Президентски избори 2006 в България: вот без изненади?

01 април 2006 | 16:42 | Courrier des Balkans

  

Франсоа Фризон Рош

Национален център за социологически изследвания, Париж

 

Само няколко месеца преди президентските избори в България, насрочени за есента на 2006 г., социологическите проучвания сочат големи шансове за втори мандат на сегашния президент Георги Първанов. Но дали все пак картите са разиграни?

През седмиците, които предстоят, редица кандидатури - заявени, очаквани или потенциални - биха могли да обърнат прогнозите и да променят правилата на надпреварата. Ще трябва да се изчака и докладът на Европейския съюз, който ще бъде обнародван на 16 май и който или ще препоръча пълноправно присъединяване на България на 1 януари 2007 г., или отлагане за 1 януари 2008 г. Именно съдържанието на този доклад и вероятните резерви в него биха могли да имат директно отражение върху ориентацията на предизборната кампания и окончателния избор на българите.

 

“Безгрешният” мандат на един “народен” президент

 

Сегашният български президент Георги Първанов може да бъде доволен от себе си. Ако се вярва на сондажите, от избирането му през ноември 2001 г., популярността му не е спряла да се покачва и никога не е спадала под 60%, дори на моменти е достигала до 70%.

На по-малко от 50 години, след първи петгодишен президентски мандат, той със сигурност смята за оправдано да се кандидатира отново. Равносметката очевидно е положителна, не само в очите на неговия традиционен електорат - социалистите, но също и в очите на многобройните избиратели, които не споделят политическите му убеждения.

По образование Георги Първанов е историк, защитил докторат на тема “Димитър Благоев и българският национален въпрос - 1879-1917”. През 1981 г., на 24 години, той става член на Комунистическата партия (БКП) и в продължение на десет години работи в Института по история на БКП - институция, “резервирана” за елита. След падането на комунистическите режими в Европа, в началото на 90-те, става социалист, а през 1994 г. - заместник-председател на Социалистическата партия и естествено, същата година е избран за депутат.

Разбрал, че за да следва политическата си амбиция, трябва да “изтъче платното” без да бърза, но разумно и с постоянство, той е наясно как да напредва без да претендира веднага за по-висши постове. Така през 1996 г. става председател на Висшия съвет на партията, след което през 1998 г. и 2000 г. е преизбран на поста. Съчетава тази си длъжност с председател на групата на социалистите в парламента.

Като лидер на партията Първанов получава възможност да докаже качествата си на държавен глава по време на един от най-драматичните епизоди на българския преход: падането на социалистическото правителство начело с Жан Виденов. Всъщност през февруари 1997 г. той изиграва основна роля за края на тежката политическа криза, която разтърсва страната. След няколко брутално потушени улични демонстрации и няколко вътрешнополитически колебания, социалистическата партия не получава правото да сформира правителство, което позволява да се намери изход от кризата с насрочването на предсрочни парламентарни избори. Първанов предварително знае, че те са загубени за партията, но отказва да премине в лагера на тези, които по онова време обявяват “партията взе властта с кръв и ще се откаже от нея с кръв”.

Така и до днес президентът Георги Първанов знае как да използва умело правомощията си на президент. Твърд в убежденията си, според редица очевидци, сегашният държавен глава е с по-скоро сдържан характер. Той подготвя политическите си удари, не им дава гласност и не се превъзнася. Умее перфектно да се адаптира към политическата ситуация.

По време на президентската му кампания през 2001 г., като кандидат за президентския пост, Първанов заявява, че иска да бъде “социалният президент”. В обширно интервю, излъчено на френски, той подчертава, че “България има нужда от активен президент”.

През първите четири от години от президентския мандат играе ролята на “регулатор” на либерално настроеното правителство. Използва конституционно даденото му право на вето, многократно сезира Конституционния съд, за да покаже, че е едновременно “активен” и “социален”, произнася речи, в които често критикува правителството. Знае и как да издейства някои важни постове за свои приятели, например за посланици, или дори за най-висши държавни служители, какъвто е случаят с избрания наскоро за главен прокурор негов юридически съветник Борис Велчев.

През идните няколко месеца обаче “позиционирането” на Първанов спрямо новото лявоцентристко правителство начело със Социалистическата партия ще бъде определящо за преизбирането му. По един или друг начин, той със сигурност ще трябва да се отдръпне, за да не претърпи възможните негативни последици.

От влизането му в политиката, президентът Първанов има една политическа цел: да спечели Социалистическата партия. Стратегията води началото си, когато той е още председател на партията и явно е успяла, след като става президент. Едва избран, Първанов веднага поставя начело на партията Сергей Станишев - историк също като него. По това време в международен план Българската социалистическа партия печели първата си голяма победа с признанието й от Социалистическия интернационал. Имиджът на партията в Европа се подобрява, а президентът Първанов “подмладява” ръководството.

