Мария Димчева - политология, трети курс, 2007/2008 учебна година, Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"

 

 

 

За дивата коза в България

 

 

Съдържание:

 

 

І.    Таксономия, разпространение, биология и екология на вида

Обща таксономия и разпространение 

  Разпространение на балканската дива коза 

Разпространение и численост в България 

II.      Биология и екология на вида 

 III. Размножаване и развитие 

IV. Полова и възрастова структура на популациите на балканската дива коза в България 

V. Денонощна активност и миграции

VI. Вътревидови взаимоотношения

VII. Взаимоотношения с други видове.Влияние на хищници

VIII. Kонкурентни тревопасни видове

IX. Заплахи. Климатични фактори,бедствия – сняг и лавини.

X. Естествени хищници

XI. Кучета

Конкуренция с други копитни видове

 XII. Зарази и паразитни болести

 XIII. Директно унищожаване на вида.Бракониерство

 XIV. Лов с цел продажба на трофеи

 

 

 

 

 

 

 I.            Таксономия, разпространение, биология и екология на вида

 

 

  Обща таксономия и разпространение

Дивата коза (Rupicapra sp.) произхожда от Pachygazella sp., която е обитавала Централна Азия преди около 10 млн години (Lovari et al., 1980). Оттам рупикаприните се предвижват на изток, достигайки Европа. Първите фосили от Rupicapra sp. се появяват в Европа през средния плеистоцен, (Lovari et al., 1980).

До осемдесетте години на ХХ век са били описани 10 подвида дива коза за целия ареал на вида, принадлежащи към един вид – Rupicapra rupicapra. По-подробното изследване на произхода, устройството и поведението на дивите кози е довело до признаването на 2 различни вида – южна дива коза (Rupicapra pyrenaica) с три подвида разпространени в Югозападна Европа и северна дива коза (Ripicapra rupicapra) със 7 подвида, разпространени в останалата част от ареала на вида:

^                    R. pyrenaica pyrenaica (RPPy – фиг. 1) - пиринейска дива коза. Среща се в испанската и френската част на Пиринеите. Популацията й е около 53 000, а във френската част - около 15 500.

^                    R. pyrenaica parva (RPParva – фиг. 1) – кантабрийска дива коза. Обитава високите части на Кантабрийските планини с над 19 000 индивида.

^                    R. pyrenaica ornata (RPO – фиг. 1) – апенинска дива коза. Среща се в само в Национален парк “Абруцо” с около 400 индивида.

^                    R. rupicapra rupicapra (RRR –фиг.1) – алпийска дива коза. Най-многочисленият и широко разпространен подвид. Среща се в Алпите и съседни планински вериги на Германия, Франция, Италия, Австрия, Швейцария, Хърватия и Словения. Интродуцирана е в Нова Зеландия, Словакия, бивша Югославия и на много други места.

^                    R. rupicapra cartusiana (RRCart.– фиг.1) – среща се в ограничена територия от около 350 км² във варовиковия масив Шартро в Предалпите, Франция. Популацията намалява и през 1985 г. е оценена на минимум 150 индивида (Roucher, 1997). След разработването и изпълнението на План за управление на подвида, числеността му се увеличава на над 770 индивида през 1997 г. (над 5 пъти с 16 % годишен прираст) (Roucher, 1999).

^                    R. rupicapra tatrica (RRT – фиг. 1) – разпространена е във Високите Татри и е интродуцирана в Национален парк “Ниски Татри”. През 1993 г. популацията е оценена на 600-640 индивида (Hrabe, 1997), а в края на 90те намалява до 300-400.

 

^                    R. rupicapra asiatica (RRA – фиг. 1) – азиатска (анадолска) дива коза, среща се в Североизточен и Източен Анадол в планините южно от Черно море, източно от Артвин и южно до Трабзон. Няма надеждно определена численост (Kence and Tarhan, 1997).

^                    R. rupicapra caucasica (RRCau – фиг. 1) – кавказка дива коза. Разпространена е в Кавказ от река Пашада и на югоизток, на около 900 км, до планината Бабадаг в Азербайджан. През 1990 г. популацията е оценена на около 15 000.

^                    Балканска дива коза (Rupicapra rupicapra balcanicа, Bolkay, 1925) (RRB – фиг.1)

 

 

Фиг. 1 Филогеография на видовете от Rupicapra spp. Отделяне на подвидовете и видовете по години (по Perez et al., 2007)

 

 

Както се вижда от фиг. 1, балканският подвид се е отделил от алпийския (R. r. rupicapra) след края на последния ледников период преди около 10 000 години. Няма сигурен начин за разпознаване на балканския от алпийския подвид по външни белези. Двата подвида се различават само по характеристиките на рогата и други краниометрични белези.

 

 

  Разпространение на балканската дива коза

 

Балканската дива коза се среща в изолирани находища в планините на Балканския полуостров.

   В Гърция дивата коза формира шест отдалечени популационни групи: в Родопите и в планинските вериги от Епир до Северозападен Парнас, (Adamakopolous et al., 1997). Числеността й в Гърция е оценена между 300 и 500 индивида, като отделните популации са между 10 и 100 диви кози (Adamakopolous et al., 1997).

 

  Разпространение и численост в България

 

 

В България дивата коза се среща по стръмни склонове със скални комплекси в Рила, Пирин, Стара планина и Родопите от около 600 до 2 900 м н.в. Сведения за дивата коза в Родопите ни дава още Ксенофон, който пише, че траките са ловували на тях (Петров, 1965). До средата на ХIХ век балканската дива коза има по-широко разпространение в България, като се среща в почти всички подходящи местообитания в Стара планина и Рило - Родопския масив. След войните от края на ХIХ и началото на ХХ век, населението се сдобива с далекобойни пушки. Това води до увеличаване успеваемостта при лова на диви кози и значително намаляване на числеността на вида и пълно изчезване от много от находищата му. По това време няма ограничения за лов и ловен сезон. Със Закона за лова от 1897 г. е въведен ловен сезон за диви кози от 1 август до 31 декември, а през 1898 г., е наложена 10 годишна забрана за лов в Стара планина, тъй като дивите кози там са под 30 индивида (Петков, 1898). Със следващите закони за лова ловният сезон е намаляван, за да достигне до един месец – октомври – при Закона за лова от 1948 г. Въпреки намаляването на ловния сезон и забраната за лов на много места запасът на дивата коза остава незадоволителен. Според Христович (1939) в България има около 1000 индивида: Рила – 600-700, Родопите – 150-200, Пирин 80-100 и в Стара планина около 100 (Петров, 1965). След Втората световна война контролът върху незаконното ловуване се засилва и популациите започват бавно да нарастват, като увеличават и разпространението си. Според данните от таксацията (източник НУГ) запасът започва стабилно да се увеличава през 1965 година. Данните за 1960, 1961, 1970 и 1971 г. са интерполирани поради непълни таксации. Неестествените флуктуации в числеността между 1954–1957, 1959–1963 и 1969–1973 г. се дължат на две основни причини: първо - липса на таксация на много от обитаваните от диви кози находища и второ - липса на единна методика за таксиране. Вероятно най-висока численост дивата коза достига в края на 80те и началото на 90те, въпреки че според официалната информация пикът е в края на 90те. През 80те години, при надминат допустим запас, на много места е отчитан теоретично изчисления допустим запас или малко по-голям брой дивеч. През този период за Стара планина са отчитани около 270 диви кози, но запасът им е бил доста по-висок, като на много места са наблюдавани стада от по 40-50 животни (Гънчев, 2001). Допустимият запас е нисък – 6 бр./100 ха за първи бонитет. В Алпите запасът достига 15-20 бр./100 ха (Lovari, 1997).През 1977 г. в ловно стопанство “Кормисош” е извършена интродукция на кози от алпийския подвид, които след смесване с местната популация, достигат 300-400 индивида през 2005 г.

 

II.  Биология и екология на вида

 

  Храна

 

Козата проявява известна селективност спрямо храната. През пролетта и лятото диетата е основно от тревни видове (62 %) в алпийските пасища и в просветлените гори. Използва интензивно оскъдната растителност на бедни, скалисти, стръмни терени. Храни се и с треви, съдържащи токсични алкалоиди (чемерика и др.). Иглолистни, като клек, смърч и обикновена ела, се срещат целогодишно в диетата й с общо около 4 % (Knaus and Schröder, 1975). Дивите кози се хранят с клек, въпреки неблагоприятните му механични свойства, дори и в периодите с изобилна вегетация на тревни видове.

Концентрирането на диви кози зависи много и от наличието на храна. Районите с предпочитана храна през различните сезони са и местата, където стадата се задържат най-продължително през съответния период.

През летните месеци дървесната и храстова растителност е представена с по-ниски проценти в диетата на дивата коза, но процентът й се увеличава през зимните месеци.

 

 III.  Размножаване и развитие

 

Брачният период при козите е обикновено през ноември, като се определя от свето-периода (намаляващия ден). Интродуцираните в Нова Зеландия диви кози сватбуват през април и раждат през ноември. Ако не се осъществи оплождане през овулацията на козата, най-често последва друга овулация, която при козите е с 3-седмичен цикъл. По тази причина се появява пикова активност при оплождане и интервали при раждане на малките, защото периодът на бременността не варира силно.

Достигането на полова зрялост зависи най-вече от храната, климата, плътността и социалните условия. При популации с по-висока плътност, заради социалния стрес, женските остават по-дребни.Доказана е и положителна корелация между теглото и половата зрелост.

Най-рано женските могат да достигнат полова зрелост във втората си година (на 1.5 год.) и на следващата пролет да имат малко. Забременелите във втората си година женски са по-податливи на заболявания в края на зимата и пролетта от тези, които не са забременели в тази възраст. За алпийските страни е установено, че заплождането на женски на възраст 1.5 години е изключително рядко, по-висок е процентът на оплодени женски на възраст 2.5 години, но варира силно. В третата си година, дори и при по-лоши условия, почти всички женски участват в сватбуването и след 24-26 седмици раждат. Смята се, че до 12 годишна възраст, женските нямат промяна в плодовитостта. Отбелязвано е раждане и на 18 годишна възраст.

При мъжките има съществена разлика между полова зрелост и участие в размножаването, дори са открити активни сперматозоиди в тестисите на едногодишни мъжки. Повишена активност в размножаването и оплождане на женски е наблюдавана 1-2 години по-късно и при нормални условия е по-силно изразена след четвъртата година на мъжките. Това се определя и от социалната структура на стадото.

Повишеното присъствие на по-стари козли води до неактивност при по-младите и по-къс брачен период. Ако сватбуват активно младите мъжки отслабват и често не могат да се възстановят и да преживеят зимата.

Годишният прираст за Швейцария и Австрия е 64-72 % от зрелите женски (по-възрастни от две години).При възстановяване на кози на подходящи местообитания, прирастът е по-висок от средния (над 90 % от зрели женски), а при сурова зима и късни снеговалежи прирастът може да е много по-нисък. Не е изяснен механизмът, водещ до по-нисък прираст (за сведение - при елена има аборт, а при други бозайници се наблюдава резорбция на ембриона в стените на матката). Друго важно условие за прираста е оцеляването на новородените. При кози в неволя (в заграждения и зоопаркове) смъртността е висока непосредствено след раждането, заради родени слаби малки, паразити и други.

 

IV.   Полова и възрастова структура на популациите на балканската дива коза в България

 

От наблюдаваните по време на контролните таксации в Родопите (декември 2005 г.) 631 диви кози не са определени пола и възрастта на 255 (41.06 %). Останалите (366) диви кози са определени по пол и възраст (табл. 1). На 11 и 12 юли 2006 г. бяха организирани таксации по методиката, използвана декември 2005 г. за установяване коефициента на раждаемост. Наблюденията бяха осъществени по 3 маршрута в ДДС “Извора” и два маршрута в ДДС “Кормисош”. Недостатък е високият процент на неопределени животни, но много често част от стадата или единични животни са в далеч гората и/или се скриват преди да е възможно надеждно определяне на възрастовата група и пола. От определените диви кози преобладават зрелите женски (35.25 %), като процентът им е значително по-висок от този на зрелите мъжки. Необходими са допълнителни проучвания за по-точно определяне на половата и възрастова структура. Превесът на зрелите женски би могъл да се дължи на следните причини:

 

 

Общ брой наблюда-вани индивиди

Женски млади

Женски зрели

Мъжки млади (3-6 г.)

Мъжки зрели

Мъжки преста-рели

Ярета

Годи-наци

Неопре-делени

Брой

631

28

129

28

66

0

88

27

255

% определените по пол и възраст диви кози

 

7.65

35.25

7.65

18.03

0.00

24.04

7.38

 

% от всички наблюдавани диви кози

 

4.51

20.77

4.51

20

0.00

14.17

4.35

41.06

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това е първата таксация в Родопите, провеждана по тази методика. Възможно е да има грешки при определяне на пола и възрастта. В практиката се смята, че стадата извън брачния период се делят на мъжки и женски, но много често в по-големите стада има мъжки, които биват определяни от преброителите като женски.

След брачния период мъжките често живеят на малки групи или сами. По тази причина е по-трудно да бъдат наблюдавани през месец декември. Поради обилното плодоносене на дъба, мъжките вероятно прекарват повече време в гората, хранейки се с жълъди, за да възстановят по-бързо теглото си след брачния период. 

Тъй като мъжките в повечето случаи са на малки групи или сами, по-вероятно е да не бъдат забелязани от таксаторите в горист или силно пресечен терен. Често се забелязват 1-2 диви кози и при продължително наблюдение и/или раздвижване на животните се установява стадо над 10 индивида, т.е. самостоятелни  животни е по-вероятно да бъдат пропуснати.

Групата млади женски включва индивиди до 3 години, а млади мъжки - до 6 години, т.е. още в тази възраст има превес на женските, което не може да се обясни с трофейния лов.

 


 

 

Фиг. 5. Полова и възрастова структура на определените диви кози в Родопите (декември 2005 г.)


 

Размерът на популацията се променя заради различното индивидуално възпроизвеждане и оцеляване на отделните видове. Това са компоненти за доброто състояние на една популация. Отделното състояние за година може да бъде определено като индивидуална жизненоспособност до следващия период за размножаване плюс броя на женските иновородени, които оцеляват след първата година. Както при повечето демографски модели, се изследат само женските и техните ярета, като се допуска, че мъжките не са лимитиращ фактор при възпроизводството, тоест че всички женски имат достъп до мъжки индивиди. Отделното индивидуално състояние за дадена година може да бъде статистически разложено в очаквани стойности плюс индивидуално вариране. Състоянието на вида i за дадена година е

ωi = µω + δi

където µω е очакваното идивидуално състояние и отклонинието за индивида i е δi, което има очаквана стойност 0, Е[δi] = 0. Очакваното състояние µω и индивидуалното отклонение δi са независими произволни променливи.


 

V.  Денонощна активност и миграции

От юли до декември дивите кози прекарват повече време в алпийската зона, отколкото в гористите райони. От януари до юни по-голяма част от стадата са под горната граница на гората (Lovari and Cosentino, 1986). Големината на стадата се променя през годината, като тенденциите са за по-малки стада през зимата и броят на животните се увеличава през топлите месеци. Стадата са най-големи през юни-ноември, като максимумът е август-септември. При апенинската дива коза стадата само от мъжки или само от женски са под 5 %, като мъжките обикновено са от 2-3 индивида, а женските са по-многобройни. Мъжките на възраст до 5 години рядко събират “хареми” през брачния период и през това време се движат в “ергенски” групи или единично.

Дневната активност на козите може да се обобщи по-лесно за лятото. В сутрешните часове повечето животни пасат, следва пауза, която изключва малък процент от пасящи животни, другите лежат, често на сянка и преживят. Между 8 и 16 часа има още 3 или 4 фази на интензивно приемане на храна, като интензивността е най-висока в сутрешните и привечерните часове. Разликата е ясна, защото животните търсят през зимата слънцето, а лятото избягват жегата. При мъгла и облаци пасат по-дълго време, а през нощта, за разлика от еленови (Cervidae), не са активни. Има и съобщения за паши при пълнолуние, но те са изключително редки.

През зимата кози се срещат на места, където снегът е отвят или отнесен от лавина, но на тези места обикновено са при тихи дни (слабо ветровити).

Има големи разлики в предпочитаните места в тихи и ветровити дни. Това важи и за гористите територии. Очевидно, за да се избегне загуба на енергия от силно изстудяване от вятъра, не се посещават и ветровити места с по-достъпна храна. Това води до концентрация на кози на тихи места, но с по-лоша хранителна база. Освен храната, основен фактор за избиране на местообитанието е и температурният режим. През зимата предпочитат топли и слънчеви места, а лятото - ветровити и сенчести. Сезонните вертикални придвижвания в Алпите са по-големи от хоризонталните.В по-тежки зими са регистрирани по-големи придвижвания.

 

 

 VI. Вътревидови взаимоотношения

 

Дивите кози са стадни животни. Стадата се променят по структура и големина не само през сезоните, но и през денонощието.

Женските в стадата са с ясно изразена йерархия, като с по-висок ранг са по-възрастните (доминиращи), а младите (1-3 годишни) са подчинени. По време на хранене по-възрастните могат да нападнат по-младите, особено тези, които не са достатъчно бързи да се отдалечат при приближаването на доминиращите. Това създава т.н. “социален стрес” в стадата. Установено е, че по-младите женски приемат по-малко храна от възрастните женски, заради по-честото изправяне на главата и по-малкия брой отхапвания в минута, даже в алпийските пасища, където нападенията от хищници са изключително редки. В популации с по-висока плътност и по-големи стада нивото на социален стрес е по-високо. По тази причина младите женски от тези популации са по-склонни към миграции в сравнение с популации с по-ниска плътност. Също така средното тегло на едногодишните женски в популации с по-ниска плътност е много по-високо от теглото на едногодишните в по-гъсто населените популации.

 

 VII. Взаимоотношения с други видове. Влияние на хищници

 

Дивите кози са най-добре приспособените към стръмни скалисти терени копитни бозайници. Стадният им начин на живот и умелото използване на терена им помага да се предпазват успешно от хищници. В България хищниците, които могат да ловуват на дива коза, са вълк, скитащи кучета, мечка, дива котка, лисица и скален орел.

^                    Вълк (Canis lupus) – според Михайлов (1999), загубите от вълци в НП “Рила” не превишават 5-7 %, дори и там, където плътността на вълка е от­носително висока. Жертви най-често са ярета и едногодишни, но са естествени и незначителни.

 

^                    Скитащи кучета няма проучвания за влиянието на скитащите кучета. Te са особено опасни в близост до населени места, сметища, хижи и други, където има тяхна концентрация. Кучетата могат редовно и продължително да преследват диви кози през деня и при неуспешен лов да намерят храна в населените места. Подивелите глутници ловуват организирано подобно на вълците. Такъв случай бе наблюдаван на 14.11.2005 г. в местността Герзовица – недалеч от гр. Смолян и от градското сметище. След оглеждане на терена кучетата се разделиха - едно от тях подгони дивите кози с лай, а другите чакаха в засада. При приближаване на женска с яре до засадата, две от кучетата атакуваха без да лаят като скъсиха дистанцията до ярето до под 10 м (Вълчев, лични наблюдения). За разлика от вълка, кучетата намират допълнителна храна в населените места. Честото преследване от кучета може да доведе до недостатъчно приемане на храна от дивите кози и до преумора на животните, което ги прави по-уязвими както към болести, така и при атака от други хищници. Също така може да доведе до трайно напускане на подходящи местообитания.

^                    Скален орел (Aquila chrysaetos). Редките наблюдения за успешен улов на приплоди от скален орел, създават впечатление у ловците за голяма успеваемост. Но такива случаи вероятно са редки и не може да се каже, че оказват някакво влияние върху популацията на дивата коза. Малкото често търси защита между краката на майката, а стръмните скалисти терени и пукнатини намаляват шанса за успех на орела. Орелът се храни и с мърша, затова е възможно някои от хранителните остатъци в гнездата да са от мъртви кози (К. Андонов – намерен череп на яре в гнездо на скален орел в НП “Рила”, непубликувана информация).

^                    Смъртността, причинена от мечка, лисица и дива котка, е изключително рядка и не е от значение за прираста на популациите.

 

  

 

 VIII. Kонкурентни тревопасни видове

 

В националните паркове дивата коза няма конкуренти сред другите диви копитни видове, тъй като нейните местообитания обхващат предимно алпийската и субалпийската част на планините, където плътността на другите копитни е ниска или конкуренцията, която изпитва, е незначителна и не може да се приеме за съществен фактор. Предимно през зимния сезон тя навлиза в горските екосистеми, където е възможно да се конкурира със сърната, дивата свиня и благородния елен.

 

 

Изследваните търбуси на дива коза, благороден елен и сърна показват, че най-широка хранителна ниша има благородният елен, следван от дивата коза. Сърната е много по-избирателна и нейната хранителна ниша е доста по-тясна. Диетите на благородния елен и козата до голяма степен се припокриват, докато диетата на сърната не се припокрива с тази на двата вида през лятото. Видовете, използвани за храна от елена и дивата коза през есента и зимата до голяма степен се припокриват (Schröder and Schröder, 1984). В Родопите е възможно да има конкуренция между дивата коза и благородния елен в някои местообитания в близост до скални масиви. Усиленото целогодишно подхранване на дива свиня в кòзите местообитания води до висока концентрация на вида, който редовно безпокои дивата коза. В другите части на страната плътността на копитния дивеч е много по-ниска от оптималната и конкурентни взаимоотношения не съществуват.

 

 IX. Заплахи. Климатични фактори, бедствия – сняг и лавини.

 

Дивата коза е приспособена да понася суровите зимни условия във високите части на планините, но понякога става жертва на силни студове, дълбок сняг, лавини и срутвания. При възрастните смъртността през зимата е средно около 10 %. Най-големи са загубите при приплодите през първата зима (възможно е да достигнат 30-40 %).

Най-честите причини за зимна смъртност е лошата храна и недостъпността й под снежната покривка, при което козите не могат да задоволят енергийните си нужди. При отслабване организмът е по-уязвим към въздействие на паразити и болести. Зимните загуби са променливи, според условията през отделните зими. При по-висока плътност процентът на зимните загуби е по-висок.

Броят на дните със снежна покривка няма такова влияние върху зимните загуби, каквото нейната дебелината. Като възраст умират най-много приплоди и едногодишни, после мъжки, а най-малки загуби има при женските. Една от причините за по-високите загуби при мъжките е загубата на тегло по време на сватбуване.

 

 X. Естествени хищници

 

Хищниците в България, които ловуват диви кози, са вълк, мечка, дива котка, лисица и скален орел. Загубите от вълци в Рила не превишават 5-7 %, дори и там, където плътността на вълка е относително висока. Жертви най-често са ярета и едногодишни, и са естествени и незначителни. Успешният лов на другите хищници е по-скоро случаен и рядък. Влиянието на всички хищници е незначително и не оказва съществено неблагоприятно въздействие върху популацията.

 

XI. Кучета

 

Значително по-неблагоприятно може да бъде влиянието на скитащите (подивели) кучета, които намират храна в населени места, сметища, хижи и др. Те могат редовно и продължително да безпокоят (гонят) диви кози, дори и без успех. В следствие, много местообитания в близост до населените места, хижи и сметища остават необитаеми или с ниска плътност.

Голям брой овчарски кучета, особено без спъвачки, често безпокоят и ловуват успешно ярета на диви кози. На местата с интензивна паша това може да доведе до изчезване от подходящи местообитания.

 

   Конкуренция с други копитни видове

 

Преживните, които се срещат естествено в местообитанията на дивите кози, са сърна и благороден елен. Сърната е селективен вид и заема друга хранителна ниша (т.1.2.6.2). Диетата на благородния елен до голяма степен се покрива с тази на дивата коза, но и еленът и сърната са с по-ниска плътност в кòзите местообитания. Конкуренция с благороден елен може да има само където запасът и на двата вида е висок, но няма данни за силно негативно въздействие на този фактор. При интензивно подхранване и концентриране на дива свиня в местообитанията на дива коза, свинята редовно я безпокои.

 

 XII. Зарази и паразитни болести

 

В Западна Европа по дивите кози често се наблюдават инфекции от конюнктивит (ЛАТ).Въпреки високата честота на разпространение, популациите се възстановяват успешно след възникнала епидемия. Всички изпробвани профилактични и превантивни средства се оказали безполезни. Болестта се е появила сравнително скоро и епидемии са характерни и за малки изолирани популации. Сравнително чести са епидемиите на дихателните пътища (комплекс пневмония), които са и важен патогенен фактор за определяне динамиката на популациите.

Проучвания на заболяванията при дивата коза и в частност на паразитозите в нашата страна не са правени или са оскъдни (Тюфекчиев, 1978).

Според д-р Иван Тодев (непубликувани данни) в ННИСЛСББД са изследвани копропроби и е извършена частична хеелминтологична аутопсия на органи от единични отстреляни животни.

За периода 1998–2006 г. са изследвани копропроби от 43 диви кози и органи - черен дроб, бели дробове и хранопровод на 21 диви кози.

 

 

   Болести и паразити, свързани с животновъдството

 

В естествени условия паразитите имат нисък ефект върху популацията на гостоприемника им, но това не е така, когато паразит “прескочи” от един гостоприемник на друг (Caughley & Sinclair, 1994). Тогава най-често патогени се предават от домашни на диви животни. Чрез тях се пренасят от един изолиран географски район в друг.

Най-честите случай на епизотии по дивата коза в Европа са причинени от т.н. пневмония комплекс (dictyocauliasis, pasteurellosiss), краста (Sarcoptes rupicaprae) и конюнктивити (най-често Mycoplasma conjuctivae), (Giacometti et al, 1997). Открити бяха 4 случая на положителни проби за Q-треска, която се предава от домашни животни. Конюнктивит и крастата се предават на кози от домашни животни (Festa-Bianchet, 2002). Поради движението на дивите кози – сезонни придвижвания, при търсене на храна или по време на размножаване и др., заразите (напр. краста) могат да бъдат пренесени далеч от местата, където е контактът със заразените домашни животни. Най-често заразата се предава, когато мъжки се движат при различни групи женски през брачния период (Festa-Bianchet, 2002).

Известни проучвания върху ендопаразитофауната при дивата коза у нас има Тюфекчиев (1978), при което е установено наличие на трихостронгилиди от родовете Ostertagia и Nematodirus при различна степен на инвазия, протостронгилиди от родовете Protostrongilus и Cistocalus, паразита Trihocefalus ovis, тении и големия чернодробен метил Fasciola hepatica. Дивата коза страда от много болести, срещащи се по домашните животни, като фасциолоза (метил), кучешка тения, бруцелоза, диктиокаулоза (влас).

 

  

 

 XIII. Директно унищожаване на вида. Бракониерство

 

 

 

Дивата коза е отлично адаптирана да се спасява от хищници чрез катерене по много стръмни и скалисти склонове. Много често козите допускат хищника (вкл. и човек) близо, защото се чувстват сигурни в скалните комплекси. Тези адаптации обаче не са ефективни като защита от далекобойните пушки. В открити скалисти места могат да бъдат забелязани отдалече и сравнително лесно издебнати. По тази причина дори и един бракониер, добре познаващ терена и навиците на животните, може при често ловуване да убие голяма част от козите в района, а останалите ще го напуснат поради честото безпокойство.

Въпреки забраните за лов в националните паркове, бракониерство съществува. Според Михайлов (1999) бракониерство е установено през цялата година в почти всички находища на дива коза в НП “Рила”, дори на териториите на четирите резервата, където видът се среща постоянно или временно. Незаконно се преследват и отстрелват диви кози както от законни ловци, така и от хора, работещи на територията на парка със законно или незаконно притежавано оръжие. Бракониерството не само не позволява увеличаване на числеността, но и влошава структурата на популацията, разстройва стадата и прогонва козите от местата за зимуване и раждане на малките. Фрапиращи са случаите на ловуване от страна на хижари и служители в областта на туризма, спорта и охраната, работещи на яз. “Бели Искър”, Трещеник, Паничище, Боровец, спортната база “Белмекен” и др., дори с автоматично оръжие. Проучванията показват, че установените загуби и намаляване на числеността се дължат на незаконно ловуване. Това е констатирано по време на теренни наблюдения и от събраните анкетни данни в периода 1997–1998 год. През септември, октомври и началото на ноември, когато са проведени 30те човекодни наблюдения в алпийската зона, в местообитанията на козите са констатирани (чути) над 20 отделни изстрела от ловно и бойно оръжие. Ако се допусне, че всеки втори изстрел е точен, това означава над 10 диви кози убити или наранени на една неголяма по площ територия.

В последните години работата на служителите на националните паркове, засилените мерки по охрана на територията, наложените санкции на заловените нарушители и по-ниската успеваемост на бракониерите, заради по-ниската плътност на козите в достъпните места, намали степента на бракониерство в сравнение с периода 1989–1998 г.

Политическата нестабилност в страната, незаинтересоваността или невъзможността да се стопанисва вида доведоха до увеличаване на незаконното ловуване и често безпокоене. В резултат на това плътността на дивата коза намаля в много от местообитанията, а някои остават необитаеми, включително и в защитените територии. Това води до по-голяма фрагментация на популациите, по-високата степен на близко родствено кръстосване и следователно по-ниска жизненост на индивидите и по-уязвима популация от болести, епидемии, природни бедствия, хищничество и др.

Бракониерства се заради месо, трофей, незаконен ловен туризъм и т.н. По тези причини незаконно ловуващите ще бъдат разделени на следните групи:

 

 XIV. Лов с цел продажба на трофеи

 

Масова практика е в обществени заведения (ресторанти, механи и др.) да се поставят препарати и трофеи на ловни и защитени видове. Така се създава пазарна ниша и за трофеи и кожи на дива коза. Това е допълнителна мотивация за местни ловци, които познават добре козите местообитания, навиците на дивите кози и характерните особености. В резултат, може да се стигне до пълно изчезване на вида в дадени местообитания.

 

 

 

 

 

 

 

 

Използвана литература:

План на действие на дивата коза в България 2007-2016” - разработен от Костадин Вълчев, Красимир Андонов, Георги Попгеоргиев, Димитър Плачийски, Стефан Аврамов

“National geographic”

Енциклопедия на фауната в България

 

 

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Животоописания | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени