Севим Тахир

 

 

 

Димитър Маринов

 

 

 

Димитър Маринов е противоречива, но в същото време изключително богата личност, която се откроява с неизменна любов към отечеството си. Със своя ярък пример на учител, депутат в Учредителното събрание, изследовател на българската културна и политическа история, основател на Етнографския музей в София и забележителен журналист, той оставя трайни следи в духовния и политическия живот на освободена България.

 

Димитър Маринов е роден в с. Армалуй, което е в състава на сегашното село Вълчедръм, на 14 октомври 1846г. в семейството на Върбан и Наца Мъцанкови. В резултат на кратко боледуване непосредствено след раждането майката Наца умира. Непосилна задача за бащата се оказва отглеждането на детето, поради което решава да го даде „хранениче” на някое бездетно семейство. Така ломският гражданин Марин Банов и съпругата му Вълкана осиновяват новородения Петко, когото прекръстват на Димитър.

 

Марин Банов е крупен търговец, който прекарва 20 години в Цариград,  като 19 от тях служи в конака на Хюсеин паша, заемащ висока длъжност при „Дивана”. През 1840г. Марин Банов решава да се завърне в родния си град Лом, където се залавя за търговия, а по-късно се жени. Със силно вълнение и трепет авторът разкрива изключителната нежност, топли грижи  и любов, които характеризират семейната атмосфера в дома на Банови.

 

С подобна емоционалност споделя спомените си от първия училищен ден на 24 април 1854г., когато Димитър Маринов постъпва в ломското училище. Под наставленията на своя учител Кръстьо Пишурката преминава успешно всички нива и през 1858г. вече е калфа, класник. Като награда за отличното си представяне баща му Марин Банов му подарява няколко книги, които се превръщат в настолни за Димитър Маринов и оказват изключително влияние върху неговата личност и развитие. Тези книги са: ”Аделанда, алпийската пастьорка” 1857г.; „Житието на Алексий, человек Божи” и „Чудесата на Пресветая Богородица”, като последната оказва такова въздействие върху него, че решава да се посвети на Бога и да замине за Света гора.

 

Междувременно през 1858г. майка му Вълкана изпада в нервно разстройство и  на следващата година умира. Под влияние на тази печална случка и по препоръка на първия  учител на М. Димитров - Пишурката, Марин Банов решава да се погрижи синът му да се превърне в уважаван ломски гражданин, получавайки своето образование в Белградската гимназия. Още през 1863г. Димитър Маринов овладява гръцки, немски и френски език, но смъртта на бащата Марин Банов на 27 декември същата година осуетява тези планове. Събитията от злополучната 1863-а оставят трайни следи в съзнанието на Димитър Маринов и пренасочват съдбата му в съвсем различна посока. Смъртта на баща му води неизбежно до разкриването на неговия истински произход и факта, че е храненик. Изхвърлен от алчните си роднини и оставен без  наследство и  подслон, Димитър Маринов  се насочва към Света гора и по-точно към Хилендарския манастир, за да служи на Бога. Мразовитата зима е причина Д. Маринов да остане в подължение на десет месеца в Рилския манастир като ученик и послушник на отец Неофит Рилски. Будната му личност не остава незабелязана и той отново се проявява с отличен успех и завидни качества и умения. Провокиран от възможността да си възвърне изгубеното наследство, Д. Маринов се завръща отново в Лом. Впоследствие решава да постъпи  отново в Ломското училище, където преподава Н. Първанов, един от най-активните деятели на просветното дело.

 

На обществено-политическата дейност Д. Маринов се отдава през 1867г., когато се съзадава ломският таен революционен комитет под влиянието на Тайния революционен комитет в Букурещ. Основна цел на Ломския комитет е подготовката на въоръжено въстание, като за постигането й  Д. Маринов изготвя възвание към българите от севеозападните краища.

 

„Слушайте, братя! Краят на тези наши теглила и чернила, лекът на тия наши болки и патила лежат в самите нас, в нашите почернели и изпопукани от работа ръце... Затова сега гледайте всички сами да се сдружавате в дружини, във всяко село да се състави дружина, всеки да гледа да има пушка, барут и куршуми. Събирайте пари и пазете ги, та с тия пари да купиме пушки.”

 

Тази революционна дейност в Лом е разкрита от турските власти  и са арестувани голяма част от активистите на комитета. Поради тази причина през 1868г. Д. Маринов напуска Лом и с помощта на Иванчо Хаджи Пенчович постъпва във Военното-медицинско училище в Цариград. В периода на своето пребиваване там българската цариградска колония наброява около 40 хиляди души, които са сплотени, финансово и политически стабилни. Именно представителите на цариградската колония поддържат просветното и културно дело чрез значителни парични средства. Приятели на Д. Маринов от Военно-медицинското училище са: Ст. Бобчев, П. Бобеков, А. Шопов, Х. Маринов, С. Муткуров. Обкръжението на младия Д. Маринов представлява ново поколение българи, решени на всяка цена да се борят за свободата на своето отечество и своя народ. Поради здравословни проблеми той се завръща отново в Лом, за да се лекува, и прекъсва своето обучение във Военно-медицинското училище в Цариград. Така изправен за пореден път пред избор, Д. Маринов приема съвета на екзарх Антим I да продължи своето образовние в Полтавската военна гимназия, но поради редица лични съображение за Русия заминава С. Муткуров, а Д. Маринов – за Белград. Впечатлявайки със своите знания и култура изпитващата комисия, той да постъпи в последния клас на Белградската Семинария.

 

След Лом и Цариград  в сръбската столица той преминава истинска политическа школа и едновременно с бившите участници в двете български легии поддържа тесни връзки с клуба на създаващата се сръбска радикална партия. Освен републиканските идеи на радикалите твърде много му допада тяхната мисъл, че българското отечество се разпростира върху областите: Мизия, Тракия, Македония. Според неговото собствено признание това са причините да публикува в сп. „Освобождение” статии в защита на по-тясното сръбско-българско сътрудничество и на републиканската форма на управление в двете страни. Във връзка с един скандал относно подготовката на учителите за Македония, които ще проповядват сърбизъм там той е отстранен от Семинарията, а издръжката му е отнета.

 

В тази ситуация с помощта на Ильо Марков и П. Хитов  Д. Маринов започва практика като частен учител по френски и математика в заможни сръбски семейства - Пачич и Живадинович. По-късно му е отпусната ежемесечна стипендия в размер на десет австрийски жълтици от Добродетелната дружина. Осигурен материално Д. Маринов завършва през 1872г. Белградската класическа гимназия, а една година по-късно вече е студент във Филологическия отдел на Белградската велика школа. В тази среда той се оформя като славянофил и противник на робството.

 

С юношески жар той възприема идеята на Панайот Хитов да организират една юношеска дружина и  да осъществят „бунтовническа екскурзия” до Сливенския балкан. След като турската легация обръща внимание на сръбското правителство за направената демонстрация по главната улица на Белград, Панайот Хитов е задържан. Идеята пропада, но 15-членната дружина от младежи е твърдо решена да се завърне в България за  да „сее семето на просвещението, семето на народното пробуждане и свестяване”.  Във връзка с една инициатива на  Д. Маринов за създаване на българско дружество в Белград, за което той е обвинен в българска пропаганда срещу Сърбия и династията.  По този повод той заявява: ”При това единство има ли нужда от пропаганда да ни убеждават, че аз съм българин, а ти си сърбин..... Да, ние сме един народ и само злата орисия и съдбата ни е разделила, а заинтересувани западни държавници и историци раздухват пламъка на раздора. Нека тия раздори изчезнат и тогава сръбско-българското племе под новото име юго-славяни ще живеят в едно пространство от Карпатите до Атон и от Триест до Цариград...”

 

По думите на автора по-голяма манифестация за българо-сръбско единство и сътрудничество не е имало никога преди това, но както той самият посочва „нашите раздори развялят всичко”. 

 

По това време в Сърбия покрай консервативната и либералната партии се образува нова партия – радикалната, начело с Адам Богославеевич, които печелят мнозинство на провелите се избори.  Д. Маринов се свързва с лидера на радикалите и дори взема участие в подготовката на  в. „Освобождение” ( вестник на радикалите с редактор Светозар Маркович), като за една своя статия той е съден в Белград. Тази статия гласи: „Българите и сърбите са един народ, двамина братя родени еднокръвни. Турците и немците искат да ни разделят, да всеят вражда и несъгласие. Немци и турци това не могат да сторят, защото ги познаваме. Ще сторят по-успешно или българи или сърби и турците намериха такива. В Сърбия това е Милоевич.”

 

 На Петровден 1875г. Д. Маринов се завръща отново в Лом, за да поеме ломската школа и е назначен за главен учител в местното училище. Бунтовната атмосфера, която открива в града го провокира да се откаже от научните си занимания и да се отдаде  с огромна енергия на просветното дело, вярвайки, че кризата в Османската империя ще се задълбочи и неизменно ще постави българите пред проблема за организирането на голяма революционно-въстаническа акция. Въпреки че до сформирането на революционен комитет в Лом не се достига, някои от ломските революционери поддържат тесни връзки с врачанските активисти. Учителската практика на Маринов се прекъсва от настъпването на 1876г. „когато на 1 май избухва Априлското въстание. Младият ломски учител не остава настрана от  революционното дело, за което свидетелства един трагичен епизод, описан обстойно в биографията му. След гибелта на Ботевата чета двама от войводите Иваница Данчев и Кирил Ботев, изостанали от четата с големи премеждия се добират до Лом, където със съдействието на Д. Маринов  се опитват да минат от другата страна на Дунава. След като получават фалшиви тескерета за легалното си преминаване те закъсняват за пристанището и по-късно са арестувани. Двамата четници разказват всичко на турските власти, като не забравят да споменат и за благодетеля им в Лом - Д. Маринов. Последва потресаващо описание на разпитите и затворите, където е държан Маринов. След многократните разпити, мъчения и изтезания в Лом, Видин и Русе Д. Маринов е осъден на 3 години затвор.

 

Докато е в Ломския затвор, научава вестта за Освобождението на България. Относно „руската окупационна власт” той споделя следното: ”Който е чел или прочете Санстефанския  догор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една независима Санстефанска България, а една руска заддунайска губерния.....За административни управници, като се почне от губернаторите, па до окръжните началници беха всички руски монархисти, бюрократи. Окръжните началници беха почти всички гвардейски офицери, надути, горделиви и пияници, и всички в тила, защото беха всички с протекции. Те гледаха на българите с презрение, към населението те беха груби и насилници, за тех закон немаше: волята и техните капризи беха закон.....О, колко Али Риза бей и Исмаил войвода, двамина ломски управници, прочути със своите кефове бледнеят пред руския гвардейски капитан Павел Нечаев, а колко тоя гвардейски капитан руски, малък и жалък се представя пред благородството на Хюсеин бей, каймаканинът, който ме арестува.....И България дотогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които както покойният Вазов още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех в тех през едни времена на наивност и поболепие. Те са на изчезване, но още тормозят нашия държавен живот.”

 

Като аргумент на тези свои твърдения излага на показ деянията на Нечаев и описва в общи линии  непрофесионалното поведение на руските гвардейски офицери.

 

На първите избори  за управителни общински и окръжни административно-съдебни органи той е избран за председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд. След като е избран като депутат,  по право участва и в Учредителното събрание през 1879г. Когато е  представен проектът за Конституция, той застава на страната на младите - „либералите”, които се застъпват за по-широки права и свободи на българските граждани. Д. Маринов е един от най-ревностните защитници на идеята за поставяне на суверенната власт в ръцете на народа и за пълната зависимост на княжеската власт  от парламента.

 

След завръщането си в Лом той е преместен на същата длъжност - съдия в Силистра, а след това и в Русе.  Пред Д. Маринов се разкрива широко поле за изява още повече, че след създаването си на 27 юни 1979г. зад него стои силната и популярна Либерална партия, чийто печатен орган е „Целокупна България”, в който Маринов сътрудничи най-активно. Д. Маринов ратува за демократични идеи и порядки, които ще увлекат народа по пътя на парламентарното управление. Въпреки успехите си в юриспруденцията Д. Маринов се отказва от администраторската си кариера и през 1883г. решава да се отдаде изцяло на просветното и научно дело. Той напуска съдилището в Русе и постъпва на работа в Ломската гимназия, продължавайки своите научни изследвания в областта на българския фолклор и етнография. От страниците на неговата биография ще забележим изключителната му подкрепа и твърдата му позиция на страната на Стамболов, които го ангажират за картък период с управлението на окръг Лом.

 

По време на директорската си служба в Русе през 1888г., подпомогнат от министъра на просвещението, започва подготовката на поредицата „Жива старина”, която излиза през 1891-1894г. Наред с научните си занимания все по-актино се включва в политическия живот на страната, като изпраща кореспонденции, пише политически брошури, в които осъжда великосръбския шовенизъм и многократно отрича с неоспорими факти сръбския характер на Македония. В този период България се намира в чувствителна изолация от външния свят, а вътрешнополитическата обстановка се характеризира с размирици, заговори, преследвания на русофилски партии и дейци.

 

Тези два фактора създават атмосфера на обща неувереност и напрежение. През 1893г. Д. Маринов е назначен на работа първоначално като директор на Софийската девическа гимназия, а по-късно и на Народната библиотека. Година по-късно е уволенн от този пост, като причините за това са свързани с „най-тъжните спомени от неговия живот”, а именно „изтребление на Стамболовщината”. Като ревностен поддръжник на Стамболов Маринов също попада под ударите на тази чистка. За известен период от време той се оттегля от политиката и се отдава изцяло на книжовна дейност, а през 1899г. приема поканата на Българската Екзархия и поема длъжността на главен редактор на екзархийския ветсник  в. „Вести”, който се издава в Цариград. След като за  министър на просвещението се назначава  проф. Иван  Шишманов,  Д. Маринов  се захваща с организирането на институт – център на българската духовна  и материална култура и традиция и уреждането  на Етнографския музей. Както той самият споделя „през 1904г., 1905г., 1906г. аз на кон избродих всичките краища на България и откупих всичко, що намерих важно за нашата първобитна култура и изпратих в музея”. Приносът му за българската етнография и фолклор се изразява и в създаването на печатен орган на музея, наречен Известия на Етнографския музей”.

 

Важни за политическата му биография са принципите, които той защитава ревностно с необорими факти: „ Ако искаме другите да ни уважават като народ, длъжни сме сами да сторим това т.е. правителствата да отстояват на всяка крачка българските национални интереси. Старото и дълго експлоатирано русофилско гледище за съвпадението на българските интереси с руските е престъпно. Като велика сила Русия следва собствените си политически  начертания, така че да се говори за общност на интересите е най-малко политическо късогледство.” Значими са и неговите изследвания в областта на политическата ни история, като една част от тях посвещава на средновековните личности и проблеми, друга на възрожденските ни дейци,  а трета на добре познати  българи, които са били близо до самия него.

 

 Като част от възрожденската интелигенция  той се включва в борбта за просветно издигане, църковна независимост  и, разбира се, политическа свобода на българския народ. Прави впечатление неговата искреност по отношение на революционната борба и изключителния принос на просветното крило в национално-освободителното движение, политиката на Русия, дейността на временните руски власти, както и политическия живот в България след освобожденто. В своята биография Д. Маринов споделя с майсторството на своето перо впечатленията си от тогавашните български градове и села, народния бит, обичаи, както и нравите на хората от различни социални слоеве.

 

След Освобождението Д. Маринов заема различни административни постове и упражнява професиите: журналист, етнограф и учител до края на своя житейски път на 10 януари 1940г. Със своето богато творчество и общественозначимо дело Димитър Маринов заема важно място, както в културната, така и в политическата ни история. Достойнството на неговите биографични спомени се крие именно във факта, че те предствляват една искрена изповед на емоции, чувства, преживявания, очаквания  и вярвания, които по-уникален начин пресъздават една  атмосфера от минал исторически период и рисуват пред читателя историческата и социална действителност, пречупена през погледна на изключителната личност на общественика Димитър Маринов.

 

Забележка: Рефератът за Димитър Маринов е изготвена от Севим Тахир - студентка в трети курс специалност политология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" през учебната 2007-2008 година. Използван източник - „Спомени из моя живот или моята биография” от Димитър Маринов

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История |
Етнография и фолклор |  Българска кухня| Поглед към деня