ВИКТОР ЮГО И БЪЛГАРИЯ

(127 години от Априлското въстание)

Тончо КАРАБУЛКОВ,

сп. "Ревю Периодик", бр. 20, 2003 г.

/превод от френски език/

 

Виктор Юго познаваше ли България и българите? Разбира се, че ги познаваше, ще ви отговори всеки българин, малък или голям. Та как иначе щеше да издигне такъв мощен глас в тяхна защита! Когато едва започваше да се говори за българските нещастия? Когато българите се разбунтуваха срещу турската власт и убийствата през последната четвърт на Деветнадесетия век!

Виктор Юго и България! Наистина стар и обширен проблем. повече от сто години вече откак българите празнуват с признателност и смирение това голямо въстание, наречено Априлско въстание. Избухнало на 22 април - стар стил, всъщност на 4 май 1876 година - с цел да се ускори освобождението им. И от повече от сто години насам името на Виктор Юго се свързва винаги и се припомня по този повод.

Като че ли беше вчера, а всъщност са минали толкова години вече. След усилена революционна подготовка хиляди българи грабнаха оръжието, голяма част от тях бяха избити. Други, без да са участвали в сраженията, също загинаха. Към тях трябва да прибавим и онези, които се бяха приютили в църквите, очаквайки да намерят там божията закрила, уви измамна! В края на краищата жертвите възлязоха на повече от 30 000 души, стотици мъже бяха изпратени на заточение, градове и десетки села бяха опожарени и хиляди къщи разрушени... Това беше страшният резултат от няколкодневните сражения. И както винаги се случва във всички освободителни войни, броят далеч надмина очакваните цифри. Двете страни - разбунтуваните българи, от една страна, и Отоманската империя, от друга, бяха дотолкова въвлечени в борбата, че непременно трябваше да има победител и победен. Бъдещите историци щяха да правят баланс на жертвите.

Лишен в продължение на пет века от свобода и национална държава, робът се беше въобразил, че е настъпил часът на избавлението. Измамна надежда: той не беше страдал още достатъчно. Още не беше разисквано достатъчно по неговата съдба в канцелариите и в министерските кабинети. Защото най-трудното за един роб не е да победи палачите си, най-трудното за него е да спечели на своя страна Великите сили, които се дебнат едни други. В името на някакво "равновесие на силите", а всъщност в името на собствените си интереси. И до последната минута те се пазарят за капката свобода, необходима на роба, за да не издъхне.

Знайно е, че Балканите никога не са били мирни. Кръстопът и вървище на скитнически народи още от древността, смесица на култури и цивилизации, амбиции и завист между великите сили - резултатът е известен на всички. Дори и в наше време.

Така се развиха събитията. В 1876 година. Точно в месец май.

Българите най-сетне се хвърляха в борбата. Създаден в Румъния, Революционният комитет бе разделил страната на четири революционни окръга, апостолите бяха влезли в ролята си. От четирите окръга, апостолите бяха влезли в ролята си. От четирите окръга най-активен се показа именно Четвъртият, с център Пловдив, град, разположен в Южна България. редица градове на юг и на север от Пловдив - Копривщица, Перущица, Панагюрище, Батак, платиха скъпо за смелостта си да въстанат срещу вековния поробител.

Въстанието избухна на 2 май 1876 г. (малко прибързано) в Копривщица, преди да се разпространи в областта. Два дни по-късно френският посланик в Истанбул, граф Бургоан, съобщава на правителството си в Париж за случилото се, прибавяйки, че турското правителство е изпратило в България военни части, които обикновено стануват в столицата. Заедно с редовните части, Високата порта изпраща на място и башибозуци, тези нередовни части, привлечени от жаждата за грабеж, както и надъхани мюсюлмани, готови на всичко.

От началото на май 1876 г., след бунтовете в Босна-Херцеговина, "българският проблем" излиза от географските граници. Като естествено последствие от това световното обществено мнение е широко информирано и мобилизирано. настъпва трескава дипломатическа дейност. Българите трябваше да се покажат сега достойни за интереса, който бунтът им предизвикваше навсякъде. Само за няколко дни областта бе опустошена, а жертва на ужасите станаха всички социални слоеве и най-вече малките градове и селата, където отзвукът от бунта беше най-силен.

Новината за Априлското въстание се разпространи бързо и в Европа и в света. Благодарение на вестниците, чиито кореспонденти пристигнаха многобройни на място. Известното френско списание Илюстрасион имаше по това време един отличен кореспондент на Балканите. Балканите въстават! - пишеше той. Българите се бунтуват, турските редовни и нередовни военни части убиват масово не само бойците, но и техните семейства, включително жените и децата им.

Междувременно се случва едно важно дипломатическо събитие. В дописка от 13 май 1876, Илюстрасион съобщава, че френският консул и германският консул в Солун са били нападнати и убити на 6 май 1876 г. от бясна мюсюлманска тълпа. Защо? Заедно с американския консул те се осмелили да защитят едно младо християнско момиче, което искали насила да потурчат. Чувствувайки се унижена от убийството на своя дипломатически представител, Франция изпраща бързо на място военни кораби, в областта на Солун. Под претекст, че ще участвуват във... военни маневри!

Кореспондентът на в. Фигаро, Иван дьо Вестин, бе измежду най-активните и най-добре осведомените. В продължение на месеци той кръстосва страната, търсейки доказателства за извършените зверства. В голямото си мнозинство френският печат взе защитата на въстанала България.

Още през втората половина на месец май, чешкият вестник Народни листи, както и руският Одески вестник известиха за погромите над невинното население. Английският вестник Дейли Нюс, а по-късно и Таймс изиграха важна роля за разгласяване на убийствата. Кореспондентът на Дейли Нюс А. Макгахан, придружи американския консул в Цариград, Йожен Шилер, за да извърши подробна анкета върху събитията. Големи протестни митинги бяха организирани в Италия, Англия, Русия, дори и в някои английски колонии, като Нова Зеландия например, американските вестници също писаха обширно за събитията. Гладстон, водачът на либералната опозиция в Лондон, издаде брошура в защита на българите, която претърпя две издания и има необичайния тираж от няколкостотин хиляди екземпляри.

Трагичната спирала бе задвижена, сляпата мъст се развихри. Фаталният омагьосан кръг! Франция, която подобно на Англия държеше статуквото, биде принудена да промени политиката си. От векове насам Франция имаше големи интереси в тази част на света. Как тогава да се свържат нейните интереси с бунта на робите, които не искат повече да чакат?

«Българският проблем» нахлу буйно в правителствените канцеларии. За него се говореше в Англия, в Съединените щати, в Америка. И в Русия, разбира се, най-вече в Русия. Заглавията на вестниците бяха красноречиви: ужаси, масови убийства, жени с разпрани кореми, мъже обесени...

Но какво е мястото на Виктор Юго в тези събития? Вече казахме, че големият френски поет и писател е неразделна част от освободителната митология на българите. Когато последните празнуват днес годишнината от Априлското въстание в 1876 г., те не пропущат да споменат «Апела», който Виктор Юго бил отправил в тяхна защита.

Легендите не остаряват никога. Като тази легенда например за Апела на Виктор Юго, който други наричат «реч» в Народното събрание. В 1876 г. Но същите забравят, че Виктор Юго никога не е бил депутат в 1876 г. Вярно е, че през тази година той бе избран, но в Сената, не в Народното събрание.

А що се отнася до защитата на българите от страна на Виктор Юго, тя е действителна, в обикновения стил на писателя. Тържествена и лирична. С тази малка подробност, че във въпросната статия Виктор Юго не споменава нито веднъж името на България, а говори винаги за... Сърбия! Странно, странно!

Виктор Юго публикува статията си в защита на България на 29 август 1876 г. във в. Раппел, основан от собствения му син Шарл-Виктор. В Раппел пишел също и другият му син, Франсоа-Виктор. Но в 1876 г. и двамата - Шарл-Виктор и Франсоа-Виктор - били вече покойници. като баща, Виктор Юго преживя най-тежките изпитания. Току-що омъжена, най-голямата му дъщеря Леополдин се удави в 1843 г. в Сена, заедно със съпруга си. Другата му дъщеря, Аделия, умира луда. А що се отнася до брачните нещастия на писателя, те не били тайна за никого.

Когато защищава една кауза, Виктор Юго е способен да вземе тържествен тон, за да даде по-голямо значение на повдигнатия проблем. Със своята простота и искреност неговите благородни идеи не ни оставят никога безразлични. А за европейците от 21-я век като нас, те са повече от всякога актуални и спешни. И за да могат и нашите читатели да се убедят в това, ние си позволяваме да цитираме цялата статия, така както я намираме във в. Раппел от 29 август 1876 г. Ето я:

« За Сърбия

Настъпил е момент да се привлече вниманието на европейските правителства върху един факт, който, изглежда, е толкова дребен, че европейските правителства се правят, че никак не го забелязват. Този факт, ето го: убива се цял един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един - целият свят. Правителствата виждат ли го? Не.

Съществува нещо, което стои над народите, това са правителствата. В известни моменти блесва противоречието: цивилизацията е у народите, а варварщината у управниците. Желана ли е тази варварщина? Не! Тя е, чисто и просто, професионална. Това, което човешкият род го знае, правителствата го игнорират. То произтича от обстоятелството, че правителствата гледат само през призмата на късометражните държавни интереси, а човечеството гледа с други очи - с очите на своята съвест.

Ще учудим европейските правителства, като им известим следната новина: че престъпленията си остават престъпления, че още по-малко е позволено на едно правителство да убива, отколкото е позволено на един човек, че Европа е солидарна, че всичко, което се върши от Европа, се прави от Европа, че ако съществува някое правителство-звяр, с него трябва да се постъпва както със зверовете, че в настоящата минута, съвсем близо до нас, пред очите ни убиват, палят, грабят, унищожават, колят бащите и майките, продават малките момичета и малките момчета, че невръстните, негодни за продан, биват съсичани на две със сабя, че жителите на един град, наречен Балак*, например, от девет хиляди само за няколко часа са спаднали на хиляда и триста, че гробищата са задръстени от трупове, повече, отколкото могат да бъдат погребани там, така че мъртвите си отмъщават на живите, като им изпращат - и това е напълно заслужено! - чумата. Ние известяваме на европейските правителства следното: разпарят утробите на бременните жени, за да убият в тях плода; че на площадите има струпани камари от скелети на жени с разпрани кореми, че кучетата глождят по улиците черепите на изнасилени моми, че всичко това е ужасно и  че е достатъчен един жест от страна на европейските правителства, за да бъде прекратено и че диваците, които вършат тези зверства, са ужасни и че цивилизованите хора, които ги оставят да ги вършат, са грозни.

Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат.

Правителствата мънкат някакъв отговор. Те и друг път са мънкали. Те казват: Вие преувеличавате!

Да, преувеличаваме. Балак** не е бил опустошен само за няколко часа, а за няколко дни. Кадваме, че има вече изгорени двеста села, а те са само деветдесет и девет. Онова, което някои наричат чума, е всъщност тифус. Всички жени не са били изнасилени, всичките момичета не са били продадени, някои са се отървали. Някои затворници са били скопени, но нали са им отрязали и главите, това намалява престъплението. Децата, за които се говори, че са били подхвърляни от пика на пика, са били всъщност нанизвани на щикове. Там, където е имало само един заклан, ние сме слагали двама. Ние сме удвоявали числото и пр., и пр.

И после, защо този народ се е разбунтувал? Защо това стадо от хора не се остави да се разпореждат с него, както със стадо от добитък? Защо?... и пр.

Тоя начин на оправдание увеличава ужаса. Няма нищо по-мизерно от това да се пазарим с общественото недоволство. Ако смекчаваме престъпленията, ние ги отегчаваме. Това значи хитростта да се постави в услуга на варварщината. Това значи Византия да прости на Цариград.

Да назовем нещата с истинските им имена. Да се убие някой човек в някой лес, наречен Бондийски или Черни лес, се счита за престъпление. Но да се убие един народ в някой друг лес, който се нарича дипломация, е също престъпление.

Само че по-голямо. Това е всичко.

Нима престъплението става по-малко, ако е огромно? Уви! Това е в действителност стар исторически закон. Убийте шест души, вие сте Тропман. Убийте шестстотин хиляди, вие сте Цезар. Приема се само онова, което е чудовищно. Доказателства: Вартоломеевата нощ биде благословена от Рим, Драгонадите бяха възпети от Босюе; 2 декември бе поздравен от Европа.

Но време е новият закон да замести стария. Колкото и да е тъмна нощта, трябва най-сетне да се зазори.

Да, нощта е тъмна. Призраците възкръсват. После Силабуса, ето ви корана. Библиите се побратимяват, жонгамос декстра. Зад Светия престол се извишава Високата порта. Имаме право да избираме нашите тъмнини. И виждайки, че Рим ни налагаше Средновековието, султанът сметна, че и той трябва да ни наложи своето Средновековие.

Оттам и работите, които стават в Сърбия.

Къде ще се спрат?

Кога ще свърши мъченичеството на тази малка, но героична нация?

Време е цивилизацията да удари тържеството на масата и да каже: Стига!

Ние, народите, заповядваме на правителствата да сложат край на престъпленията.

Но нам се казва: Вие забравяте, че има «въпроси». Да се убие един човек е престъпление, да се убие един народ е само «въпрос»: Русия има Константинопол, Англия има Индия, Франция има Прусия, Прусия има Франция.

Ние отговаряме:

Човечеството също има своя въпрос и той е по-голям от въпроса за Индия, Англия и Русия. Това е въпросът за малкото дете в утробата на майката.

Нека заместим политическите въпроси с въпроса за човека.

Цялото бъдеще е заложено в това.

Да се знае: каквото и да правим, бъдещето ще дойде. Всичко му служи, дори и престъпленията. Страшни служители!

Онова, което става в Сърбия, доказва необходимостта от Европейски съединени щати. Разединените правителства трябва да бъдат заместени от обединените народи. Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Да обуздаем фанатизма и деспотизма. Да строшим меча роб на предразсъдъците и на овластените догми. Край на войните, на убийствата, на кланетата. Свободна мисъл, свободна търговия, братство. Нима е толкова трудно да се постигне мир? Република Европа, континентална федерация - нямаме вече друг политически избор. Разумът е убеден в това, събитията го потвърждават. По свой начин и защото е ужасна, диващината става свидетел на цивилизацията. Напредъкът носи подписа на Ахмед Паша. Жестокостите, извършени в Сърбия, не оставят вече никакво съмнение, че Европа има нуда от една европейска народност, от едно-единствено правителство, от едно широко братско посредничество, демокрацията да живее в мир, всичките братски народи да имат за център Париж, т.е. свободата да стане столица на светлината. С една дума, Съединени европейски щати. Това е целта, това е желаният пристан. Вчера това беше само истина, днес благодарение на зверствата в Сърбия, то е повече от очебийно. Убийците идват на помощ на философите. Това е доказано от разума, ето че го доказват и изродите.

Тигрите влекат бога, наречен бъдеще.

 

Париж, 29 август 1876 г.»

 

Не е необходимо да препрочетем статията на Виктор Юго, за да си дадем сметка колко този човек е бил запален от европейската идея. И можем ли да останем безразлични пред повика му за братство и справедливост, пред бунта му срещу зверствата над невинните? Какъв велик предтеча, колко прозорливо Юго е гледал на бъдещето!

Само няколко дни, след като публикува статията си в защита на българите, Виктор Юго се връща отново на същия въпрос. И отново говори за «Сърбия». Така на 10 септември 1876 г. той изпраща кратко писмо до председателя на конгреса на мира в Женева, в което пише между другото:

«Драги мой и скъпи президенте, Конгресът на мира продължава своята дейност и той е на прав път.

Франция е осакатена. Сърбия е измъчена, цивилизацията се възмущава и протестите на Конгреса на мира са необходими...»

Значи, отново става дума за Сърбия. А в действителност унижена и «измъчена» продължаваше да бъде България.

Дошъл е моментът да си поставим въпроса: защо Виктор Юго не споменава никога името на България, която нарича «Сърбия»? И защо българските историци избягват да признаят този факт и не го споменават в писанията си?

Аз поставих този въпрос на някои български историци. Отговориха ми, че знаели точното съдържание на споменатия текст , но предпочитали да не споменават тази «грешка» на Юго. понеже, смятат те, било по-добре да се остави легендата да следва своя ход.

Но това не е добрият начин на писане. Когато цитира «Сърбия», Виктор Юго мисли за България, това е неоспоримо. Всичко в статията му го потвърждава: изброяването на ужасите, името на Батак, който той нарича «Балак», жените с разпраните кореми и обезглавените деца... Ужасните факти, които Юго описва, са се случили в България, не в Сърбия. Събитията в Сърбия ще започнат едва след публикуването на статията му, именно през есента на 1876 г. И ще бъдат различни.

1876 година беше «година на българите»!

Тогава - защо? Защо Виктор Юго не споменава никога името на България и говори винаги за Сърбия? Дали поради някаква «грешка на езика», както мислят някои? Дали поради лично предпочитание към сърбите? Или поради някаква друга причина, която ни убягва?

Още в началото трябва да подчертаем, че не може да става въпрос за печатна грешка. Името «Сърбия» се среща пет пъти в цитираната статия и един път в писмото до Конгреса на мира. Заедно с много други тези документи на писателя са били издадени по-късно в серия  книги под общото заглавие «Дела и думи». Още приживе на Виктор Юго. Следователно, ако е имало грешка, той щеше да я поправи. Още повече, че събраните му съчинения са били публикувани от обичайния му издател «Ецел».

Вероятната причина за тази конфузия на писателя лежи може би във факта, че на времето Сърбия беше вече автономна държава, докато България беше само географска област, чиито връзки с миналото оставаха за много хора малко познати, или дори съвсем непознати. Или пък Юго смяташе, че християнските народи на Балканите са много разпокъсани и настроени едни срещу други и че е крайно време да се обединят под скиптъра на една държава, преди да получат независимост?

Колкото и да търсим, не можем да намерим възможен отговор на тази загадка. Ако някой от нашите читатели смята, че има отговор, Редакцията ще бъде много доволна да му даде място.

- - - - - - - -

*) **) - Батак, град в България, опожарен и ограбен в май 1876 година. Виктор Юго е черпил данните за статията си от френските и от чуждестранните вестници.

 


арта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"



      Copyright 1998-2014 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени