Новости в конституционната ортопедия
Стефан Попов, Институт "Отворено общество" - София
19 юли 2004

Как се стигна дотам

На 5 юли 2004 година Конституционният съд публикува едно от най-интересните решения в цялата конституционна история на България от 1991 година насам. Колкото интересно за теоретици и интерпретатори на новата конституционна политика, толкова и показателно за противоречията и фрустрациите, през които минава изграждането на институциите у нас.

Ето накратко сюжетът. През април президентът отправя питане към Конституционния съд за тълкуване на въпрос от фундаментално значение: Предстоящият договор с Европейския съюз налага промени в Конституцията. Изискват ли седемте промени, които президентът посочва, свикване на Велико народно събрание, или могат да се направят от (обикновено) Народно събрание? Отговорът на Съда от 5 юли е, че измененията могат да се направят от (обикновено) Народно събрание.

От седемте въпроса на президента само първият има пряко отношение към възможността за свикване на Велико народно събрание. В него се пита дали създавано от органи на Европейския съюз законодателство може да има пряко и универсално действие по отношение на Република България. Въпросът, казано другояче, е дали ако част от законодателните компетенции на българския парламент бъдат (пре-)делегирани на органи на Европейския съюз, в частност Европейския парламент и Съвета на министрите, това би било промяна на "формата на държавно управление". Конституционният съд смята, че прехвърляне на законодателна власт към орган на Европейския съюз не е промяна на "формата на държавно управление" и, следователно, не налага свикване на Велико народно събрание.

Конституцията от 1991 година предвижда една несъществуваща в съвременните конституции конструкция - Велико народно събрание. Само то може да променя "формата на държавно управление". Този екзотичен орган нямаше да създава проблеми, ако през 2003 година Конституционният съд не му бе дал т. нар. "разширително тълкуване". С него цялата система на властите се оказа "форма на държавно управление" и дори незначителни промени в нея изискват Велико събрание. В крайна сметка се оформи верига от две ексцентрични конституционни положения - първо, атавистичната конструкция с Великото народно събрание, и второ, разширяването на обхвата й до границите на безсмислието.

Решение на Конституционния съд 3/10.04.2003 година

Решението от 10. 04. 2003 година е сред най-важните решения на Съда от създаването му. Обратно на интуицията и здравия разум, които биха предположили, че под форма на държавно управление в демократичната държава се разбира малка група възможности като конституционна монархия, президентска или парламентарна република, Съдът лансира крайно ексцентричното виждане, че формата обхваща и всяка конкретизация на тези основни режими. Основните конституционни устройства са именно основни форми на държавно управление, но Конституцията ги разгръща и уточнява. Това разгръщане и конкретизиране се отнася пак до формата, то е разгъване на формата, поради което "форма на държавно управление" трябва да се тълкува "разширително".

Основната аргументация към така въведеното "разширително тълкуване" на "формата на държавно управление" е вътрешно противоречива и се разпада при елементарен анализ. На първо място, в основата на решението лежи един напълно емпиричен аргумент, който по принцип няма място в добре построена конституционна теория. Казва се, че "поради историческия момент и сложната политическа обстановка" създателите на Конституцията са споделяли виждането, че принципи на организация на властите, органи на държавната власт и баланс между тях не могат да бъдат променяни от (обикновено) Народно събрание.

Такова мнение почти открито заявява, че голям дял в Конституцията няма универсални валидност и значение, а се отнася до отминал "исторически момент". Така дори на повърхността на изказването противоречието лесно се забелязва: от една страна Съдът прави принципно твърдение, че промяна в системата на властите е прерогатив на Велико събрание (което показва, че такава промяна се мисли като фундаментална, съществена намеса в изградения конституционен ред), но, от друга, Съдът отнася основанието за нуждата от Велико събрание към една временна, всъщност отминала ситуация (което пък показва, че такава промяна не се мисли като фундаментална намеса, а като временно, в дадения "исторически момент" нежелателна).

Позоваването на историческата ситуация, ако изобщо трябва да се прави, може само да мотивира обратното на решението, а именно, да казва, че дори "тогава, еди кога си, през 1991" създателите да са били по-консервативни, защото са мислили за рисковете на момента, сега ние можем да не мислим за минали рискове, а да се стремим да мислим в по-изчистен нормативен хоризонт.

Най-съществената вътрешна слабост на аргументацията, обаче, е в лошата работа с категории като "форма", "структура", "съдържание" и др., които нямат тясно конституционно значение. Аргументацията, според която (на практика) цялата система на властите е "форма на държавно управление" прави скрита идентификацията на "форма" с "държавно управление". Това е иманентно противоречиво, тъй като самият Съд казва, че след като е определил "формата" - дали България е монархия, парламентарна или президентска република - "конституционният законодател" е "доразвил и изпълнил със съдържание парламентарната форма на управление" чрез създаване на органи и дефиниране на правомощията им.

Въпреки, че тук явно се казва, че "формата" е "изпълнена със съдържание" в целия дял за властите, накрая Съдът решава, че както тази "форма" (парламентарната република) така и въпросното "съдържание" (конституционни органи и техни правомощия) трябва да се разбират като "форма на държавно управление". Оттук следва, че за Съда "форма на държавно управление" става тавтология. Казано по-директно, Съдът чрез аргументите си съобщава, че в Конституцията думата "форма" е излишна, тя може да се спести и в израза да фигурира само "държавно управление". Ако обаче от тълкуването на Конституцията се оказва, макар и имплицитно, че в нея има излишни думи, това е само знак, че не знаеш смисъла им.

Ето един пример за срив в аргументацията: Съдът казва, че при всяко "премахване, сливане, преминаване на някои от основните конституционни органи към друг или заменяне с друг" и т. н. имаме промяна на "формата на държавно управление". "Защото" , продължава аргументът, "управлението на парламентарната република се осъществява именно от създадените основни конституционни органи и определената им структура, статут и основни правомощия".

Но защо, естествено възниква въпросът, когато самото "управление... се осъществява именно от...", то промяна в това "осъществяване от...." да е промяна на "формата". Защо промяна в "структурата", "механизма", "осъществяването на управлението", които са определени под условието на формата - формата "парламентарна република" - да водят до промяна на тази форма, на собственото си условие. Те, разбира се, могат да се променят, без това да засегне "формата на управление". В такива случай се казва, че е злоупотребено с логическия синтаксис на езика, с този синтаксис, който дава условието за смисъла на езиковите конструкции. Ако промяна в "осъществяването на управлението" води до промяна на "формата на управление", то или "формата" се е оказала подчинена на "осъществяването", което погрешно имплицира не друго, а "революция", или аргументът не прави разлика между "форма" и "осъществяване", което пък погрешно идентифицира двата термина.

На подобни произволни мисловни операции западно-европейската модерност, по-специално в област като логика на категориалните форми, би отговорила, че в случая "формата", дефинирана като "парламентарна република" осигурява възможност за "еди каква си" определена "структура", именно тази, която е разписана като специфично за българската Конституция "съдържание" на сферата на властите. "Възможност" за "тази именно" структура не означава, че тъкмо тя ще бъде избрана. Може да бъде избрана друга, пак "възможна" при така дефинираната първоначално "форма". Както и, обратно, с тази "форма" - парламентарна република - се изключват други възможности, които биха присъствали в монархия или президентска република. При парламентарната "форма" на управление, примерно, може да има втора камара, но не може да има династическо наследяване. "Структурата" на властите - тяхното съотношение, баланс и пр. - се развива под тези ограничения, произтичащи от "формата". Тя очертава граница и казва за едни структури, че са възможни, за други, че не са; в това е смисъла й.

Решение на Конституционния съд 3/05.07.2004 година

Но, независимо от теоретическата им нелепост, както конституционната конструкция за Велико събрание, така и "разширителното тълкуване" са основни положения в българския конституционен ред; цялата институционална инженерия на България е вградена и протича в тяхната рамка. Точно това прави особено любопитен следния въпрос: Как стана така, че, примерно, отнемането на отлагателното вето на президента, или преместване на следствието в изпълнителната власт, или премахване на вицепрезидентската институция, и пр. и пр. са "промяна на формата на държавно управление" и изискват Велико събрание, а делегирането на (върховна, първична, фундаментална за парламентарната република) законодателна власт на органи на ЕС не изисква Велико събрание?

Ето как: Според Конституционния съд рамката на членството в ЕС е зададена не от друго, а от чл. 24, ал. 2, който повелява, че цел на българската външна политика е "съдействието за установяване на справедлив международен ред". Разбира се, да се прави връзка между такъв декларативен и безполезен текст и "формата на държавно устройство" е несериозно. Както и напълно несериозно е да се мотивира безпроблемна промяна на тази форма с лозунг за международното положение. Но, според Конституционния съд, "това [идеалът за справедлив световен ред?!] е основанието за присъединяване на държавата в обединена Европа". Положително, много от нас не са подозирали, че интеграцията в ЕС може да има подобно основание.

По-нататък: Конституционният съд смята, че става дума за "споделено упражняване на суверенитет", тоест членовете на ЕС "упражняват общо суверенитета си". Тук политическата философия би казала, че по-добре понятието суверенитет да се избягва, когато става дума за "споделяне" и "делене". "Суверенитет", веднъж въведен в употреба, се съпротивлява на операции по делене, аналогично на делене на предметите наоколо. Но, дори това понятие на политическата теология да се вземе по свободен метафоричен начин, аргументът на Съда не се получава. "Общият", "споделеният" суверенитет и "съвместното" му упражняване в законодателната сфера променят формата на държавно управление, защото не се съвместят с положението, че държавната власт се упражнява от конституционно предвидените органи. Прехвърляне на законодателни компетенции не е обикновен международен договор и затова мнението, че "няма промяна на възложените от Конституцията функции на Народното събрание" е незащитимо.

А ето и основният аргумент: От положението в чл. 1. ал. 2, че "цялата държавна власт произтича от народа" и се упражнява "от него непосредствено и от органите, предвидени в тази Конституция", Конституционният съд извежда доста неочаквано, всъщност некоректно следствие. Според Съда оттук следва, че "народът може по своя воля, чрез избраното от него Народно събрание, да делегира част от суверенните си права" чрез международен договор.

Тук на първо място ще отбележим начина на изразяване. Народът, строго погледнато, няма "суверенни права", просто суверенът няма права, защото суверенитетът не е въпрос на права. Народът като суверен е източник и гарант на правата, но не е техен носител. В този смисъл народът като суверен е първично неограничен, освен, както го е обосновал примерно Бентам, чрез конвенция за самоограничаване. Затова, между другото, хартата за правата, която съдържа всяка конституция, е акт на ограничаване на демокрацията, който суверенът извършва - следователно акт на самоограничаване.

Същественият въпрос, обаче, е: Възможно ли е законодателната функция да бъде делегирана по-нататък, на следващ орган? Класическата либерално-демократична мисъл, без която не би възникнал и българският Конституционен съд, забранява вторично делегиране на законодателна власт. "Върховната власт" в политическото (гражданското) общество е законодателят, казва Джон Лок, и продължава "Законодателят не може да прехвърля властта по приемане на закони в други ръце". "Делегираната власт" на законодателя не може да се пре-предава по-нататък. Защото - това е същината на аргумента - "произтичащата от народа" власт на законодателя е власт да се правят закони, а не да създава нови законодатели. Твърдението не казва, че не трябва е, а че "не може", не е възможно, защото води до противоречие. Пораждането на законодателя е акт на суверена. Самият законодател, обаче, не е суверен и не може да поражда следващи законодатели.

Накратко, "не може" да се делегира правото на делегиране. Такава операция става за разказ на Борхес. В един въображаем свят пре-делегирането би оформило телескопия на властите и те ще се прехвърлят на следващи законодатели без ограничение. Това обаче води до разграждане на онова първо условие, което изобщо е направило възможно конституиране на законодател и делегирането на законодателна власт. Такава схема напомня рецептата на Маркес как да станеш дядо сам на себе си.

Заключение

Разходката по тези размишления на Съда може да продължи дълго. Но и казаното дотук е достатъчно за да попитаме: Какво всъщност прави Съдът в този случай? Откъде тази концептуална и езикова фрустрация? Какво е скритото съобщение, което самият казус изпраща към българския публичен живот?

Единият отговор е, че Съдът е обречен да вземе това решение, а аргументацията има вторични ортопедични функции. Това положение мистифицира работата на Конституционния съд, защото разривът между аргументация и решение е необясним.

Ето едно запитване, което повдига завесата пред мистифицираната роля на Конституционния съд: Можем ли да си представим Съдът да излезе с решение, че промените налагат свикване на Велико народно събрание? Не, немислимо е. Това би означавало да определи хода на бъдещия политически процес и така да стане проектант на българската история за следващото десетилетие. Подобно нещо той не може да си позволи.

Съдът е политически обречен да вземе именно това решение, дори с дефицит на аргументация и в открито противоречие с решението по аналогичен въпрос, което е взел само преди година. Ако решението няма алтернатива и е предопределено, това означава, че Съдът действа под принудата на една логика, която му е чужда, връхлита го и той не може да я вмести в аргументи, а само да й се подчини; казано другояче, под принудата на една провиденциална логика.

Но същевременно Съдът е преценил, че питането е допустимо и е образувал делото. Това пък, обратно, означава, че Съдът се смята за компетентен да вземе решение и да развие рационална аргументация. Ако Съдът бе размислил малко по-внимателно над (бруталния) факт на политическата си обреченост да отхвърли идеята за Велико народно събрание, щеше на първо място да отхвърли самото питане и да не образува делото.

Този сюжет е по-рационален и има поне две предимства: от една страна, така Съдът се връща в границите на една по-тясна дефиниция за "съд", "отсъждане", "съдене"; от друга, той си спестява нуждата да произвежда плетеница от неубедителни аргументации в подкрепа на предопределен резултат. От тези разсъждения следва, че на Конституционния съд трябва да му се помогне да не влиза в противоречия със себе си; да застане по-близо до позицията на, макар и твърде особен тип, юриспруденция. Най-добрият начин това да стане е като едно бъдещо Велико събрание, преди да заличи себе си от Конституцията, му отнеме компетенцията да произвежда тълкувателни решения. Чрез тях Съдът извършва експанзия над законодателната сфера и се полага като мета-, или свръх-законодател и действа в противоречие с първичния си замисъл. Би било мъдро, ако той сам подтикне към заличаване на това квази-законодателно правомощие.

Въпросът обаче има и по-широко значение.

Решението на Конституционния съд е опит да се банализира членството в ЕС. Това е некоректно, то е и вредно. Българската публичност не се нуждае от юридически транквилизатори преди влизане в ЕС. Напротив, необходимо е тя да бъде максимално информирана за политическите значения на присъединяването. Те не могат да бъдат сведени до значението на обикновен междудържавен договор. Това още повече важи за бъдещия Конституционен договор. От решението на Съда следва, че няма основания да се приема правно-конституционна разлика между членството в ЕС и членството в НАТО или ООН, както и която и да е друга международна организация.

Европейският съюз е уникална форма на политическа общност, без прецедент в историята. И дебатът по този въпрос - какво именно представлява тази форма - тече интензивно на всяко ниво, от академично до практико-управленско. Дори автори с размах и въображение се колебаят какво название подхожда на тази политическа форма - конфедерация ("първата истинска"), пост-модерна държава, и пр. Да разбираш възможните отговори, дори да нямаш един единствен дефинитивен отговор, е фундаментално важно за състоянието на българската публичност - най-вече поради факта, че зад масата нормативни документи и институционални зависимости протича процес на интеграция на публични сфери. Това е дълбокият смисъл на процеса, а не между-държавните споразумения.

Ако вместо за компетенции, говорим за недотам сполучливия термин "суверенитет", то трябва да кажем: "Да, България трансферира суверенитет". Ако говорим за политически процес, следва да кажем: "Да, България е въвлечена в трансформация на фундаменталните си политически параметри". Ако говорим за конституционна форма, трябва да бъдем наясно: "Да, макар и обратим, бъдещият Конституционен договор променя съществуващия конституционен ред". Всичко това трябва да се казва така, а не да се потопява в непонятна есеистика. Това е едно от високо-елитарните задължения на Съда: да прави информирани съобщения към публичната сфера, които да задават самите параметри на публичния дебат.

 

*Тази статия е разширен вариант на статията на Стефан Попов, отпечатана във в. "Седем" и беше поместена в http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2004/07/19/03_190704bg.shtml

 

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени