http://www.mediapool.bg/cgi-bin/phorum/ikonboard.cgi?s=40917f80756fffff;act=ST;f=3;t=1269;st=15

Милен


Бях писал вече за прага на недопустимостта да се регистрират определени постинги и се отговаря на тях, но като прочета пак някъде за "пущинаците на Македония" и не издържам.
Толкова много са останалите простащини, слепота и незнание, ама на фона на тях, "пущинаците на Македония" винаги ми се струват като финалната злополука за употребилия израза.

И си спомням в такива случаи "чукарите на Македония", така както е описал този израз забележителният Михаил Огнянов. Прочетете внимателно, а който няма неговата "Македония преживяна съдба" да се затича да я вземе (6 лв - например от "Български книжици" под стария Кристал) и да не забравя, че Михаил Огнянов е днес все още жив, че е наш съвременник - после като стане късно (дай Боже да е по-далечен този ден) да не се кае - ама как го пропуснах този великан, той да живеел с мен в един град, пък аз да не знам...Един от последните Възрожденци!

И така, следният откъс е за ген. Бояджиев, командващ I армия, чичо на майка му на малкия Михаил, който посещава за пръв път след забягването си от Македония родния Охрид начело на победонсоната българската войска през есента на 1915 г. Обърнете внимание на "чукарите на Македония" и си представете горния бабаитин в онези дни. И преценете за себе си, как се е развил българският дух през изминалите 100 години.

Поздравявам с този откъс специално Веселин Неделков и по-красивата му половинка.

 

Написано на: 29 Април 2004,22:58   

....След като посетил своите роднини и някои първенци, ген. Бояджиев тръгнал към родния си град Охрид. По-късно пак се върнал в Битоля и в детството ми сочеха хубавата къща на „Широк сокак", която е била неговата квартира. В колата взел и майка ми. Това беше нейният върховен спомен. Слушал съм безброй пъти нейния разказ. В каквото и състояние да се намираше - даже през последните месеци на живота си - цялата се връщаше в онова време и се превъплъщаваше в русокосото петнадесетгодишно момиче и внушаваше у слушателите, че виждат именно него, а не слушат спомена на старата и болна жена. Патетиката на тези редове не е моя, тя е на майка ми. А снимките от полковия фотограф за мен ставаха живи картини.

По време на пътуването генералът не виждал тъжния есенен пейзаж с надвиснали облаци, а възбудено описвал тези места така, както ги виждал в своите спомени.
Преминали през прохода „Гявато" и се спуснали към Ресенско-то поле. Под тях в ляво се виждало Преспанското езеро, но в онзи мрачен есенен ден то нямало блясъка, който съм запомнил от детството си, когато съм пътувал по същия път. Но генералът сигурно го е виждал, защото в съзнанието си е бил не само пълководецът, освободил родния си край, но и онова охридско момче, което се е връщало при своите ресенски роднини (Кочовски). Навлезли в Ресенското поле - една от най-хубавите градини на Балканите. Помръкналият есенен пейзаж с обезлистени дървета, не бил изтрил в паметта на генерала дълбоко запечатаната в спомените му цветна картина от дървета, натежали от прочутите ресенски ябълки. По пътя уморено крачели български войници. Когато видели генералската кола, те се строили и на неговия поздрав: „Здравейте юнаци" отговорили по устав „Здраве желаем господин генерал". След това генералът започнал свободен разговор: „Е, как е момчета, харесва ли ви Македония?". Но отговорът на един от войниците бил разочароващ: „Чукари г'син генерал". Майка ми беше запомнила този отговор и от детските ми години той представляваше една смущаваща загадка. Намирали се сред китното Ресенско поле, а войникът говорел за чукари. Сблъскали се две противоположни представи за Македония. Генералът виждал цъфналата градина на своята младост, а войникът - „измокрен, гладен, уморен" - чукарите, през които е минал, за да стигне до тук. В съзнанието на войника обаче вероятно било по-силно въздействието от внушенията на различни опозиционни партии (земеделци,социалисти), които след първата национална катастрофа от 1913 г. агитирали против войната, включително с аргумента, че България трябва да престане да се интересува от „македонските чукари".

В спомените за Букурещкия договор Симеон Радев се спира и на този аргумент, който според него е внушен от сърбите:

„... бяхме минали по тези градове ... дето отивахме да поставим срещу сърбите, и един възторжен народ ни бе посрещнал с песни и цветя. Сега те се открояваха пред мен със своите призовавания, вълшебно преобразени от моя спомен: ето в полите на планината, тъй лека със своите очертания, че изглежда като въздушна и където шумоленето на листата се носи като мелодия - сгушената Струмица със своите градини и извишени тополи ... Брегалница ... блеснала с всичкия си сребрист блясък под първите зари на едно майско слънце, и ето още зад нея, потънал в море от зеленина - Кочани ... Какви градове със здрава българщина и свободен дух и около тях каква земя. Пропагандата на една чужда държава, която след като ни ограби, гледаше да ни помири с нейното грабителство, пусна в ход тия обидни за българския ум думи: „чукарите на Македония" -и една част от българската буржоазия, без чувство за род и родина, жадна само да добрува, охотно ги възприе."
През 1913 г. Александър Балабанов пише, че в България избягвали да споменават за Македония „едва не искаме да създадем закон да не се споменува за наша Македония, както са направили едно време древните атиняни за своя остров Саламин, отнет им от по-силните врагове." А Саламин е бил островът на героизма и подвига на атиняни, както за българите - Македония.
Странното е, че тази формула - „чукарите на Македония" - още през 1915 г. бе достигнала до съзнанието на един обикновен български войник. Действително, там където след три години по волята на Лудендорф и Макензен българските войници отбиваха превъзхождащите ги сили на Антантата в подножието на Каймак-Чалан и Добро-поле - бяха мориовските чукари, достъпни само по кози пътеки и въжени линии. Не е чудно, че там стана пробивът, чудно е че почти три години при тези невъзможни условия българският войник устояваше, докато клеветата за „македонските чукари" разпространявана от земеделци и левичари, не улучи неговата воля за съпротива.
Но тогава, през 1915 г. само отделни войници са били заразени от тази клевета, и вероятно сами са могли да видят каква е Македония и какви са били тогава нейните люде. Людете, излизали с цветя, знамена и песни да ги посрещат като освободители.
 

 

 

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени