Димитър Маринов

 

 През 1846 г. в бедно селско семейство започва своя житейски път един от големите народни борци, просветители и обществени дейци. Майка му почива малко след раждането му и за него търсят да му намерят храненик. Искали са го на много места, но баща му държал да го остави в добри ръце. Осиновява го богато семейство от Лом, което няма собстевени деца. При тях той се радва на особено внимание и нежност, никога не бил наказван с бой и рядко бил мъмрен, дори по неговите думи бил малко разглезен. Радвал се на щастливо и спокойно детство.

Новият му баща, Марин Стамболията, бил уважаван търговец, живял 19 години в Истанбул при паша Хюсеин, от когото получил крупна сума пари в благодарност за това, че не го е предал, когато изпаднал в немилост. По характер бил кротък и благ, бил избиран за училищен настоятел няколко пъти и изпълнявал длъжността с преданост.

През 1854 г. започва училище, където му преподава известният народен будител Кръстьо Пишурка. Там на него му е обръщано специално внимание. Tой показва своите способности още когато е изпитван за първи път за влизане в по-горен клас. Отговаря на всичките зададени му въпроси без грешка (докато с другите деца не е било така), от което остава безкрайно щастлив. До 1858 г. минава всички класове и преминава в стаята на калфите.

За награда баща му му купува три книги, които оставят отпечатък у него за цял живот. Под тяхно влияние в него се появило желание за странстване и приключения, които благодарение на баща му прерастнали в желание да се учи добре, да стане студент и да отиде в Италия, за която се разказва в книгата.

„Житието на Алекси” пък запалило стремеж в него да се посвети на Бог, да стане светец. Така, когато идва владиката Паисий в Лом, той е подстриган за инодякон и от този ден станал ревностен черковник.

През 1858 г. майка му изпада в нервно разстройство и една година по-късно умира. Това се отразява силно на младия Митко и по думите му „остарял с години”.

Започва да помага на баща си в дюкяна, но не се отделял от училището. Баща му искал да му осигури високо образование и решава да го изпрати в Белградската гимназия. Затова Пишурката започва да го учи на френски и гръцки, а един сръбски търговец – на латински, немски и сръбски. Така до 17-годишен, той вече може да говори свободно на гръцки, немски и френски.

За негово нещастие всички планове пропадат, когато през 1863 г. умира и баща му. На смъртния си час той му дава 100 златни жълтици и му казва следните мъдри думи: „По курви да не ходиш и за курва пари да не даваш; карти в ръце да не ловиш; от пиянство и пияници далеко да бягаш; с лоши другари да не дружиш; думата, която си дал, твърдо да държиш, защото вол се вързва за рога, а човек за езика; по-стари и по-учени почитай; моли се Богу заран и вечер, труди се и учи и Бог няма да те остави.”

Тогава той разбира, че е храненик и че ще го изгонят от къщата след смъртта на баща му. В една студена зимна вечер вуйчо му отива при него, изхвърля го от къщата и той остава на улицата, без да има къде да отиде. Междувременно остава и без пари, защото неговият кумец Младен го измамва и му взима парите, оставени от баща му. Скитайки се из пустите улици на града, той е заловен от нощния караул и прибран в конака. Там той размишлява за променливостта на човешката съдба: „Аз Митко Маринов... до вчера щастлив, обичан и уважаван, днес като нощен скитник по улуците, уловен от стражарите и докаран в конака да ме арестуват... Силно обаче порази душата ми друго обстоятелство. Исмаил чауш, турчин неверник и още читак ме прибра любезно, не ми каза ни една оскърбителна дума, и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен черковник и проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен едно дете, безпомощно.”

По-късно успява да си вземе дрехите от вуйчо си и 250 гроша и решава да бяга от Лом. На 9 януари 1864 г. изоставя мечтите си за наука и тръгва за Света Гора. Снежна виелица и глад едва не го погубват, докато се опитва да премине Балкана, но там той е намерен от приятеля на баща му, чичо Петър. Той му обяснява, че в това време пътищата са лоши и няма да може да стигне до Света Гора, а по-добре да презимува в Рилския манастир и напролет да продължи и Митко се съгласява. Там той е забелязан от Неофит Рилски и след като го изпитва да провери знанията му го харесва и приема за свой ученик.

След няколко месеца получава писмо, което го кара да се върне в Лом. Оказва се, че 95-годишният му дядо, който много го обича, иска да остане при него, докато умре, а освен това му завещава цялата къща с покъщнината и лозята. Митко се съгласява и пише писмо на Неофит Рилски, който му отговаря, че одобрява постъпката му, но му заръчва да не оставя обета си да служи на Бога и да не се отказва от учението.

Оставайки в Лом, той първоначално започва да помага на един ломски търговец в дюкяна му. След това през 1865 г., когато неговият съгражданин Никола Първанов завършва Белградската школа и се завръща да учителства в Лом, той се връща към мечтите си да стане учен човек.

През 1867 г. поема революционното дело. Превежда на достъпен за народа език „Възванието на българския революционен комитет”, което го разпечатват и разпространяват по селата. Това възвание обаче е хванато у един от неговите съмишленици и всички са арестувани и откарани в затвора във Видин.

След като излиза от затвора той вече е завършил трети клас, а в Ломското училище няма по-горен, затова у Димитър Маринов се връща старата мисъл да се посвети на Бог, но неговите учители Пишурка и Първанов го съветват да учи докато е млад, а след това, ако все още има такова желние, да отиде в манастир, но като учен ще е по-полезен – и на църквата и на народа.

Единственият проблем, който стои пред мечтата му за учение, е лошото му материално положение. Неговите учители му казват, че в Истамбул има училища, за които не се плаща, а само трябва да има някой да го препоръча. Те му дали голяма надежда, защото имали много познати там. И така той събира пари за пътни и снабден с няколко препоръчителни писма, тръгва за Цариград. На 15 ноември 1868 г. пристига в града край Босфора и отива при Архимандрит Григорий, който го кани да се настани при него и му обещава, че ще му намери училище да учи.

По това време в Цариград се води битка за създаване на самостоятелна българска екзархия. Интерсни са коментарите на Димитър Маринов за дейността на тези борци, известни като „стари”, които са в противоречие с дейността на „младите” – революционерите – които казват, че „Свободата не иска Екзарха, но иска Караджата”, и заслужава да бъде цитиран:

„Нашите стари дейци – мирски и духовни, които водеха упорита борба за черковно-духовното ни освобождение от Гръцката патриаршия, не беха и не можеха да бъдат против едно движение за политическа свобода, обаче, познавайки из дълбоко развитието и състоянието на народа, беха уверени, че нашият народ не е в положение да води и издържа една борба с Турската империя, следователно едно революционно движение ще донесе хиляди нещастия на народа, а полза никаква. Ние не бехме още национално закреплели; още народът се делеше на гръкомани и българи. Ето защо те избраха еволюционен път, по който нашият народ в целокупното българско отечество ще закрепне национално, ще се издигне стопантсвено, търговски и в просветителско отношение и тогава чак ще почне да се мисли и за политическо освобождение.”

60 години по-късно той все още с болка на сърцето си спомня за Априлското въстание и Освободителната война, която той смята за завоевателна, като големи грешки на българското националноосвободително движение, последвани от бедите на българския народ в новата му история. 1876 г. ”славната и страшната, която покри отечеството ни с пепелища и кости, а потопи народа в сълзи и кръв и унищожи вековно благосъстояние народно и духовна култура, достигната с полувековен труд. Черковното дело бе издъно раздрусано. Националният черковно-културен напредък на българското племе бе спрен.”

Единствената възможност за него е да запише в медицинското турско училище, тъй като само там приемат безплатно и без препоръка от мисионер или паша. Това училище има за цел да приготвя лекари за турската армия. Колкото и да не му е приятно да служи на турците, той е принуден да приеме тази възможност. Училището му осигурява храна, квартира и облекло, което донякъде решава проблема с неговото лошо материално положение.

Типично за Димитър Маринов, може би вслушвайки се в съветите на баща си, е че където и да го отвее съдбата, той винаги успява да създаде добри приятелски отношения с всички, а да другарува с най-изявените и интелигентни между тях, познати ни от учебниците по история. В Цариград негов неразделен приятел става Стефан Бобчев. С него си дават клетва, че ще бъдат цял живот заедно и ще работят съвместно както в книжното дело, така и в политиката. По-късно обаче политическите борби ги разделят. Стефан Бобчев става фанатизиран русофил, а за разлика от него опознаването на истинските подбуди на руските освободители и тяхната дипломация след войната прави Маринов русофоб и краен националист, като подчертава, че русофоб е не към руския народ, а само към руската дипломация и политика.

Заедно с Бобчев и други будни българи от Цариград създават тайно дружество, наречено „Напред”, на което той става председател. Това дружетсво се занимава с четене на сказки, вестници, разискване върху статии и въпроси. Издават и вестник с гръмкото име „Балкан”.

Поради оскъдната и лоша храна и от простуда се разболява. Започва да храчи кръв и гной. Положението му става много тежко и от училището го пускат в безсрочен отпуск. Лекарите не дават почти никаква надежда да се оправи.

Заминава за Лом, където остава сред овцете, носят му силна храна и вино, а сродниците му го обграждат с внимание. След няколко седмици се съвзема и постепенно започва да се възстановява.

През м. септември 1870 г. се завръща в Цариград, но вече е твърдо решен да напусне турското училище. Дедо Антим го урежда да запише в руското военно училище в Полтава, но докторите му казват, че неговото положение не позволява да живее в толкова северен град. Затова решават да го пратят в Белград.

След като се подготвя за изпитите през месец август на следващата година отпътува за сръбската столица. Тогава той е върл привърженик на идеята за югославянска федерация, за сръбско-българска дружба. Затова още във влака успява да се сприятели с група сърби и след една кратка, но сърдечна реч, става всеобщ любимец.

Първата му работа в Белград е да намери българските революционери, установили се по това време в града – Панайот Хитов, дедо Ильо войвода, дедо Цеко войвода и други.

Първоначалното му намерение е да запише в Семинарията, тъй като там му е уредено всичко, но го съветват да учи в класическата гимназия, за където обаче няма пари. Преценява, че ако харчи само по 6 гроша на ден, ще му стигнат за зимата, а за след това - каквото Господ отреди. Приемат го в IV клас на класическата гимназия и започва отново да учи усилено, а резултатите му винаги са отлични.

Негов преподавател там е сръбският шовинист професор Милош Милоевич, с когото на два пъти има проблеми. Той си е надписал тетрадката „Димитър Маринов”, а учителят му, като я взима да му я проверява, всеки път му я поправя на „Димитрия Мариновича”, а Маринов къса корицата и пак си пише името по български. Накрая разгневява професора, като пише Димитрийе Мариновъ, като по този начин не му позволява да го поправи. Въпреки това продължава винаги да му пише 6. Втората случка е когато във връзка с историята, сръбският професор казва, че българите винаги са били, и сега са „подли, непочтени, лъжци и убийци”. Това изказване засяга националната гордост на Маринов и той, искайки извинение, напуска залата и отива при директора. Всичките му съученици се изказват в негова защите пред директора и след тази случка професор Милиович не преподава повече в техния клас.

Материалното му положение през тези години е изключително лошо и той е принуден да гладува. Въпреки това продължава да постига отлични резултати от учението и държи отлично поведение. Това му създава добро име и негов преподавател по френски език го препоръчва на едно семейство да преподава частни уроци по френски на децата им с месечна заплата от около 200 гроша. Друго семейство пък го приютява при тях на квартира, а в замяна на това дава уроци на децата им. За два месеца получава стипендия по ходатайство на дедо Антим от по 250 гроша. Също така се ползва с правото да преподава в училището при отсъствие на преподавател и това му носи допълнителни приходи. Не след дълго започва да преподава и на друг слаб ученик по математика отново срещу 200 гроша на месец. Задълженията като частен учител изпълнява добре и неговите ученици получават добри оценки и остават доволни от него. Същата година се прибира в Лом и продава лозето си за 3500 гроша, с което се осигурява за следващата година.

След като се връща в Белград, Панайот Хитов го запалва с идеята да организират чета, която да мине по билото на Стара Планина до Черно море, без да води никакви сражения, а само с учебна цел – да ги подготви за бъдещи войводи. Маринов възприема идеята с юношеска жар и успява да агитира още 15 свои другари. В урочения ден се обличат в бунтовнически униформи, грабват пушки и с песен на уста минавайки през няколко села, стигат улиците на Белград. Турската легация обаче разбира за това и поисква от сръбските власти да се накажат бунтовниците. Вината поема Панайот Хитов и е викан при министъра, а всички останали нямат неприятности, но идеята за чета пропада.

По негова идея се създава дружество с цел да се сплотяват българите в изгнание. В него членуват много българи от Македония и дори се записват негови приятели сърби, защото дружетсвото се занимава със строго научна дейност. По негова покана се присъединява и негов преподавател сърбин. Неговият предишен преподавател, Милоевич, с когото има неприятности, го натопява пред сръбските власти, че се занимава с антисръбска пропаганда. Това обвинение не издържа, когато всичките му приятели сърби, членуващи в дружетсвото, се застъпват за него и казват, че там се приказва само за любов и единение между сърби и българи.

За празника на св. Кирил и Методий дружеството организира грандиозно тържество, на което са поканени професори, търговци, граждани, всички сръбски министри и дори княз Милан. Света литургия отслужва митрополита, а вечерта се организира литературна забава. Изнасят се емоционални речи за югославянско обединение, за единство на сърбите и българите. Маринов отбелязва, че тогава все още шовинизмът не е отровил сръбския народ и тези идеи били добре приемани. След това събитие обаче настъпват вътрешни борби в дружеството за председателското място и той, погнусен от това, подава оставка и напуска дружетсвото. Опитва се да ги сдобри, но не успява.

През новата учебна година – 1872-1873 г. – той има отново по всички предмети отлични оценки. Негов преподавател му помага, като му намира работа като преводач на един френски инженер. Маринов се ползва със специално отношение и си позволява да ходи в заведението, в което пият бирата си и преподавателите. На въпрос на недоволните негови съученици не е ли това забранено, директорът отговаря, че „за другите ученици е забранено, но за ученика Д. Маринов е позволено”. Причините, които изтъква той, да ходи в тази бирария, са: „Именно затова и аз ходя там, защото от отбраното общество, което ходи в тази бирарийница, включително и професорите, аз черпя поука; виждам как се отнасят, слушам полезни разговори, поучителни. Аз мога да ходя, дето няма да ме виждат професорите, каквото правите вие, но там няма нищо поучително: пиянство, псувни, неприлични разговори, а не редко и сбивания – а тия неща не са полезни, а вредни.”

Забелязва, че ученичките, на които преподава, започват да се увличат по него, получава от тях писма и подаръци. Но той, въпреки че вече е на 27 години, страни от всякакви любовни авантюри, защото неговата цел не е друга, а освобождението на България.

Маринов вниква дълбоко в политическия живот в Сърбия и по-специално се запознава с една от най-силните партии – тази на радикалите – и техния лидер Адам Богосавлевич. Сближава се много с него и започва да ходи редовно в техния клуб и да говорят нашироко за сръбско-българското единство. Адам постига успех на изборите, въпреки терора, но по-късно е арестуван и обесен.

През това време в родния му град Лом стават настъпват промени – общината преминава в ръцете на младите, и те започват да му пишат писма да се връща, защото имат нужда от учител.

Той отвръща на призивите и в 1875 г. се завръща в Лом, където започва работа като главен учител. Веднага Маринов започва да сее великата идея за националното възраждане. Става инициатор за създаването на фонд, който за пред турските власти се занимава със събиране на средства за бедните ученици, но истинската му цел е подготовката за революционна борба. Участници във фонда стават първенците на града, богаташи и търговци, които според думите му не стават за борба, но осигуряват нужните средства.

Турските власти усещат заговора срещу тяхната власт и започват да слухтят за всяка информация, използвайки за шпиони първоначлно турци, след това други християни – гърци и амренци, а българи по-рядко.

