Глава първа[1]

 

ЗА НЕМИСЛИМОТО

 

 

Защо да дразним народа, защо да си при­помняме това, което вече е минало? Минало? Какво е минало? Нима може да мине това, което не само не сме се опитвали да изкореним и да лекуваме, но това, което дори се страхува­ме да назовем... То и не си отива, и никога няма да си отиде, и не може да си отиде, докато не признаем, че сме болнu... А тъкмo това не пpaвuм.

 

Лев Толстой

 

Ние сме болни. Страшни са думите на руския гений. Безизход­ни. Ние, в Русия, не искаме да разберем и да признаем, че нравствени­ят дълг пред жертвите на палаческата власт на Улянов (Ленин) и Джу­гашвили (Сталин) е мъчително тежък, но вечен. Това е наш дълг, на всеки от нас. И няма да има прошка нито за нас, нито за потомците ни за сътворените злодеяния, ако не очистим с правда изранената си памет, ако не отворим душите си за покаяние.

Та нима действително за руснака е по-леко да стане роб, откол­кото свободен човек?

Това, за което се каня да пиша, няма название. Невъобразимите престъпления, извършени от управниците на страната под гръмките аплодисменти на тълпата, неистово се носят в душата ми. Искам да вярвам, че у хората, макар и в ъгълчетата на съзнанието, все оше живее - глуха, противоречива - съвестта, която трудно отваря очите им, при това е колективизирана и много трудно се разделя с робството.

...Деца заложници. Закон за разстрел на деца на дванайсет години, а на практика - и на кърмачета. Система за концентрационни  лагери, населени с милиони човешки тела. Разстрели без съд и присъда. Социалистически съревнования в ОГПУ[2] - НКВД[3] - КГБ по "изстребване на враговете на народа". Присъди по телеграфа. "Велики строежи на комунизма" върху кости на затворници. Каторга. Стаи за мъчения в Лефортово и на "Лубянка", въведени официално по решение на побърканото ръководство на страната. Масови репресии като средство за задържане на властга. Безкрайни войни - гражданска, световна и студена. Десетки малки войни - с Финландия, Япония, Китай, Полша, Украйна, в Задкавказието и Средна Азия, с Унгария, Чехословакия, Аф­ганистан, а сега - в Чечения. Всеобщо обедняване и позорна изостана­лост. Морална деградация и безкрайна умора у човека.

Чрез организираната от Ленин гражданска война е унищожена армията на Русия; най-добрите умове на държавата ни са интернирани в чужбина с параходи, наричани не без тъжен хумор "философски"; чрез възвръщане в селото на крепостното право е ликвидирано селячеството; чрез индустриализацията е създадена безропотна маса полугладни обитатели на комуналки с олющен морал, доколкото съгласно бълнува­нията на Ленин моралът е буржоазен предразсъдък, ако не служи на делото на революцията. Църквата е разграбена. В дупки в леда вампи­рите давят свещеници, правят от тях ледени стълбове - ей тъй, зазабава. Много големи книги са изгорени. Списъците по изгарянето ут­върждава самата Крупская, която се пада жена на Ленин. Последният наследява Руската империя, като за всеки случай убива цар Николай и цялото му домочадие, включително и децата. Заявява за създаването на "истинска демокрация", която болшевиките наричат социалистическа. Те за всеки случай унищожават всички партии - селски, социалисти­чески, буржоазни, демократични, центристки, - както и целия опозици­онен печат.

Спомням си стара притча: в боклука на времето песимистите през цялото време търсят трагедията, а оптимистите - комедията. Не, тази притча не е за нас. Не! На народа ни, който се оказа в дълбока пропаст, ще се наложи още дълго да пълзи към Божия свят, за да може земната твърд да се смили над нас, а покаянието за греховната нетър­пимост да ни смири и да ни донесе покой в нашите безсмислено­метежни души. Не мисля да се задълбочавам и в горчивата тема "Кой е виновен?". След прочита на хиляди и хиляди документи, свързани с унищожаването на хора, за мен този въпрос по принцип е разсъблечен до неговата страшна, прокажена голота.

Няма какво да заравяме глава в пясъка - ние бяхме онези, които, забравили чест и съвест, безпощадно, ожесточено се боричкаха, без да жалят ни злъч, ни мастило, ни етикети. ни обиди, без да се страхуват ни от Бога, ни от дявола, само и само да смачкам е ближния, да го размажем върху земята като в мръсотия, а още по-добре - да го убием. Ние бяхме онези, които преследваха и разстрелваха себеподобните си, доносничеха за съседите и колегите, разобличаваха "идеологическите нечестивци" на партийните и прочие събрания, във вестниците и спи­санията, по филмите и сцените на театрите. И нима не нас на разни събрания ни караха да коленичим с клетви за вярност и с разкаяние, което се наричаше критика и самокритика, тоест всеобщо и организирано доносничество?

Сами сме си виновни! Но усещам наоколо зашеметяващо равно­душие към това, което се е случило в Русия. Вероятно неосъзнатият страх за сътвореното и страхът пред отговорността за извършеното при­нуждават хората да изграждат от себе си чучела на презряна гордели­вост. С една дума, мрачен и тежък здрач е обгърнал Русия за много десетилетия.

Слава Богу, още са живи мнозина мои съратници съвременни­ци, които хвърлиха сърцето и душата си срещу гранитната стена на тиранията. И казаха на младите, които тръгнаха след тях: дишайте сво­бода и се закълнете в името на унищожените от нас предци, че свобо­дата е завинаги, не си правете кумири, не се пъхайте под мръсните ботуши на сталинокрацията.

Но, уви, обедняхме откъм съвест. Вече ги няма до нас големите вьзвестители на свободата, мъжеството и честността - Александър Ада­мович, Виктор Астафиев, Артьом Боровик, Дмитрий Волкогонов, Вита­лий Голдански, Олег Ефремов, Лев Копелев, Дмитрий Лихачов, Юрий Никулин, Булат Окуджава, Лев Разгон, Владимир Савелиев, Андрей Са­харов, Инокентий Смоктуновски, Анатолий Собчак, Галина Старовой­това, Светослав Фьодоров, Станислав Шаталин, Юрий Шчехочихин. Сергей Юшенков.

Святи имена!

И дали тези романтици - деца на хх конгрес от 1956 година и на Mapтeнско-априлска демократична революция от 1985 година, зна­еха, че не съвсем малко на брой техни бивши сподвижници бързичко ще се разположат зад кабинетни бюра и с всички зъби и нокти ще се вкопчват във въжделените кресла, за да не се смъкнат от тях под смръ­щения поглед на Вечния Началник?

Като си припомням нещата и събитията, свързани с Перестрой­ката, се питам: защо ти беше нужно всичко това? Ти си член на Полит­бюро, секретар на ЦК, власт - колкото искаш, навсякъде се пъчат твои портрети, по празници дори ги носят по улици и площади. Дори не помня какво чувствах, когато от трибуната на Мавзолея гледах хорските колони, лозунгите и плакатите, които призоваваха към труд и подвизи в името на "родната партия" и ленинското й Политбюро. Да кажа, че тържествувах или че се радвах, естествено, не мога. Но нямаше в мен и рязко нравствено отвращение. И все пак някакви неясни чувства на двусмисленост, на неправда се носеха из ъгълчетата на съзнанието ми. Някак неловко бе да се любуваш на собствения си портрет от трибуната, но това, че хиляди хора те гледат, да предположим, с добри очи, пре­дизвикваше чувство на горделиво удовлетворение. Човек е слаб. Между впрочем, не един път съм се опитвал да формулирам някак своите три­бунни чувства, но нищо смислено - дори и за пред самия мен, не сеполучаваше.

Без да знаем що е пощада, в борбата за химерите загубихме правдата и достойнството, способността да разбираме истинското, те потънаха в кръв. Тази аморалност стъпка след стъпка се настани трай­но в начина ни на живот, лицемерието стана своего рода норма на мисленето и поведението ни. А това значи, че много години ние пре­давахме самите себе си. Съмнявахме се и се възмущавахме вътре в себе си, като намирахме всякакви оправдания за случващото се наоколо, за да излъжем някак мърморещата нощем, но през деня податлива съвест- тоест "бунтувахме се на колене". В тресавището на лъжата пълзим и днес.

Радвам се, че успях, макар и не докрай, да преодолея всичките тези мерзости. Преплувах мътната река на съблазните на властта и се измъкнах на спасителния бряг на свободата. Не позволих да ме оглушат медните тръби на възторзите. Презрях смрадливите храчки на полити­ческото хулиганство. Не исках повече да търкалям и предъвквам думи, станали стипчиви и прилепчиви като смола или празни и гръмки като гнили орехи. По неведом начин романтиката, усмирявайки бездната на душевните ми страсти, се върна. Изпод барикадите полекичка се заиз­мъкваха на Божия свят мъчителните размисли за порядъчността, за спра­ведливостта, най-сетне - за съвестта. Не исках повече да мамя самия себе си, да се самозалъгвам. Доброволно се оттеглих от властта, без да я разменя за собственост или доходно място.

Задавам си и друг въпрос: а дали би повторил всичко това? Не знам. Вероятно - да. По-скоро - да!

Съвсем неотдавна след Парада на победата вървях с писателя Анаroлий Приставкин по Червения площад. Говорихме за онази страш­на война, за 30-те милиона наши съотечественици, които не се завър­наха по родните си огнища, и за онези милиони, които загинаха в лагерите на Хитлер и Сталин. Говорихме и за това, че празничните паради са горчиво и безполезно лечение на незаздравяващите рани.

От тълпата изскочи девойка. Обръщайки се към мен, изрече, като ме прострелваше с очи:

- А вие нима още не сте в затвора?

И се юрна обратно.

Веднъж невисок човечец приближил сградата на Международния фонд "Демокрация" и попитал:

- Вярно ли е, че тук командва Яковлев?

- Да, той е президент на Фонда.

- Нима още не са го обесили?

До вратата на апартамента си три пъти намирах погребални венци. Стреляха по сина ми, запалиха колата на дъщеря ми, а докумен­тите за тези инциденти изчезнаха. Вече не говоря за стотиците заплахипо телефона и в писма.

Христолюбив народец, няма що. И все пак за кой ли път си казвам: "Въпреки всички съмнения и огорчения, ти избра верния път на покаянието - борбата за свободата на човека."

Да, аз съм същият онзи Яковлев, за когото толкова много при­казки са съчинени, че и на самия мен ми е тежичко да ги прочета. И физически, и нравствено. Онзи същият, за когото сталинистите, а и някои бивши номенклатурни "вождове" говорят и пишат, че тъкмо аз едва ли не съм главният виновник за разпада на Съветския съюз, кому­нистическата партия, КГБ, армията. световното комунистическо дви­жение, социалистическия лагер и всичко друго. Пишат. че аз, бидейки демон на Горбачов, съм му внушил чрез хипноза франкмасонски идеи и ценности. Не бих пожелал дори на врага си да изпита чувствата, когато заплашват да те разстрелят, да те обесят, да те пратят в затвора, когато те обявяват за "враг на народа" и агент на западните спецслуж­би, когато те обливат с мръсотия по вестници и списания.

Не, не страхът ме потискаше, съвсем не това дяволско изкушение. Нормата си за страх аз почти изчерпих още по време на войната от 1941-1945 година. Опасявах се от друго: да не ме смаже, да не опустоши душата ми мръсната вълна на злобата, клеветата, обидите.

Добре знаех, че руската тояга е безжалостна, безразсъдна, с раз­мах. Удря твърде силничко, като се задавя от удоволствие. Колко бавно свободата прочиства буреняка в душите ни! Нетърпимостта - тази смра­зяваща виелица, и досега засипва пътищата към разума.

Но, слава Богу, имаше и нещо, което ме спасяваше в най-тежки­те минути. Това бе поддръжката на моите съратници. Някои от писмата им публикувам в тази книга. Приятелите ме засипаха с комплименти ­"идеолог на Перестройката", "баща на гласността", а още и "бяла врана". И като "кукловод на Горбачов" ме определяха. А в своя книга Вячеслав Костиков дружески ме нарече "руският Дън Сяопин". Веднъж получих колективно писмо от Урал, в което авторите ми предлагаха статуса "ба­ща основател" на свободна Русия. А вестник "Версти" ме нарече "апос­тол на съвестта".

Няма да се оправдавам за ярките епитети на единомишленици­те ми. Те някак си компенсираха етикетите по мой адрес от друг род ­"масон", "предател", "хамелеон", "престъпник" и прочие.

Съдии - колкото искаш. Всякакви и различни. Зли и користни, позьори и хитреци, безнравствени и блажени, политически спекуланти и кариеристи. А главно - хора, загубили властта. Това е същественото. У нас винаги са били в излишък особите, на които чувството за при­личие им е непознато, а още и шутовете, които се забавляват със съд­бата на народа. С една дума, политическите простаци.

Това не е жалба. Съвсем не. Явно е съдба. В Русия пътят на реформите никога не е бил на почит. На нас ни дай бунт, революция и повече врагове, за да бъде панаирът кървав до насита. А ето ­реформата е нещо скучно, неблагодарно, изисква търпение, трябва да се мисли. Слава - никаква. Друго нещо е всичко да разрушим до ос­нови под разбойническото подсвиркване и насъскване на тълпата, а после да строим отново, плачейки, престаравайки се и... потръпвайкиот стореното.

 

И струва ли си да се чудим, че миналото продължава да те­роризира живота ни днес. Това е мерзко-nакостно явление, макар и да не е ново за Русuя. Русия е преживяла повече от десет разни nерес­тройки и опити за реформи, но всички те са завършвали с кръв и ново мракобесие. И днес се налага да водим, борба най-малко на три фрон­та - с наследството на тоталитаризма, със съвременната диктату­ра на чиновничеството и със собственото си раболепие.

И все пак, като разсъждавам за Реформацията на Русия, чието практическо начало положихме през 1985 година, се питам: а какво в действителност се случи най-отговорно и кои бяха хората, поели на раменете си тежкото бреме на реформите? Демонстриране на свобода на социалния избор или злоумишлено разрушаване на соцсистемата и Съветския съюз? Смело реформаторство или катастрофично пропаднал експеримент? Сподвижници, а вероятно и жертви на онези, които се откъснаха от оковите на обществените процеси, или предатели, изма­мили партията, страната, народа, дори съзнателни "агенти на влияние" на ЦРУ, "Мосад" и Бог знае на кого още? Нерешителни политици, трес­ки, които стихията понесе по скокливата река на реформите, честолюб­ци без воля и цел или макиавелевци на промените, политически стра­тези, подхлъзнали се на "динените кори" на историческото коварство?

Започвам размислите си от времената на Столипин. Защо? То­raвa, в първите дни на ХХ век, в Русия проблясва светлината на надеж­дата. Русия започва да шуми с машини, тучни поля, свободно слово. Пред страната се открива реална перспектива да извърши мощен скок към процъфтяване. Тази възможност е свързана главно с имената на министър-председателите на Царска Русия Сергей Вите и Пьотр Сто­липин. Полезно е да си припомним размислите на Столипин за необ­ходимостта от руска Перестройка на държавно ниво. В речите си той активно оперира с такива либерални понятия като "правова държава", "граждански свободи", "неприкосновеност на личността", "самоуправ­ление" и много други.