Идването на власт през 2005 г. на младия премиер Сергей Станишев е интересна индикация за намеса - подготвяна или предвидима - на президента Първанов във вътрешния живот на партията и в политическата игра в страната. Дори Конституцията да му забранява да бъде член на ръководството на политическа партия, много наблюдатели отбелязват основната му роля - колкото и да е дискретна, която е изиграл в сформирането на сегашната тройна коалиция, основно по отношение на мястото на ДПС - движението, което представлява турското малцинство в България, смятано за “необходимия съюзник” в стратегията му за преизбиране идната есен. Грижата за запазване на известна власт в действията на правителството се материализира ясно и с номинирането на Филип Боков за шеф на премиерския кабинет, както и на Ивайло Калфин за вицепремиер и министър на външните работи.

И ако всеки си мисли, че мандатът на сегашния президент е “без грешка”, то той го дължи на цялата си политическа “сръчност”, която е вложил. При все това обаче, месеците, които го делят от президентските избори, със сигурност ще са мъчителни, защото редица показатели сочат, че няколко посяти зрънца биха могли да попречат на предричаната победа.

 

Бавно разлагащо се вътрешно политическо положение

 

Проучване на общественото мнение от началото на март 2006 г. сочи спад на популярността на политическите партии, формиращи сегашната управляваща “лявоцентристка” коалиция: БСП-НДСВ-ДПС: БСП среща подкрепата на 22,8% (срещу 26,4% през февруари), ДПС - 8,1% (за разлика от 7,0% през февруари), НДСВ - 5,1% срещу 7,5% през февруари.

Опозицията в дясно обаче не печели от този спад: ОДС (начело с бившия президент Петър Стоянов) среща подкрепата на 2,8%, а ДСБ (начело с бившия премиер Иван Костов) - на 2,4%. Останалите малки партии също остават “незначителни”, но подкрепата за “радикалното”, обявяващо се “против всичко” движение “Атака” начело с Волен Сидеров се покачва, достигайки 9,1% (срещу 7,8%) и така то се превръща във втората политическа сила в България.

Проучване на общественото мнение от началото на март 2006 г. в България сочи спад на популярността на политическите партии, формиращи сегашната управляваща “лявоцентристка” коалиция: БСП-НДСВ-ДПС: БСП среща подкрепата на 22,8% (срещу 26,4% през февруари), ДПС - 8,1% (за разлика от 7,0% през февруари), НДСВ - 5,1% срещу 7,5% през февруари.

Опозицията в дясно обаче не печели от този спад: ОДС (начело с бившия президент Петър Стоянов) среща подкрепата на 2,8%, а ДСБ (начело с бившия премиер Иван Костов) - на 2,4%. Останалите малки партии също остават “незначителни”, но подкрепата за “радикалното”, обявяващо се “против всичко” движение “Атака” начело с Волен Сидеров се покачва, достигайки 9,1% (срещу 7,8%) и така то се превръща във втората политическа сила в страната.

 Според анализатори “отстъплението” на БСП се дължи основно на провалите на правителството по отношение на реформите в здравната система, обещаното подобряване на жизнения стандарт и борбата с организираната престъпност. При все това обаче партията остава единствената политическа сила, която поне по отношение на електората, запазва известно влияние, дори то да е несигурно.
Четвъртото място на НДСВ явно е платената цена за участието на движението в правителствената коалиция. То е и знак за невъзможността на движението да задържи електората.
Възходът на “Атака” вероятно се дължи на факта, че тя е единствената “политическа партия”, която систематично отправя атаки срещу четирите стълба на консенсус на българския преход: “етническият мир”, европейската ориентация, пазарната икономика и демокрацията. Всичко това, обличано непрекъснато в националистични нотки, се харесва на “загубилите от прехода”, които представляват най-значимата част от населението. Според местни анализатори обаче “експанзията” на “Атака” е достигнала своя връх.

 Сред лидерите от парламентарната коалиция популярността на премиера социалист Сергей Станишев спадна от 41% на 35%, а тази на Симеон II - на 19%. Сред министрите рейтингът на Румен Петков (министър на вътрешните работи) също отбеляза значителен спад (от 31% на 23%). За сметка на това обаче някогашният бодигард на Симеон II и бивш главен секретар на Министерство на вътрешните работи (с ранг на генерал) Бойко Борисов, който в момента е кмет на София, застава начело с рейтинг от 70%.
Проучването сочи спад в доверието и в основните институции в България - полицията (с 8%), институцията на президента (с 6%), армията с 4%. Същото важи и за правителството, парламента, политическите партии, Прокуратурата, съдилищата.

Колкото и странно да изглежда обаче 48% от участниците в проучването са на мнение, че сегашната тройна коалиция ще изпълни до край мандата си от 4 години. 56% от запитаните са на мнение, че присъединяването към ЕС е важно за България.

 

По-скоро благоприятна икономическа ситуация, но притеснително социално разочарование


В регионалния контекст на Балканите, икономическата ситуация в България е по-скоро благоприятна. Действията на правителството на Симеон II (2001-2005) срещнаха одобрението на международните финансови институции. Това правителство следваше строгите препоръки за финансова и бюджетна дисциплина, което възвърна доверието. По време на неговия мандат инфлацията се задържа в разумните граници. Официално регистрираната през 2001 г. безработица от 17% спадна до 10% през 2005 г., а за четирите години мандат преките чуждестранни инвестиции достигнаха милиарди евро. Някои приватизационни сделки успяха, други не. Туристическият сектор тепърва ще се развива и ще носи ресурси и сезонни работни места. Продължават да са много обаче българите, работещи в чужбина, които изпращат пари на своите семейства.

След 15 години преход, многобройни разриви, политическа конфронтация, несбъднати надежди и най-вече значителен спад в жизненото равнище, българското обществено мнение смята, с право или не, че не е получило дивиденти от положените усилия. Най-вече корупцията - включително във всекидневието на “средния българин” подкопава националното единство и подхранва всеобщото недоверие. Съдебната система, като цяло, демонстрира неспособност да изпълнява функциите си въпреки няколкото позакъснели реформи и в резултат на това 70% от българския народ й няма доверие. Именно тук не може да не зададем въпроса защо правителството на Симеон II, което разполагаше с мнозинство в парламента, не можа да реформира по-основно основния център за “вкореняване” на демокрацията. Безспорно в тази политическа неспособност сезираме очевидния му неуспех.

Приоритетите на бюджета на дясноцентристката коалиция, който парламентът прие през декември 2005 год, са залог за известна приемственост: макроекономически стабилитет и дългосрочен икономически растеж, финансиране на дейности в рамките на приесъединяването към Европейския съюз, намаляване на данъчния облог и на здравното осигуряване, както и увеличаване на държавните вложения.

Тази “приемственост”, целяща България да се представи като “прилежен ученик”, за да бъде приета в Европейския съюз още през януари 2007, обосновава със сигурност спада на популярността на БСП и на коалиционното й правителство. Обещанията за увеличаване на ниските заплати и пенсиите, дадени по време на кампанията за изборите на народни представители през юни 2005, бяха забравени от социалистите; и общестеното мнение проявява известна раздразнителност в редуващите се проучвания на реакции му, преди може би да изрази конкретно недоволството си. Президентът на Републиката не се е излъгал нато е започнал да изразава резерви относно дейността на правителството.

 

 

Тревожен контекст на несигурност

 

В проучване от миналия месец 60% от българите заявяват, че се чувстват несигурни във всекидневието си. Съществуващата от много по-рано тенденция се засили особено след няколко убийства: зверското убийство на две момичета в Пазарджик, което оказа се, полицията е неспособна да разкрие, убийството в центъра на София на 38-годишния “банкер” Емил Кюлев (един от първите богаташи в България!), както и съвсем скорошният показен разстрел на “мафиот” зад волана на “Порше”-то му. Двойното убийство в Пазарджик и многобройните разчиствания на сметки както в София, така и в провинцията, или по Черноморието, още повече увеличиха народното възмущение и обвиненията, отправяни към правителството в безхаберие. Мобилизирането на полицейските ресурси до момента не е дало никакъв видим резултат, а бавенето на разследванията е придружено с противоречиви слухове в пресата. В същото време неспособността и безсилието на политическите власти да се справят със ситуацията контрастират с безнаказаността, с която изглежда се ползват някои общоизвестни членове на “криминалните среди”.

Но редно е да се отбележи, че провалът в борбата с организираната престъпност не е “привилегия” на сегашното правителство. Това именно е още един от най-явните провали на правителството на Симеон II, което въпреки многобройните “правителствени стратегии” - по-скоро афиширани, отколкото прилагани, също както и медийните изяви на генерал Бойко Борисов, не успяха да атакуват същинските “злодеи”, които далеч надхвърлят традиционните криминални кръгове. Засегнати са всички политически среди и множество “административни лица”! Както отбелязват много наблюдатели, “организираната престъпност в България се състои от бандити, разбира се, но също и от политически, икономически и административни играчи, които за съжаление имат значително влияние във властта, от които на страната ще е трудно да се отърве сама! Един от лидерите на БСП, Янаки Стоилов, наскоро призна за влиянието на някои бизнес среди в редиците на партията и на правителството.