Започват и на него да му създават неприятности и да клеветничат срещу него. Първоначално го обвиняват, че в часовете по гимнастика преподава военна подготовка и затова е принуден да прекрати тези учебни часове. След това негови ученици без негово знание изравят костите на един турчин и ги занасят в училището, за да ги използват за изучаване на човешкото тяло. Него го викат в конака и го обвиняват, че осквернил гроба на един правоверец и учениците поругавали костите му. Той обаче впечатлява всички с интелигентното и красноречиво обяснение и турските първенци се съгласяват, че не е извършено нощо нередно.

Идва 1876 г., кипи революционната подготовка. „Нямаше българин, който да не беше заразен с революционната мисъл: едни се готвеха физически да заемат участие и жертвуват живота си, а други предлагаха своите материални и парични средства, но всички беха за борба. ... за никакви предатели не можеше да се помисли, обаче те не беха приготвени за борци, за борба”. Със съжаление отбелязва, че въпреки това неговият окръг е изостанал в това отношение. Като една от причините за това посочва главния апостол на Врачанския революционен окръг, Стоян Заимов, когото смята за неспособен за тази работа. Заимов не излизал изобщо от Враца, събирал ратници само от града, а когато дошло време за въстание дори и те се изпокрили.

Когато по-късно Маринов създава комитет, заедно с учителя и кмета на село Прогорелец, той се опитва да влезне във връзка със Заимов, но без резултат. Установили контакти с много други врачанци, с които координирали подготовката, но от тях научил, че Заимов не бил на мястото си и смятат, че много млади мъже ще си отидат напразно.

Идва пролетта и те чакат с нетърпение да започне борбата. Той вече е приготвил пушка, фишеци, мушама, цървули и чанта. Планът им е, когато настъпи момента, да се присъединят към врачанци, които имат добра стратегия за отбрана на града, а при несполука – да се оттеглят към Сърбия. Въстанието обаче избухва преди очакваното, когато все още неговият окръг не бил готов. От Враца не идва никаква вест.

Новината за пристигането на Ботевата чета пристига с надеждата, че тя ще разбуди Враца и ще могат и те да се присъединят към борбата. Само след три дни обаче разбират, че четата е напълно разбита и само отделни борци успели да избягат и да се спасят. Двама от членовете на четата, между които и самият брат на Христо Ботев, които по късмет успели да се измъкнат живи, търсят укритие при него. Маринов, въпреки че не може да бъде абсолютно сигурен дали му казват истината, или са турски шпиони, ги приема в своята къща. Това обаче се разбира в конака и българските първенци са викани да дават обяснения, след което му съобщават и на него. Той се опитва да обясни на двамата бунтовници, че трябва да се преместят на друго място, но те страхувайки се, че иска да ги предаде, му отказват. Патриотизмът му не му позволява дори да си помисли да ги предаде. Затова взима решение, съвършено самоотрицателно, характерно само за изключителни исторически личности. Ако дойдат стражарите да правят обиск, той им казва, че ще запали къщата и ще се самозастрелят. Това, което го кара да размисли, е изключителното му благородство. Дори при мисълта за смъртта си, той не се тревожи за себе си, а за своите близки: „Ще дойдат заптии; ще запалим къщата, ще се застреляме – до тук хубаво. А като гори къщата, ако духне вятър, ще изгорят и околните къщи – а те беха всички на мои съседи, добри, но беднички; ами ако стане това късно през нощта, няма ли да изгорят и децата, и жените. И туй всичко ще се срути с проклятие на главата ми!”

Затова променя решението си. Облича ги със свои дрехи и обувки и с помощта на свой приятел успява да ги качи на параход на Дунава, с който да се спасят. За нещастие те се издънват и биват заловени от турските власти. Двамата бунтовници излизат малодушни и издават не само истината за Димитър Маринов, че ги е крил у тях, но и че имало революционен комитет в Лом, на който той бил секретар. Не знаейки за това, Маринов, обяснява пред каймаканина, че тия двамата са почукали на вратата му една вечер, казали, че са чужденци и молели за пари. Той им дал пари, а дал на единия и обуща, понеже бил бос, но не ги пуснал да пренощуват и те заминали. На въпроса не се ли е усъмнил, че може да са комити, той смайва всички, като казва, че се е усъмнил, но дори да бил сигурен, че са, съвестта му не би му позволила да ги предаде, след което обяснява искрено за своите мотиви. Разказва, че той като учител учи децата да бъдат добри християни, да обичат своето отечество, а ако предаде тези двама патриоти, след това няма да има очи да говори пред тях в училището, няма да може да преподава в църква. „Греха ми знаете, готов съм да понеса и наказанието, но недейте иска да стана предател, да бъда непотребна твар ни в черква, ни в училище!” Дава пример и с турски ходжа, като се опита да ги накара да се почувстват на негово място, също така говори за турската мощ, което впечатлява турците и спечелва техните симпатии.

Но двамата бунтовници продължават да клеветничат срещу него, което кара турците да продължават да го разпитват. Той запазва самообладание и казва, че е казал всичката истина. Хвърлят го в томрука, което представлява вид затвор, но с ужасяващи условия – влажни тъмни стаи, в които нито светлина, нито топлина прониква, напълнена с вода, така че затворникът, окован във вериги, краката му да газят до колената в рядка кал. Окован целия във вериги, така че да не може да помръдне, той прекарва три мъчителни дни и нощи, опитвайки се да изтръгнат от него самопризнания. За да се подсилят страданията му, не му се дава ни храна, ни вода, а един път на ден е изкарван да му се удрят жестоки удари с тояги, придружени с цинични псувни – първия ден 10, втория – 20, а третия – 30. Тези мъчения той казва, че издържал, без да чувства никаква болка. „Види се дълбокото ми съзнание, че аз страдах за една света и светла идея ми даваше сила да не усещам болки. Припомних си мъките, на които са били подлагани и мъчениците Христови. Има нещо в човека, което е несъкрушимо, някаква душевна сила, някаква несъкрушима мощ, която се не поддава да я схванем, да я познаем, а която се появява само в извънредни случаи в нашия живот и владее над нашата плът, над нашава воля.”

На такива зверски мъчения само нечовешка воля може да устои. На четвъртия ден сутринта казва, че вече не чувствал нито жажда, нито глад, не чувства своето физическо тяло, но духът му бил жив и той тържествува в него. Той му дава сили да изтърпи всичко и да не каже нито дума за някой от своите другари. Пред каймакамина казва, че не знае нищо повече от това, което е казал и ако не му вярва – да го обесят.

След две недели го пращат за Видинския затвор. По пътя неговите ученици го наобграждат и изразяват своята признателност, целувайки му ръката, а той не можейки да ги прегърне, само плаче. Във Видинския затвор прекарва още три мъчителни дни без храна и вода, а на третия ден, когато дава на килитчията една монета, за да му донесе вода, той се изгавря с него, като му дава ибрик, пълен наполовина с вода и наполовина с човешка смрад. След това получава от Ремзи бей един силен шамар, задето се опитва да седне на предложения му стол. Това така го разгневява, че замахва с веригата да удари бея, но за негово щастие беят бързо се навежда и се спасява. Димитър Маринов винаги и във всяко положение търси правдата и защитава себе си. По-късно обяснява на пашата за случая. Казва му, че ако той е виновен – има съд, има бесилка, но защо ще го бият преди това? Пашата се съгласява с него и смъмря бея. След като разказва и случката с килитчията, той е повикан, удря му четири толкова силни плесника, че му изхвръкнал един зъб, и го праща в затвора.

Следващата спирка е затворът в Русе. Там отново е разпитван заедно с още мнозина бунтовници. На затворниците лъжливо им е казано, че ще ги обесят, а те вместо да се уплашат, изпадат във възторг и започват да пеят български революционни песни.

Там се провежда съдебният процес. Неговата присъда е да излежи три години в Ломския затвор. Известно време прекарва във Видинския затвор, където изглежда забравят, че трябва да го преместят в Лом. Един ден на оглед идва Хакь паша, който е бил председателят на съда, който го осъжда. След като го вижда там, казва, че даскал ефенди трябва да бъде пратен в Лом, а за всеобщо смайване, той засвидетелсва своето уважение към Маринов, като отива при него, стиска му ръката и му казва на френски „Сбогом и довиждане в Лом”.

След като е откаран в Лом, той е приет много благосклонно от каймакамина и вместо в затвора, който е тесен, го настаняват в кауша на стражарите.

Неговите ученици веднага идват да го видят и да му целуват ръка. Толкова е обичан от всички, че хората доброволно събирали средства, за да му пращат храна, която понякога е толкова много, че храни и другите затворници и даже стражарите-турци. Кметовете от селата идват да го наобикалят и всеки път му оставят по 20 или по повече лева. Неговите приятели го трогват особено много, когато събират и му занасят 30 турски лири в знак на благодарност, че не ги е издал и с това е спасил и тях, и семействата им.

Първоначално не го пускат да излиза от конака без разрешение на юзбашията, а на църква - изобщо, но след известно време го пускат да отиде на черква, където всички го наобграждат, радват му се и искат да се ръкуват с него. След всички изпитания, през които е преминал, той става герой и всеобщ любимец.

След едно питане на каймакамина, той се изтърва да каже, че дъщерята на Кръстьо Пишурка, Витка, му е годеница и те започват да гледат на него с друго око. Смятат, че щом е сгоден, той е вързан по-здраво отколкото с веригите. Това обаче не било истина и слухът, който плъзнал из целия град, силно го измъчва. Затова той иска час по скоро да обясни на семейство Пишуркови какво е станало. Когато се извинява, разбира, че те много се зарадвали от този слух и същата вечер той се сгодява за Витка.

След като става ясно, че Русия ще обяви война на Турция, турците започват да струпват войски по Дунава. С войската в Лом идва и един интелигентен и образован сирийски подполковник на име Лютфи бей. С неговото идване започва да се усеща промяна в отношението на турските управници към населението. Той обявява, че всички поданици на империята – българи, турци, гърци, евреи, без значение християни или мюсюлмани, са равни пред закона. Това не било взето насериозно от турците, докато един ден заможният Исмаил балъкчи не ударя две плесници на един българин и го нарича „гяур”, защото не иска да му продаде дървата си на цената, която той иска. Дотогава подобно отношение било нещо нормално, но Лютфи бей нарежда този турчин да бъде арестуван и военният съд решава да му бъдат ударени публично 10 тояги. Турското население недоволства, но заплашени, че ще бъдат арестувани, се укротяват. Те се оплакват и на Осман паша, но той след като ги изслушва, повиква Лютфи бей и пред всички го похвалва за точното спазване на закона.

След като се запознава с Маринов, го взима под неговото крило. Дава му разрешение да излиза всеки ден от конака и да ходи при него да му преподава немска граматика. След това много често остава при него за обяд, а понякога излизат заедно да се разхождат из града.

Един ден го вика при него и му казва: „Вие сте свободни! България и българския народ е свободен. Русия е обявила война на нашата държава, а тая война ще завърши с освобождението на България.” Тази новина силно зарадва Маринов, но той сдържа чувствата си пред туския подполковник и казва: „Русия обявила война, за да завладее Балканския полуостров, а не да освободи нас, но няма да успее”.

След като войната започва, Лютфи бей се маха от града и на него му препоръчва да не излиза от конака, защото времената са страшни и може да пострада. През това време руснаците преминават Динава и започват своето настъпление на юг. От Видин заповядват на войската в Лом да се прибере във Видинската крепост. Местното турско население изпада в паника и решава да се изтегли заедно с войската. Тогава Исмаил чауш му казва да си отиде и да не идва повече, за да не пострада. Така на 15 ноември 1877 г. Димитър Маринов вече е свободен. Една от първите му задачи е да свика някогашната община и да състави нова, на която той е избран за председател. Макар и самозвана, новата община има авторитет сред населението и задълженията й се спазват.

След като турците изоставят къщите и дюкяните си, румънски офицер дава заповед да се разбие един дюкян, за да си вземе тютюн, а това дава смелост на населението и до края на деня всички дюкяни били разбити и разграбени.

На 20-и ноември пристига един ескадрон с казаци под управлението на майор граф О'Хург, с което се слага ред в града. Този граф назначава персонал, избор за градски общински съвет, за окръжен и за съдебен съвет. Димитър Маринов е избран за председател на съдебния съвет.

След като иска разрешение от Неофит Рилски, той решава да се ожени за Витка. Иска да направи съвсем скромна сватба – просто след литургията свещеникът да ги венчае, а те дори да бъдат с обикновени дрехи. Това не става, понеже неговите приятели решават да го изненадат и да устроят зад гърба му голямо празненство с оркестър, изобилие от ядене и пиене и много веселие.

Получава се писмо от митрополит Мелетий, с което той им съобщава, че е решено да се поднесе благодарствен адрес на Царя Освободител от страна на целокупния български народ. За целта от техния окръг трябва да бъде избран един представител. След като е свикано събрание, всички единодушно извикват: „За наш представител ние избирам даскал Митко”. Той е изпратен в Сан Стефано, за да представлява българския народ. Сред другите делегати той се отличава, поради това че е само 31-32-годишен, за разлика от останалите – не по-долу от 60-55-годишни, бивши първенции, чужди на революцията.

На мястото на О'Хург е изпратен за окръжен началник в Лом капитан Павел Нечаев, в чиито очи Маринов вижда груб жесток и подъл човек, „същински турски бей, но не в чалма, а в руска военна униформа”. Той нарежда да разрушат турските къщи в града, а след недоволството на турските първенци на тях са им ударени по 10 камшици. На тази грозна гледка Маринов не издържа и „отклонил”. Турските първенци заминават за Видин и не се завръщат, докато Начаев не си тръгва.

Маринов не търпи каквито и да било нередности и несправедливости, върши работата си със съвършена прецизност и не прави никакви компромиси. Заради нарушения, които извършва Начеав, той влиза на два пъти в спор с него и си навлича гнева му. Руснакът решава да се справи с него, като нарежда да го арестуват за 20 дни. Но това ведната събужда недоволство у гражданите и те започнали да се вълнуват. Някои ломчанлии отиват във Видин и съобщават на Петко Каравелов за случилото се. Той от своя страна съобщава на губернатора, който пък телеграфически запитал Начаев дали е вярно това, и ако е, да бъде веднага освободен. Това обаче не станало. Дядо Цеко, след като бил изруган и изгонен от Начеав, в резултат на неговото искане да бъде освободен Маринов, събрал селяни от околните села и се събрали да протестират – общо около 600 души. Тогава арестантът е изкаран, за да бъде каран във Видин, и Дедо Цеко се спуска да го целува, казвайки му: „Та аз и ти в Турско време бунтовници, па и сега пак бунтовници”.

Народът иска да го последват във Видин, но той, загрижен да не стане по-дебела работата, ги моли да се разотидат.

Това събитие го кара да обърне коренно своито чувства към Русия. „Тогава почувствах, като че некой изтръгна из сърцето ми безграничната ми обич към всичко руско и на местото й посади безгранична омраза, която и днес – 50 години от туй събитие лежи на сърцето ми”.

По пътя за Видин го вижда един негов познат селянин и му казва: „Бе, даскал Митко, кога ще свършат твоите неволи! И в турско, и в българско! Господи Боже!”.

Това показва, че даскал Митко е борец за справедливост и той не се спира пред нищо, дори пред най-силната власт, за да може да защити правдата. За себе си той не мисли, продължава да плаща за справедливостта с цената на своите страдания и през турското управление, и през руското, и през българското.

Във Видин се разбира, че Начаев е скалъпил фалшиво обвинение, на което губернаторът съвсем не обръща внимание, а разпорежда веднага да бъде освободен. След това комисарят, княз Дондуков-Корсаков заповядва Начаев да бъде уволнен.

Силният характер на Маринов успява да спечели уважение дори у неговите врагове. След решението за неговото отстраняване Начаев, видимо пиян, отива при него и му казва „Опрости братец...”.

С огромно отвращение говори Маринов за временните руски управници. „Окръжните началници беха почти всички гвардейски офицери, надути, горделиви и пияници... Те гледаха на българите с презрение; към населенито те бяха груби и насилници; за тех закон нямаше: волята и техните капризи беха закон.

О, колко Али Риза бей и Исмаил войвода, двамина ломски управници, прочути със своите кефове бледнеят пред руския гвардейски капитан Павел Начаев, а колко тоя гвардейски капитан руски, малък и жалък се представя пред благородството на Хюсеин бей, каймакаминът, който ме арестува.”

С негодувание говори и за Сан Стефанския мирен договор, според който не се предвиждат срокове за руското управление, което той го разбира като заробване на България и превръщането й в Задунайска губерния. Затова той казва, че ако останела в сила Санстефанска България, трябвало отново да емигрират.

След освобождението и Берлинския конгрес първата важна задача на българския народ е да създаде своя Конституция. Представителите, които трябва да я съставят, са четири категории: по право, по избор, по назначение от комисаря и депутати на известни дружества и корпорации – всичко 231 души. Димитър Маринов спада към категорията по право, в която влизат председателите на окръжните и градските съвети, окръжните и губернаторските съдилища, административните съвети и българските владици.

            До този момент в българското общество са оформени две партии – тази на „старите”, поддръжници на Екзархията, и революционно-политическата партия, или партията на „младите”. И едните, и другите ликуват, че вече са свободни и на тях се пада честта да бъдат зидарите на новото Княжество България. Маринов, дотогава привърженик на революционните идеи, отива при един старец, виден деец на борбата за църковна независимост, и му изтъква, че сега се радват на плодовете на революцията, а не на дейността на „старите”. Старецът обаче го смайва с отговора си, като му казва да погледне на картата какви са границите на Екзархията и каква е щяла да бъде България, ако не са били те, и да я сравни с границите на Княжеството.

            Черковно-училищната партия (старите) представляват 50 депутата в Учредителното събрание, а революционно-политическата – 168, останалите 13 депутата са турци. Между тях, макар да е имало несъгласие по някои въпроси, дотогава е имало една топлина в техните отношения, взаимно са се изслушвали и уважавали. Но на 28 март става скандал между двете течения, старите напускат залата и обявяват протест. Това събитие изкопава дълбока яма между „младите” и „старите”. Независимо от това Търновската Конституция е приета и подписана от всички народни представители.

            След закриването на Учредителното събрание, на 27 юни 1879 г. той, заедно с дедо Цанков, дедо Славейков, Стефан Стамболов и още няколко души се събират в дома на Петко Каравелов, за да създадат либералната партия. Решават да издават вестник на партията – „Целокупна България”, в която всички обещават да пишат, но в последствие само той и Стамболов удържат на обещанието си.

            След това той е излъчен и за представител във Великото народно събрание, имащо за задача да избере княз.

            Според него новата Конституция е добре създадена, има разделение на изпълнителната, законодателната и съдебната власти, но още от самото начало тя започва да се нарушава и да се смесват властите. Той се гневи от това, че министрите, като представители на изпълнителната власт, могат да бъдат и депутати, които пък са част от законодателната власт. Също така той счита за неправилно за министри да се избират хора от представителите на мнозинството в Народното събрание, тъй като от тях трябва да се иска да бъдат отговорни именно към законодателната власт, а как може техни приятели и съпартийци да им търсят отговорност при това положение? Според него на България не й липсват добри, честни и кадърни хора, които да бъдат отлични управници, но политическата система, която се създава, им пречи те да се доберат до властови позиции. Като причина за несполуките в българското управление и лошото икономическо състояние, той изтъква потъпкването на конституционните разпоредби.

            След като изпълнява задълженията си като народен представител, той се връща към съдебната си кариера. Една случка, при която той неволно става причина за нещастието на един гражданин, дотолкова го разстройва, че решава да се откаже от тази професия и да се върне към учителството.

            През 1883 г. става учител в Ломската гимнзия. По-късно през 1887 г. без негово желание, но по настояване на Стамболов, е назначен за Ломски окръжен управител. Той изтъква пред Стамболов, че е много прям и не търпи неправди, поради което ще се стигне до стълкновение с лица, които поради своите користолюбиви интереси се умилкват около него. Последният обаче го уверява, че може свободно да си работи според законите и правото и да не се притеснява от интриги.

По това време, като реакция на Стамболовата русофобска политика, Русия започва подготовка на въоръжени чети с цел да организира въстание в България против Стамболовото управление. Той обаче лесно упспяв да се справи с този проблем, като събира селяните, които са ги агитирали да се запишат „под руска бандера” (да станат руски поданици), и им казва, че който стане руски поданик, трябва да отиде в Русия. Като чуват това, селяните изтръпват и всички в един глас казват: „Даскале, не ни трябва руска бандера, ни руски пари!”

            До него достига информация, че богати и влиятелни търговци лъжат селяните с теглото на кофите, с които мерят житото. След като прави проверка, разбира, че това действително е така, и конфискува кофите. Това обаче кара търговците да негодуват и пращат телеграма на Стамболов, който му заповядва да унищожи съставения протокол и да се премести в Татар–Пазарджик. Оставката му не се приема и му е съобщено, че ако не се подчини, ще бъде съден. Това дълбоко го наскърбява, тъй като дотогава е смятал Стамболов за свой приятел. След дълги пререкания с него, Стамболов отстъпва и решава да го назначи за директор на Русенската мъжка гимназия.

            Там заварва много лоша дисциплина и сред учениците царяло пълно своеволие. Той се проявява като добър психолог и бързо въдворява ред. Знае, че във всеки клас има по двама-трима лидери, които влияят на цялата група. Започва да прави кратки екскурзии, благодарение на които се запознава с учениците, а лидерите на класовете ги поставя под свое подчинение.

            Другият проблем, пред който се изправя, е засилващото се влияние на социалистическите идеи сред учениците. Той получил правото да изключва всеки ученик, увлякал се по социализма, но Маринов счита това за ненужно, тъй като децата са невинни жертви на натрапени им идеи, затова решава да им въздейства лично с разяснения по проблема. Той знае, че социализмът отрича религията, а същевременно проповядва идеи за равенство и братство между хората и народите, които са присъщи и на християнството, затова решава да наблегне именно на този аспект на социализма. Развива идеята си, като обяснява, че и социализмът, и Христовото учение се стремят към едни и същи цели, но разликата е, че християнството използва миролюбиви средства, докато социализмът се опитва да ги постигне с помощта на революция и кръв. Неговите беседи пожънват отличен резултат и след 5-6 месеца успява напълно да изкорени това учение в училището. Той остава толкова доволен от резултатите, че решава да приема и ученици от други гимназии, изключени заради социализма, и да ги „лекува” с разходки и приятелски разговори.

             Изпревя се и срещу друг проблем. Когато дошъл в гимназията, сред учениците не само че е имало лоша дисциплина, но и се събирали по седенки или квартири на ученици и цяла нощ пиели и гуляели в компанията на жени, което той възприема за абсолютно недопустимо и се заема да го изкорени. Възпитателните му методи включват всяване на страх (респект) сред учениците, но не чрез камшик, „а чрез блага строгост и леки безвредни наказания, но тая строгост и туй наказание да дъхат една родителска любов, една справедливост и едно безпристрастие”. Към учениците от по-долните класове си позволява да използва пръчката, а към по-горните използва наставления и заплашвания. Нощно време посещава ученическите квартири и ако ги завари в тих разговор и без моми и пиянство, той ги похвалва, но ако не е така, се разпорежда да напуснат квартирата и да не се появяват в училище, докато не съобщят адреса на новата си квартира. За петте години, през които е директор на гимназията, успява да установи дисциплина и да осигури отличен ред и успех.

            През 1893 г. получава телеграма, че го преместват за директор на девическата гимназия в София. Там пък успява да се пробори с друг проблем – неравенството между половете. Забелязва в разчетите че за една и съща работа жените учителки получават с 50-60 лева по-ниска заплата от мъжете. Това с помощта на министерството е уредено и заплатите са изравнени, за което получава огромна благодарност от страна на учителките.

            През следващата година е назначен за директор на Народната библиотека, където продължава своята енергична работа. Скоро обаче Стамболов е свален от власт и новите управници се заемат да изкоренят стамболовщината, на която той е поддръжник. Скалъпено е измислено обвинение и е даден под съд. Русенската апелация го осъжда на 7 дни затвор за това, че е откраднал от училището един чувал с дърва и един с кюмур. Двамата обвинители са преди това уволнени от него заради нарушения и са искали да получат възмездие. Решението е касирано и присъдата се отменя.

            Отново учителства в мъжката гимназия до 1900 г., когато отправя искане до църковните власти да издействат да стане учител в Македония, а в отговор на това Екзархът му съобщава, че е назначен за главен редактор на екзархийския вестник „Вести”. За целта заминава за Цариград. Там се запознава с действителното положение на българската екзархия. Разбира, че Екзархът, когото всички смятат за велик човек, е по-скоро пионка в ръцете на енергичния Константин Селджобалиев. Истинският ръководител на Екзархията е Селджобалиев, който обаче си позволявал да извършва нередности, с които да облагодетелства материално себе си.

            Маринов се сблъсква с него, когато Селджобалиев му казва, че му удържа от заплатата 50 наполена за създаването на комитет. Той обаче му казва, че в София има два комитета и на единия от тях вече е дал пари и притежава квитанция за това, а тук той няма да даде, поради опасения, че ако това се разбере от турските власти, ще бъде застрашено самото съществуване на Екзархията. Оплаква се на Екзарха, но тогава се убеждава, че наистина той е само един безпомощен представител на църквата.

            Отказът му да даде пари кара Селджобалиев да покаже своято грозна страна. Заповядва на слугата си да му изгори лицето с витриол, но за негов късмет не успява. По-късно получава заплаха, че ще му запалят къщата и ще го изгорят жив със семейството му. След тази случка подава оставката си и през 1904 г. се завръща в София.

По покана на министъра на просвещението става заведующ етнографския отдел в Народния музей, който след една година се отделя в самостоятелен Етнографски музей, а той става негов председател. Той лично обикаля селата из цяла България, за да събере костюми, покъщнина, оръжие и т.н., които излага в музея. На тази длъжност остава до 1908 г., когато се пенсионира. През 1917 г., по време на  управлението на Васил Радославов, е назначен за окръжен управител в Кавадарци, а след това в Прокупле, където остава до оттеглянето ни от тези земи. След като се връща в София, продължава своята журналистическа кариера като сътрудник на в. „Утрена поща” и „Вечерна поща”. През 1921 г. приема свещенически сан и е изпратен в Кремиковския манастир като уредник и изповедник, а след това в Лом и последно в Куриловския манастир. След смъртта на жена му през 1929 г. се оттегля от обществения живот и си изживява старините.

Забележка: Рефератът за Димитър Маринов е изготвен от Пламен Акълийски - студент в трети курс специалност политология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" през учебната 2007-2008 година. Използван източник „Спомени из моя живот или моята биография” от Димитър Маринов

 

Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История |
Етнография и фолклор | Българска кухня | Поглед към деня