ДИНАСТИЧЕСКИТЕ БРАКОВЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

 

Височайшите сватби от основаването на държавата през 681 г. до приемането на християнството през 864 г. тънат в почти пълно забвение. Знаем обаче много добре, че езическите владетели са били многоженци.

По-късно, в духа на времето, в което живеели, българските монарси се сродявали предимно със своите съседи от Византия, Сърбия, Влашко, Унгария, Латинската империя и т.н. Така например за периода на Втората българска държава (1185-1393 г.), когато столицата се намирала в Търново, царици станали 5 българки, 8 гъркини, 3 сръбкини, 2 рускини, 2 влахкини, 1 унгарка, 1 "скитка" (по всяка вероятност - куманка), 1 французойка и 1 еврейка. През същия период за българки били женени четирима сръбски крале - Стефан Владислав, Стефан Урош II, Стефан Урош III и Стефан Душан, най-великият владетел на тази страна. Още повече търновски принцеси се бракосъчетали с византийци...

Всъщност, до завладяването на Балканите от турците родословията на местните династии и аристокрацията, били така оплетени с династиите и аристокрацията от останалата част на Европа, че свързването им с една или друга народност е в голяма степен съвсем условно.

Царските сватби ставали в зависимост от интересите на династията и държавата, затова и предхождащите ги преговори по правило приличали на търговски пазарлъци. При тях булката се разменяла или допълвала с  политически съюзи, територии, луксозни вещи, купища пари...При сватбата на българската принцеса Мария с латинския император Хенрих, накитите, тоалетите и другите предмети на разкоша на младоженката били откарани в Цариград с 60 товарни животни, покрити с червено кадифе, достатъчно дълго, за да омете прашните пътища между двете столици (1214 г.). А церемониите били пищни и по средновековному безкрайни - пиршествата и ритуалите при сватбата на престолонаследника Михаил с дъщерята на византийския император Андроник III траяли цели осем дни (1337 г.).
 
Смятало се, че принцовете достигат зряла възраст на 15, а принцесите - на 13 години, но не били изключение и договорите за сродяване чрез невръстни деца. "Сватовете" впрочем държали на думата си като на ланския сняг - те се отмятали от подписите и клетвите си веднага щом завеел друг политически вятър. Цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.) пък просто изгонил жена си Анна-Неда, за което заплатил с главата си в битката при Кюстендил с нейния брат, сръбския крал Стефан Дечански. Около век преди това иначе широко скроеният Иван Асен II отмъкнал с измама дъщеря си, омъжена за византийския василевс Теодор Ласкарис (като дори й зашлевил плесница, когато императрицата заявила, че иска да се върне при мъжа си). Самият Иван Асен II (1218-1241 г.) се женил три пъти, като с второто си брачно тайнство станал зет на унгарския крал Андраш II, а с третото - на византийския император Теодор Комнин.

Между стените на царските дворци, разбира се, не липсвали и покъртителни романси - владетелите носели не само корони, но и сърца. Престолонаследникът Гаврил Радомир (цар на България през 1014-1015 г.) прогонил след кратък брак бременната си съпруга, дъщеря на маджарския владетел Гейза I, с риск да предизвика европейска криза. Изгонил я, защото се влюбил и оженил за една гръцка пленничка, която дори нямала благородническо потекло. Неговата сестра Теодора Косара не останала по-назад. Тя се влюбила в изпадналия в немилост бащин васал, сръбския княз Иван Владимир, и изпросила не само освобождаването му от затвора, но и връщането на отнетите му владения (тази сватба дала благодарен материал на южонославянския фолклор, а по-късно - и на литературата).

Притиснат от политическите обстоятелства и липсата на пари за амбициозните си цели, цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) пренебрегнал династическите предразсъдъци, за да се ожени за дъщерята на богатия левантийски търговец Пантолеон. А Иван Александър (1331-1371 г.) успял да се пребори дори с верските предубеждения - изпращайки първата си жена в манастир, той се венчал за една покръстена еврейка! Две български принцеси били принесени в жертва на държавните интереси - през 1285 г. дъщеря на цар Георги I Тертер се оженила за Чака, син на татарския хан Ногай (за да се отклонят татарските нашествия); по подобни причини Кера Тамара, една от щерките на Иван Александър, отпътувала за харема на турския султан Мурад I.
 
Обичайният начин, по който българските владетели се отървавали от "благочестивите царици" (както ги наричат летописците), бил изпращането в манастир. Повечето царе от XIII-XIV в. се женили по два пъти, а някои и по три. Регистриран е и един случай, когато иначе сравнително либералното православие принудило царя да влезе в "правия път" едва след анатема. Може би тази особеност на българското православие е и главната причина, поради която в българската история няма ексцентрици от типа на английския Хенри VIII или руския Иван Грозни, които уреждали разводите си на тоя свят, като изпращали предишните си съпруги на оня. Доста разпространена била и институцията на наложниците, като незаконородените деца също имали своите шансове да останат на върха на обществената пирамида.

"Благочестивите царици" впрочем не отстъпвали много на своите избраници. Според обичаите в средновековна Европа някои от тях също заставали пред олтара по два, че и по три пъти, какъвто бил случаят с гъркинята Мария Палеологина.За да запази короната си и осигури престола на сина си, тя се омъжила (1278 г.) за селянина Ивайло, водач на победното народно въстание и убиец на втория й съпруг, цар Константин Асен. В интерес на истината - търновските царици се венчавали повторно и заради спокойствието в държавата - те придавали законност на изборните царе при прекъсване на предишната династия. Нерядко обаче те също дейно забърквали интриги, чиито жертви ставали и собствените им съпрузи. Най-много се отличили на това поприще няколкото Марии и Ирини - византийските принцеси, които пристигали от Цариград с високо вирнати носове, извратена изтънченост и нрави, станали пословични в тогавашна Европа.

 


 

Обратно 


Home

 

Copyright 1997-2014 ® “OMDA” Ltd. Всички права запазени