Интервю

Харалан Александров: Отглеждаме несретници, които в големия свят все се оказват жертви

Харалан Александров

Снимка: Сега

Българите проявяват първична форма на солидарност със заложниците и не са готови да отстояват високи каузи като отхвърлянето на тероризма, смята социалният антрополог

Веселин Стойнев

- Г-н Александров, с убийството на шофьора заложник нашето общество сякаш изведнъж с "кожата си" усети, че е вече част от глобализирания свят, без да е подготвено да преживее подобни случаи.
- За жалост ние много бързо започнахме да чувстваме негативите на глобализацията, докато явно за позитивите й ще трябва да чакаме още. Доколкото мога интуитивно да твърдя, обществото е неприятно изненадано. Но аз забелязвам мобилизация на солидарност и това е много добра новина, защото солидарността у нас изначално е в тежък дефицит.
- Адекватно ли реагираха институциите на кризата?
- За пореден път стана ясно колко ограничени са възможностите на нашите институции да направят нещо друго, освен да осведомят хората какво се случва с тях, когато се окажат на фронта. За мен човек сам трябва да носи отговорност за живота си, когато отива там, където валят куршуми. Масовото свръхочакване държавата да се погрижи за нас, да ни осигури безопасност, да направи чудеса явно е вече силно фрустрирано и започваме да се учим какво значи да поемаш индивидуален риск, като се движиш по широкия свят.
- Въпреки че институциите пак априори са виновни за гражданите и при тази криза, натискът и очакванията към тях в сравнение с кризата с медиците ни в Либия сякаш намаляват.
- Има такава нагласа и това е разбираемо, защото двата казуса са различни.
--------------
В случая с Либия имаме насрещна институция - вярно, авторитарна, основана на друг, не на правовия интерес, имаме съд, поставил политическия интерес над справедливостта и контролиран от клана на Кадафи. Но все пак това е някакъв партньор, с когото можеш да преговаряш. Големият въпрос е да го подкупваме ли, т.е. да се държим ли с него като с митничар, или да отстояваме твърдите позиции на справедливостта и правото.
---------------
Докато в иракския случай няма отсрещна страна - с терористи просто не може да се преговаря. Затова и тероризмът е толкова плашещо явление - той се изплъзва от всички опити да бъде положен в някаква институционална рамка, която да направи възможно договарянето. В този смисъл смятам, че нашата публика реагира напълно интелигентно, като очаква много повече от институциите при казуса с Либия в сравнение със заложническата криза.
- Въпреки че държавата ни застана твърдо на позицията, че с терористи не се преговаря, и препотвърди външнополитическия си ангажимент към Ирак, все пак не стана ясно какви други средства - а публиката постоянно бе уверявана, че се използват всички възможни такива, - тя използва, за да спаси своите граждани. Дори теоретично те не бяха изговорени. Други демокрации в подобна ситуация, въпреки че официално не преговарят и не отстъпват пред терористи, нелегално използват всевъзможни методи, за да постигнат успех. А ние не знаем какво е направила българската държава.
- Много се съмнявам, че българската държава има такъв ресурс. Тя, изглежда, го имаше преди 1989 г. - съответните служби са поддържали контакти с криминални и прочие нелегитимни мрежи в чужбина. Но ако сега такъв тип контакти са мобилизирани, това пак би могло да бъде оправдано от гледна точка на целта. Но няма как да бъде казано. Аз обаче лично се съмнявам, че нашата държава има ресурса, който би имала една мощна държава за спасяването на свои граждани в подобна ситуация. Не съм експерт в борбата с тероризма и не мога да теоретизирам какво и как е можело да се направи. Но ми се струва, че публиката е махнала с ръка и не очаква да се случи чудо. От първите ходове най ме впечатли реакцията на президента Първанов - неговото поведение бе възможно най-адекватното. Соломон Паси и Бойко Борисов по-скоро запълваха медийното пространство със сигнали, че нещо се прави.
- Управляващите сякаш бяха изплашени, че медийната и обществената критика ще се стоварят над главите им и че ще бъдат държани отговорни, ако двамата шофьори бъдат убити. И поради либийския синдром залитнаха към преекспонирано "развиване на дейност".
- Основателна е тревогата им, че една поредица от трагични случаи може да акумулира масово усещане за външнополитически провали на управлението. Но даването на неизпълними обещания и вдигането на медиен шум - нещо, към което нашите политици са изначално склонни, - в крайна сметка се връща като бумеранг върху им.
- Какво могат да направят политиците, за да спечелят обществеността на своя страна и да се получи единение между институциите и гражданското общество?
- Единственото смислено нещо, което може да се направи в този и в подобни нему случаи, е да се намери правилният език да бъдат казани истините на обществото. Институциите трябва да започнат най-сетне да се държат прозрачно, т.е. да обясняват начина, по който функционират, и най-вече какви са границите на техните възможности. Фантасмагоричните очаквания, че институциите са всесилни, че са върховни разпоредители с реалността, системно се провалят. Оттам и ниското доверие към тях. Преживяването за пълна несигурност и уязвимост е факт и ако политиците си признаят, че и те се чувстват така - а това е очевидно по паническите им реакции, - биха спечелили по-скоро симпатии.
- С авантюризъм в българския характер, с какво ли да си обясним факта, че и след трагедията продължават да пътуват наши шофьори към Ирак? И нито е ясен техният брой, нито какво правят българските институции да ги възпрат.
- Институциите могат да направят малко, понеже това е въпрос на индивидуален избор и избор на съответната фирма, която е пратила шофьорите. От други изследвания сред хора от високорискови професии - например заминаващи в чужбина на работа като сервитьорки и танцьорки - виждаме, че те напълно съзнават, че могат например да станат жертва на трафик, и въпреки всичко заминават. Това е изумително неинтелигентно отношение към опасностите.
- "На мен това няма да ми се случи" - казва обикновено в такива случаи българинът.
- Това е магическо мислене, един много примитивен тип автозащита. Това е наследство отпреди прехода, каращо хората да живеят по хазартен начин - така, сякаш животът им не е ценен, а някакви други неща като печалбата, като това да се покажеш юнак и пр. са по-важни. Тепърва трябва да бъде изследвано какво кара българите да се въвличат във високорискови дейности, за които хората от развития свят не биха и помислили или ако биха го направили, то ще е със съзнанието, че това е изцяло тяхна лична отговорност.
--------------
И тук трябва много ясно да поставим границата на отговорността. Задачата и отговорността на държавата е да даде на своите граждани достатъчно информация за опасностите, които ги дебнат по света. Това много лесно може да бъде организирано, това правят и медиите в достатъчна степен. От друга страна, трябва да се приеме, че индивидите са достатъчно зрели - което за съжаление често пъти не е така - и трябва да правят сами избора си, не да чакат друг да им носи отговорността.
--------------
- Ако погледнем по-утилитарно на проблема, от една страна, държавата не може да отмени свободата на движение на своите граждани, от друга обаче, харчи ресурси заради рисковото им поведение - впрягат се институции, харчат се външнополитически козове и пари за спасяването на живота им. Къде е балансът между свободите на гражданите, които държавата е призвана да отстоява, и последиците от това им свободно поведение, за които и тя трябва да плаща?
- Не съм подготвен да отговоря на такъв въпрос. За да се случи този разговор, трябва да има информирани партньори от двете страни. А аз никак не съм сигурен, че тях ги има. Т.е. трябва да започне разговорът за отговорността, която държавата има към гражданите, и отговорността, която гражданите имат сами за себе си. Обикновено и двете страни се опитват да приватизират печалбите и да национализират отговорността. Но ресурсът, който се изразходва в случаи като този със заложниците, е неимоверно по-голям от ресурса, който би бил похарчен за превенция на подобни ситуации. Но когато се случи драстична ситуация, всички вкупом се впрягаме да решаваме проблема.
--------------------
Това е тип мислене за обществото като пожарна команда. Така преди години, когато като деца си играехме на улицата, имаше такова очакване за солидарност - нашият двор воюваше със съседния и когато някой биваше пленен, всички вкупом трябваше да хукнем да го спасяваме. Това е племенно мислене, не е мислене на атомизирани индивиди, които влизат в сложни отношения помежду си и с обществото. Мобилизацията на голяма група при екстремна ситуация у нас е много примитивна форма на заедност. В същото време наблюдаваме пълна невъзможност за мобилизация на хора при рутинни, всекидневни задачи.
---------------
- За нас остават непознати по-развити форми на солидарност като масовите демонстрации и митингите, каквито срещу тероризма имаше в много европейски страни. Може би защото врагът е абстрактен и няма сграда, под чиито прозорци българинът да скандира?
- Причината е, че ние много трудно се свързваме с ценности и идеологии. Свързването помежду ни е на едно първично равнище на преживяване за уязвимост и за симпатия към жертвата. Това е едно травматично съпреживяване - понеже всички се чувстваме жертва, когато някой изпадне в още по-драстична ситуация, ние сме в състояние да развием емпатия към него и да се просълзим. Между другото тъкмо с това са пълни таблоидните вестници - със сърцераздирателни истории. Много по-трудно е хората да се съберат, за да отстояват кауза - това наистина им изглежда много абстрактно.
-------------
Каузите сякаш по дефиниция сме делегирали на институциите, към които пък, също по дефиниция, сме отчуждени. Преотстъпили сме им правото да вземат морални решения, за да можем самите ние да се държим аморално, да се нагаждаме според конюнктурата, да се чувстваме свободни да обвиняваме политиците, институциите, световната конспирация за всичко, което ни се случва.
Този тип оттегляне от морален ангажимент към високи каузи е и въпрос на неукост.
----------------
А каузите, които ни изкарват по митинги и протести - както бе през 90-те години на миналия век, - са по правило каузи "анти". Разбира се, по-зрелите поколения са жертва и на злоупотреба с високите каузи. Когато те организират от детската градина, училище или ОФ клуба да размахваш на манифестация знаменце в името на световния мир, с това те лишават от възможността да направиш зрял автономен избор. Т.е. ние сме обучавани да се държим отчуждено и аморално спрямо високите каузи. Те могат само да ни връхлитат. И това ни дефинира като жертви за много дълго време. Ако не успееш изпреварващо, от позицията на ценности да се свързваш лично със случващото се в големия свят, все се надяваш, че тъкмо на теб няма да ти се случи нищо лошо, че ще минеш между капките, че ще надхитриш дявола. Рано или късно обаче шамарите изплющяват и тогава се оказва, че си способен единствено да отговориш със сълзи. Така че такъв тип трагични събития са повод да се учим - и хората, и институциите.
- А подобни събития, доколкото глобализацията все повече ни засмуква, вероятно ще стават все по-чести. Дали така все повече ще се оттласкваме от травматизма и ще откриваме като общество по-развити форми на солидарност?
- Обществото е нещо много хетерогенно. Аз продължавам да смятам, че големи части от него обитават една недиференцирана форма на квазипубличност. Тя е сведена до сълзливи истории, с които изобилстват таблоидните вестници...
- ...и популярните телевизии...
- Да. Зрялото, ангажираното и проактивно отношение към света предполага развита демократична публичност, каквато в България още няма, има само някакви острови. Медиите, училището, семейството и институциите на властта продължават да отглеждат и възпитават жертви. Едва когато тази макаренковска доктрина бъде заменена с либерална, когато семейството започне да зачита нормата - сега тя е по-скоро патриархална, възпитаваща зависимост, - когато започне да се възпитават автономност и взаимозависимост, когато институциите започнат да се държат по отчетен и отговорен начин към гражданите, тогава могат да възникнат достатъчно големи обществени групи с принципно различно отношение към света. Иначе ще продължим да живеем по този объркан и нещастен начин - като несретници в глобалния свят.

 

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени