ПИЛЕТО НА РЕНДОВАЛНАТА МАШИНА






Тъй като в този разказ, макар и за кратко, ще става дума за Оня свят, то длъжни сме в самото начало да успокоим по-плашливите. Опитни и много патили хора твърдят, че Отвъдното е като Отсамното, само че пространството и времето са сплескани и всичко е в тъмния цвят на нищото. Който е виждал нищото знае, че то стои малко черновато, има едни особени диагонални ивици и е изпъстрено със суросинкави точици. Най-добра представа за нищото (мнозина не са го виждали) ще добиете, когато пътувате с подбалканската железница и в известния тунел "Козница" във вагона ви няма осветление. Тогава само отначало е абсолютно черно, после чернотата започва да пулсира и в един момент осъзнавате, че не е сигурно дали това, което виждате, е черно или бяло. То се раздвижва и си показва ивиците и суросинкавите точици. Подобно наблюдение можете да направите в безлунна облачна нощ, когато в квартала ви изгасне токът. Появява се характерният цвят на нищото с неговите ивици и точици. Така Отвъдният свят е досущ като нашия, минус електричество. По-добро сравнение засега не намираме... Щяхме да пропуснем - в Отвъдното няма господ или дявол, тъй като диалектическият материализъм ясно доказва, че те са плод на човешкото въображение... Успокоили читателя, да започнем тази история ... 

*  *  * 

...Вятърът подпираше с невидимите си длани стъклата и току ги стръскваше. Животно е вятърът. Ръмжи, фучи, свири, трака. В каква ли къща спи по тихо време? А може и дух да е вятърът и затуй да казваме, че "духа"?

- Костов, Костов, не е ли време да се появиш, Костов? - Пешката коленичи на дюшека и впери поглед навън. Подпря и той с длани стъклата. От едната страна вятърът, от другата Пешката.

Трийсетгодишен мъж е той - с голяма брада и едър чип нос сред нея. Къдри се, къдри се брадата с цвета на прежълтяло овчо руно, бухнала, с червеникави кичури. Височък и костелив е Пешката, а на колене е паднал пред вятъра.

- Костов, Костов, време е да се появиш, Костов! - шепне той и ние ще прибавим, че Пешката е учител, въпреки че с тая брада е подозрително да е учител, но нали трябва да посочим според Конституцията какво се труди, защото който не работи, не бива да яде. А Пешката яде, въпреки че като виждаме стаята му, разбираме - с яденето и каквото се пада покрай него се задоволява той.

Коленичил е Пешката върху дюшек персон и половина, а дюшекът е поставен направо върху пода. Подът се е разплескал върху циментова плоча на нова къща в покрайнините на София. В къщата има още пет стаи и е хилядо деветстотин и седемдесета година. На фъндъци е дюшекът. Купен е на старо за три лева, а подът е от талашит, измазан е с кафява блажна боя и в единия ъгъл, там където стърчи затапената тръба на бъдещата чешма, е габардясал и отдолу се вижда сгур. Черно-червена сгур, събрана от же-пе депото. Же-пе депото е отсреща, оттатък прашната улица. Издига се с четири старомодни кули. От тях депото на виме прилича. Голямо виме за хиляди работници. Нощем Пешката чува как трета смяна цоца. Сега чува първа смяна. Който не работи - не бива да цоца.

Пешката отново ляга на дюшека, позавива се с юргана. Фъндък го убива на гърбината, той го намества на извивката на кръста.

До главата му има купчина книги, все по диалектика и все свързани с Фридрих Енгелс. До тях радиоапарат "Мелодия", върху него се кипри измита тухла, а отгоре й - котлонче с диаметър седем сантиметра.

Градинска пейка заема почти цялата отсрещна стена. Открадната е пейката, заедно с хазяина я донесоха. Това му е кражбата на Пешката от Държавата. Да е на трийсет години и само една градинска пейка да открадне, срам и позор за претенциите му. Но ще дойде Костов, ще седне на пейката (до пейката има маса - щяхме да я пропуснем!), ще се облакъти на масата и ще каже: "А да видим момчето ми как си живял? Оправда ли очакванията на баща си?" И тогава Пешката с чиста съвест ще каже:

- Сума ти години съм изживял и само една градинска пейка взех от общественото имущество и тя може да му бъде върната без никаква повреда, докато пейките, които останаха неоткраднати, са изпочупени, да не говорим, че и самата градинка  на нищо не прилича, защото тя е един уринарник, с извинение...

Тогава Костов ще го прекъсне. Костов обича да прекъсва:

- Кажи какво постигна иначе?

Пешката и на това има отговор:

- Завърших, както ме закле Светият баща - пълно висше образование и станах учител, уча на диалектико-материалистическа идеология децата от сто и двайсето софийско училище, защото нямаше как да се върна в Дайнаовци, поради липса на работа по моята специалност, а и жена ми Панайота, която е от наше семейство, макар и от гръцка народност, предпочете да живеем в София, за да може по-лесно да роди... Затова, другарю Костов, нека се помогне на жена ми, защото не може така!

Костов ще бъде с вратовръзка и много скъп костюм. Той май е дипломат. А може и да е министър или повече от министър, защото не е сигурно дали се казва Костов. Иначе Пешката отдавна да е проверил и да му e дал знак за себе си. Тихичко, дискретно, като покашлюване от забравен в канцеларията посетител. Така да е намекнал за себе си. А Костов, или там, както си му е името, ще вдигне глава да го погледне, ако ТРЯБВА, ако е НЕОБХОДИМО, ако УСЛОВИЯТА ПОЗВОЛЯВАТ.

Пешката не иска да се натрапва, но жена му, Панайота, прави вече два спонтанни аборта. Сега за трети път лежи за задържане и могат да я изпишат всеки момент, да настанят на нейно място някоя връзкаджийка, а ако я изпишат и хоп пак спонтанен аборт, тогава какво? Тогава родът на Светия му баща ще пресекне, защото Пешката няма намерение да се развежда и да търси жена, дето може да изнася бременностите си. Значи Костов или там, както му е името, трябва да се намеси, да обтегне тежките юзди, дето ги държи в ръцете си, и да направи необходимия завой в живота му. Защото, ако погледнем и имущественото му положение, той не е цъфнал с тая учителска заплата, а жена му Панайота отдавна не работи. Впрочем тя никога не е работила. Та поради това Пешката ще даде дискретен знак на Костов, ако го знае кой е, а не защото е нескромен или претенциозен.

Не може Костов повече да стои настрана. Ако Се преценява, че той не трябва да се появява - време е да Се изпрати друг човек.

А цялата работа започна преди деветнайсет години, щом като Пешката сега е на трийсет. Баба му го стегна за път - свари пиле, омеси питка, наля за чичо му Еленко шише вино и ги изпрати до портата. Объркваше се вече баба му, веднъж с газ запържи боба.

- Стара майко, защо боба мирише на газ?

- Яж, сине, яж да пораснеш, че баща ти е много болен и ако си отиде, ох божке-е-е-е...

Тя започваше да се люлее на стола и да нарежда. Беше бивша учителка, но в скръбта си приличаше на останалите баби от махалата. Викаше дядо му - нейния мъж, убит в Първата световна война, викаше чичо му - умрял от туберкулоза в трийсет и пета година, викаше брат си - загинал като маневрен машинист... Два буфера се удряха във въображението на Пешката и смачкваха нейния брат... "О, Славейко, Славейко, за това ли мама трябваше по затвори да лежиш, сега вместо на свободата да се нагледаш, ти в бела болница си влезнал и от нея, Славейко, излизане няма, защо искаш Славейко, в черната земя да влезеш..." Славейко беше баща му. Бабата нареждаше, избърсваше си сълзите с крайчеца на вързаната за врата забрадка и го подканяше:

- Яж, сине, яж. Аз ще си поплача да ми олекне, а ти яж.

- Стара майко, много мирише на газ тоя боб - бутна паницата Пешката.

- Как ще мирише на газ! - тя завря нос в паницата, кусна с лъжицата, примлясна с щърба уста, беше си свалила зъбите, и се хвана за главата - Чудя се защо огън от тигана излезе. Объркала съм шишетата, сине... Славейко, Славейко, къде ме оставяш с това дете, що Славейко не си взема нова булка, да го гледа, да може боб да му запържи...

Изпрати ги бабата до портата - него и чичо му Еленко, братовчед на баща му. Само пътнически влакове спираха на Дайнаовци. Беше претъпкано. В коридора на пода легнаха и там спаха. Тръгнаха в единайсет и половина вечерта, в София стигнаха в шест. Седнаха в чакалнята на гарата и ядоха. Чичо му Еленко режеше с чекийката залците на квадрати, бодеше ги и ги пъхаше в устата си. Преполови шишето. Изядоха пилето.

- Пешка, нали знаеш защо отиваме при баща ти?

- Ми, на свиждане ще му отидем.        

- Той е зле болен... Може значи-и... Да се видите, де, да се видите.

Баща му лежеше самичък в стая в прочутата болница "Червен кръст". Беше се изменил - отслабнал, почернял, та жълт. Но Пешката се изплаши от маркучето. На стойката висеше тумбесто шише обърнато наопаки, от него излизаше маркуче и направо влизаше в ръката на баща му. Защо така? До леглото седеше медицинска сестра.

Баща му с пресипнал глас рече:

- Оставете ни сами с детето. Сестрата и чичо Еленко излязоха.

- Слушай ме добре, сине... - бащата беше толкова зле, че беше чудно, дето може да се вълнува - Аз дълго няма да изкарам...

- Какво да изкараш? - огледа се Пешката.

Бащата Славейко разбра, че със сина си трябва да говори без заобикалки и не толкова да му обясни, колкото да му внуши.

- Ела насам. Подмести се със стола - бащата беше грамотен човек и точно сега излизаше от морето на страданието, което го люлееше от няколко месеца. Беше стъпил на тясното островче, до което стигат или не родителите, когато се разделят с децата си.

Костеливата смалена и студена ръка на бащата сграбчи детските пръстчета.

- Сине, аз ще умра. Всеки ден може да се случи. Ще бъдеш кръгъл сирак. Казвам ти да знаеш какво те чака. От теб искам да не се предаваш, а да се бориш. Искам да ми се закълнеш. Нали знаеш какво е клетва?... Стани прав. Не! Не се дърпай. Повтаряй след мен!

Пешката разтреперан се изправи. Капки пот блестяха като корона по челото на бащата. С посинели устни той продължи:

- Повтаряй!... Пред смъртния одър на баща си се заклевам да уча и да завърша пълно висше образование...

Пешката повтори със заекване.

- Заклевам се да бъда предан син на Партията и да стана честен човек.

Пешката пак повтори. Вече едвам стоеше. Всеки момент можеше да припадне.

- Заклех се!

Пешката промълви:

- Заклех се.

- Сега седни! Тази клетва ще те крепи. Запомни какво ще ти кажа. Баба ти няма да я бъде. Като идва тук, ме бъркаше с брат ми... - той се облегна по-силно назад - Имаме сто и петдесет жълтици. Това са много пари... След някоя и друга година парите може да ги премахнат, а може и да не ги премахнат. Зависи кога ще завърши световната революция... Дал съм парите да ги пази моят приятел от приказката...

- Твоята приказка ли? - запита Пешката.

- Да, от моята приказка. Жълтиците са в него. Той трябваше да дойде, ама е зает. Като пораснеш и си изпълниш клетвата, той ще ти ги даде. Той е честен човек. С него всичко съм се разбрал. Ще се грижи за теб. Ще ти помага. Ако имаш нужда от нещо, ще го търсиш... Ти само клетвата да изпълниш... Нали ще я изпълниш?

- Да, татко... - Пешката зарева.

Баща му напълни със сълзи очите си.

- Не плачи, сине.. Такава ти била съдбата... На никого няма да казваш какво сме говорили! Чу ли?

- Да... Заклевам се...

Това запомни Пешката от баща си, от Светия Баща, както го наричаше. И няколко накъсани картини.

...През калния заден двор върви баща му в сако, опръскано от син камък и носи лисковница за овцете...

...Баща му яде лютеница и бърза за работа, а до него стои права възрастна съседка и плаче - моли го за нещо. Той е на върха на силата си - началник е на околийската милиция...

...Баща му бяга като малко дете от баба му, която го гони с кобилица. Станали са членове-основатели на текезесето. Никола Иванов минава през протката и ги разтървава...

...Той седи до една лоза и зобе грозде, като плюе старателно кожичките и семките...

Това помни от баща си. Помни, разбира се, и приказката. Приказката с героя Костов, който ще го наблюдава, преценява и покровителства.

 

 

II

 

Приказката на бащата беше изпълнена с любов и ненавист. Тя беше като червена шипка в бял от сланата ден, шипка с красиви плодове-куршуми и тъмни, закривени шипове.

Било е по фашистко, преди Великия Девети септември, когато даже слънцето е греело другояче: през лятото с бледа, студена светлина и птиците пеели погрешно, а иначе - жега. Цивилни агенти се разхождали с нахлупени бомбета по градове и села и строго, изпод вежди, наблюдавали какво и как върши измъченото население, което копаело, превило гръб, по малките ниви, росело с пот майката земя и само от време на време се изправяло. Отривало си челото с опакото на дланта, оглеждало се дали не го следи някой и отправяло взор натам, където светела непомръкващата звезда на Сталин - вожда и учителя на прогресивното човечество. Това през лятото. А през зимата, о, през зимата, като вдигали наздравица, чукали се всички около софрата и сетне невидимо за полицейските копои нравили - чук, дзън-н, бам-м, с посоката Изток. Тежко било да принадлежиш към прогресивното човечество, но нямало друг избор за труженика.

Учителят Костов, няма как, Костов ще го наричаме, въпреки че Пешката не е много сигурен в името му и от година на година по-малко сигурен става, та учителят Костов имал час по неговия си предмет. Преподавал на учениците и между другото ги учел на прогресивни убеждения. Те всички много го обичали и искали да приличат на него.

И както си преподавал, вратата се отворила и в класната стая нахълтали двама - цивилен агент и директорът - отявлен кривоглед фашист.

- Господин Костов, ако обичате, излезте за малка справка.

Костов обаче не бил вчерашен и веднага се досетил, че малката справка ще завърши със затвор и, без да трепне, запял "Жив е той, жив е!". Агентът и директорът били смаяни, а учениците - възхитени. Завършил си песента, отворил бързо прозореца, погледнал през рамо към фашистите и докато те - извергите, с пищови, бомби и най-мръсни помисли, решат какво да правят, скочил долу на тротоара...

На това място от приказката Пешката ръкопляскаше възторжено и даже заедно с баща си изговаряше последните думи: "скочил долу на тротоара". Той отдавна знаеше приказката наизуст. Бащата Славейко беше доволен от постигнатия възпитателен ефект и се присъединяваше към ръкопляскането на сина.

...Костов скочил през прозореца и докато фашистите се туткали, той вече се возел на първия трамвай, после на друг, трети, четвърти да ги обърка съвсем, защото ако не се качваш или слизаш в движение, трамваят не е опасен. Да запомни Пешката, защото те ще се преместят да живеят в София. Не се знае точно кога, но е сигурно и трябва да знае как се качва и слиза от трамвай. Никога в движение!.. Учителят Костов окончателно объркал преследвачите си и докато те се оправяли, той хоп, та на Централна гара. Отишъл на касата и казал с намигване: "Един билет до селото на Ятаците". Трябвало да иде първо в тяхното село, да се представи с парола на Главния ятак, който щял да му посочи по коя пътека да върви и като върви, върви все направо (най-много един завой да има), ще се озове при землянката на партизаните.

Качил се във влака и ни лук ял, ни лук мирисал стигнал в селото на Ятаците. Там обаче на гарата никой нямало. Нямало кого да запита къде е къщата на Главния ятак, защото всичко е конспирация. Целият народ е против монархо-фашизма, но конспиративно. Викат: "Да живее царят!" и си намигат. Вървял Костов из селото и гледал да не попадне на фашист. Фашистите имали специални дрехи, обаче сред тях имало и преоблечени. Трябвало да се пази и много дълго се пазил, ама накрая му станало студено, защото било посред зима и снегът бил дебел. Тъкмо се канел да запита някое врабче, защото и той като бащата на Пешката умеел да говори с врабчетата, и го спрял един преоблечен фашист. Костов веднага разбрал с кого има работа и затова решил да го излъже, въпреки че никога не лъжел. Да се лъже е много лошо!

- По каква работа сте в наше село, господине? - запитал фашистът. Преди Девети хората поради лошотията така си викали "господине", "госпожо", "госпожице", изобщо не били ДРУГАРИ.

- Търговец съм на шевни машини "Сингер" - отговорил Костов.

- На кого ще продадете, ако смея да запитам, в тия бедни времена шевна машина? Беден е българският народ - признал си фашистът.

- Беден, но пестелив. Ще продам шевна машина на еди-кой си - казал Костов името на Главния ятак. - Бихте ли ми посочили къщата му.

Преоблеченият фашист го упътил и нищо не подозрял, но като се прибрал в къщи, разказал на жена си подробно кои хора срещнал, те какво казали, той какво рекъл. Бил глупав човек и нямало какво друго да говори с нея. А жена му била по-умна от него-о. Тя веднага се досетила, че търговецът на шевни машини "Сингер" е комунистическа конспирация, хванала мъжа си, набила го и му заповядала веднага да излезе, да свирне със свирката, да събере и останалите фашисти, да арестуват търговеца и да го разпитат.

Простият фашист така и направил - излязъл пред тях, свирнал със свирката и събрал останалите фашисти. Били още двама и те глупави като него. Дълго умували тримата и накрая решили да кажат на жандармерията. Понеже това си било кажи-речи комунистическо село, то монархо-фашисткото правителство държало в селото много жандармерия - хиляди души и всички с картечници, а някои от тях и с оръдия. Решили да направят блокада. Като били много, блокадата станала бързо. До всеки човек застанал жандармерист и му викнал: "Не мърдай! Блокиран си!"

Чак тогава отишли да арестуват храбрия Костов в къщата на Главния ятак. Главният ятак вече му обяснил по коя пътека да върви, за да стигне при партизанската землянка, и му дал за из път варено пиле, поръсено с червен пипер, пресна питка и шише вино, затапено с какалашка.

- Отваряйте и се предавайте! - извикал глупавият фашист, дето го била жена му. Костов викнал:

- Лайно, комунистът умира, но не се предава!

Пешката се захласваше от смях при думата "лайно", но да го оставим да се смее, той е на пет, шест, седем, осем, девет години, дете е. Като стана десетгодишен, баща му легна в болницата и нямаше кога пак да му разказва приказката.

Онези отвън чули учителя и взели-дали, уплашили се и замръзнали. Понеже Костов бил необходим на партизанския отряд, защото знаел много пароли, не трябвало да влиза в сражение. Случаен куршум можел да го рани и да го забави. През таен, подземен проход той се измъкнал не само от двора на Главния ятак, а и от селото. Видял, че навсякъде е блокирано и, за да не прави впечатление, се мушнал на топло в купа сено, защото в сено е много хубаво да се лежи - приятно мирише, топличко е, а пък щял да утихне и студеният вятър.

Той си лежал преспокойно, решавал си наум различни задачи и правил светли планове за строителството на социализма и комунизма, защото изобщо не се съмнявал в крайната победа. Наоколо обикаляли жандармеристи и търсели някой разхождащ се селянин, за да го блокират. Не щеш ли, Костов нещо помръднал и една суха тревичка да вземе да му се мушне в носа и той кихнал. Веднага жандармеристите се хвърлили към купата, разхвърляли я и понеже те били много, а той нямал оръжие, го хванали. Много се съпротивлявал, натръшкал цяла дузина от тях, но силите били неравни.

Жандармеристите веднага се обадили по телефоните какъв човек са хванали и началството им наредило - докарайте го в града, защото вие не можете да го разпитвате. Той е по-умен от вас и нещо повече. Качили го на влака в отделно купе. Да бъде настрана от населението, защото то като види, че е воден само от двама, ще вдигне малък бунт и ще го освободи. Още повече, че двамата жандармеристи били прости и лакоми, което се виждало от три километра. Седнали в купето и Костов по своя лъжлив начин извадил от торбичката вареното пиле, топлата питка и шишето с вино:

- Хапнете си господа, пийнете си, защото тя моята се видя, а така поне с добро ще ме споменувате!

Хитър бил той. Жандармеристите хапнали, пийнали и започнали да клюмат, а накрая и захъркали. Костов откъснал хартийка, написал на нея: "Господа, пиенето е вредно!" и я мушнал в джоба на единия.

Да помниш, Пешка, казваше Светия баща Славейко, пиенето само до срам води!

Пешката гледаше влюбено баща си и повтаряше:

- Да се пие е много лошо, нали тате?

Костов мушнал поучителната бележка и преспокойно скочил от влака. (Стоп! Обръщаме специално внимание на читателя върху този скок!) Добре, но като скочил, понеже било през нощта, не успял да се задържи добре на крака, паднал и се ударил по главата. Но по-лошото е, че си счупил рамото. Лежал в безсъзнание, не дълго, защото от една страна било студено, а от друга - щели да започнат да го търсят. Станал, поизтупал се и тръгнал обратно към селото на ятаците, за да хванел оттам пътеката за партизаните. Вървял той, какви ли не приключения му се случвали...

- Какви? - питаше с блеснали очи Пешката.

Костов не успял да стигне до селото. Както си вървял, фрас-с-с-с, паднал в зарита от снега яма и си счупил крака. Вече няколко дни не бил ял и било студено. Така човек може да се умори. Пешката гледаше недоверчиво баща си, защото той понякога се шегуваше... Ех, значи има моменти, когато героят, какъвто и герой да е, със счупен крак не може да ходи! Пешката бърчеше лице и се стремеше от рано да се подготви за изпитанията на живота.

Добрал се Костов до шосето и се скрил в колибата на едно лозе. Там с клечки си направил шина на крака. Пешката знаеше какво е шина, защото за радост на децата се говореше, че ще има пак война и жените от махалата, след като спираха да се пощят пред дворовете, си слагаха червенокръстки превръзки на ръцете, хващаха я мъж, я дете, много обичаха Пешката да хванат, защото баща му беше началник на милицията, шинираха го за завист на останалите и после го понасяха на брезентова носилка под възторжените възгласи на цялата махала.

Лежал Костов до шосето и си правел най-проста сметка - шосе има само между град и село, ще дойде пазарен ден в града и селяните ще тръгнат на пазар, ще се появи някой Наш човек и ще му викне. По-нататък е лесно. Най-много една седмица да чака, защото ако вчера е бил пазарният ден, ще трябва шест дни да се минат.

И ето, по тъмно завървели хората, ама все на групи, а в групата се виждат, доколкото се виждат, хора всякакви, никак не иде да се обади. Те ти, по едно време, вече светло било, върви сам човек и носи гъска. Костов го огледал хубаво и видял, че селянинът има нов калпак и гъската е охранена. Ясно било, че човекът е чорбаджия, защото иначе откъде нов калпак и охранена гъска наведнъж. Замълчал си Костов. Постепенно се извървявал народът, накрая съвсем спрял, помислил си той, че ще трябва да ги чака на връщане и ето ти, по шосето върви бързо-бързо окъснял окърпен селянин с дребна, еребата кокошка под мишница. Ясно било, че е беден, значи Наш човек, за когото социализмът   е   най-светла   мечта.   Викнал   Костов, селянинът се поуплашил, но какво да прави - сам е на пътя, а от колибата го зове глас. Имало нещо съмнително в тоя селянин, но друг изход нямало. Костов му казал нужното, а на ум си рекъл "дано не е преоблечен в бедни дрехи фашист". Селянинът с готовност обещал да направи всичко и бързешката се върнал обратно. Минали се един ли, два ли, три ли часа и ето го бедният селянин, застанал прав в голяма шейна. Костов го видял, така се били уговорили - да дойде да го вземе, и припаднал от изтощение. А зад селянина, който не само бил преоблечен   фашист,   но   и   най-лаком продажник, защото искал да вземе обявената за учителя награда, с прибежки идели жандармите. Те го вързали с три яки въжета, натоварили го по най-престъпен начин на шейната, а колибата запалили, въпреки че нито колибата, нито неизвестният й собственик имали вина, дето той се крил там. Но такива са фашистите! Не е нужна причина, за да покажат зверския си лик.

Докато Костов дошъл в съзнание, те го вкарали в затвора, зад девет решетки го поставили, използвали случая и набързо му отрязали крака, а понеже рамото му било счупено го направили малко гърбав. Искали фашистите да бъде грозен, което е невъзможно за героя.

Бащата имал щастието да се запознае с Костов в затвора и там двамата станали предани до гроб и зад гроб приятели. Костов веднъж е идвал на гости у тях, нали Пешката го помни? Онзи чичко, дето му донесе шоколад от чужбина, малко накуцваше...

Пешката добре помнеше шоколада заради необичайния му вкус, но никак не можеше да си спомни чичкото. А ето сега този чичко щеше да се грижи за него, да го наблюдава и преценява, щеше да пази неговите жълтици и да му ги даде, когато му дойде времето. Но сега Пешката е на единайсет години, да забравим, че го оставихме на трийсет да лежи върху самотен дюшек в квартал "Надежда", дете си е още, баща му току-що го е заклел и лежи безсилен на леглото. Дотичаха лекари, Пешката видя как заголиха плашещо слабата ръка, иглата на инжекцията повдигна кожата.

- Целуни баща си и да тръгваме - каза чичо Еленко.

Пешката послушно целуна живия кокал на влажното чело.

 

 

III .

 

Погребението беше с военна музика, траурни знамена и залпове, а баба му нареждаше: "Що бе, Славейко, що ме остави, бе сине, о сине, сине-е, виж колко народ е дошъл и колко офицери има, не можа ли да поносиш такива пагони, мама, сега какво ще правя с това дете, трябваше аз да умра, ти жив да си бъдеш, що ме на такава мъка обрече,

Славейко-о-о..."

Бяха се минали няколко месеца от погребението. Бабата се консервира - височка, слаба, прегърбена, втренчи се в Пешката:

- Няма да умра, докато не те оженя! - стисна щърбата си уста и в очите й заблестяха кафяви пламъци.

Беше минала седемдесетте и махалата очакваше да се стопи от мъка. Дойде чичо Еленко да им насече дърва:

- Лельо, дървата ви привършват, ще трябва да докараме една кола обрезки.

Бабата се приближи до него, огледа го, грабна нервно някаква тресчица, закачила се на ръкава му, и се развика:

- Това какво е! - държеше тържествуващо треската с размер на кибритена клечка - Изнасяте!... Крадете бедната вдовица, а дървата свършвали. Защо не е жив Славейко да ви арестува всичките. Хайдуци ниедни!...

- Мале, ама си се побъркала - рече чичо Еленко.

Това, както всяко категорично твърдение беше само отчасти вярно. Бабата беше станала голяма скъперница. Кълвеше като птиче една по една трохите от масата и ги ядеше. Преметеше ли стаята, клякаше и ровеше в сметта, измъкваше всички сламчици, косъмчета, заделяше ги на купчинка в лопатата, след това с внимателна стъпка отиваше до печката. Хвърляше в червеното й гьрло първо подбраното, изчакваше миг и изсипваше цялата смет. Затваряше вратата и примижала с едно око надничаше в дупката - следеше как върви горивния процес. Всичко по двора, което подлежеше на изгаряне, каквато и дребосъчка да беше, се носеше в стаята им - кухня, дневна, спалня и гостна едновременно.

Тук ще поясним, че в едноетажното къще имаше още три стаи. Едната - на Светия баща Славейко,  оставена  така,  както  си  е  била  с леко отвореното прозорче. На стената висеше сватбеният портрет на бащата Славейко и на майката Недялка, починала при раждането на Пешката. Другата стая беше на бабата. Там имаше широко двойно легло, покрито с пожълтяла от времето дантела, а до него замислено стоеше мушкато от Първата световна война, което било изсъхнало, когато убили дядото. Бабата твърдеше, че веднага разбрала защо изсъхнало мушкатото, въпреки че получила съобщение чак при завръщането на пленниците от Франция. А виж мушкатото как почувствало и от мъка издъхнало! Като балсамирано стоеше то с циментираното от прах стъбло. Бабата обикаляше суеверно около него. Тя разпознаваше по кривините му образа на своя мъж. Можеше да го съзерцава и да му говори, все едно, че то, кафеникаво сиво, с оронени листа и на места сплескано, я разбираше и нямаше начин да не я разбере, защото най-общият му силует беше красив като китайски йероглиф, в който е заключен неизвестен нам, но ясен за стотици милиони китайци  СМИСЪЛ. А бабата четеше йероглифа  на мушкатото и беше убедена, че него го четат стотиците милиони мъртви българи. Тя се обединяваше с тях. Както в дупката на печката виждаше изгарянето на сметта, така в профила на мушкатото съзираше как пламти живота Там. Защото как иначе да назове онова, което става Там, ако не пак някакъв особен, различен от Тукашния, но живот?

В третата стая се държеше багаж, включително лук, орехи, стара печка, огромни кълбета от нацепени за черги парцали, стари нощви и отдавна разглобеният стан или разбой, както му викаше населението. Четирите стаи (заедно с онази, която действително използваха) бяха обединени от общ коридор, завършващ с остъклена врата. От вратата се тръгваше по пътеките на двора, където в предната част, към улицата, царуваха чемшири и саморасли цветя, оцелели от мераклийската градинка на бабата от времето на нейната младост. В задната част на двора бяха кокошките, друг добитък вече не гледаха, навесът за дърва, клозетът (щяхме да го пропуснем) и малка барачка, в която ръждавееха мотики и лопати. Та в това мъничко царство, оградено с посивели тараби, царуваше бабата и не позволяваше нищо да бъде изнесено и неоползотворено. Сушеше перушината на кокошките, когато се наложеше да коли някоя и след това я гореше. Изпи лекарствата, останали от Светия баща, разпаряше стари дрехи и отиваше при съседа - шивача Никола Иванов. Разстилаше парчетата и двамата дълго правеха сметка какво може да бъде ушито. Обикновено ушиваха къси панталони и терлици за Пешката.

Никола Иванов не можеше да остане безучастен към бабата, защото едно че бяха връстници и второ, той имаше основна вина, дето Славейко стана комунист. Той го вкара в движението. А известно е, че ако Славейко не беше се забърквал в политиката, то щеше да си бъде жив, тъй като всички знаеха какъв бой яде в полицията и че изгни по затворите. Значи, ако приемем, че бабата наистина беше полудяла, то тази лудост обхващаше и други представители на махленското общество. Например Никола Иванов, който напълно подкрепяше нейните начинания.

Освен със скъперничество и с неуморни грижи за Пешката, бабата се отличаваше и с това, че най-старателно преписваше стихотворения, статии от вестници или пишеше дълги писма до лица и служби. Тя седеше приведена на голямата маса. На печката къкреше тайнствено ястие, чиято рецепта, макар и в непълен и изопачен вид беше останала в съзнанието й. Два чифта очила висяха на носа й. Пред нея лежеше разтворена книгата, списанието или вестникът, отстрани бяха купчината карирани листа, отдолу - картон за подложка. Преписваше и шепнеше. Бистрите й кафяви очи като екзотични рибки плуваха зад стъклата на очилата.

След като свършеше стихотворението, статията или писмото, тя отиваше в своята стая, сядаше на пожълтялата дантела и го прочиташе на мушкатото. Мушкатото с мълчание одобряваше. Пишеше и до Централния комитет на Българската комунистическа партия по принципни въпроси - отношенията с Югославия, положението на гръцките бежанци, за които имаше лагер край града, действията на англо-американския империализъм или нещо друго. Някой път преписваше стихотворение, което й беше направило впечатление и го изпращаше в Централния комитет, като най-живо си представяше как Централният комитет се събира и колективно го прочита, от което следваше голяма полза за Партията и държавата.

Бабата, която в материалното беше болезнена скъперница, в света на духовното действаше разточително щедро. След като препишеше стихотворение с неполитически характер, тя обмисляше на кое частно лице да го изпрати. Накрая намираше, че е особено подходящо за еди-кого си, написваше придружително писмо, в което излагаше основанията си: Лазо, из махалата се говори, че с жена си напоследък не живеете добре, затова прочети как го е казал поетът за преданата съпруга, защото Милка е предана съпруга. Стихотворението винаги беше свързано с живота на човека и трябваше да му окаже конкретна помощ или да предизвика най-приятни чувства у него: Лазо, добре дошъл от баните в Хисаря, това стихотворение за Хисаря е много хубаво. Прочети го.

Между бабата и племенника й Еленко, който вършеше мъжката работа по къщата, съществуваше постоянно напрежение. Той беше на особено мнение за ползата от писаното слово и се опитваше да я вразуми, в резултат на което ден или два по-късно получаваше писмо, в което по обичая следваше стихотворението на Иван Вазов "Моите песни": 

"И аз на своя ред ще си замина,

трева и мен ще расне над прахът.

Един ще жали, друг ще ме проклина,

но мойте песни все ще се четат..." 

Препишеше ли стихотворението, на нея й олекваше. Сваляше тенджерата и проверяваше какво се е получило. Според Пешката, то имаше един и същи вкус на дафинов лист и магданоз. Но той беше добро дете, което тръпнеше от спомена за клетвата пред Светия баща и чакаше времето, когато ще порасне и на дело ще покаже какъв е, а Костов ще му каже "браво!". (Защо реши, че се казва Костов? Наистина ли "Костов"?)

Един ден бабата извика Пешката, играеха си с братовчедчето Кольо, сина на чичо Еленко. На масата в кухнята беше поставено гърне от багажната стая.

- Ще ти покажа, сине, жълтиците, дето баща ти... не твоя баща, а дядо ти... от неговия дядо... баща си...

Пешката примря. Той се беше клел пред Светия баща да мълчи.

Тя отхлупи гърнето и изсипа от него шарен боб. Наистина зърната бяха пъстри и едри. Бабата отброи сто и петдесет, оформи със заглаждане конусовидна купчинка и рече:

- Сто и петдесет останаха... А това другото е шарен боб. Нарочно съм ги смесила, за да не се познават. Ти ще знаеш, че са тука, защото аз съм си стара и не се знае какво може да стане с мен.

 

 

IV.

 

Пред вратата на къщата, върху парче от стара черга спеше кучето им Септември. То беше дългокос мъник, чрез смъртта на който Оня свят се опита да покаже някои истини на Пешката, но Пешката, както и бабата не разбраха сложния език на Отвъдното.

Кучето Септември (какво издържано име!) силно се дразнеше от Петър пощаджията, който обикаляше града с полупразна чанта, в която се валяха предимно писмата на бабата. Той вървеше с накривена фуражка и цвете на ухото. Свиреше с уста кръшни народни хора и ръченици, срещнеше ли човек, викаше му с пълно гърло "мараба", а видеше ли куче - ръмжеше. Ако кучето отвърнеше, каквато грешка правеше Септември, Пешо коленичеше върху чантата и лаеше извънредно изкусно като предизвикваше възхищението на населението, което поради липса на телевизия в онези години, ценеше човешките способности. Петър пощаджията се появяваше в цялото си великолепие, носеше вестник "Работническо дело", за който бабата по дълг се абонираше и пръв изджавкваше. Започваше надлайване, при което всеки зрител можеше да установи, че наистина човекът е най-съвършеното творение на природата. Бабата не издържаше, излизаше и прогонваше пощаджията.

Септември умря от принудителна смърт. Отрови го Гошо Петела. Петела заобикаляше двора на бабата, защото работеше в общината и като такъв беше човек на властта, а властта беше решила да изтрови кучетата. Не беше удобно да посяга на кучето на Славейко Домузчиев, който до вчера така да се каже, беше началник на милицията.

Петела мамеше кучетата "куци-куци-куци" и обикновено им хвърляше парче хляб, шпековано с отрова. После вадеше тефтер номер едно и отбелязваше постижението си, а в тефтер номер две написваше квитанция за изразходваните средства.

Гражданството се озлоби срещу него. Където и да се появеше, хората зарязваха работа или приказки, викаха кучетата и започваха да ги насъскват: агя-а-а с-с-с, агя-а-а с-с-с. Това беше призивът в Дайнаовци за атака, лаене, хапене. Съскаха хора, кучета лаеха, Гошо Петела вървеше несигурно. Това обаче не му пречеше да задава такива въпроси на мъже и жени, чиито положителни отговори биха го поставили в интимни отношения с тях или техни близки. Някоя жена не издържаше, вземаше камък, а Петела викаше: "Всички сте свидетели. Вдига камък срещу Народната власт." Думите му правеха впечатление. Камъкът тупваше кротко в пепелака и врявата утихваше.

В скоро време без човешка намеса кучетата вдигаха такъв вой при появяването му, че ако се разнесеше нощем, то жителите на Дайнаовци си казваха "Или от Балкана мечка е слязла, или Петела е тръгнал нанякъде". Това го затрудняваше, но все се намираше наивен пес, който влачейки се по корем издъхваше в краката на осиротелия си стопанин.

Петела със своята упоритост показа, че служебните задължения са безмилостни като съдбата. Гражданството измисли контрамероприятие - лекуване на погълналото отрова куче. Ако лечението започнеше навреме, опасността значително намаляваше. Използваше се оцет, прясно мляко, дървени въглища. Предизвикваха повръщания. Правеха клизми. Някъде викаха и ветеринарния доктор Б. (Бог да го прости, добър човек беше), който поставяше инжекция срещу условно заплащане - вземаше парите, ако животното оцелееше. Това даде общ тласък на интереса към ветеринарията и токсикологията. Върхът беше постигнат от съседа на бабата и Пешката - Цено, който направи аутопсия на умрялото си куче и после, приклекнал пред портата, показваше на деца и възрастни своите наблюдения.

Бабата намери за нужно да предупреди Петела - ако отрови Септември, тя ще пише до ЦК на БКП по въпроса и ще го уволнят, защото не може да се посяга на куче, което се казва Септември и е от дома на Славейко Домузчиев. Известно е, където трябва, че Славейко Домузчиев си даде здравето, а по-късно и живота за Народната власт. Пешката присъстваше на разговора и за него нямаше съмнение, че любимият Септември е защитен по политическа линия, а тя, както следваше от клетвата пред Светия баща, беше най-важната.

Преди заспиване, когато се унасяше зад плоския гръб на баба си, Пешката чуваше как Септември търси с лай да влезе в диалог със себеподобен, но уви - мълчеше махалата, мълчеше градът. Чуваше Пешката неговия призив и се изпълваше със сигурност. Вярно е, че са сами с баба си, но те се намират под особена закрила и най-вече имат връзка с Костов. Сигурно е, че Костов редовно звъни на директора на училището и го пита как е с бележките Петър Домузчиев, после пита в общината докарали ли са им дърва, мъмри Петела, че се заглежда в Септември и над Пешката и бабата се простира невидим, но непробиваем чадър. Костов е това!

Не може той да не е доволен от Пешката. Отличник на класа е и ако трябва ще стане отличник на училището, та даже и на цяла България. Защо наистина не казват кой е най-добрият ученик на България, та да има към какво да се стреми едно послушно момче като него? Ех, ще върви на двайсет и четвърти май начело на училището, ще има лента през гърдите "отличник", до него ще маха опашка Септември - той ще бъде най-добрият ученик на България, а Септември - единственото живо куче в нея. И то защо? Ясно е защо.

Случи се обаче непоправимото. Септември бе отровен. Нищо не помогна. Петела даже нахално запита бабата:

- Много ли се мъчи кучето ви?

Бабата още същия ден написа изложение до Централния комитет и поиска Петела да бъде уволнен и пратен за няколко месеца в затвора, за да види добре ли е да се лежи в затвор, както е лежал нейният син Славейко до самия Девети септември, а и кучето се казваше Септември.

На Петела бабата връчи заклеймяващо писмо.

Погребаха кучето в двора. Пешката беше потресен. В траурната церемония участваха Пешо пощаджията, братовчед му Кольо и други присъединили се деца. Без никакво двоумение поставиха на гроба петолъчка. Пешо пощаджията държа реч и уведоми опечалените, че напуска службата. Пешката усещаше как кучетата, ябълките, картофите, кокошките, всичко одушевено и неодушевено има политическа принадлежност, в зависимост от това чие е.

Той беше убеден, че Костов, който отговаряше пред Партията за него, отсъства. Отишъл е до някъде, може пак до чужбина да е заминал, да е спряло за миг вниманието му, това веднага се е почувствало и ето - нещастието дойде. Несъмнено беше така, защото няколко дена по-късно един учител му зашлеви такъв шамар, какъвто не беше получавал и от баба си. Пешката се разплака (той все още е на дванайсет години) и през сълзи каза, така че всички в класа чуха:

- Той... Костов ще се върне...

Учителят също чу. Кой беше Костов той не знаеше, но знаеше, че Пешката е син на Славейко Домузчиев. Разсеяно закрачи из стаята. Имаше възможност, да-а, имаше възможност, а тогава се направи на болен, така рече на съквартиранта си: "болен съм". А онзи кой знае къде хвърли позивите, но сега се бие по гърдите. Що не взе половината, да ги беше изгорил, в кладенец да ги беше хвърлил, да ги беше закопал. Кой можеше да разбере какво ги е направил? Но щеше да има политически актив. Без политически актив как да удари втори шамар на сина на Славейко Домузчиев?

- Аз за твое добро те ударих - рече убедено той и поглади по главата Пешката, а Пешката вместо да се размисли за истинския смисъл на кучешката смърт реши, че понякога само името Костов е достатъчно, за да се превърне шамара в милувка.

Независимо от общото раздвижване по въпросите на биологията и медицината, свързано с отравянето на кучетата, населението на градеца си остана невежо за сигналите на Оня свят. Още повече това се отнасяше за бабата и Пешката, които вярваха единствено в науката и светлия атеизъм като погрешно мислеха, че научните методи и Оня свят са несъвместими. Така че, когато в техния беден кокошарник се появи Гигантската кокошка, вместо това да бъде разтълкувано като знак на Отвъдното, бабата изпрати приветствена телеграма до Централния комитет.

Едрото пиле, което получи умалителното име Гига, беше малко по-голямо от останалите, но бабата веднага го забеляза и разказа на изсъхналото мушкато, че то яде като прасе. В пух Гига стана като пуйче, което току що се сдобива с перушина. Когато й се появиха първите пера, надмина но ръст петела. На третия месец израсна над метър и половина. Пешката, колкото и да се стара, не успя да я измери с точност.

Не само съседите се извървяха да я гледат. Идваха от долния край на града, селяни в пазарни дни и даже хора от по-далеко, гостуващи на свои близки. Къде, къде да ги заведат в градеца, какво да им покажат, ами да отидат да видят какво животно имат Домузчиевите. Идеха и цъкаха с език, някои се фотографираха.

Гига започна да снася яйца. Снасяше всеки делник. В неделята и в лични църковни дни празнуваше заедно с всички. Яйцата й бяха с кокоша форма, с малко по-дебели черупки, по двайсет -двайсет и един сантиметра на дължина. Бабата изпържваше яйцето, двамата с Пешката цял ден го ядяха и вечерта хвърляха по-голямата част на кокошките. Бабата продаваше яйцето за цената на десет обикновени, въпреки че ако мереше на тегло би трябвало да взема двойно по-скъпо. Голяма драма изживяваше, но разбираше, че за да завоюва пазар за необичайния си продукт е нужна търговска отстъпчивост.

Петелът (не Гошо Петела, а истинският петел) явно имаше комплекс за малоценност от керемиденочервеното чудовище, което с клюна си раздробяваше паве, но чудовището си беше кокошка, а кокошката има някои непобедими природни потребности, които само петел, ако няма подходящ, какъвто и ще да е, но петел да е, може да задоволи. В този смисъл Гига беше слабата страна, както в другия смисъл - на размерите, беше силната. Това внасяше равновесие в отношенията и те с неизвестни знаци се разбираха за моментите на нежност, в които той я кълвеше отмъстително по главата, като така доказваше своята мъжественост. Свършваше си работата и правеше тържествен танц с полуспуснати крила. В заслепението си свободно минаваше между краката й. Другите кокошки го гледаха с възхищение, а Гига изпадаше в меланхолия.

Бабата след многократни обсъждания с Никола Иванов реши да размножи новата порода. Но разклопалите се кокошки отказваха да легнат върху яйце на Гига или ако лягаха, го прокълваваха. Тогава махленското общество и многобройните посетители все по-често започваха да споменават Инкубаторната станция - едно от новите предприятия на града, крупно свидетелство за общодържавния напредък. Бабата взе в торба няколко яйца, повече не можеше да носи, и отиде при началника на Инкубаторната станция. Той внимателно ги разгледа:

- Госпожо Домузчиева, извинявайте, че така ви наричам, но вие ми бяхте учителка преди Девети септември. Дълбоко уважавах вашия син, Славейко Домузчиев, гордост на нашия град. Тача неговата памет. Не съм очаквал обаче, че ще дойде ден така да се шегувате с мен. На целия град е известно, че отглеждате камилска птица, която благодарение на връзките ви във Външното министерство, сте внесли от далечна задморска страна. Какви животни ще отглеждате, си е ваша работа и аз не ви се бъркам. Имате възможност, отглеждате ги! Но даже да приема за вярно твърдението ви, че това са яйца от кокошка, не бих могъл да ви помогна, тъй като те не могат да се поберат в скарата на инкубатора. Той е приспособен само за кокоши, патешки, пуйчи и гъши яйца. Но, госпожо Домузчиева, аз не очаквах това от вас...

Бабата разгневена, че я подозират в измама, счупи едно от яйцата на бюрото на началника. По онези години началник на Инкубаторна станция беше пост значителен и изискваше задължително висше акушерско образование. Според бабата началникът останал като гръмнат от кокошия жълтък, белтък и прочие части на яйцето, а според мълвата той се беше поболял за повредените си книжа.

Бабата не свърши дотук. Тя нареди на Пешката да закара Гига до станцията, за да види с очите си този чукундур, че не камилска птица е внесена от Външното министерство, а е станало чудо. Чудо възможно само в условията на социализма! Защото чудесата си стават, а бюрократите пречат на тяхното размножаване и както е казано, ако може нещо да ни спре, то е собствената ни глупост. Не вижда ли този началник (Кой го постави на този пост? Какъв му е произходът?) печалбата за страната? Едно сварено яйце ще стигне за обяд на цяло звено. Какъв тласък на кооперативното движение! А че наддава на месо по-бързо от прасе? С една такава кокошка ще се прави пилешка супа за цяла фабрика. Колко далеч ще отиде индустриализацията!

Никола Иванов беше напълно съгласен с бабата. Той имаше дванайсет ордена "Народна република България". На празник си ги окачваше и така участваше в манифестацията. През двайсет и трета година беше участвал в сраженията, а когато въстаниците побегнали, той се скрил в плевника заедно с М.И. Там двамата престояли няколко месеца. М.И. беше станал генерал-полковник и от време на време Никола Иванов се сещаше за миналото. Ето М.И. е генерал, а той - Никола Иванов, си е шивач! Нажаляваше се шивачът и започваше да плаче. Гледаше закърпеното (той предимно кърпеше или преправяше стари дрехи), сълзите капеха върху плата, ютията свистеше.

Бабата отиваше при него, отново изслушваше разказа за битката, после страха при бягането и криенето, а ето М.И. е генерал, а той - шивач. Справедливо ли е това, когато и двамата стояха срещу куршумите, защото куршумът лети и не пита кой е ръководител, кой редник на въстанието. А ако трябва честно да говорим, куршумите по-често улучват редниците. Значи той е рискувал повече от М.И., а защо М.И. сега се големее и ето идва си всяка седмица на вилата, а не му се обажда, да го пита как е, що е, и дадено ли му е по справедливост. Бабата написваше под диктовката на Никола Иванов писмо до М.И., в което всичко се припомняше точно как е било и това ли е признанието сега. Писмото биваше пуснато. Минаваше някой и друг месец и пред Никола Иванови спираше "Чайка". От нея с патрава походка, целият лъскав от лампази, сърма и ордени излизаше М.И., прегърбен от старост, с трепереща глава. Пред него вървеше шофьорът, отваряше врати, чукаше, викаше и ето ги двамата стари бойни другари един срещу друг. Никола Иванов стоеше с шивашки метър през врата и очила на носа.

- Колчо! - викаше генералът.

- Другарю И.! - викаше шивачът.

Двамата се прегръщаха, сълзи изпълваха очите. Пускаха се, генералът даваше знак, шофьорът поднасяше кутийката, привързана с трикольорна лента. С треперещи пръсти М.И. я развързваше, изваждаше поредния орден "Народна република България" и го забождаше на гърдите на шивача. Шивачът се разридаваше:

- Не съм забравен! Не съм!

Така се бяха събрали дванайсет ордена "Народна република България", с които Никола Иванов много се гордееше. Гордостта, както и битките в миналото, му даваха смелост да осъжда началника на Инкубаторната станция, който безразлично минаваше покрай яйцата на Гига.

- Да му занесем ли кокошката да я види? - запита бабата, въпреки че беше решила.

- Да му се занесе! - отсече шивачът. Той никога не противоречеше на бабата. - На този човек не му е чист косъмът!

На следващия ден с голям труд бабата, шивачът, Пешката и братовчед му Кольо (двамата вече на но тринайсет-четиринайсет години) успяха да хвърлят върху Гига разкъсано серкме, да й вържат краката и да й извият врата, за да не кълве. Натовариха четиридесет килограмовото животно върху количка и Пешката, заедно с братовчеда си, я подкара. Трябваше началникът на Инкубаторната станция да я види и нищо повече. Да я върнат.

Началникът, мъж среден на ръст, с модните тогава ръкавели на ръцете, вместо да извика "Еврика" и да извади кандидатската си дисертация от кокошето й дупе, дълго съзерцава Гига и с възхищение каза: "Това не е кокошка! Това е чуждестранна птица! Ех, какво ли няма по света...

Пешката се ядоса:

- Кокошка е! Само, че голяма.

Началникът го бутна пренебрежително:

- Ти си мислиш, че баща ти като е умрял, можеш да лъжеш както ти дойде... Такава кокошка няма!

Пешката се обиди, дето напомниха но такъв начин за Светия баща, дръпна количката и я подкара обратно. В къщи тихо си поплака, убеден, че нанесената му обида ще стане известна, където трябва.

- Тя сама ще си измъти яйцата - рече бабата и веднага свика бабешки консилиум, който реши какви процедури според обичая трябва да се направят, за да стане Гига квачка.

Как, нима не е докладвано вече за Гига? - питаше се Пешката и не можеше да проумее защо Костов не се намесва. Той напълно одобряваше мнението на баба си, че Гига може да се появи само в условията на социализма. Кокошки от памтивека се гледат по нашите земи, но всички те са дребни и яйцата им също. Ето сега, дошъл е Девети и се роди гагантската червена кокошка. Тя не случайно е червена, не случайно точно в техния курник се излюпи. Пешката реши да прояви инициатива. Отиде в общината, влезе при кмета (кметът го познаваше) и му каза:

- Чичо еди кой-си, ти нали знаеш за нашата голяма кокошка.

- Знам и ми се обадиха от Горе - рече кметът - Като стане панаирът, ще имаме селскостопанска изложба. Там ще я покажем, все едно че е нашенско животно и е кокошка. Само че няма да бъде удобно да бъде частно. Затова първо ще го кооперираме и ще участва от името на градското текезесе.

Пешката хитро се усмихна. Като се кооперира Гига, то въпросите около новата порода кокошки, която ще тръгне от техния двор и ще залее социалистическия лагер, като отново покаже предимствата на социализма пред очите на прогресивното човечество, е въпрос решен. Решен е, независимо от мнението на местното население и неговото началство, че това не е кокошка.

Браво на другаря Костов! Той се е обадил от Горе!

Бабата също беше разбрала за идеята на властите, но понеже се отнасяше отрицателно към текезесетата, седна и написа до всички инстанции против кооперирането на нейната кокошка. Пешката се опита да я убеди и като имаме предвид фанатизма на двамата, кой знае докъде щеше да се стигне, ако Гига не се обеси. Дали беше самоубийство или нещастен случай - само на Оня свят, според техния замисъл, знаеха. Но беше безспорно, че онези от Отвъдното дадоха нов сигнал на Пешката. Гига беше подхвръкнала и увиснала със заглавена шия между две тараби. Пешката обаче не разтълкува правилно трагичната гледка.

Цялата махала, вместо да се замисли за тайните знаци на Оня свят, увлечена от простотията си, оплака кокошката и взе активно участие в нейното изяждане, защото тогава нямаше нито хладилници, нито умението да се консервира месо. Умение, дошло заедно с общия прогрес и особено с прогреса в самозадоволяването.

Година или две по-късно при бабата и Пешката се появи служебно лице, което твърдеше, че е от Селскостопанската академия и се интересува от тяхната невероятно голяма кокошка. Лицето се опечали, като разбра, че кокошката отдавна е покойница. След Бог да прости разпита най-подробно за нея, пита и съседите, видя запазената сред мотиките и лопатите кост от кълка и си замина.

Вече след като завърши пълното си висше образование, в чакалнята пред участъковия зъболекар, Пешката случайно попадна на стар омазнен брой на списание "Птицевъдство и риболов". В него се разказваше за Гига и имаше трудно различима снимка, на която бяха бабата, той и кокошката. Пешката се развълнува, сълзи го задавиха, а от кабинета се показа сестрата и извика неговия номер. Седна на стола, зъболекарят му каза да си отвори устата, но вълнението му беше толкова голямо, че това беше невъзможно.

Тогава се бореше със сънищата си и ние ще опишем тази титанична борба, когато му дойде времето. Гига беше съвсем свеж образ, бабата също, така че зъболекарят повтори и потрети поканата си, но устата на Пешката беше вкочанена. В невъзможност да каже нещо, той извади химикалка и написа: "Овладейте се!!!"

Трите удивителни накараха зъболекаря да седне.

  

VI 

С годините вниманието на Костов към Пешката и бабата отслабваше. В първата зима, Светият баща умря през зимата, дървата бяха докарвани периодично, чичо Еленко без подкана идваше и сечеше. През втората бабата трябваше да напомня, да търси чичо Еленко или да обикаля махалата за моторната резачка. През следващите години тя самичка стоеше в ДИП "Славейко Домузчисв". С дни събираше обрезки от разбичваните буки, трупаше ги на купчина, после едвам-едвам отиваше на пиацата, дълго търсеше някой познат каруцар, минаваше първо за Пешката, вземаше и него, той клечеше в каруцата, ушите му оглушаваха от громола, беше го срам, че ще го види някой съученик.

Бабата се изхитри и докато събираше редом с циганите (ах, какви кавги ставаха!), се записваше в стола на предприятието и там се хранеше.    Тогава имаше забрана столовете да поддържат помощно стопанство с отпадъците от храната. Отпадъците трябваше да се хвърлят и това беше напълно справедливо, защото никой не можеше да проследи колко и какви кокошки и прасета се гледат, което би създало условия за злоупотреби и прекалено забогатяване на някои, най-вече на кухненските работници. Отпадъците, съгласно Постановлението, се изсипваха в реката и ако реката не беше мъртва от миннообогатителните фабрики, то много риба да е била подхранвана. Случайно или нарочно големите казани и тави с помията се изсипваха на няколко метра от водата и покрай образувалата се вонлива вада обикаляха кокошки, които спяха върху двете сливи зад кухнята. На ревизорите обикновено се обясняваше, че тези кокошки са "изглежда комшийски", а защо спят на сливите?, "ами, кокошка, толкоз й акъла, не си отиде в двора, а тука спи." Само един от тях се заяде много и седна да пише, там каквото трябва, за да се постави въпроса за незаконните  кокошки   пред  следствените  органи.  Тогава майстор готвачът, който можеше от тиква да направи пържоли, след като опита различни миролюбиви начини, седна срещу него, гледаше го как пише ли пише, пиеше си сам ракийката и му говореше:

- Другарю еди кой-си, знаем, че яйца в момента няма. Трети ден ни ревизирате и ви храним. Във всяко ядене имаше яйца, които вие ни донесохте, щото много сте ги обичали. Те тука целият персонал е свидетел, а на пропуски са ви питали откъде са ви яйцата. Доде не ви вземем яйцата, работниците не щат да ви пуснем... Какво да правим при това положение? А?

Ревизорът потъмня, но разбра, че не би могьл да тръгне срещу цяло предприятие от няколкостотин работника. Работникът иска сутрин чорбата му да бъде застроена и пред застройката ревизиите и постановленията са безсилни.

За чест и слава на ревизорите трябва да кажем, че случаят беше изключение. Те бяха опитни и зрели хора. Гледаха какво гледаха, увиваха им свински бут и си отиваха.

Но да се върнем към кокошките, които, както постепенно става ясно, бяха избрани от Оня свят за сигнали към Тоя. Между другото, древните българи са били наясно по въпроса, защото са знаели, че когато кокошка се разклопа не навреме или започне да кукурига като петел, или там нещо друго странно извърши, то значи, че от Оня свят съобщават за предстоящи неприятни събития в строго определено направление. Но за съжаление днешните поколения, покварени от съвременната цивилизация, са забравили тези знаци, не им обръщат внимание, а камо ли да седнат да ги тълкуват.

Та една от кокошките, които щъкаха покрай стола, не снасяла в определените полози, а за радост на циганите, които пълнели чували с талаш и стърготини, си била направила полог до тръбата, през която вентилаторът изхвърлял отпадъците от рендовалната машина. Точно там, където денонощно фучи и гърми. Фучи и гърми, ама там талашът е топъл от триенето на дървото в железните резци на машината, а си е топъл и от запарването в голямата купчина. Едно яйце си стояло в полога, както си трябва - за знак и примамка, а щом кокошката снесяла ново, циганите с голяма веселба и дисциплина си го разделяли.

Един ден бабата изпрати да извикат директора на ДИП "Славейко Домузчиев". Директорът незабавно се отзова и предупреди циганите да не крадат от наръча на майката на техния патрон, защото въпросът ще стане политически. "Нема! Нема!" - завикаха дружно циганите. Бабата, успокоена, взе чувал и отиде да го пълни с талаш за подпалка. Тогава видя, че постоянното яйце, което в обикновения полог става запъртък, нещо помръдва, позагледа се и що да види. Яйцето беше вече леко пробито и отвътре се опитваше да излезе пиленце. Като опитна жена тя приклекна и му бабува.

С пилето в ръка тя отиде отново до директора и поиска разрешение да си го занесе в къщи, защото пиле, излюпено от рендовална, е лишено от кокоша перспектива. Да не би постоянно бучащата машина да тръгне с него да го кътка? Нима и не е възможно да се случи такова нещо, а бабата в момента пилета няма, но толкова много е отгледала, че знае как да се погрижи. Директорът на своя отговорност даде разрешение.

Бабата направи полог в кошница, полог от дреб, а кошницата мушна под печката. Тя веднага разказа на мушкатото, както за пилето, така и за Пешката, който отказва да спи до нея в кухнята, а се е преместил в стаята на баща си. Освен на мушкатото, бабата изложи двете събития в дълго писмо до Централния комитет и направи важното заключение, че такива сиротни пилета няма да се излюпват, ако се премахне забраната на столовете да гледат с отпадъците животни. Тогава столовете ще се грижат открито за кокошките си и всяко излюпено пиле ще има братчета, сестричета и майка. Можем да посочим тази част от нейното писмо като още едно доказателство за здравия й разум.

Първата вечер пилето заспа трудно. Жалостно търсеше майка си, пиукането му се разнасяше из цялата къща. Бабата го мушна в пазвата си и то помърмори, намести се и заспа. На сутринта запиука по тъмно и за пръв път влезе в сънищата на Пешката. Пилето започна да спи в пазвата на бабата и тя на третия-четвъртия ден се заоплаква, че гърбът я боли, защото не смее да се обърне нощем, за да не го смачка. Веднъж пилето опъна крака и затрепери. Бабата го взе. С устни захапа жълтото му клюнче и му даде от своя дъх. Даде му душа, както се изрази тя. Когато пилето опъна крака за втори път, Пешката го грабна и по същия начин му даде душа. Влезе бабата и се развика - още си мальк да даваш от душата си на едно пиле.

Сядаха да се хранят, а пилето се разхождаше по масата, кълвеше по трохичка, приклякваше до топла паница и имитираше, че ще спи. Пешката се привърза към него. А неговото пиукане му се струваше най-нежна и съкровена мелодия. Той поиска от баба си да я сменя. Нека да спи и в неговата пазва, защо да се измъчва тя. Отначало пилето не хареса пазвата му, но когато Пешката легна, то избра длапката над корема и там с тихо мърморене, което отекваше в гърдите му, заспа. А той целият затрептя, готов да се влюби и беше нещастен, че не може да избере в коя. Една сутрин се събуди, а пилето го нямаше. Изплаши се да не се е въртял през нощта и да го е смачкал. Прегледа дрехите си, леглото, цялата стая, обърна къщата и двора, нямаше го. Тогава викна баба си. Навсякъде надникнаха. Пилето беше изчезнало без следа. Само на гърдите на Пешката беше малко поизцапано.

- Къде отиде това пиле! - възкликна бабата.

А Пешката с топлина, изпълваща цялото му тяло, си помисли - то е влязло в мен.

И оттогава го понесе през живота си. Малко, дребно същество, скрито в дъното на гърдите му, което жалостно пиука, търси и то топлината на майка си, а понякога опъва крака и трепери, иска чужд дъх, за да се изправи и тръгне отново. Срамуваше се Пешката от усещането, но от себе си не можеше да го скрие, а освен това изпитваше чудна радост като чуеше гласа му. Ставаше тих, замислен и щастлив.

Сънува го още първата нощ. Пи-пи-пи, щрапаше пилето по някакво непознато поле. Кълвеше от време на време и пак продължаваше. А цялото поле беше покрито с огромен стъклен похлупак и нямаше сила, която можеше да го счупи. Над похлупака орли завиваха на чалми своите кръгове, беснееха бури и се преплитаха светкавици. Пилето вървеше през полето, защитено и осигурено во веки веков. Но не беше пилето това, сам Пешката беше. Уеднакви се в съня си с него и сам викаше пи-ии-пи... 

 

VII 

Когато бабата умря, Никола Иванов каза на Пешката:

- Много е добре, дето тя не вярваше в задгробния живот. Сега няма да бъде неприятно изненадана, че не е отишла в рая.

Според атеистичната есхатологая в задгробния живот всички са заедно и си карат без бог. Не може да се отрече реализмът и научната обоснованост на такива възгледи.

Бабата, след като умря, с изсъхналото мушкато под мишница, попадна в подземното царство. Сиви и черни цветове покриваха предметите, които до един бяха покойници - столове, маси, бюфети, гардероби, легла и прочие. Музика в черно огласяше пространството.

Бабата първо позна стола. Беше правен по поръчка от нейния кум и заедно с пет други стола красеше тогавашната им гостна. "Аз се чудя къде е този стол - рече си бабата, а то къде бил." На стола, кръстосал крака, седеше млад подпоручик. Тогава бабата позна и подпоручика - нейния мъж.

- Ти ли си? - запита тя за всеки случай.

- Аз съм, Петро - отговори подпоручикът. Бабата така се казваше и ние се извиняваме, че чак сега разкриваме името й. На нея беше кръстен Пешката, за да бъдело на жив човек.

- Блазя ти, че си толкова млад - рече бабата. -Ти тук си имаш може би друга жена?

- Тук доброволно - рече подпоручикът - сме се отрекли от известни закачки, защото и без това е пренаселено.

- А Славейко къде е?

- Ей го! - посочи подпоручикът и чак тогава бабата се огледа.

В подземното царство отвсякъде висяха дрипави завеси, виждаха се клоните на черни дървета, някъде шумеше мъртва река, в която подскачаха мъртви риби, прелитаха мъртви птици и пееха мъртви, отдавна забравени песни. Бабата се намираше в нещо като голяма зала, по средата седеше подпоручикьт, в единия край беше старата им печка, в другия - изхвърленото легло - там Славейко лежеше. До него, на редица от трикраки столета, бяха насядали мълчаливи старци калпаклии, които чистеха в шиници от цепена дъска шарен боб. Бобът мязаше на бакла. Бабата веднага позна свекъра си и се зачуди трябва ли да му целува ръка. Млада жена с изгорели дърва стъкваше огъня в печката - беше снаха й Недялка.

- Добре дошла, мамо - приветства я Недялка. -Какво прави Петърчо?

- Кой Петърчо? - не разбра бабата.

- Пешката, Пешката...

- Ами, добре е. Заради очите не го взеха войник, следва, да завърши висше образование... Щеше да се жени...

- Аз съм виновен! - рече Славейко и се обърна с лице към майка си. - Аз съм виновен! - повтори той.

- Може да си сбъркал, Славейко, но не може мъртъв вина да има...

- Измъчва се - обясни подпоручикът. - Накарал мъничкото да се кълне...

През пространството премина Гига. Бабата се засмя като я видя.

- И тя ли е тука?

- Къде ще бъде другаде? Тука идат сичките, с люти рани и без рани, предали богу дух в леглата или увиснали като това същество на тарабите...

- А едно малко пиленце да е идвало? - запита бабата.

- Много сами пиленца дойдоха през тия години, откакто взорът ми посреща новодошлите, та не зная за кое питаш.

- Аз съм виновен! - рече отиово Славейко.

- Не виждам Христо... - Бабата питаше за другия си син.

- Тука е и той - рече подпоручикът. - Мръдна преди двайсетина години да се поразтъпче малко, щото все на едно място омръзна.

- Славейко, - рече бабата - ти си прав, че малко гламав ми се вижда Пешката. Аз много съм му говорила. Ама да взема да му напиша писмо? Какво ще кажете? Знам такива поучителни стихотворения.

- По никой начин! - рече подпоручикът.

- Мамо, - намеси се Недялка - само на сън на ония отгоре можем да се явяваме. Другояче с тях не можем да говорим.

- Петро! - обади се подпоручикът - Всичко от тук излиза и пак тук се връща, даже нещо повече - тук е генералният щаб. Опитваме се да даваме сигнали на ония от Белия свят, да им обясняваме ту едно, ту друго, а те не разбират. Лутат се като войници от разбита армия. И от всички, ти най-много се луташе.

- Що така, бе, мъжо? С такива думи ли ме посрещаш?

- Добрите думи са ти рекли Ония от Горе, като са те изпращали за насам, а ние тук посрещаме с бележка.

На Оня свят за известно време настъпи тишина. Бабата седеше дълбоко замислена. До нея стърчеше красивият йероглиф на изсъхналото мушкато. Светият баща Славейко стана от леглото, притегна си униформата и рече:

- Не може да не му уври тиквата!

И започнаха кошмарните сънища в живота на Пешката. Той с малкото пиле под стъкления похлупак, но по някакъв начин вътре се е вмъкнала Гига и го преследва. Гони го да го клъвне, а пилето тича свръх силите си - пиу, пиу, пиу, крие се зад храсти, покрай камъни, прескача поточета, а Гига крачи след него, нито крачка не отстъпва и тъкмо го настига, вдига клюн, за да го размаже и Пешката се събужда. В гърдите му кънти - пиу, пиу, пиу, но той вече е буден и озадачен. Как така, нали под похлупака пилето нямаше враг?

И отново на следващата нощ същият сън... 

 

VIII 

Лежеше Пешката върху фъндъците на дюшека, дюшекът триеше талашитената плоскост, плоскостта с хрускане притискаше черно-червената сгур. Сгурта е от депото отсреща. Чува се как първа смяна цоца.

Лежи Пешката на трийсет години. Притежател е на огромна брада. Къдри се, къдри се брадата с цвета на прежълтяло овчо руно, бухнала с червеникави кичури. Масивен чип нос се подава сред нея. Сближени кафяви очи с късогледа хлътналост са се вторачили в декемврийското небе. Над очите е широкото изпъкнало чело на фанатик от тежка категория. Косата - кестенява и също буйна, се спуска по раменете, сега е разпиляна по възглавницата. Имитира Пешката Фридрих Енгелс.

Лежи на трийсет години. Днес няма часове. Пилето в него мълчи, никакво не пиука.

Тежка мисъл, че всичко може да е лъжа, че никой не го наблюдава и преценява, натиска Пешката, натиска го и изцежда цялата топлина от тялото му. Сляп ли е и докога ще се лъже? Къде живее, едвам връзва двата края. За Тота от пет години работа не може да намери. Не става за учителка в детска градина. Тя тежко не може да вдига, а в детската градина каква учителка ще бъде, ако не вземе дете на ръцете си? Друго за нейната специалност няма... Не! Забравил го е Костов! Гледа небето Пешката и трепери от студ.

Будилникът сече течащото време, шлюпките на изцъканите секунди затлачват стаята и разнасят мириса на димящ фитил. Жена му Панайота лежи за задържане в "Майчин дом". В многолюдната й стая жените непрекъснато говорят за причината, водеща до "Майчин дом". Само Панайота мълчи.  И тя гледа декемврийското небе, боядисано в неравни черни и сиви тонове. Двамата са си подарили небето. Погледнеш ли небето - сети се за мен! Ето, Пешката се сеща за нея... ...Някой е дошъл и звъни на външната врата. Всеки почтен гостенин разнася звън пред себе си. Навремето прокажените така са вървели със звънец. Бият звънеца или барабана и вървят сред множеството. Пазете се, гостенин иде!

Пешката се ослушва дали няма раздвижване в къщата, няма ли хазяите да отворят. Но изведнъж се изплашва - така звънят пощаджиите, когато разнасят телеграми. Минава му мисълта за "Майчин дом" и скача. Дано не се е случило нещо. Рано е за бебе. Тота с в шестия месец, ама последния път...

На вратата стои братовчед му Кольо:

- Даскале, още ли спиш?

Кольо е станал висок мъж с изпъкнали светлокафяви очи, с продълговато лице и с домузчиевите широки ноздри на общо взето тесния нос. Има добре заоблено коремче и е също на трийсет. Обича Кольо да  гостува на Пешката. През месец - два, току се изтърси, делник - празник, не подбира, иде с дамаджана, кошница или мрежа с бира. Сядат двамата в стаята с дюшека на пода, в която даже и печка няма, където  съдовете стоят в опърпан кашон, а дрехите висят на пирони. И гардероб няма Пешката. А университетска педагогика завърши. Жена му и тя педагогика е завършила. Ей ги къде живеят. Спестяват всяка стотинка за апартамент и бъдещо поколение, което не иде. Не иде-е! Обича тези гостувания Кольо. Драго му е да види къде са се сврели, защото той с никакво средно образование остана, но потегна бащината си къща, пари за кола е събрал и не само, че две деца има, а тая пролет за пети път кюртираха жена му. Здрав корен пуска семката му. Седи на кантара в "Топливо" и нека му е зле. Когато рече - работи, когато рече - не работи. Гледа лозе на тел вързано. Виличка е струпал в единия край. Мъничка е, но има къде да се отсрами на Трифон Зарезан.

- Даскале, още ли спиш? - пита Кольо и веднага тръгва към стаята. Носи десетлитрова дамаджана и голяма лозова кошница с капаци, пълна с буркани - компотец, туршийка, залято с масчица свинско. Изсипваш два буркана в тенджерата, те ти яденето за цял ден.

- Коле... недей, бе...

Притеснява се Пешката, че братовчедът все носи и носи, а той не може да му върне. Като иде в Дайнаовци, дава по пет лева на децата, защото за повече не му стигат възможностите, но и по двайсет да дава, пак няма да се отплати.

- А-айде, а-айде... - вече пийнал провлача Кольо. - Ние братовчеди ли сме, или не сме?

Сам започва да нарежда бурканите под градинската пейка. Заделя единия, месо има в него. Сяда на пейката и шумно въздъхва - ухх. А Пешката стои прав, не знае какво да прави, никога не е знаел, но му е драго, дето Кольо носи. Голяма помощ е това. Започва възбудено да рови из кашона, измъква чиния, вилици, ножове, отваря буркана, изсипва го. Кольо вече е напълнил чашите:

- Наздраве, брат'чед.

- Наздраве, брат'чед. Добре дошъл.

Пешката започва да обяснява как е Панайота. Бият й аналгинови  инжекции. Коремът й е все на буца, но детето мърда. Още десетина дена и ще влезе в седмия месец. Ако издържи (двамата чукат на дърво), нататък каквото и да става, живо ще се роди. Първият спонтанен беше в четвъртия, вторият - в петия, ако не броим три-четири аборта във втория и третия месец, то напредваме.

- Ей, съсипа се Тота! Тц, тц, тц... Да имаше поне кой да ви помогне.

Самичка е Тота. Нито родители, нито братя и сестри. Израсла е в общежитията за гръцките деца и все търси баща си. Спомняше си го, на свиждане й беше идвал, после изчезнал. Сергей се казвал. Но какъв Сергей ще бъде като тя по баща е Спиридонис, а по фамилия Мавромихали. Все някой го познавал, все някой го бил виждал в четиридесет и не знам коя си година. Една от жените в общежитията, които познавала майка й, убита преди Тота да навърши две години, й беше казала, че тя не е Спиридонис Мавромихали, че нарочно я записали така, за да не би оттатьк гадовете да разберат чии деца къде са и да се опитат да направят нещо диверсионно. Тя не била Спиридонис, а пак нещо със "С". Сигурна била, че името на бащата започвало със "С".

"Може да с умрял?" - двоумеше се Тота, когато случайна среща със стар грък разчопляше раната. Донесли я в общежитието, казали на някого коя е, от къде е, на колко години е. Знаеше, че е от солунските села, но що значи това?

- Ако си българка? - предполагаше Пешката.

- Може - съгласяваше се Тота. - Пишеше, че се казвам Панайота, гьркиня, родена на десети август...

- Да ти кажа защо съм дошъл - рече Кольо и изпи чашата. - Имаш нов квартирант.

Кольо наглеждаше старата къща. Ако се забавеше нечий запис с наема, Пешката, пестелив като баба си, му звънеше да отиде да провери.

Извади разграфена тетрадка от чекмеджето на масата.

- В коя стая? Как се казва?

- В багажната. - Само в стаята на Светия баща нямаше наематели. Кольо изду бузи, втренчи се в Пешката. - Казва се Костов и има дървен крак! -Кольо се тупна по левия прасец.

Пешката запремига, очилата му се напълниха с вода. Свали ги, избърса си очите, избърса си очилата. Задавено запита:

- На колко години е този... Костов?

- Всичко съвпада. Минал е шейсетте.

При едно напиване, беше след последния спонтанен аборт, Пешката разказа на Кольо за Костов и жълтиците. За клетвата само Тота знаеше.

Отишъл Костов у Кольови и заразпитвал за Пешката. Къде е, какво прави, как се казваше, а, вярно, че Петър беше. Мога ли да наема свободната стая у тях? Разбрах от хората, че едната стая е свободна. Ами, може, рекъл му Кольо. От Хасково бил, нямал семейство, бил сам, но говорел особено, завалял думите, може удар да е получавал. Не било удобно да го разпитва.

Ясно-о-о!

Трябваше нещо да направи. Просна се по корем върху дюшека. Седна и се хвана за главата. Стана, пак седна.

Кольо го гледаше със зло любопитство.

- Сто и петдесет жълтици са много нещо - рече той. - Аз им правих сметката. Каквато и ще eмисия да са, веднага можеш да купиш... всичко... Порасна ти работата.

Пешката се беше хвалил и пред Тота за жълтиците, но отдавна. Стори му се, че тя се колебае -да се омъжва ли за него, да не се ли омъжва. Имам сто и петдесет жьлтици, които ще получа щом сключа брак! Вдигна си цената. Тота не повярва, но жълтиците й подействаха.

Та Костов, като влязъл у Кольови, се загледал в оная снимка на стената и рекъл: "И аз я имам." Беше групова снимка на затворници от Сливенския затвор, освободени на Девети. Светият баща Славейко и чичо Еленко стояха прави един до друг. Пешката знаеше - Костов го няма на снимката. Като ги освободили, той веднага бил заминал.

- Този Костов, има ли го на снимката? - запита разтревожено той.

- Няма го.

Костов казвал, че има два вида хора. Едните се връщат към така наречените си корени, т.е. в родното си място, колкото и забутано да е то. Другите бягат далеч, далеч, сякаш никога не са смукали хранителни сокове от калта, в която са израсли. Той бил от вторите.

Пешката се засмя. Значи Костов се появи! Имаше един конфуз, когато беше студент.

Започна да получава записи. По сто лева на месец - Петър Славейков. Името на изпращача беше непознато, но Пешката реши, че са от Костов. Три месеца поред получава записите и се разбра, че са грешка. Тогава живееше на улица "Тракторист" 8, а се оказа, че на пресечната улица "Комбайнер" 8 живееше също някой си Петър Славейков. Изпращачът, при общия порив за механизация на селското стопанство, беше объркал името на улицата. Добре, че истинският получател - другият Петър, се увличаше от приказките за "еснафството" и изпитваше неудобство да си ги иска. Пешката ги връщаше на части, оставаха осемдесет лева, когато неговият съименник му предложи да се почерпнят в кварталната кръчма и да приключат.

А ето. Костов наистина го има.

Дошъл е най-после да го търси. Сигурно след завидна кариера се е пенсионирал. Къде ще отиде другаде, ако не при този, който е лягал и ставал с неговото име.

- Трябва да го видиш - рече Кольо. - Да тръгваме, какво ще кажеш?... Утре си пак тука...

- Добре - съгласи се веднага Пешката. - Само че първо да минем през "Майчин дом". 

IX 

На прозореца се показа съседка по легло на Тота. Направи знак, почакай малко, и ето, вместо Тота, отново същата жена. Хвърли сгънато листче. Докато то се премяташе, преметна се и душата на Пешката. Нещо беше станало.

"Тота я откараха. Питай дежурния къде е. Няма защо да се безпокоиш."

Тук са необходими кратки пояснения за здравната система, за да стане ясно защо Пешката се притесни. В "Майчин дом" болната си има лекуващ лекар. Това го пише в разни правилници, и то не се отнася само за "Майчин дом", но ние го спомеанаваме, защото съществуват алергии. Лекуващият на Тота получи тежка алергия от мирис на лекарства. В последните три свиждания Пешката сядаше на ръба на леглото, държеше я за ръката, а тя плачеше отчаяна. Заместникът на нейния лекар минавал на бегом през стаята, повтарял предписанията на своя колега, а коремът й вече не се отпускал от инжекциите. На последното свиждане тя, потъмняла и прежълтяла, викаше:

- Не съм сигурна, може и да си внушавам... май не рита - поглади се по корема и отново зарева.

Пешката стисна брадата си, пооправи я и отиде при дежурния. Съпругата ми, значи, не е сигурна дали детето се движи. Усеща го отвътре, че мърда, но на кожата й не личи, все опъната си стои.

Дежурният преметна дъвката и рече, че една жена като лежи няколко месеца, започва да си внушава какво ли не. Разбира се, той ще провери, нека да свърши свиждането. И човека си записа.

Ето как си с записал. Къде с Тота?

Тота била в съседната болница. Докато припалят по цигара, умълчалите се братовчеди влязоха в нея. От гише на гише се озоваха в кабинет, където доктор и сестра пиеха кафе и си замезваха с шоколадови бонбони. Пешката каза коя жена търси и докторът прие угрижен вид. Тота е носила мъртъв плод. С операция плодът с изваден, но има усложнения, затова при тях...

- Ще може ли пак да забременее? - Пешката беше свикнал със спонтанните аборти и в представите му цялата работа приличаше на стрелба с пушка. Не си улучил първия път, ще стреляш втори път, ще стреляш, докато имаш патрони, а той патрони има. Важното е пушката да е здрава.

- Страхувам се, че не бива да забременява - рече лекарят. - Нейният случай надхвърля възможностите на българската медицина. Вие сте културен човек. Да изправим съпругата ви на крака. Ще си осиновите  дете.

Пешката не издържа и седна. Братовчед му Кольо се оригна пиянски (това не направи впечатление на доктора и сестрата). Наляха им от термос кафе. Пешката пое чашката, ръката му трепереше. Опита се да пие, но устата му се стегна, както навремето при зъболекаря, и се изпълни с вкус на сълзи. Докторът с въздишка го потупа по рамото, успокой се значи, не можеш да поправиш непоправимото.

Как да не може? Костов се появи!

Отбиха се в две кръчми, за да се утешат. Ходиха до училището. Пешката обясни случката с жена си и помоли в следващите дни да го замества колега, с когото си правеха подобни услуги. Хазяите извадиха ракия, зауспокояваха го. Кольо викаше: "Не ти трябва чуждо дете. Аз имам две." Така се напиха, че легнаха върху дюшека облечени. На сутринта, претръпнали от махмурлук, отидоха за нови сведения. Тота била вън от опасност. Заради грипа свиждания не даваха. Пешката изпрати по санитарка бележка: "Обичам те!!! Гледай си здравето!!!"

Бележката силно разтревожи Тота с израза: "Гледай си здравето!!!" и тя, вече осъзнала какво се е случило, плака под одеялото.

През това време Пешката и Кольо пътуваха за Дайнаовци, за да търсят Костов. Костов ще помогне! Тота трябва да отиде в чужбина да се лекува. Не може семката на Светия баща така да загине. За какво се е борил баща му в края на краищата?

Пристигнаха посред нощ. Сред заобикалящите я блокове смалилата се къщица беше тъмна. Външната врата зееше, в коридора миришеше на прокиснало. Осветлението не работеше. Крушката ли беше изгоряла? А да не би да е открадната? Пешката опипом и ядосан от квартирантите отключи стаята на Светия баща. Тук беше наредена оцелялата покъщнина. Двата ковчега - един върху друг, до тях - разглобените легла на бабата и онова от кухнята, готварската и пернишката печка, старият мангал от преди Освобождението, потъмнелият гардероб. Кухненската маса, върху която бабата пишеше своите писма и широката кушетка на бащата образуваха по-свободен кът, застлан със степани от прахта черги. По стените караулеха произволно наредени портрети - на бащата и майката, на бабата и дядото, на чичото, групови снимки в малки рамчици на младежи с китари и мандолини от трийсетте години и в центъра - бебето Петър Домузчиев с кожухче и шапка с уши. В ъгъла висеше килимчето ("ъгьлче" му викаше бабата) с изобразена самодива. Самодивата беше позацапана, но от това ставаше още по-самодивска.

Пешката си окачи палтото в гардероба (Тота го беше подредила), оправи леглото и седна, ей така, преди засипване, като пред дълъг път. Запали цигара и загледа баща си от снимката. Ти нави пружината на моя живот. Помагай! Цялата си сила съсредоточи Пешката.

Заскърцаха неравни стъпки и преди да завърти глава, вратата се отвори от непознат възрастен мъж. Той беше по анцуг, нисък, с тъмно продълговато лице и сива коса. Дълбоки симетрични бръчки издаваха един общо взето мрачен и затворен човек.

- Ти си хазяинът?- запита той.

- Да. - Това ли е Костов?

Пешката погледна краката на непознатия. Под отпуснатия ляв крачол на анцуга се откриваше тъмно дърво, завършващо с гумен тампон.

- Ела в моя стая - рече със силен акцент непознатият. Пешката разбра, че пред него е изпаднал гръцки емигрант.

- Вие ли сте новият? - възкликна разочаровано той.

- Аз познавал твой отец. Ти бил бебе. Аз теб бонбони давал. - Отидоха в бившата багажна стая. Старецът се беше подредил с казармена пестеливост, само дето дюшекът му не беше на пода и нямаше градинска пейка.

- Жизн си давахме за вас! - тропна с юмрук по масата старецът, след като изпиха по чашка мастика. Пешката отказа да сяда. - Щастливи и свободни да бъдете вси млади по целия свят. С мой автомат аз такива подвизи правил.

- Моята жена е гъркиня - прекъсна го Пешката. Все едно рече - всичко по-нататък ми е известно.

На сутринта Пешката отиде и взе Домовата книга. Единствената книга у Кольови. Като я изнесе, прането им на терасата увисна съвсем безпросветно. Пред портата на Кольо имаше опашка от каруци. Каруцарите го чакаха да се събуди, да го закарат до "Топливо" и да почнат работа.

Тук ще се отклоним и ще кажем няколко хвалебствия за Домовата книга, без да изчерпваме похвалите, които заслужава. В нея се отбелязва кой индивид с каква рождена дата, професия, партийна принадлежност и месторабота, обитава определена сграда и махала. По този начин, ако се случи, че някоя домова книга се съхрани двеста или триста години, тя ще бъде важен извор за историческите изследвания на нашето време. Ще може например да се установи, че до еди кога си Николай Еленков Домузчиев и Петър Славейков Домузчиев са живели в една махала, а очевидно те са от един род, значи в средата на XX век, в България все още родствените връзки са били силни. В шейсетте години единият от рода, а именно Петър, се изселва някъде и т.н., и т.н. Нашата мисъл е, че в Домовата книга са заложени множество бъдещи дисертации, научни съобщения, доклади и статии. Затова те са полезни и ние ги приветстваме, защото откъде иначе историята ще разбере къде е живяла Петра Домузчиева, която е починала, след като нейният внук е напуснал родната си къща?

Домовата книга брани закона - след като индивидът е длъжен да се запише в нея, то органите на реда и сигурността имат възможност да проверят кой къде е записан и бързо да намерят търсения от тях престъпник. Известни затруднения се срещат, защото този, когото милицията търси, проявява несъзнателност и не се записва в съответната домова книга и така се стига до положението вестници и телевизия да се разнообразяват от време на време с портретите на лица, които се издирват, като се дават и кратки биографични данни за тях. Ето как наред с най-добрите граждани на републиката от страниците на печата и от малкия екран ни гледат очи, които е по-добре да не срещаме на живо. Това не е справедливо, защото се уронва престижът на Домовата книга и излиза, че така властите имат на списък всички съзнателни хора, докато както казахме, целта е противоположна. Правим тези уточнения, защото бъдещият историк на двайсетия век трябва да е наясно, че баба Петра Домузчиева не е извършвала нищо, за да се крие и да не се записва в Домовата книга.

А ето - старецът, който беше от гръцките емигранти, не беше записан. Пешката старателно провери. В общи линии имената му бяха известни, но нито името на Костов или подобен човек срещна, нито име на грък. След кратък размисъл отново се върна у Кольови. Каруцарите дремеха на каприте.

Кольо сънен заразглежда домовата книга, притваряше очи, после вече буден рече:

- Не ме е яд дето ме пръска с вода, а ме е яд, дето на работа трябва да отида... Каруцарите на линия ли са?

- Къде е Костов? Къде е записан новият квартирант? - повтори Пешката и очите му заблестяха бдително зад диоптрите.

- Костов... Новият ще плаща двоен наем, но да не го записваме.

- Защо?

- Не ще бе, брат'чед. Не ще да се записва в домовата книга. Вика "айде така", и аз - айде така...

- Това не е редно.

- О-о-о! В тая държава няма ред и не е имало. -Кольо седна в леглото. - Аз трябва ли да съм на работа?.. Трябва. Защо не сьм на работа?.. Защото съм уморен от снощи. Ти трябва ли да си на работа?.. Трябва. Защо не си? Защото искаш да видиш  Костов...

- Къде е Костов?

- Майтапех се, бе... Айде, сега пък ще се сърдиш.

- Какви ми ги говори в София?

- Да си дойдеш, бе, брат'чед. Лошо ли е да си видиш родното място. Забележи - аз съм честен. Когато ти казах за Костов - не знаех за Тота. Нали на чашка бяхме... От теб съм чувал тая история, та нагодих гърка за теб. Да уважа дома ти... То ти квартира имаш, но все пак ти е дом. Абе, това, дето се говори на маса, там си остава. Сега не се заяждай...

Пешката завъртя рошавата си глава и се прибра. Баща му го гледаше сурово от портрета.

Как не разбира Кольо? Не са напразни лишенията и чакането. Всеки ще получи заслуженото. Да не би да си мисли Кольо, че неговото поведение е незабелязано? Колко е наивен! Поведението му се наблюдава и следи. Най-внимателно се преценява. От когото трябва! Да не би като е син на активен борец, да му се прощава? Затова остана кантарджия! На изпитите в Университета се провали! Не му се позволи да изкара тройка. Вземеше ли тройка - влизаше. Ето, сега. Излъга го да напусне София точно в този момент и да остави Тота сама. Нова грешка...

...Тота! Милата! Тя изглеждаше по-едра от Пешката, бяла и червена, повече на балканджийка приличаше, отколкото на гъркиня. Такава хубава жена стана, а ходеше все с кърпени чорапи и едни и същи ожулени дрешки. Косата прищипваше със скромни фиби. Не употребяваше грим и руж. Ноктите изрязваше ъгловато с голямата ножица. Като се усмихнеше, навеждаше глава. А самочувствието й - на изоставено дете. Познава Пешката самочувствието на изоставеното дете! Да-а, могла е да кривне. Сума ти долари да е изкарала от арабите. А тя се беше свила в себе си и се стегнала като стара селска кърпа с вързани парички. Откри я Пешката. За сватбата тя си уши бяла рокля. Отиде на фризьор. Като се появи в квартирата (бяха се събрали десетина колега), на всички им се развали настроението. Тота беше долу, в ниското. Е, вярно, имаше някакъв чар у нея. Но чак пък толкоз! Гледаха я като натрапница и виновница. Братовчедът Кольо, който беше весел и шумен, се умълча и със сумтене се напи. Тръгна си пръв, влака щял да изпусне. Само Ценко, дето очите му постоянно лъскаха, нашари булката с двусмислени комплименти, а Пешката се смали от ревност. Той най-много съжали. Повече я искаше инаква - свита, плаха, вехта. До такава лична жена ще трябва да стои часовой. И този Ценко! Говореше се за него, че когато бил ученик, почнало на лудост да го избива и родителите му, уредни, образовани хора, се посъветвали с лекар. Онзи го прегледал:

- Жена е нужна на вашето момче! Жена!

Бащата бил страдал от лудост и знаел, че работата не бива да се отлага. Договорил се с една шавлива невеста за сто лева да им мие прозорците, а той и съпругата му се хващали под ръка и излизали на разходка. Наместил се пак умът на Ценко, но слухът останал и вървеше пред него като снегорин. Там дето други губеха месеци, той се оправяше за часове. Вдигаше глава, забравил всичко и отново се оглеждаше с лъскав поглед.

А-а, голяма грижа създаде Ценко на Пешката. И Тота, в първия момент празнична и доволна, усети, че не е за нея да бъде красавицата на компанията, нито пък Пешката ще бъде щастлив. Не облече тя повече бялата рокля. Само през една бурна нощ Пешката я накара да я нахлузи и се любиха до отмала. Туй беше нейният връх. После се заредиха спонтанните аборти. На лицето й легна черната сянка на страха, че няма да има дете. Никаква рокля, никаква фризура, никакъв маникюр не можеха да й дадат блясъка на спокойна в утробата си жена.

И този страх ги сближи двамата. Сближи ги, та залепнаха един о друг. Дето се беше случвало с Тота, стана част от живота на Пешката, а Тота изпълняваше клетвата пред Светия баща и козируваше.

Нима баща й няма да се появи? Може би я търси? Но ако са й сменили името и е забравил как се казва? Из целия социалистически лагер има от гръцките емигранти. Колко щастливи ще бъдат с Пешката, когато той дойде да изкара старините си при тях, да се радва на внучета, а те да се радват на баща...

Как можа Кольо в такъв момент да го вдигне от София! Пешката трябваше сега да стои под прозорците на болницата, а Тота ако може, да се покаже, ако не, да прати бележка и да му чува свирката.

Пешката, верен на бдителния си живот, реши да отиде до кварталния Борко и да сигнализира за стареца. Кой знае какъв е, щом не ще да се регистрира! Борко, с напращели червени бузи, отначало помисли, че Пешката минава ей така, да го види и започна дълъг, предълъг разказ за някакъв нощен риболон с гумена лодка. Как заспал, а лодката издишала, събудил се като му примокрило. Добре, че не била съвсем спаднала, защото си е студено, мани се, ама бил пил, та нищо му нямало, хе-хе-хе... Пешката успя да вземе думата и каза защо с дошъл.

- Не се притеснянай! - рече Борко. - Аз всичко знам. Едно фтиче ми чирика... Но, значи, ти правилно постъпваш, защото паспортният режим трябва да се спазва. Обаче, ще си затвориме очите.

- Защо?

- Старецът има нервна почва... Крие се от дъщеря си - рече Борко. - Той ми го разказа. Изоставил я, като била малка, живял насам-натам, сега дочул, че го търси, а него го срам. Не знае какво да й каже. Нервен, бе... Аз го разбирам... И началникът го разбира, моля ти се. Нерви... Колко години ще живее той?... Пет, десет... Остави го да си изживее живота. Нали ти плаща наема... Абе, вас няма ли да ви бутат, да направиш един апартамент?

Пешката искаше иезабавно да види стария грък.

Старецът лежеше с юмрук под главата. Пепелта от цигарата се ръсеше по гърдите му. На масата имаше начената бутилка "Коняк - екстра". Остана си легнал. Мълчаливо посочи стола и откъде да вземе чаша. Пешката наля и пи. Облиза си космите на мустаците. Облизването, с леката сладост на космите, с тяхната плътна грапавина, беше част от пиенето. Един трети момент между глътката алкохол и мезето. Сега мезе нямаше. Имаше въпроси.

Отпи от коняка втори път, усети как замаяността потича по жилите му. Старецът го гледаше:

- Значи Панайота се казвала твоя супруга?

-Да.

Отново настъпи тишина. Пешката не знаеше откъде да започне. Инстинктите, макар и деформирани от праведния живот, му подсказваха, че пред този човек е безсилен.

- Откъде познаваш баща ми?

- От борба! - рече помпозно старецът - Аз съм бил най-главният комендант на гръцкия лагер. С баща ти бяхме неразлучни таваришчи. Ние всичко командвахме. Всеки ден отивах при него и му козирувах - произшествия няма, тавариш чекист. Той бил много доволен от мен. Той какъв човек бил!

- Аз почти не помня вашия лагер.

- Наш лагер бил първенец. Дисциплина била от желязо. Всеки ми козирувал и викал: так точна, тавариш комендант... Имал мотор с кош... Шмайзер... Пистолет. Пелерина от мушама. Сокол си ти, Сократис... Така ми викал твой баща. Ех-х... Ти питай. Тук, в главата, всичко помни. Слушай и записвай... Бумага у тебя ест?..

- Ти май знаеш и руски?

- Какво не зная аз! Аз всичко зная, всичко видял. В Русия живял. В гражданска война се бил. Октомврийска революция помни моя глава. В комсомол саветски таваришчи приели меня...

- Ти си от кавказките гърци?

- Так точна! Кагда увидел древная Елада, аз начинал революция. Аз так сказал на маи таваришчи - революция ета значит ламя. Гълта, гълта, нахрани се хубаво и ляга да спи. Тогава за всички е щастие голямо...

- Вчера ти казах за моята жена. - Пешката отчетливо произнесе името й. - Тя е на двайсет и шест години.

И Пешката увлечено заразказва за убитата й майка, за изчезналия баща. Ето, тя толкова години го търси и не може да го намери, той не е ли чувал за него?

- Аз никога не познавал този човек! - старецът седна на леглото и потъмня. Загледа се през прозореца. За известно време загуби желание да се хвали.

Пешката заразказва за абортите на Тота, за това, че няма да имат деца... Ето - закриха и ДИП "Славейко Домузчиев". Пропада името на баща му. Жена му трябва да се лекува!

- Търси приятели на твой баща! - раздвижи се старецът. Той хареса темата за лечението. Пешката стана, беше се опил, викна срещу него:

- Едни умряха, друга са безгласни букви, а трети и майка си ще продадат за... При кого да отида?

- Ти сериозно ще поставиш въпрос! - старецът също беше под пара.

- Добре - съгласи се Пешката. - Ето! Ти си приятел на моя баща. Поставям пред теб сериозно въпроса. Помогни ми!.. Да замине жена ми на лечение н чужбина.

Старецът изправи гръбнак.

- Ти мислиш, че аз не мога?.. Ти мислиш, че сокол свършил да лети?.. Знае се кой е Сократис Сокола. На мен всички козирували! Аз на деца много помагал...

  

XI 

Пешката и Старецът седяха във вагон-ресторанта и продължаваха на коняк. Старецът вече си признаваше, че е участвал в Октомврийската революция. Пешката очерта общата картина на своите достойнства, които по неоспорим начин показваха, че Панайота заслужава да се лекува - баща му и чичо му са активни борци, чичо му Еленко - също, Пешката е бил примерен и активен комсомолец, сега е член на партията, преподава идеологически дисциплини, а да не говорим за самата Панайота, която също има не по-малко предимства. Освен че са младо семейство, те са и смесен брак. Единственото лошо нещо, което с направил, е дето откраднаха с хазяина градинската пейка. Но той е готов да я върне!.. Так точна - говореше на своя език старият Сократис, кимаше с глава и прибавяше, че когато започнала Втората съпротива, той бил под личното разпореждане на Маркос, знаел положението в цяла Елада и без него нито едно важно решение не било вземано. Пешката се съгласяваше и моментално добавяше, че доколкото си спомня, баба му Петра е вземала освен учителската си пенсия и народна пенсия, та не е изключено, даже напротив, и тя да е активен борец, значи ето ти още едно предимство...

За Пешката пътуването беше щастливо. Този стар човек не може да не знае при кого трябва да се отиде и какви думи да се кажат. Пешката започна своята изповед, за клетвата, за Костов и прочие. Сега само трябва да се погледне къде е записвано за него. Потрябва, значи.

През това време със стареца настъпваше странна промяна. От предишния изблик на самохвалство и всесилие, който го беше качил на влака за София, оставаха все по-малко следи. Той тъмнееше, хвърляше решителни погледи през прозореца и зло се усмихваше. Навън чернилката на нощта течеше със сто километра в час.

Пешката говореше как ще го запознае с Панайота и тук, съвсем размекнат, му предложи да се представи за неин баща, въпреки че особена прилика не може да се установи. Нали и той има дъщеря, от която се крие? Всичко е научил. Дай да свалим картите на масата. Стига с това лицемерие. Нали от лицемерие стигнахме дотук, защото ако всеки е държал на клетвата си, нека да мълчи. Пешката е по-млад, но знае, че всеки има клетвени мигове, в които очертава линиите, които няма да престъпва, защото ако ги престъпи, то смърт за него... Смърт за него! - повтори Пешката с брада на Фридрих Енгелс.

- Прав си! - потвърди Сократис. - Смърт трябва! - и зло се засмя.

Той пресуши чашата и конякът пропадна в бездънното му гърло. Пешката беше срещал само един човек, който можеше да пие така - директора на тяхното училище. Оня изпиваше по килограм и половина ракия и не трепваше, но Пешката знаеше тайната на неговата издръжливост. Директорът имаше страхотен стомах и на всеки двеста грама ходеше да повръща, повръщаше и пак се наливаше, докато всички изпопадваха. Беше взел страха на педагогическия съвет. Призна тайната си пред Пешката, защото искаше да го поучи. Не бива да пада Пешката под масата заедно с другите. Наше момче е той. Да си пази авторитета. Ела да ти покажа - рече му директорът - как трябва да си бръкнеш в устата. Ела, остави скотовете да се наливат, те, ако са били умни, да не са ставали учители.

- Аз ще изляза малко - рече Сократис с голяма решителност. - Ти трябва да живееш! С Панайота ти правиш интернационал!

Неочаквано той подаде ръка на Пешката и двамата се ръкуваха. Обърна се и тръгна към тоалетните.

Пешката за всеки случай поръча още коняк и реши да се облекчи по метода на директора. Няма да се излага пред "фио" (вуйчо) Сократис. Тъй е, хората си имат владици за вуйчо, Пешката си има Сократис за вуйчо. Когато се върна, старецът още го нямаше.

Мина време, Пешката реши да пообиколи полупразния влак - може на стареца да му е станало лошо! Стигна до служебния вагон - не го видя. Пешката поизтрезня, тръга обратно, вече заничаше във всяко купе. Легнал мъж му заприлича на стареца, разбута го - чак като зърна непознатото лице, се сети да види краката.

При влизането в следващия вагон изпедньж... Впрочем не изведнъж. Даже подмина тоалетната, но се сети, върна се, та бутна и нея - празна беше тоалетната, затвори и видя през мътното стъкло на вратата на вагона, че отвън, на стъпалото, има човек. Приближи се, разгледа го и позна стареца. Защо стои? Проветрява ли се?!

Сократис се държеше за двете дръжки, плътно се притискаше към вратата, вятърът затваряше очите му. Взираше се напред в тъмата, късата му сива коса оголваше издълженото му лице. Пешката потропа с ръка по стъклото:

- Ало, фио, какво правиш там?

Опита се да отвори вратата, но изглежда Сократис се държеше за нея, защото чак сега обърна лице към него и го погледна с отсъстващи очи. Позна ли го, или не го позна, не стана ясно. Отново обърна глава напред и внезапно изчезна, преди да бъде изтрит от громолната арка на железен мост.

Пешката отпусна челюст от изненада и седна безсилен па пода.

Така, преди близо четиридесет години беше скочил Костов, за да се върне в селото на ятаците! Времето в главата на Пешката се сплеска с дебелина на нищо. Тогава но коридора на вагона с лай се впусна умрелият Септември, лаеше настървено, както някога лаеше по Петър Пощаджията. Показа се Гига. Тя крачеше с едрата си човешка крачка, дойде до Пешката, вдигна глава и започна да го кълве. Той се заувива от нейните удари, стремеше се да си опази лицето, но от клюна на Гига нищо не можеше да се опази, защото това беше клюн на животно, дошло от Оня свят.

 

 

1980 г.

 

 

Обратно към електронните книги


 1998-2014 OMDA Ltd. Всички права запазени