Ако Европейският съюз има право да настоява за реформиране на българската съдебна система, не по-малко вярно е, че ЕС не трябва да оприличава “криминалният феномен” в България (и като цяло на Балканите!) с този на запад. Между двата има принципни разлики. Арестуването, действително или само обявено като намерение, на няколко от босовете на престъпния свят, не трябва да поражда илюзии. Въпреки че се изразяваше с дипломатическа терминология, Оли Рен няма предвид нищо друго, когато твърди, че България и Румъния трябва да се справят с “корупцията по високите етажи на властта” и че трябва да покажат, че “никой не е над закона”!

Европейският съюз съвсем оправдано смята, че Балканите не трябва да се превръщат в “отворена врата” за разнороден трафик (на нелегални имигранти, на наркотици, протитутки и т.н.) заедно с Русия, страните от Кавказкия регион и от Изтока. България и Румъния заемат ключови позиции в глобалната сигурност откъм юг. При вида на незначителните резултати, постигнати досега, можем да си зададем въпроса дали България - и следователно сегашното й правителство, има политическия капацитет да приложи на практика добрата воля, която демонстрира в борбата срещу корупцията и организираната престъпност.


Президентските избори: обявени и потенциални кандидатури

 

-          Очевидната кандидатура на Първанов


Лявото пространство не може да има друга, освен “естествената” кандидатура на сегашния президент. В интервю за пресата премиерът, който е и председател на Социалистическата партия, представи тази кандидатура като очевидна, и бе сигурен, че партията ще се мобилизира през следващите няколко месеца, за да подсигури преизбирането на Първанов през есента. БСП разполага с относително добра организация из цялата страна - наследство от нейната комунистическа предшественичка, и с финансови средства на висотата на предизборните си амбиции. Партията разполага и с достатъчно министри и заместник-министри в сегашното правителство, за да покаже, че се вписва конкретно в осъществяването на актуалните реформи.

От друга страна, поради задълженията поети към международните финансови институции и Европейския съюз, правителството рискува да се окаже ограничено в бюджетен план и да не успее да изпълни основните предизборни обещания от предизборната кампания през 2005 г.
В предстоящата предизборна надпревара БСП трябва също така да разполага със силен съюзник - ДПС, дори и този съюзник, избирателно необходим, но политически обезпокояващ в много отношения, да има тенденцията да вдига “цената си” с течение на времето. Дали този партньор би могъл да стигне до там (това е едно провокативно предположение) че да поиска нищо по-малко от носещия единствено признание пост вицепрезидент на републиката или би се задоволил, което е много по-вероятно, с конкретни ангажименти в интерес на своята партия, както в локален, така и в национален план? Предизборният дебат е в самото си начало, но ДПС не се лиши от възможността да отправи с помощта на пресата няколко недвусмислени “дребни фрази”. Трябва да се съобразяваме с факта, особено през следващите месеци, че това е единствената партия, която няма нужда да издига свой личен кандидат на президентските избори, за да съществува политически.

Признато официално или не, отсега нататък ДПС ще е в позиция на силата в българското политическо пространство, а харизматичният лидер на движението Ахмед Доган е един способен - поне за своите избиратели - политик. Неговата целенасоченост в комбинация с покорния му електорат, могат да избират и да преизбират президенти. Георги Първанов знае това, още повече, че следизборните анализи през 2001 г. показаха, че той дължи в голяма степен победата си на привържениците именно на тази партия.
Участието на ДПС в управляващата коалиция обаче е яростно оспорвано от крайното националистическо движение “Атака” и прекалено много отстъпки от страна на ДПС биха могли да имат контрапродуктивен ефект в избирателен план, най-вече защото част от социалистите продължават да смятат движението за “етническа партия” и следователно за конституционно нелегална.



- Малко вероятната кандидатура на Симеон II


През 2001 г. бившият монарх постигна впечатляващ политически успех: създаде политическо движение, спечели с голяма преднина парламентарните избори и, използвайки инерцията, стана премиер. След четири години на управление с положителна равносметка - най-малко в икономически и международен план, изхабяването от властта си каза думата. Симеон Сакскобурготски тотално разочарова общественото мнение, което не сезира вече в него “панацеята”, която той олицетворяваше 4 години по-рано. Чудесата, особено в политиката, рядко се случват. В момента популярността на Сакскобургготски е по-ниска дори от тази по време на управлението му.

Трябва да отбележим, че бившият монарх, чийто политически ход целеше да помири българите след 10 години на двуполюсна конфронтация, си навлече омразата на политическата класа като цяло, на пресата, с която винаги е бил в трудни отношения, и на голяма част от интелигенцията. Бе атакуван едновременно отляво и отдясно. Това “ожесточаване от всички страни” е съизмеримо с тревогите и очакванията, които той продължава да буди.

 Днес в лявото пространство си припомнят, че първоначалната цел на Симеон беше да се яви на президентските избори през есента на 2001 г. Тогава Конституционният съд постанови, че той не отговаря на едно от условията, залегнали в Конституцията - да е живял през последните 5 г. в страната. Това непреодолимо препятствие го накара да създаде своето движение и да се хвърли в надпреварата за парламента през юни 2001 г. с резултат, който познаваме. БСП все още може да се опасява, че бившият монарх ще реши - ако обстоятелствата са благоприятни за него - да се впусне в новата президентска надпревара. Той продължава да е потенциален кандидат, който трябва да бъде възпрепятстван от участие, за да няма никакъв риск за неговите конкуренти.

В дясното пространство Симеон е считан за “разрушител” на политическото обединение, което заявява себе си като единствената алтернатива на “комунистите” от БСП. Той не само е държан отговорен за изборното поражение на бившия премиер Иван Костов, когото “разби” на парламентарните избори през 2001 г., но и за загубата на президента Петър Стоянов, който бе победен от сегашния президент Георги Първанов през есента на същата година. Следователно не е за учудване,че политическата класа - както отдясно, така и отляво, изпитва солидна неприязън към него. Тъй като е трудно да му се противопоставят в чисто политически план, тоест според равносметката на неговото управление, неприятелите му са решили да го атакуват, дискредитирайки го пред обществото заради имуществото, което Симеон II реституира в качеството си на наследник на българския трон. Накратко, той е упрекван за това, че е реституирал имущество без да прави разлика между имоти на кралската фамилия и такива на монархията (следователно собственост на държавата).

Социалистическата партия беше подготвила законопроект по въпроса, но “ограничената” й победа на парламентарните избори през 2005 г. и задължението да сформира управляваща коалиция с партията на Симеон й попречи да го внесе за обсъждане в парламента. За сметка на това съвсем наскоро бе създадена парламентарна комисия (пропорционално от всички политически групи), натоварена с проучването на въпроса, по който трябва да подготви доклад. Бихме могли да си представим, че тази процедура ще послужи като средство за натиск срещу бившия монарх, ако той изобщо има волята да се кандидатира за президент. А чувствителен по отношение на репутацията си, особено навън, със сигурност бившият монарх няма да предприеме това ново предизвикателство, ако не е сигурен, че ще го спечели.
И все пак не е абсолютно сигурно, че монархът е казал последната си дума в бъдещия президентски вот, защото алтернатива има. Издигането от неговата партия на собствен кандидат или подкрепата на друг кандидат би могло да разбърка картите и да предизвика изненади.

 

- Неизбежният провал на една разделена и загубила доверие десница

 

Дори българската “десница” да успее да издигне единен кандидат на предстоящите президентски избори, както претендира, че иска да направи, проучванията към този момент са ужасяващо жестоки: този кандидат би събрал едва около 7% от гласовете на първия тур и би отпаднал от втория.

Разбира се, сведенията от тези първи сондажи са толкова ненадеждни, колкото и преговорите между довчерашните съюзници, които тепърва предстоят. Може обаче да се мисли, че настроенията ще са различни, ако в крайна сметка бъде издигнат единен кандидат с интелектуални, морални и политически неоспорими качества. И ако въпросната личност разполага с известна слава, твърде е възможно гражданите бързо да променят решението си. Ако всички партии, които припознават себе си в дясно, без задни мисли, тогава застанат зад този кандидат, за да направят една положителна кампания, близка до грижите на хората, тепърва “кандидатът на обединената десница” би имал шансовете да се нареди с чест в бъдещите предизборни сондажи.

Условията за единна кандидатура на българската десница обаче са много. Дали е възможно изобщо да съществува такъв кандидат? Позволено е да се съмняваме, когато сме наясно с напрежението, което тепърва ще разделя двата основни протагониста в тази агонизираща десница: Петър Стоянов - бивш президент на републиката и Иван Костов, бивш премиер. Даже ако такъв “обединяващ” кандидат съществуваше, можем силно да се съмняваме как различни партии от българската десница щяха да се споразумеят, за да предложат, в рамките на няколко седмици, една “атрактивна” програма.

Можем ли тогава изобщо да говорим за шансове на един бъдещ единен кандидат на десницата, който все още не съществува, или отсега нататък ще става въпрос единствено за различни потенциални десни кандидати.

Петър Стоянов, който очевидно е по-загрижен да запази председателското място в своята партия, което му гарантира политическо съществуване, отбеляза, че няма да се кандидатира за президентския пост, за да не създава впечатлението, че търси реванш от своя приемник. Той е наясно, че не разполага с капацитета да постигне предишния резултат от есента на 2001 г. и тогава ще се наложи прилагането на санкцията, която той самият публично препоръча спрямо предишния председател на партията - Надежда Михайлова, след провала на парламентарните избори през 2005 г., която бе принудена да подаде оставка.

Що се отнася до Костов, изглежда той никога истински не е проумял - поне от политическа гледна точка - мащаба на поражението си на парламентарните избори през юни 2001 г., нито си е извадил необходимите поуки. Оттогава той се задоволява с хипотетичното “убежище” на една “десница”, която вече не съществува.

Седем месеца преди изборите, редно ли е да бъдат споменати имената и на останалите потенциални кандидати на българската десница? По-скоро не, предвид факта, че те не биха могли да участват в надпреварата освен в качеството на очевидно натрапване на неизбежно мъртвата десница, чиито цели изглежда се ограничават до това да се докопа до няколко хиляди гласове, за да се показва публично.

 

- Радикалното изкушение: Волен Сидеров

 

Волен Сидеров, лидерът на “националното обединение” “Атака” ще се кандидатира безпрепятствено на президентските избори 2006. Внезапната поява на “екстремисткото” движение на парламентарните избори през юни 2005 г. се превърна в шок за българската “политическа класа”. Нищо чудно обаче “чудноватото” обединение да предизвика ново “всеобщо вцепенение” през есента на 2006 г., превръщайки се в средство за протеста на онези, които Световната банка определя в обемистите си доклади за пост-комунистическите страни като “загубили от реформите”, или с други думи казано, “губещите” от прехода. Трябва да се отбележи, че тази категория от населението продължава все още да представлява основната част от българския електорат, макар и с тенденцията да се разсейва малко по малко през последните години. Тя се състои от хора, без значение от социалното им и културно ниво, години или идеологическа принадлежност.

Както сдържано отбелязват редица български наблюдатели, загрижени от имиджа на страната зад граница, Волен Сидеров е “сложна личност” в националния политически пейзаж. За най-яростните му политически опоненти, които не се стесняват да заявят това, Сидеров е един “опасен параноик”, който експлоатира нишата на националпопулизма. За неговите привърженици, той напротив, олицетворява “изкупителната жертва” на България и “освободителя” на “истинските” българи, който скоро ще нанесе фаталния удар по “използвачите” и “недобросъвестните” политици, които плячкосват страната вече 15 години.

Днес 50-годишният Сидеров е депутат. В началото на 90-те години той се впуска в журналистическата професия и успява да стане главен редактор в анти-комунистическия опозиционен вестник “Демокрация”, след което работи в “168 часа” и “Монитор”, откъдето, според слуховете, е бил уволнен заради расистки и антисемитски идеи.

В политически план той е доказал своя опортюнизъм, опитвайки шанса си в различни политически партии. През 2001 г. напразно е поставен начело на листата на НДСВ в Ямбол. През 2003 г. е кандидат за кмет на София от партията на Яне Янев, която днес е част от коалицията на ОДС. В началото на 2005 г. се сближава с друга фигура на “българския популизъм” - Жорж Ганчев.

Политическите му амбиции се потвърждават постепенно в “шоуто” по кабелната телевизия “Скат”, което води и което продължава да му служи за разсъжденията “против всичко”.

Но ако се размислим добре, дали един “успех” на Волен Сидеров на първия тур на президентските избори 2006 би бил толкова неблагоприятен за сегашния президент? Тази “катастрофална” хипотеза неминуемо ще накара всички политически сили да подкрепят президента Първанов на втория тур на изборите, за да “издигнат преграда пред проникването на фашизма”. Подобна “картинка” силно напомня за френския сценарий от 2002 г., когато Жак Ширак застана лице в лице срещу Жан-Мари льо Пен.

Без обаче да взимат предвид това, което започва да се “мърмори” в София - че Сидеров е способен да осигури победата на досегашния президент на втори на тур на изборите, наблюдателите подхождат внимателно към “политическото позициониране” на едните и на другите, както и към евентуално “наддаване” по време на предизборната кампания.

Така например, българската преса не пропусна да отбележи “любезното” съдействие, с което кметът на София Бойко Борисов улесни демонстрацията на “Атака” на 3 март - денят на Националния празник на България. Не е изключено, ако Сидеров “не спечели симпатиите” на българската политическа класа, неговият плаващ електорат да бъде привлечен от силно желаещите власт.


- Странният Господин Борисов


Личният и политически път на “генерал” Бойко Борисов е най-малкото удивителен. Тази “success story” по български косвено разкрива основното измерение на хроничната нестабилност на българската политическа система: стремежът на електората да дава предпочитание на избора на “харизматичната” личност, в ущърб на политическия избор. Наследство от миналото или подсъзнателно недоверие срещу програмите, които обещават “светло бъдеще”? При всички случаи това е една тежка констатация за повечето политически партии, които се опитват да се доближат до западния модел. На практика обаче това не са мерки, които се предлагат, за да се разрешат проблемите, които изглежда интересуват общественото мнение, а по-скоро става въпрос за личност, която благодарение на своята харизма, ще каже това, което общественото мнение има желание да чуе.

Така, след завръщането на “детето цар”, което извърши чудеса, трябва ли да се страхуваме от настъпването на един “млад и красив генерал”, който ще възстанови реда? За някои миналото му е “мътно”, за други Борисов е пример за типа честен мъж, който е наясно със своята работа.
Начело по рейтинг във всички проучвания на общественото мнение, не е изключено Борисов да обяви кандидатурата си за президент още през следващите няколко седмици. Съобщението за създаването през юни или юли на негова “партия” би било ясен знак в тази посока. На практика към настоящия момент Борисов представлява единствената “потенциална кандидатура”, която е опасна за досегашния президент.
Сондажите сочат, че ако избирателите трябва да избират между кандидатите Първанов и Борисов на втори тур на президентските избори, 41% биха гласували в подкрепа на досегашния президент срещу 31% за генерал Борисов. Сега обаче е април, а изборите са чак през есента. При все това политическата динамика изглежда по-благосклонна към генерала, отколкото към досегашния президент. Най-вече, ако част от десницата го подкрепи.

 Като млад Борисов постъпва в Академията на МВР и според “слухове” е бил агент на Държавна сигурност. По-късно поема охраната на Тодор Живков.

Начело на частна охранителна компания, Борисов разбира, че Симеон II подготвя завръщането си в България. Тогава той става личен бодигард на бившия монарх и остава такъв до 2001 г., когато е назначен от станалия премиер Симеон II за главен секретар на МВР с ранг на “генерал”. На този ключов пост Борисов прави редовни “високопарни”изявления за пресата, най-вече относно “недостатъците” на съдебната система и некомпетентността на магистрати, които “пускат престъпници, задържани от полицията”. Така с течение на времето “славата” му надминава дори тази на премиера и на президента
По време на парламентарните избори през юни 2005 г. движението на Симеон II постави Борисов начело на листите в два избирателна окръга. Той е избран “триумфално”, но веднага след това подава оставка като депутат, заявявайки, че политиката не го интересува. Точните мотиви за “скъсването му” с НДСВ и бившия монарх не са много ясни.

 Няколко месеца по-късно той се кандидатира като “независим” на частичните местни избори в София. Ден след избирането му, първата му работа бе пред телевизионните камери да нареди на съответните технически служби да запълнят една от многобройните дупки на централен булевард в София.
Но отвъд “тези някоколко анекдота”, които все пак разкриват същността на личността, интересно е да се отбележи, че “независимият” кандидат Бойко Борисов се възползва от отличната подкрепа на избирателите от НДСВ и на различни десни партии. Ефектът “всички срещу БСП” по забележителен начин бе в негова ползва и би могъл да бъде добро предсказание.

 

Допирните точки на присъединяването към Европейския съюз и  президентските избори

 

По един начин, който можем да определим като индиректен, ЕС се намеси в дебата около предизборната кампания. Искаме или не, решенията, които ще бъдат взети през следващите месеци относно България, ще имат директно отражение върху политическия живот в страната и върху оценката, която общественото мнение ще си създаде за решението, взето от ЕС, но също така и върху позицията, която кандидатите ще възприемат по отношение на Съюза. Съществува опасение за характера на демократичния дебат, имайки предвид, че краткосрочните интереси на кандидатите могат да противоречат на дългосрочните такива на страната.

След няколко седмици, на 16 май, ЕС трябва да оповести доклада си за подготовката на страната преди предвиденото за 1 януари 2007 г. Присъединяване. Този доклад може да доведе до три основни сценария:
1. ЕС констатира, че страната е изпълнила всички необходими условия и препоръчва членство на 1 януари 2007 г. Това е най-оптимистичният сценарий.

2. ЕС констатира, че страната трябва да направи още някои конкретни усилия за реформи в определени области, като посочва, че ще вземе окончателно решение през есента. Това е доклад, който излъчва “резерви”, разбира се, но сценарият се отнася все още положително към амбициите на България да влезе в Съюза както е предвидено при подписването на Договора за присъединяване.
3. ЕС констатира, че България не е поправила пропуските от предишните доклади и предлага членството да бъде отложено с една година. Такова решение трябва да бъде взето единодушно от страните-членки на ЕС. Това е песимистичният сценарий, който би представлявал истински политически удар за сегашното правителство на тройната коалиция, но и индиректно за все пак похвалната работа на предишния парламент и съответно на дейността на правителството, ръководено от Симеон II, в областта на европейската интеграция.

Последствията от този доклад на ЕС що се отнася до вътрешната политика могат да са многопластови.
В случая на най-оптимистичния сценарий, премиерът-социалист от сегашната правителствена коалиция може да се похвали с този политически успех, с ефективността на реформаторската си политика, започнала преди няколко месеца и основана на глобален политически проект, който всъщност е същият, представен от сегашния президент и кандидат за президент на Социалистическата партия. Очевидно Георги Първанов ще извлече политически дивидент от този успех на неговата външна политика, защото, ако България постигне този резултат, това ще се дължи основно на дейността на президента през последните пет години.

Политическата аргументация на социалистическата кампания по такъв начин би била много лесна. Ако, както е в спорта, “не трябва да се променя отбор, който печели”, това означава, че сегашният президент трябва да продължи да изпълнява правомощията си и следователно трябва България да продължи да се възползва от неговия опит.

Ако решението на ЕС да приеме “безусловно” България на 1 януари 2007 г. бъде взето на 16 май 2006 г., някои могат да го сметнат за положителен “индиректен” сигнал за “намаляване на натиска” през следващите месеци, т.е. освобождаване на средства по бюджетните фондове, което ще позволи облекчаването на тежката ситуация, в която се намират някои социални категории.
Но ако първият сценарий е удобен за президента, той може да бъде определен като неблагоприятен за неговите конкуренти. Те могат да се опитат да очернят Европа и новите трудности, които тя ще донесе на населението. Тези кандидати могат да се обърнат към аргументите на сега съществуващите популистки и антиевропейски партии от редица страни от Централна Европа. Те ще приложат няколко примера към българската действителност. Често предизборните кампании не целят да информират, а да експлоатират страховете на избирателите. Можем да се запитаме дали първият сценарий- квалифициран като оптимистичен и априори най-благоприятен за България- не е всъщност негативен сценарий.
Ако погледнем втория сценарий, най-вероятен според много български политически “реалисти” - ЕС ще продължи да поставя сегашната правителствена коалиция под натиск в продължение на няколко месеца. Окончателното решение, което ще бъде взето, ако бъдат изпълнени условията, ще бъде отложено за есента. ЕС ще принуди сегашното правителство да продължи с усилията си в областите, в които Комисията преценява, че България все още не е достигнала необходимото ниво за изпълнение на европейските норми, необходими за цялостна интеграция. Подобен сценарий също така може да попречи на евентуално “отпускане” в бюджетната област, но той е е политически “справедлив” що се отнася до това, че не предоставя предимство на никой кандидат по време на предизборната кампания. Напротив, позволява дебатът да се фокусира върху истинските, върху конкретните проблеми на момента, както и върху тяхното разрешаване.

Третият сценарий- отлагане за 1 януари 2008 г., би бил дълбоко несправедлив за България. Каквито и да са рисковете на нейния политически живот от 15 години насам и критиките, които можем да отправим по отношение на нейните управници, българите положиха огромни и често тежки усилия, които не заслужават да се опираме на една чисто технократска визия, отчитаща единствено капацитета на страната да се присъедини към “пространството на мир и просперитет”, към което се стреми.
Подобно решение би било непродуктивно и за Европа, и за идеалите, които предлага на своите граждани. Нейните неприятели в България - най-радикалните и най-крайните - биха получили огромно предимство от решението за отлагане с една година, което може да даде тласък на аргумента, основан на егоизма и неблагодарността на Запада, на пренебрежението, с което европейците се отнасят към народите на Балканите и особено към българския и т.н.

 Следователно предстоящите през есента парламентарни избори в България далеч не са “разиграни” предварително. Впрочем всеки избор, когато е демократичен, крие някакви изненади, а сигурността на резултатите, сочена в социологическите проучвания, често прикрива сложни ситуации. България не е изключение от това правило, напротив доказва го.

Решението, което ЕС ще вземе по отношение на страната трябва да бъде възможно най-неутрално спрямо политическите партии и най-благоприятно за българския народ.


 

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени