поместя под текста на статията във формата на блог или форум всякакво мнение, изпратено на адреса

admin@omda.bg

Петко Симеонов

 


[1] Доколкото изобщо може да се използва думата "идеология" за съдържанието на техните декларации, подписки и други подобни.

[2] По същото време е премахнат чл. 6 от съветската конституция - пак за ръководната роля. Съвпадението по време едва ли е случайно.

[3] http://old.omda.bg

[4] През 1986 година - една четвърт от населението над 16 годишна възраст попадаше в категорията "служител"

[5] Да приемем, че са спонтанни, въпреки аргументите, че това не е съвсем така.

[6] Не твърдя, че Луканов е ръководил тази известна операция, но несъмнено той имаше качествата и властта да го прави.

[7] Развил съм разбирането си за номенклатурата в Голямата промяна, 2005, стр. 738 и сл.

[8] Началото е положено в края на 1989 година от стотици партиини секретари от смесените райони и утвърдено чрез манипулирани от партиините комитети митинги.

[9] Израз на Илия Павлов при конфликта му с Луканов по повод газовите споготби с Русия.

[10] Израз на Йосиф Бродски използван от Иван Станев, виж сп. Алтера, бр1/2, 2006 г.

[11] Лат. буквално: човек преминаващ бързо покрай.

[12] Независимо дружество за защита правата на човека (6 януари 1988), Общонароден комитет за екологична защита на Русе (8 март 1988) и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България (3 ноември 1988).

[13] Конфронтацията беше започнала от турски терористични организации, които предизвикаха ответната проява на държавен тероризъм от комунистическата власт в тъй наречения Възродителен процес.

[14] Това е софтуера на ума в смисъла на Хофстеде.

[15] Значи ако желаем да променим ситуацията трябва да поставим  кликите, клиентите и homo transcurrеns в полето на гражданската култура, но с пълното съзнание, че става дума за феномени свързани с етнокултурата.

[16] ДВ, бр. 130 от 5 ноември 1998.

[17] ДВ, бр. 67 от 27 юли 1999.

[18] "Обръчът от фирми" на Доган е оглавявана от него клика ("отряд на революцията") на ново равнище. На новото равнище кликата вече е решила въпроса за принадлежността на клиентите към имуществената класа.