Уви, поредният опит да се догони времето се проваля. Руската община погубва реформите. Страната отново затъва в нерешените проб­леми. Те се стоварват върху раменете на Февруарската демократична революция. И отново - несполука. Като размишлявам за тази револю­ция, се мъча да отговоря на въпросите: защо демократичният й порив се оказва толкова кратък, защо почти никой не вижда и не оценява демократичния потенциал на революцията, а и никой не го защитава сериозно? Може би на демократите от времената на Февруари не им стигат ум и опит? Или демокрацията пада под напора на лумпенство­то? Или просто няма обективна основа за демокрация?

В размислите си изказвам своята гледна точка за събитията от октомври 1917 година и характера на съветската държава. Вече второ десетилетие съм председател на обществената Комисия по реабилита­ция на жертвите от политическите репресии. Прочел съм хиляди доку­менти и свидетелства, пропускайки през разума и чувствата си хилядии хиляди човешки съдби. Разбрах за трагедията на моя народ може би толкова, колкото никой не знае. Затова смятам като свой дълг да инфор­мирам за това руското общество.

След смъртта на Сталин птичетата от гнездото му започ­наха съвсем открито да се отдръпват. Те разбираха, че не е по сили­те им да повторят злодеятшята, сътворени от диктатора. И затова си поставиха задача да се отдръпнат от сталинските репресии, ко­ито сякаш бяха влезли в гроба заедно с тиранина. От 1954 година започнаха да работят Централната и републиканските комисии по преразглеждане на делата на осъдените "за политически престъпле­ния”. Бяха пуснати на свобода някои затворници, главно роднини u близки познати на ръководителите на партията и правителството. Но отношението към масовите репресии не се правени принципно. Дори в случаите, когато се приемаха положителни решения, ставаше дума не за реабилитация, а само за амнистия. Всевъзможните разяс­нения по този повод носеха характер на разврат. Широко разпрост­ранение получи практиката на преквалификация на политическите па­раграфи в стопанствени, длъжностни, битови. На съответните ко­мисии по преразглеждане на делата бе заповядано да привършат с това докъм 1 октомври 1956 година. По-просто и по-бързо, а краят му и  до днес не се вижда.

По едно време комисията по реабилитацията бе оглавявана от Молотов. По-кощунствено решение не би могло да се измисли. При Сталин той лично бе подписвал десетки списъци на осъдени на разс­трел хора. Принципно за политиката на това време бе решението да не се преразглеждат присъдите по делата на Бухарин, Риков, Зиновu­ев, Тухачевски и други лица от висшия ешелон на властта.

След ХХ конгрес реабилитацията тръгна по-активно, но и то­гава партийната номенклатура продължаваше да прокарва своята линия. В началото на 60-те години след идването на власт на Бреж­нев реабилитацията намаля, а при Андропов и съвсем се прекрати. Възобнови се едва по времето на Перестройката. През 1987 година, на 28 септември, се взе решение на Политбюро "За образуване на Комисия на Политбюро на ЦК на КПСС по допълнително изучаване на материалите, свързани с репресиите в периода на 30-40-те и начало­то на 50-те години" в състав: Соломенцев М С. (председател), Чеб­риков, В. М, Яковлев, А. Н, Демичев, П. Н, Лукианов, А. И, Разумов­ски, Г. п., Болдин, В. И, Смирнов, Г Л. След година, на 11 декември 1988 г., се взе решение на Политбюро за промени в състава на Коми­сията. Бях утвърден за неин председател. Допълнително в състава на Комисията включиха Медведев, В. А. - член на Политбюро, Пуго, Б. К. - председател на КПК[4]  при ЦК на КПСС, Крючков, В. А. - новия председател на КГБ на СССР Както читателят сам се уверява от названието на постановлението, дори през 1987 година, когато поли­тическата обстановка се променяше към по-добро, Политбюро не по­иска да закача ленинския период от репресиите.

От 1987 до 1991 година успяхме  да върнем честното име на всички, преминали по делата: "Съюз на марксистите ленинци ", "Мос­ковски център", "Антисъветски обединен троцкистко-зиновиевски цен­тър", "Паралелен антисъветски троцкистки център", "Антисъвет­ски деснотроцкистки блок", "Антисъветска деснотроцкистка орга­I/изация" в Червената армия, "Ленинградско дело ", "Еврейски анти­фашистки комитет ", "Султангалиевска контрареволюционна органи­зация ", "Всесъюзен троцкистки център ", "Съюзно бюро на ЦК на РСДРП (м)[5]", "Ленинградска контрареволюционна Зиновиевска гру­па", "Ленинградски център", "Бухаринска школа", "Риковска школа". И много други.

Заседанията на Комисията съвсем невинаги бяха безоблачни. Често възникваха остри спорове. Особено бдителни в оценките на дейността на собственото си ведомство бяха работниците на КГБ. И все пак атмосферата на времето бе благоприятна за принципни решения. Но се случваха и непримирими разногласия, например по от­ношение на убийството на Киров. Комисията обсъжда записката по този въпрос няколко пъти, но съгласие така и не бе постигнато. Аз, като председател на Комисията, отказах да подпиша подготвения тексm, с който другите членове на Комисията бяха съгласни. Истори­ята с убийството на Киров изискваше допълнително разследване. Сво­ята гледна точка подробно изложих в статия във вестник" Правда" от 28 януари 1991 година.

Августовският метеж през 1991 година и последващото  след него образуване на 15 независими държави прекъснаха процеса на ре­абилитацията. През есента на 1992 година се обърнах към президен­та Елцин с предложеиие за възобновяваие на реабилитацията на жер­твите на политическите репресии - сега вече в Русия. Молбата ми бе подкрепена. На 2 декември 1992 година президентът издаде указ "За образуване на комисия при президента иа Руската федерация по реа­билитация на жертвите на политическите репресии". Най-после Ко­мисията получи свобода на действие за целия период на съветската власт. Трябва да кажа, че Борис Николаевич последователно и посто­янно поддържаше работата иа Комисията, добре разбираше този проблем за руското общество.

С указа си Б. Елцин възложи на Комисията следните задачи: координиране на дейността на федерштите органи на изпълнителна­та власт по реализирането на Закона на Руската федерация .. За ре­абилитация на жертвите на политическите репресии"; изучаваие, ана­лиз и оценка на мащабите и механизмите за репресиране: подготовкаи представяне пред президента на Руската федерация на съответии­те материали и предложения по въпросите иа реабилитацията; ин­формиране на обществеността за мащабите и характера на репреси­ите. Същевременно - с цел всестранното изучаване на историята на масовите политически репресии - президентът иа Русия подписа Указ № 658 от 23 юни 1992 година ,.За снемане на ограничителните гри­фове от законодателните и други актове, служили като основа за масовите репресии и посегателствата върху правата на човека”.

С други думи, Комисията получи широко поле за действие. В резултат бяха издадени следните укази: "За събитията в гр. Крон­щат през пролетта на 1921 година", който възстанови справедли­востта по отношение на почти 20 хиляди невинни хора - жертви на произвола и насилието иа властта още при Леиин; "За възстановя­ваието на справедливостта по отношение на репресираните през20-30-те години представители на Яkутския народ”; "За възстановя­ването на законните права иа руските граждани - бивши съветски воеинопленници и граждански лица, репатрирани в периода на Великата Отечествена война и в следвоениия период"; "За мерките по реабили­тацията на свещенослужителите и вярващите, станали жертви на необосновани репресии"; "За селските въстания през 1918-1922 го­дина"; "За допълнителните мерки по реабилитацията на лица, репре­сирани във връзка с участието им в събитията в гр. Новочеркаск презюни 1962 г. ".

Комисията проанализира съдържанието и механизма на репр­есивната политика по отношение на представителите на социалис­тическите партии и анархистични организации, провеждана от власт­та с цел да утвърди и съхрани еднопартийната система в страната. Бяха изследвани проблемите, свързани с политическите репресии в пе­риода от 1917 до 1953 година по отношение на интелектуалния елит на обществото - творческата интелигенция. Специалистите на Ко­мисията проучuxа обстоятелствата по т. нар. "дело" на маршал Г.К Жуков и дойдоха до заключението за пълна несъстоятелност на обвиненията, издигнати през 1957 година срещу пълководеца.

В навечерието на 50-годишнината от Победата над фашизма, отчитайки появилите се тогава в чуждата и родната преса твърде­ния за уж подготвяло се нападение на СССР над Германия, с разпоред­ба №  Пр-319 от 28 февруари 1995 година президентът на Русия въз­ложи на Комисията да подготви сборник, който би позволил въз осно­ва на документите, недостъпни преди време за изследователите, да се ъзсъздаде обективната картина на събитията от 1941 година. В резултат на извършената работа се появи сборникът ,,1941 година" в два тома, чиито документи разкриват престъпната неготовност на страната за отблъскване на агресията.

По поръчение Пр-432 от 3 март 1998 година на президента на Русия Б. Н Елцин Комисията издаде някои документи от архива на Сталин, разкриващи ролята му в организирането на масовите репре­сии в страната. Бяха проучени старателно материалите, свързани с разстрела на шведския дипломат Валенбег и маршала на авиацията Новиков. И двамата са реабилитирани.

Реабилитацията на жертвите на политическите репресии се пре­върна в основно дело на живота ми. Всякаква гнилоч от вярата в комунистическото всеобщо щастие се разнася като дим на вятъра, когато стъпка след стъпка се спускаш в подземието по кървавата стълба, дълга 10 години. Цялата подлост, страхливост и човешка злоба, цялата без­пределна престъпност на режима и садизмът на неговите вождове се разголват докрай.

И дойдох до дълбокото убеждение, че октомврийският прев­рат е контрареволюция, положила началото на създаването на кри­минална, деспотична държава от руско-азиатски тип.

Доста трудно е да се даде точно определение на характера на руската държавност, която се образува след октомврийския преврат. Ис­торически властта е попила в себе си психологията на княжеските об­ласти и дворянските гнезда, влечението към Европа и азиатското вли­яние, военизираното съзнание и крепостничеството - от всичко по малко. Още дълго време на обществената мисъл ще се наложи да изучава це­лия комплекс от образуващи фактори - политически, икономически, нравствени, пространствени, които са имали решаващо или опосредс­твено влияние върху характера на властта и народа, върху обичаите, навиците и общата му култура, върху свободомислието, както и върху източниците на робската му психология.

Радикалните представители на интелигенцията не се надяват особено на революционните действия на масите заради, както те каз­ват, извечната им покорност. Но тъкмо тази предпоставка довежда рус­ките радикали до идеята за използване на "покорното равнодушие" на народа за преврат чрез индивидуален терор. Трябва да се унищожи върхушката управници и масите спокойно ще приемат новата власт. Така разсъждава руският якобинец Ткачов в списанието си "Набат". Друг предшественик на болшевиките Нечаев създава тайно общество "На­родна разправа". В книжката "Катехизис на революционера" той призовава към "повсеместно разрушение" и скъсване с устоите на цивилизования свят. Разбойничеството той смята за единствената революционна сила в Русия.

В същите тези години в Русия е "внесен" марксизмът с неговите идеи за насилие, насилствени революции, диктатура на пролетариата, класова борба, агресивен атеизъм, отрицание на гражданското общест­во и частната собственост. Руските социалисти радикали, възпитани с идеите на Ткачов, Нечаев, Бакунин и народоволците, съединяват иде­ята за индивидуален терор с марксическите проповеди за насилието като условие за победата на пролетарската революция. Коренът на не­щастието е в това, че помощник-адвокатът Улянов, получил известност под прозвището Ленин, успява да създаде професионална група бойци, "партия на барикадата", "за завземането на властта". Той ловко изпол­зва модните идеи от края на XIX век - идеите на революционаризма на Каляев, Ткачов, народоволците, анархистите, съумява да ги приспособи за целите си. Ленинската екстремистка групировка, която на думи осъжда индивидуалния терор, взема на въоръжение политиката на "ма­совидност на терора" - така я формулира Ленин.

Инструкциите на Ленин по терористична дейност са твърде обстойни и определени. Ето една от тях, отнасяща се за есента на 1905 година.

"Отрядите - пише той - трябва да се въоръжават сами, кой с каквото може (пушка, револвер, бомба, нож, бокс, пушка, парцал с газ за подпалка, въже или въжена стълба, лопата за издигане на барикади, пироксилинова шашка, бодлива тел, пирони (срещу кава­лерuя) и пр., и т.н.)... Убийство на шпиони, полицаи, жандарми, взривяване на полицейски участъци, освобождение на арестувани, отнемане на правителствени парични средства за използването им при нужда във въстанието..."

Често ме питат кога в съзнанието ми се е извършил осезаемият прелом, кога съм започнал да преразглеждам възгледите си за марксиз­ма-ленинизма и съветската практика. Това е сложен процес, мъчителен процес. Не вярвам в едномоментните прозрения. Постоянно се мятах между емоциите и разума. А и трудно се разделя човек с това, в коетое вярвал.

Първите тревожни камбанки прозвъннаха още по време на вой­ната. която ненавиждам от цялата си душа и с цялото си съзнание, защото уби милиони момчета - мои връстници, а аз останах до края на дните си инвалид.

Но съмненията са само една част от формирането на оценките. Едва след като продуцирах отново първоизточниците на "вероучители­те", разбрах (в основните измерения) цялата пустота и безжизненост на марксизма-ленинизма, коренната му противоречивост и демагогия, не­roвaтa античовечност. Това е сатанинска лъжа, подвела милиони хора. Ето какво пише А. Богданов за марксизма: "Кажете най-сетне направо какво представлява вашият марксизъм наука  или религия? Ако е на­ка как, след като всички други науки за тези десетилетия преживяха огромни преврати, само той остана неизменен? Ако  е религия, неиз­менността му е разбираема: тогава така и кажете, а не бъдете лицемерни и не протестирайте срещу тези, които честно обличат  в религиозна терминология  остатъците от някогашната религиозност. Ако  марксизмът е истина, за тези години трябваше да даде поколение от нови истини. Ако, както  вие мислите, не е способен на това, той вече е лъжа. "

Свикнали сме с обединената формула "марксизъм-ленининзъм". Но в нея няма единно съдържание. Няма такова единно учение, макар понякога лексиката им да е сходна. Марксизмът е една от многото за­падни културологични концепции от по-миналия век. Ленинизмът е политическа платформа, конструирана от различни концепции - и в Русия възникнали, и "внесени" от чужбина. Върху основата на тази мешаница възниква новото учение: болшевизмът - идеологическо, по­литическо и практическо оръдие на властта от екстремистки тип.

По много свои идеи и проявления руският болшевизъм е праро­дител на европейския фашизъм. Обръщам вншиание на това само за­щото моите първи съмнения и душевни потръпвания бяха свързани съвсе.м не с марксизма-ленинизма, който още не разбирах, а със съвет­ската практика на общественото устройство. И болшевизмът, и фа­шизмът се ръководят от един и същи принцип за управление на дър­жавата: принципа на масовото насилие - физическо, политическо, икономическо, духовно. Болшевишката система показа своята неком­петентност и античовечност във всички области на живота. В ре­зултат Русия в много отношения загуби ХХ  век.

Както вече споменах, от самото начало Ленин замисля партията като своеобразна секта с желязна дисциплина на "бойците" и. Нейна главна особеност е твърде жестоката централизация. Образува се секта, на Вожда. Политическите и цели действително са цели на Вожда. Още при подготовката на II конгрес на партията (1903 г.) организационният комитет, съставен предимно от привърженици на Ленин, провежда строга селекция на представителите на местните организации. Съхранени са много документи във връзка с това. Тези, които проявяват и най-малка самостоятелност, не са допуснати на конгреса. Така става например с Воронежкия комитет на РСДРП, който се осмелява да зая­ви, че оргкомитетът на конгреса работи по принципа на "шуробаджана­щината", че си приписва ролята на "изкоренител на ересите", на "оп­ричник на социалдемокрацията". В изявлението на воронежци се казва, че ловът на ерес довежда "Искра" (вестника на Ленин) до използване на любимото на всички охранители средство - камшика. Той, разбира се, е не кожен, а морален и на него вместо телени наконечници висят етикети - икономизъм, еклектизъм, опортюнизъм. Ако някой се осмели да има собствено мнение, веднага - камшикът. В изявлението се под­чертава, че подобна дейност води до олигархическо управление на пар­тията.

Воронежци се оказват пророци.

Скоро след октомврийската контрареволюция Ленин преимену­ва  социалдемократическата партия в комунистическа и ликвидира всич­ки партии със социалистическа насоченост заедно с вестниците и спи­санията им. В това няма нищо изненадващо. Още на 23 юли 1914 го­дина Ленин открито заявява: "От днес преставам да бъда социалдемок­рат и ставам комунист." Оттогава започва активната комунизация на партията, а после и на съветското общество. Сталин назовава РКП (б)[6] "орден на мечоносците". Хитлер назовава НСДАП[7] "рицарски ор­ден". Но още през 1919 година Троцки заявява, че чрез въвеждането в армията на институцията на военните комисари "ние ще създадем нов комунистически "орден на самураите".

Една от най-разпространените небивалици за Ленин е приказ­ката за неговия скромен живот, простота, постоянна бедност, полуглад­но съществуване. Това е лъжа. Както е известно, Ленин клейми неумор­но кървавия царски режим, ужасяващите условия, в които са живеели политзатворниците и заточениците. Но ето, Надежда Крупская оставя твърде любопитни спомени за тази двойка от заточението им в сибир­ското село Шушенское.

"За "заплатата" си – осем рублева помощ - Владимир Илич има­ше чиста стая, хранене, пране и кърпене на бельото - и за това се смяташе, че плаща скъпо. Да, обядът и вечерята бяха простички – една седмица за Владимир Илич колеха овен, с който го хранеха ден след ден, докато не го изяде; щом го изядеше - купуваха месо за една седми­ца, прислужницата мелеше купеното месо за кюфтета за Владимир Илич също за цяла седмица. Но мляко и понички имаше достатъчно и за Владимир Илич, и за кучето му... Скоро се преместихме на друга квар­тира, за четири рубли наехме половин къща с градина. Заживяхме се­мейно... Владимир Илич беше страстен ловец, набави си панталони от чортова кожа и в какви ли не само блата не газеше. Е, дивеч там няма­ше. През април 1899 г. той получи от майка си ловна пушка, по повод на която написа, успокоявайки майка си: "По отношение на пушката се опасяваш напразно. Вече свикнах с нея и съблюдавам предпазливост­та." Помоли семейството да му изпрати някои неща. През зимата Ленин се пързаляше на кънки."

В Париж той живее в четиристаен апартамент. Подобни апар­таменти има и в Закопане, Краков, Женева, Цюрих. Майката на Ленин постоянно му изпраща пари, хайвер, риба, а веднъж му праща два ве­лосипеда. Освен това "постоянно гладният" Ленин има текущи сметки в банка "Лионски кредит" в Париж и цюрихската Кантонална банка. Хазната на Улянови се попълва и за сметка на доходите, които постъп­ват от имението на починалия Бланк, бащата на Мария Александрова. Тя има малък чифлик близо до село Алакаевка, Самарска губерния, с площ повече от 90 хектара, който дава под аренда.

А и в личното поведение лицемерието на бъдещия "вожд" е толкова, колкото после стига за цялата партия. Съвременниците му го­ворят за такава пагубна черта в характера му като липсата на срам. Той е груб, злобен и отмъстителен. Г. Соломон, негов сподвижник, пише: "Беше голям демагог... Отблъскваше преди всичко неговата грубост, сме­сена с безнадеждно самодоволство, презрение към събеседника и ня­какво подчертано (не намирам друга дума) "наплевателство" към събе­седника, особено към инакомислещия и несъгласяващия се с него, и още повече - към противник слаб, ненаходчив, несмел... В спор той не се стесняваше не само да бъде дързък и груб, но и си позволяваше разни лични нападки по адрес на противника, като често стигаше до истин­ски ругатни. Затова, доколкото помня, Ленин нямаше близки, сърдечни, интимни приятели... Припомням си покойния П. Акселрод, който не понасяше Ленин, както конят не понася породата на камилите. П. Стру­ве си спомня, че Засулич е изпитвала към Ленин "чисто физическо отвращение"...

Той дребничко се наслаждаваше от безпомощността на противника си и злорадо и демонстративно празнуваше победата си над него ако може да се изразя така, като го "предъвкваше" и "прехвърляше" от едната страна в устата си на другата... Ленин просто не понасяше няколкото силни противници, които не му се поддаваха, по отношение на тях бе злопаметен и крайно отмъстителен, особено ако такъв противник веднъж "бе го поставял в глупаво положение"... В спомените си Соломон цитира думи на много хора, които са познавали Ленин. Красин е казал на Соломон: "Не си струва да поддържаш Ленин. Той e вреден тип и никога не знаеш каква дивотия ще хрумне в татарската му кратуна, майната му!"

Ленин презира всички - едните за това, че са по-долу от него и според мнението му - по-глупави, а другите за това, че са по-умни и образовани.

За Горки: "Той е, ще ви доложа, също птица... Добре си знае сметката, обича парата... и е също голям шут и фарисей..."

За Луначарски: "Ще кажа направо, абсолютно мръсен тип, гу­ляйджия и пияница, и развратник... морален алфонс, впрочем, дявол знае, вероятно и не само морален..."

За Литвинов: "Добър спекулант и играч... умен и ловък евреин амбулантен търговец. Това е дребна твар, майната му."

За Воровски: "Той е типичен Молчалин... склонен е към моше­ничество и е просто стопроцентов кариерист."

Между другото, Ленин, съдейки по всичко, е прав в своите характеристики. Действително "мръсни типове", "кариеристи" и "тва­ри". Ще приведа само един пример от живота на фалшификатора Я. Свердлов.

На 27 юли 1935 година Ягода докладва на Сталин:

"В инвентарните складове на коменданта на Московския кремъл се пазеше заключен огнеупорният шкаф на покойния Яков Михай­лович Свердлов. Ключовете от шкафа бяха загубени. На 26 юли тази година този шкаф беше отворен от нас и в него се оказаха:

1. Златни монети царско сечение на сума сто и осем хиляди петстотин двайсет и пет (108 525) рубли. 2. Златни изделия, много от които са със скъпоценни камъни - седемстотин и пет (705) предмета. 3. Седем чисти бланки на паспорти от царски образец. 4. Седем пас­порта, запълнени със следващите имена на: а) Свердлов Яков Михай­лович, б) Гуревич Цецилия-Ол га, в) Григориева Екатерина Сергеевна,

г) Княгиня Барятинска Елена Михайловна, д) Ползиков Сергей Конс­тантинович, е) Романюк Ана Павловна, ж) Кленочкин Иван Григори­евич. 5. Годишен паспорт на името на Горен Адам Антонович. 6. Нем­ски паспорт на името на Стал Елена. Освен това са открити царски банкноти всичко на всичко седемстотин и петдесет хиляди (750 000) рубли."

Днес разсъжденията ми за Ленин могат да изглеждат излишни и дори банални: твърде очевидни са престъпленията, извършени от него и екстремистката му групировка. Нерядко го характеризират като "властолюбив маниак". Вероятно е така. Но при всички случаи този деец е най-яркият представител на теорията и практиката на държав­ния тероризъм от ХХ век. Тъкмо той издига терора в принцип и прак­тика на властга. Масовите разстрели и мъчения, заложничеството, конц­лагерите, в това число и детски, интерниранията, извънсъдебните реп­ресии, военната окупация на едни или други територии на Русия с цел потушаване на народните въстания - всички тези злодеяния започват своя танц веднага след октомврийския преврат. Бесене на селяните, задушаване с газ на непокорните - това само ненаситно за кръв чудо­вище, разрушило с яростна маниакалност нашата родина, може да из­върши. За него народът на Русия е всичко на всичко просто сухи вър­шини за огъня на световната революция. През есента на 1917 година Ленин, по спомените на Соломон, изрича: "Работата не е в Русия, за нея, добрички ми господа, пет пари не давам - това е само етап, през който преминаваме към световната революция..."

С други думи, вдъхновител и организатор на масовия терор в Русия е Владимир Улянов-Ленин, който вечно подлежи на съд за престъпления срещу човечността.

В основното и главното историята на сталинския режим едва ли крие в себе си възможност за принципно нови открития освен в областта на психиатрията. Приятелите ми честичко си задават въпроса защо и по каква причина Сталин унищожи милиони невинни хора. Лично аз не мога да си отговоря. Освен омраза към хората и жажда за власт във всичко това има нещо мистично, непостижимо, сатанинско, садистко.

За злодеянията на Сталин ще разкажа по-нататък. Но сега искам да припомня следното. Навремето много се писа за невъобразимата  скромност и храброст на "вожда". Ще приведа вставка към биографията му, съчинена собственоръчно от Сталин за самия него. Имам копия от ръкописа на тези фрази:

"В тази борба с маловерци и капитуланти, троцкисти и зино­виевци, бухаринци и каменевци след излизането на Ленин от строя окончателно се създаде онова ръководно ядро на нашата партия всъстав Сталин, Молотов, Калинин, Ворошилов, Куйбишев, Фрунзе, Дзер­жински, Каганович, Орджоникидзе, Киров, Ярославски, Микоян, Андре­ев, Шверник, Жданов, Шкирятов и други, което съхрани великото зна­ме на Ленин, сплоти партията около заветите на Ленин и изведесъветския народ на широкия друм на индустриализацията на страна­та и колективизацията на селското стопанство. Ръководител на това ядро и водеща сила на партията и държавата бе др. Сталин.

Но като изпълняваше майсторски задачите на вожда на пар­тията и народа и имаше пълната подkрепа на целия съветски народ, в дейността си Сталин не допускаше и сянка от самомнение, възгор­дяване, самолюбуване. В интервю, дадено на немския писател Лудвиг,  където отбелязва великата роля на гениалния Ленин в делото по пре­образуването на нашата родина, Сталин  простичко заявява за себе си: "Що се отнася до -мен, аз съм само ученик на Ленин и целта ми е да бъда негов достоен ученик. "

Ако се обърнем към възнесената до небесата храброст на "вож­да" (бягства от заточения, грабежи на банки и т.н.), ще се позова на спомените на най-близкия му съратник Анастас Микоян. Сталин не бе от храбрата десетка, разказва той в мемоарите си. "На фронта не отиде нито един път. Но веднъж, когато немците отстъпиха от Москва, тръгна с кола, брониран "Пакард", по Минското шосе, доколкото там мини нямаше. До фронта не стигна, може би на около петдесет или седемде­сет километра от него. Такъв страхопъзльо се оказа, че се опозори пред очите на генералите, офицерите и войниците от охраната. Поиска да отиде по голяма нужда (може би също от страх - не знам) и попита да не би да е минирана местността в храсталаците край пътя. Разбира се, никой не искаше да дава подобна гаранция. Тогава Върховният главно­командващ пред очите на всички смъкна панталона си и свърши работата направо върху асфалта. С това запознаването му с фронта приклю­чи и той се върна в Москва."

След октомврийската контрареволюция криминалното начало успява за дълго време да заеме решаващо място в управлението на държавата. Успява дотолкова, защото въодушевени от идеите за класо­вото насъскване, идеолозите на руския бунт и руския обществен разкол залагат на колибите и техните обитатели, като постоянно ги съблазня­ва, че тъкмо те са сърцето и разумът на човечеството, новите стопанина живота. Генетичната линия на престъплението и липсата на нрав­ственост във властта и тълпата се простира в дълбините на руските векове, но само болшевизмът я възвежда в ранг на определяща позиция на режима си. Ленинизмът-сталинизмът блестящо използва психологи­ята на хората от социалното дъно.

Известно е, че човеко изтреблението е най-старият греховен за­наят. ХХ век изобрети демоцида - изтреблението на цели народи. Създаде специален отрасъл на индустрията - демоциден, конвейерно-неп­рекъснат. В Освиенцим - за принадлежност към "непълноценни раси", в затворите и лагерите на ГУЛАГ[8] - за "класова непълноценност". Трудно е да се синтезират в едно понятие социалният канибализъм, каин­ството, херостратството, иудиният грях в тяхното завършено развитие.

Организатор на злодеянията и разрушенията на Русия след Ленин е Йосиф Джугашвили-Сталин, който вечно подлежи на съд за преспrьпления срещу човечността.

Но трябваше да се измъкваме от ямата на човешките съдби, която собственоръчно изкопахме. Все по-силно промените чукаха на вратата, пожарът приближаваше, огънят бързо се стрелкаше по сухата трева. Лично на мен ми ставаше все по-ясно, че нито единичните, нито груповите прояви, нито дисидентското движение, независимо от неговите благородни мотиви и лична жертвеност, не ще успеят да раз­търсят основите на създадената система.

По мое дълбоко убеждение, освен гражданска война остава­ше един-единствен път кризата да бъде овладяна, преди да нacтъпи нейният изострен, може би кървав стадий - това бе пътят на еволюционното събаряне на тоталитаризма чрез тоталитарната партия с използването на принципите на централизма и дисципли­ната, като същевременно трябваше да се опираме на нейното про­тестно-реформаторско крило. Аз само така виждах историческа­  та възможност Русия да бъде изведена от задънената улица.

Парадокс? Излиза, че да.

Обстановката диктуваше лукавство. Налагаше се нещо да се премълчава, извърта, но при това да се постигат целите, които в "чистата" борба биха завършили по-скоро със затвор, лагер, смърт, вечна слава или вечно проклятие. Разбира се,  нравственият конфликт в случая е очевиден, но, уви, така беше. Трябва някой и на огън да се попече, и с помия да се овъргаля. Без това в Русия реформи не минават.

В резултат ние, реформаторите от перестроечната вълна, успях­ме да направим много неща. Свободата на словото и творчеството, парламентаризмът и появата на нови партии, краят на студената война, промяната на религиозната политика, прекратяването на политически­те преследвания и държавния антисемитизъм, реабилитацията на жер­твите на репресиите, премахването на член шести (за ръководната роляна партията) - всичко това се извърши за удивително кратък срок повреме на революцията: Перестройката от 1985-1991 година. Това бяха същностни реформи, определили постепенния преход към нов общест­вен строй на съветското и постсъветското пространство. Дори военно­болшевишките метежи през 1991 и 1993 година не успяха да променят хода на събитията.

Трябва с направеното да се гордеем, а не да циврим и да бър­шем сълзи по увехналите си бузи. След като сме извършили голямо дело, макар и с грешки, е аморално да се отричаме от него, при това ­прислонени към тълпата на истеричките. Неправилно е да прехвърляме грешките си на някого, а успехите крадливо да пъхаме в собствения си джоб. Това обикновено е леко, но и вулгарно.

Да, съвсем не всичко се получи при нас, съвсем не всичко. Да започнем с това, че ние, които стояхме до изворите на Реформацията и според силите си се опитвахме да я осъществим, бяхме не богове, а обикновени хора. "Продукти (както е прието да се казва) на своето време" с тежки топузи на миналото по краката си и с идеологически миш-маш в главите. Управляващата група, тоест членовете на Полит­бюро от тези години, които между впрочем всички без изключение бяхагласували за Перестройката, материално не бедстваха. Вили, охрана, готвачи, курорти, а и почести имаше достатъчно - аплодисменти, пор­трети, а най-главното - власт. Безгранична, практически безконтролнаи неподсъдна. Пей, сърце.

Във връзка с това ще бъде на място да кажа няколко думи и за лидера на Перестройката, за когото много се говори. В условията на тоталитарна власт от лидера на страната зависи почти всичко. Ленин и Сталин се занимават главно с трупопроизводство. Лидерът може да храни хората с обещания, с приказки за комунистическото вълшебно килимче, както правеше Хрушчов. Да плува по течението, както праве­ха Брежнев и Черненко. Да свалят от постове свързаните с корупцията министри, като предизвикват възторга на тълпата, и заедно с това да теглят страната назад, към миналото, както стана при Андропов. Hовият лидер можеше, взет от мътните и обезумял, да дръпне и по петровско, и по сталински.

Този път бе избран единствено правилният курс - демократи­зация на обществения живот. За основните параметри на бъдещото общество с Михаил Сергеевич сме говорили още преди Перестройката, но в общи линии. За гражданското общество и правовата държава - на всеослушание, за социалната политика - твърде активно, защото става­ше дума за необходимост от значително повишаване на жизненото рав­нище на тези, които се трудят, и същевременно - за борба с уравнилов­ша и иждивенчеството. За пазарната икономика - предпазливо. Но пътят на реформите от горе има не само преимущества, а и капани. Това ни учи историята. Така стана и у нас. Реформите в рамките на партийната легитимност се оказаха очевидно двусмислени. Обвивката  бе социалистическа, а пълнежът - демократичен. Опорите на реформи­те се плъзгаха на различни страни като крака на мокра почва.

В елцинския период всичко това по някакъв странен начин се трансформира. Държавната обвивка се задържа донякъде като демокра­тична, а ето че практическата власт на места се формира като чинов­ническо-бюрократична, като някаква модификация на старата команд­но-административна система. Наричам я бюрократура, тоест диктатура на чиновничеството.

При Борис Елцин КПСС бе отстранена от едноличната власт, но на нейното място дойде Чиновникът, чието всевластие днес достиг­на чудовищни размери - всевластие антидемократично. Старата и но­вата бюрокрация бързо намериха общ език, ловко се приспособиха към демократичните процедури, използвайки ги като прикритие за иконо­мическия терор срещу народа, за което бе мечтал още Ленин.

Доколкото при Горбачов връзката между старата и новата но­менклатура не бе прекъсната, обстановката постепенно започна да се променя не в полза на преобразованията. Лидерът загуби самооблада­ние, Шеварднадзе и аз подадохме оставки. Горбачов се обкръжи с хора, откровено кариеристични, без чест, слаби откъм интелект, загуби ниш­ките на управлението. Ръководството на КГБ целенасочено го хранешес лъжи за масова подкрепа на политиката на държавния глава. А с тези лъжи държавният глава лекуваше някак своята обърканост.

И резултатът не закъсня. Политбюро заседаваше още, но малци­на искаха да знаят с какво то се занимава. Правителството приемаше решения, от които никой не се интересуваше. В големите градове шу­мяха митинги. Крясъкът над страната бе невъобразим. Огромният ко­раб все по-бързо и бързо се носеше към острите скали. В продължение на цялата 1991 година неведнъж публично предупреждавах, че социа­листическата реакция готви преврат. Говорих за това и с Михаил Сер­геевич. Веднъж той ми каза: "Александре, надценяваш техния интелект и храброст."

Това, че Михаил Горбачов по непонятни и досега за мен причини не взе превантивни мерки срещу заговорниците, е най-голямата грешка на президента на СССР, трагическа грешка.

Няколко дни след събитията на 19-21 август 1991 година дей­ността на КПСС и РКП бе забранена, партийното имущество - наци­онализирано, банковите им сметки - блокирани, организаторите на ме­тежа - изпратени в затвор. Но Борис Елцин не доведе докрай нито забраната на компартията, нито наказанието на престъпниците.

Това е най-сериозната грешка, но вече на президента на Ру­сия. И също трагическа. Борис Елцин не овладя и друг опасен про­цес, когато старата номенклатура плавно се преля в новите струк­тури на властта, като още един път потвърди своята непотопя­емост.

Днес недоубитият авторитаризъм получи възможност да продължи подривната си работа в най-различни форми: създаване на военизирани отряди, нагнетяване на антисемитизъм и нетърпимост към "лицата от друга националност", пробуждане на великодържавнически шовинизъм. Върви подмяна на патриотизма на делата с патриотизма на думите, тоест със спекулативния патриотизъм. Във въздуха отново замириса на милитаризъм и цензура, очевидни са опитите да се засили контролът над личността, което неизбежно води към диктатура на господстващата класа чрез тоталитарната система на всеобхватното чиновничество. Властните комуно-патриоти по места открито разгонват демократичните и правозащитни организации, закриват опозиционни­те средства за масова информация. Час по час възникват движения и партии, които, прикривайки се зад думи за демокрация, изпълняват същата подривна роля като болшевиките. С други думи, върви бездарно разпиляване на онези принципи на демокрацията, които бяха завоювани в условията на най-остра съпротива от страна на партийно-чекистката номенклатура. Началото на ХХІ  век е ознаменувано със завръщането на номенклатурата към кормилото на руската власт, при това ­ номенклатура на ниско професионално ниво, егоистична, алчна, корумпирана. Опасен процес.

Действително историята е безжалостна - тя удря къчове по черепите на глупаците. Едва получили интелектуална свобода, ние пак сепъхаме в наочниците на новия догматизъм, така и без да опитаме да разберем какво действително се случи с нас. А властта ни се усмихва под мустак: какъвто, казва, е народът - такива, казва, са и песните му.

Често ме питат дали съм доволен от това, което става, и дали ходът на сегашните рерформи съответства на първоначалния замисъл на Перестройката. Много бих искал да отговоря: "Да!" - но от главата ми, сякаш дяволче от табакера, изскача червена лампичка: "Не бързай с оценките!" В главата ми се тълпят всякакви размисли за последствията от Реформацията, за грешките - минали и днешни. Това, че демокраци­ята и гласността ще разголят престъпността на болшевишкия режим, замен бе очевидно. Но че на повърхността ще се разплиска цялата мръсотия на дъното - това не съм си го и помислял. Всеобщият грабеж. бандитизмът, рушветчийството, тероризмът, наркотиците и много други неща станаха всекидневие. Новата номенклатура се оказа много по­ алчна от старата. Разгул на престъпността, сраснала се с властта. Отно­во лъжем и се преструваме. Провеждаме театрални избори. Тъкмо завсичко това пиша по-нататък подробно в контекста на конкретните съ­бития. Тук може би остана да кажа нещо само за това, което наричам лична изповед.

Дейността си във висшия ешелон на властта започнах в пери­ода на Перестройката. Започнах с принципно погрешна оценка на ис­торическата ситуация. В мен още съществуваше някаква надежда във възможността да се направи нещо разумно в рамките на социалисти­ческия строй. Лелеех в душата си мита, че Негово Величество Здравият Разум ще вземе в крайна сметка връх над недомислието и неразумност­та, че всичкото зло идва от глупостта и користта на номенклатурата.

Оттук възникна и концепцията за "обновление" на социализма. Ние, реформаторите от 1985 година, се опитвахме да разрушим болше­вишката църква в името на истинската религия и истинския Иисус, без още да съзнаваме, че и религията на обновлението е измамна, анашият Иисус - фалшив. Оказа се, че в действителност в Съветския съюз не еимало никакъв социализъм, а е властвала вулгарна, тиранична диктатура. А опитите ни днес да омъжим старата поначервила се курва задобро момче просто изглеждат смешни.

Какво бе това? Вяра във фатализма на справедливостта? Роман­тизъм? Неумение да се анализира? Информационна нищета? Инерция на съзнанието? Какво още? Не знам. Вероятно - от всичко по малко.

Защитниците на болшевизма казват, че не всичко е било толко­ва лошо и при Сталин. Трябва, видите ли, да се забелязват и добрите страни на живота. Разбира се, трябва. Но какво общо има тук Сталин? Животът винаги е бил и ще пребъдва вечно. Той е цъфтял и лудувал дори върху вечната замръзналост на сталинизма, не е сломен ни от ледовете на страшните репресии, ни от задуха на официалното мономислие и моновяра. Като изследвам трагичния ленинско-сталински период на живота, аз съвсем не искам да кажа, че всичко е било в мрак, че е нямало нищо светло. Да си спомним поне великата поезия на Есенин, Блок, Ахматова, Маяковски, Пастернак, Манделщам, гениални­те учени в областта на физиологията, физиката, генетиката, кибернети­ката, езикознанието, изумителните по качеството си филми и песни ­всичко това ще остане като златна страница в летописите на световна­та цивилизация. От първите си дни ленинско-сталинският режим е унищожавал интелекта на Русия, но по отношение на науката, изкуството, литературата варварството не е могло да удържи безусловна по­беда. Генетичният запас на интелекта се оказва много по-здрав и жизнеспособен от оргията на насилието.

Десетки милиони души проживяха в тази система целия си жи­вот, учиха, работиха, възпитаваха деца, страдаха и се радваха. Трудно им е да се примирят с мисълта, че животът им е пролетял някак си напразно, безполезно. Разбира се, трудно е. Но това е участта на всички отиващи си поколения. Когато животът преминава на душата и е особено тъжно. Младостта остава в паметта прекрасна до сълзи и до бол­ка, от която сърцето се свива. Всичко наоколо е слънчево, пълно с щастие, любов и надежди. Може и трябва да разберем отиващото си поколение.

И ето тук се отваря безграничен простор за лични размисли. съмнения, самоизяждане и покаяние. Казват, че срамът очи не яде. Не е така! Яде, и то как! Ако си толкова съвестен, си казвам, как допусна реформите, в които активно участва. в крайна сметка - макар вече и без теб, - да доведат до ново обедняване на народа? Омразни са ти продължаващата лумпенизация на обществото, корупцията, наглата самоу­вереност на мнозина от тези, на които ти обективно помогна да стигнат до властта и богатството. Накрадоха се достатъчно и плъзнаха пособствени дворци, построени с парите на бедните. Не всички разбира се. Заслужават уважение предприемачите, които добиват богатства с труда и ума си.

На стари години все по-често продължавам да се упреквам за това. че като политик направих съвсем не всичко, което можех и за което се надявах в мечтите си. Още дълго преди Перестройката, мечта­ейки за бъдещето на страната, рисувах в главата си разни картини ­една от друга по-красиви. Бях сигурен, че стига само да се върне на народа на Русия свободата, и той ще се събуди и ще се извиси, ще започне да изгражда живота си така, както на него му е нужно. Всичко това се оказа блажена романтика, много неща в живота се получиха другояче. Постоянно ме гнети въпросът: а правилно ли постъпи, като взе участие в това, което преобърна Русия, но я обрече на нови стра­дания по пътя към свободата? Няма особено значение фактът, че към деформациите на преобразованията ти си непричастен, доколкото още преди метежа през 1991 година Горбачов те отстрани от властта, че край него се появи друг екип, който го предаде, предаде идеите на Перестройката, тръгна към престъпен метеж, като така създаде онези извънредни условия, породили хаоса в икономиката и политиката.

"Мъжеството е по-високо от скръбното търпение, защото мъ­жеството, макар и да се окаже победено, ще предвиди тази възможност." Това са думи на Хегел. Мнозина от нас предпочетохме скръбното търпение пред мъжеството. На мъжеството му дай да извършва постъп­ки. Един ден Михаил Сергеевич, вероятно по доноси на КГБ, ме запо­дозря, че съм "започнал своя игра". Уви, не бях. А трябваше! В дейст­вителност аз сам отгеглях кандидатурата си от гласуванията за посто­вете президент на страната, председател на Президиума на Върховниясъвет, председател на компартията, негов заместник, член на Политбю­ро. Вероятно и не биха ме избрали на тези постове, но аз със своето изострено самолюбие се страхувах от подобен изход. И все пак трябва­ше да повярвам на политическия климат. Не ми достигаше мъжество да си тръгна от ХХVІІІ конгрес на КПСС, за да организирам партия, която да отговаря на изискванията на времето. Сега, на стари години, разби­рам, че съм направил грешка. Трябваше да нося кръста си докрай.

Колко бързо и колко бавно тече времето. Тежко време, но ако сбъркаме пътя - това ще е трагедия за народа ни, за целия свят, който е взаимозависим, но все още неосъзнал напълно своето единство, още неподготвен за новата информационна епоха, за глобализацията на световния живот. Днес всички нас ни тревожат много, много неща... И все пак 1956,1985,1991,1993 година се състояха. Няма как да се отменят. Михаил Горбачов и Борис Елцин са вече пенсионери. На власт е нови­ят президент - Владимир Путин. Отбеляза се отстъпление от общест­вените свободи, макар че много неща, извоювани от живота и времето, са вече необратими. Времето не върви назад.

Това, което се случи в Съветския съюз, бе продиктувано от хода на историята. А да осъждаме историята, както е известно, е доста пошличко занимание. Но поели глътка свобода, мнозина от нас забелязаха с ужас, че свободата за Mъдpocтra се оказа много по-малко от свободата за глупостга. Че свободата на необузданите страсти и безотговорните действия изяви себе си много по-гръмко, нежели свободата на благоразумието. С други думи, свободата така и не стана водещ стожер наначина ни на живот, не придоби статута на национална идея.

 

 


 

[1] Откъсът е от книгата на Александър Яковлев, Здрач, С., 2005, изд. къща Христо Ботев

[2] Обединено държавно-политическо управление (при Съвета на народните

комисари на СССР през 1922-1934 г.).

[3] Народен комисариат по вътрешните работи.

 

[4] Комитет за партиен контрол (при ЦК на КПСС).

 

[5] Руска социалдемократическа работническа партия (меншевики).

 

[6] Руска комунистическа партия (болшевики).

[7] Германска националсоциалистическа партия.

 

[8] Главно управление на лагерите.

 

Стенограма на Кръглата маса   Докладът на Ран и Ът    Предизборна платформа на СДС (1990)  Публикации Изгореното списание

Copyright 1998-2010 ® “OMDA” Ltd.  All rights reserved.