Интервюта, статии, изявления

1990 | 1991 | 1992 | 1993 | 1995

 

16.03.1993 г., в. "168 часа"

 

У НАС НЯМА ПОЛИТИКА, ИМА КОНСПИРАЦИЯ

 Вместо преход към демокрация и пазарно стопанство ние узаконихме онова, което Тодор Живков наричаше "деформация на социализма"

 През тоталитарните десетилетия беше формирана опасната и за днешната българска демокрация представа за политиката като конспирация. Това даде отражение и върху принципите и практиката, върху които се изгради и функционираше СДС. Другото опасно наследство беше, че политиката се прави, за да реши личен въпрос. човекът правеше що правеше, за да оцелее или придобие нещо. Тъй търсеше връзки по метода на конспирацията, за да получи разрешение за пътуване в чужбина, за жителство, да има дом или да учи или да работи някъде. Той решаваше собствен проблем.

Беше създаден манталитет, тип политическа култура. И днес в условията на политическа свобода виждаме пълното разгръщане на тази култура. личността не говори от името на социални групи, чиито интереси представлява, тя прави конспирация, за да получи политически дивиденти. това важи за мнозинството български политици и политически структури. Защо Националният координационен съвет предложи господин Хикс за министър-председател, след като вече беше получил вот на недоверие от парламента? За публиката - много приказки, но тайна. Защо господин Всякакъв и господин Всичко бяха върли противници, а сега са в комбина? Да е чул някой изявления по този повод? Как така госпожа Знам говори пред народното събрание, когато от страната отсъстват Александър Йорданов и Снежана Ботушарова и заседанието се председателства от Кадир Кадир? Случайно ли е това? Защо господин Тимар посещава неочаквано поред двамата последни български монарси - от кобурготската и правешката династия. Изявленията са дрън-дрън. Защо...?

О, зная, че това са въпроси, които според българския манталитет са проява на наивност. Но защо е наивно да искаш политическия живот не просто да бъде прозрачен, а да не е конспиративен?

Основните лозунги, с които започна демократичния процес: за свобода на словото и печата, за многопартийност, за разделение на властите, за правова държава, за неприкосновена частна собственост, за пазарна икономика и прочие, увиснаха във въздуха. Проблемът за декомунизацията - ту законов, ту кадрови, те двете заедно, си остава на точката от 10 ноември. В големите национални проблеми - стопански, отбранителни, свързани с обществения ред и сигурността, външнополитически, демографски, нравствени, все повече затъваме и няма защо да се залъгваме.

Една от главните причини е, че в България не е създадено публично пространство. Не става дума за свободата на словото и печата. Погледнете точно тези свободни вестници и медии - основното им вълнение е конспирацията. Кой с кого каква комбина е направил и изгодна ли е, в най-широк смисъл на думата, тази сделка? Свободата на словото и печата се превръща в нецензурирана интерпретация на това, което сме правили десетилетия наред тайно и покрито и което се назоваваше съвършено подходящо "малката правда". това, че в България в центъра на общественото внимание застава "малката правда", съвсем не означава, че сме се разделили с комунизма, а напротив - възпроизвеждаме конспиративния си манталитет. Изпълваме с ново, по-богато съдържание системата на връзките, шуробаджанащината, ходатайството, подкупа, корупцията. Отидохме по-далеч. Неприкосновената частна собственост ни накара да узаконим това, което Тодор Живков наричаше "деформация на социализма". Узаконяването на "деформацията на социализма" съвсем не означава преход към демокрация и пазарно стопанство.

Вярно е, че голямата политика е предимно кулоарна, кабинетна, на четири очи, но извинявайте. Когато на четири очи се говори: трябва да махнем Оня и да поставим на негово място нашето момче, защото това означава контрол върху тези и тези обекти на стопанския живот, което директно ни гарантира еди-какъв си доход, а на публиката се съобщава: Оня е номенклатурчик! И започват да се вадят компромати. И започват да се правят стачки. Това не е елемент на голямата политика, то е тържеството на "малката правда". Оставаме си пленници на комунизма, но действаме при нови условия.

Публично пространство за съжаление у нас още няма. То може да бъде формирано, когато така наречените институции на гражданското общество се включат с своята специфика в политическия живот и намерят място си в медиите. Един от съюзите на пенсионерите излезе с становище по приватизацията. Някой обърна ли им внимание? Демократичният съюз на жените постави въпроса за демографското състояние на нацията. Имаше ли политическо ехо? Ако синдикат излезе с декларация по някакъв негов си въпрос, чува ли някой? Да сте били свидетели парламент, правителство или президент да вземат отношение по тяхна декларация? Няма такова нещо. синдикатът трябва да вдигне стачка, тогава може и да бъде чут.

Тук стигаме до другия въпрос - публичното пространство, характерно за демократичната държава, се възприема като зона за силов натиск. Изкарай петдесет хиляди на митинг (вече непосилна задача за всички политически сили, взети вкупом) и гащите на политическите противници започват да треперят. Тебе те има и онова, което си договорил на четири очи за твоето момче и твоите дивиденти от неговото назначаване, се облича в демагогската формула: "Демокрацията и свободата са в опасност!"? Значителна част от участниците в митинга или стачката даже и не подозират за какво всъщност става дума, но не е вярно, че хората са прости и глупави.

Хората, народът, електоратът живее с националните интереси и затова никой не се опитва да го принуди към улично действие с призива: "Уволняват моето момче! Дивидентите ми са в опасност!" българският народ е възвишен в мислите си в своята цялост и в своята единичност, принизявано наричана "средностатистически българин". Възвишеният човек, както и всеки друг, действа по механизма: "Ако бях на негово място, щях да..." Щях да се вълнувам за България, за демокрацията, за свободата... Няма по-лесно, както го показаха последните две години, в условията на нищожно публично пространство възвишените хора да бъдат подлъгани.

Политическите водачи имат основен недъг - тяхната дейност е предимно конспиративна не защото няма публично пространство, а защото защитават личностните си интереси, а не общностите. От друга страна, липсата на публично пространство ги стимулира към такъв тип политика. Ако си представим само за момент, че българските медии или гласила, както казват македонците, се занимават не с проблема "личността прави новината", а с реалните интереси на все още бледо диференцираните общности, то политикът, който и да е той, ще бъде принуден не да прави конспирация, а да се занимава с публична политика. Да говори и действа за безработните, за бедните, за способните, за жените, младежите, пенсионерите или децата. Тогава общностите ще легитимират политика, а не присъствието му в този или онзи кабинет.

Така и политикът, и журналистът се оказват като слепия, който носи куция. Окатият журналист не може две крачки да направи без здравоногия политик, но накъде ще тръгне той - слепецът, зависи от оня на гърба му.

 И не журналистът, като бутне микрофона пред устата на политика, да го пита за поредната клюка или интрига, а какво ще прави, за да има инвестиции в България, какво мисли да върши за пенсионерите или за онези, които искат да станат богати. Да си кажем честно - голямо потене ще падне.

Без публично пространство няма демокрация. Декомунизацията означава и това - да смъкнем завесата и да се спре с конспиративната политика. На преден план излизат интересите на нацията и на отделните общности.

Петко СИМЕОНОВ

 

 

 

   

 

 


Copyright 1998-2007 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.

 

Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История|
Етнография и фолклор | Българска кухня | Поглед към деня